Дафни дю Морие
Болката отшумява

Тя отвори прозореца, докато се обличаше. Сутринта беше студена, обаче на нея й беше приятно да усеща с лицето си резливия въздух, който я щипна и се разля на вълнички по тялото й. Тя потупа бузи, за да върне цвета на кожата си, и нервите й се оживиха. Освен това си тананикаше, докато се обличаше. Пя и във ваната, а гласът и звучеше богато и мощно, докато водата течеше и се надигаше пара. По-късно пред отворения прозорец тя се навеждаше и се полюшваше, докосваше с пръстите на ръцете тези на краката и изпъваше ръце над главата си.

Позволи си лукса да постели нови чаршафи. Съзнавайки разточителството, извади от чекмеджето под тоалетната си масичка чистата надиплена купчинка, току-що изпрана.

Зелената й рокля беше пристигнала от химическото чистене. Изглеждаше като нова и дължината беше точно каквато трябва, макар да я беше носила и миналата зима. Изряза грозните етикетчета от яката и напръска роклята с парфюм, за да прогони миризмата на химикали.

Почувства се нова-новеничка от глава до пети, а тялото под дрехите й беше топло и щастливо. Косата й беше измита и фризирана предния ден, вчесана бе зад ушите, без да е разделена на път, като на любимата й актриса.

Представяше си изражението му, когато вдигне поглед към нея, смешната му усмивка от едното ухо до ъгълчето на устата и извитите му вежди, после полупритворените очи и протегнатите му ръце: „Скъпа, изглеждаш прекрасно, прекрасно“. Когато се замисли за това, усети особена болка в сърцето, понеже беше прекалено… За миг остана пред прозореца, усмихваше се, дишаше дълбоко, после хукна надолу по стълбите, пеейки с пълно гърло, а канарчето пое песента от клетката си в салона. Тя му подсвирна през смях, даде му сутрешната бучка захар и то заподскача от единия до другия край на пръчицата със своите мънистени очета и с чорлавата си главичка, пухкава и нелепа след миенето.

— Миличкото ми, миличкото ми — каза тя и дръпна завесите, за може слънцето да огрее птичката.

Огледа стаята усмихната, опряла пръст на устните си. Набухна въображаема хлътнатина във възглавницата, изправи картината над камината, перна с пръст миниатюрна прашинка от пианото. От снимката върху бюрото й очите му я следяха из цялата стая и тя се движеше пред него стеснително, сякаш той наистина беше тук, потупваше кичур от косата си, хвърляше по някой поглед към огледалото, тананикаше си някаква мелодия. „Разбира се, да не забравя да напълня стаята с цветя“ — помисли си тя и тутакси си представи цветята, които би желала да купи — нарциси или твърди бледоморави лалета, — и къде ще ги постави.

Телефонът в трапезарията иззвъня. Всъщност това беше същата стая, отделена със завеса, обаче тя й казваше „трапезарията“.

— Ало? Да, аз съм. Не, скъпа. Боя се, че не бих могла. Да, да, той си идва днес. Очаквам го към седем. О, но ти не разбираш, имам да свърша хиляди неща. Бих искала да разполагам с целия ден. Не, не съм глупава, Една. Почакай само да се ожениш и ще видиш. Да, ще отидем на кино другата седмица — ще ти се обадя. Довиждане.

Затвори телефона и сви рамене. Ама наистина, хората са много странни. Като че ли би могла да излезе, при положение че той се прибира в седем. Ами че тя вече две седмици се стараеше да не предвижда нищо за вторник. Той щеше да се върне чак вечерта, обаче какво от това. Днес беше неговият ден.

Тя прекоси нелепото пространство, наричано коридор, и влезе в кухнята. Помъчи се да си придаде важен вид — господарката на къщата, готова да раздава нареждания, обаче усмивката и трапчинката в ъгъла на устата я издаваха.

Седна на кухненската маса, разклати крака, а госпожа Къф застана пред нея с една плоча.

— Госпожо Къф, мислех си… — поде тя, — че той винаги толкова обича да си похапва овнешко филе. Какво ще кажете?

— Да, той обича овнешко, госпожо.

— Ще бъде ли ужасно разточително? Много ли е скъпо филето?

— Е, тази седмица сме много пестеливи, нали така?

— Да, госпожо Къф, така си и мислех. А на обяд може да хапна варено яйце и малко от онзи компот, чудно ще е. Довечера обаче, ако смятате, че може да се справите с едно филе и с малко… каква гарнитура върви с филето? Брюкселско зеле и желе.

— Да, госпожо, би било чудесно.

— И… госпожо Къф, може ли да приготвите и онова руло с пълнеж от сладко, което той обича? Нали разбирате… човек страшно се учудва, когато се натъкне на сладкото.

— Както наредите госпожо.

— Допускам, че той ще е адски гладен, нали? Сигурна съм, че в Берлин е ужасно. Мисля, че това е всичко, а вие? Сякаш го няма не от три месеца, а от три години, нали?

— О, беше много мрачно, госпожо. Къщата ще се промени, когато той се върне.

— Винаги е толкова весел, нали, госпожо Къф? Никога не е потиснат и навъсен като другите хора.

— Моля ви, госпожо, да не забравя… трябва ни още малко полираща паста.

— Май никога не съм го виждала в лошо настроение. Какво казахте, госпожо Къф? Полираща паста ли? Това е нещото, с което се мие посудата, нали?

— Не, госпожо, лъскаме пода.

— Ще се постарая да запомня. Добре значи, яйце за обяд и филе за довечера. — Тя се качи горе да провери дали неговата гардеробна е подредена.

„Някой ден ще те намеря, озарен от лунна светлина…“, запя тя и отвори шкафовете, да не би костюмите, които е оставил тук и може да поиска да облече на следващия ден, да не са изчеткани. Износеното старо кожено палто, което не ставаше за Берлин, още си висеше на закачалката. Тя плъзна пръст по ръкава и притисна нос към мотоциклетната шапка, която миришеше на помадата му за коса.

Нейната снимка висеше накриво, забодена с кабарче на стената, с извити ъгли. Тя се преструваше, че не я забелязва, мъчно й беше, че той така и не си бе направил труда да я сложи в рамка, нито пък я беше взел със себе си в Берлин. „Сигурно мъжете разсъждават различно от жените“, каза си тя, а после най-неочаквано затвори очи и застина съвсем неподвижно, без да помръдва, понеже светкавично като вълна, която я заля от глава до пети, вълна от море и от слънце, невъобразима и необикновена, я връхлетя мисълта, че след по-малко от десет часа той наистина ще е до нея, че отново ще са заедно… а те се обичаха и всичко това беше самата истина.

 

Беше напълнила две стаи с цветя и дори беше дръпнала завесите, които отделяха трапезарията, така че пространството да изглежда по-обширно. Канарчето продължаваше да пее в клетката си.

— По-силно, сладък, по-силно — и песента му сякаш изпълни къщата — високо и весело цирикане, което извираше право от мъничкото му, преливащо до пръсване сърчице — и се смесваше по неописуем начин с лъча от златист прах, полегнал върху килима — последната останала фигура, очертана от залязващото слънце.

Тя разбута огъня и обра пепелта от решетката, а докато го правеше, си помисли как вечер ще прави същото и ще си припомня този момент. Тогава завесите щяха да бъдат дръпнати, лампите — запалени, птичката щеше да е притихнала в клетката си, а той щеше да се е разположил в креслото до огъня, да е изпружил крака и да я гледа лениво. А когато тя се обърне към него, щеше да й каже усмихнат и с ръка на коляното: „Стига си се суетила и ела тук“. А тя щеше да си помисли: „Днес следобед бях сама, а сега това е само спомен“ и мисълта щеше да е някак сладостна като уличен порок. Тя прегърна коленете си и се загледа в огъня, по детински развълнувана от спомена за голямото и скъпо шише със соли за вана, което беше купила днес сутринта и беше оставила върху тоалетната масичка до вазата с цветята.

Когато телефонът звънна, тя въздъхна със съжаление — никак не й се искаше да се откъсне от огъня, да се дръпне от мястото си, да се раздели със самотното и необикновено удоволствие да мечтае, за да разговаря с някого незначителен, нереален и принудителен.

— Ало? — обади се тя, а от другия край на линията се разнесе тих и задавен глас, жалостивото накъсано дишане на човек, който плаче, който не може да контролира сълзите си.

— Ти ли си? Мей е… Трябваше да ти се обадя. Аз съм… толкова отчайващо нещастна… — После гласът заглъхна задавен, задушен.

— Защо? — попита тя. — Какво има, за бога? Кажи ми веднага, мога ли да направя нещо? Болна ли си?

Изчака малко, после гласът прозвуча отново приглушен и странен:

— Става дума за Фред. Край на всичко, ние приключихме. Той иска да се разведем, не ме обича вече. — После тя чу някакво трептене и рязко поемане на дъх, а накрая се разнесе ридание — ужасно, унизително, неконтролируемо.

— Горкичката ми! — поде тя, слисана и ужасена, — но това е страшно! Не мога да повярвам… Фред… пълен абсурд.

— Моля те, моля те, ела при мен — примоли се гласът. — Струва ми се, че полудявам, не знам какво правя.

— Да, разбира се, веднага идвам.

Докато се обличаше и прогонваше от съзнанието си себичното съжаление, че зарязва огъня и книгата, която четеше, а също и намерението да си препече филийка за чая — все неща, част от прелестното очакване на неговото пристигане, тя насочи мислите си към Мей, съсипана и нещастна, безпомощно разплакана, и цялото щастие я напусна.

Отиде с такси, понеже в крайна сметка Мей беше най-добрата й приятелка, а шилинг и шест пенса не беше толкова много, което пък я подсети, че е забравила пастата за полиране. Е, добре де, не е голяма работа… а и госпожа Къф изглеждаше доволна от овнешкото филе… Дали той пътува в момента, зачуди се тя. Колко ужасно, ако е болен, горкичкото ангелче, милото… Трябваше обаче да мисли за Мей. Разбира се, животът е безмилостен… ето я на вратата, слава богу, само един шилинг, но въпреки това щеше да се прибере с автобус…

Мей лежеше ничком на канапето, заровила глава в една възглавница.

Тя коленичи до нея, потупа я по рамото, промърмори безсмислени утешителни думи.

— Скъпа моя Мей, не бива да плачеш така, това те съсипва, ще се разболееш. Моля те, помъчи се да не плачеш, опитай да се овладееш, скъпа.

Мей вдигна глава и показа лицето си — подуто, разкривено и цялото на петна, толкова съсипано от сълзите, че бе направо шокиращо, нещо, което никой не бива да вижда.

— Не мога да престана — прошепна Мей, — ти не разбираш какво е, раздира ме като нож и не мога да забравя лицето му, когато ми го съобщи — студено и безразлично… изобщо не беше той, беше някой друг.

— Но това е направо невероятно, Мей! Защо на Фред най-внезапно ще му хрумне да ти заяви, че вече не те обича? Сигурно е бил пиян… не може да е истина.

— Истина е. — Мей разкъсваше носната си кърпа на малки парченца и хапеше крайчетата. — И не е внезапно, там е работата, задаваше се от известно време. Никога не съм ти казвала, не съм обелвала и една дума пред никого. Не спирах да се надявам и се молех само да си въобразявам, но през цялото време дълбоко в себе си усещах, че всичко се е объркало.

— О, горкичката ми Мей! Само като си помисля, че не съм знаела…

— Не разбираш ли, че има неща, които човек не може да каже, които са прекалено лични… Страхувах се дори да дишам и се надявах, че ако мълча, няма да се сбъдне.

— Да, да, разбирам…

— А после, един ден, когато вече нямаше агония и съмнение, явно болката и ужасът, които спотайвах в себе си, вече не можеха да си стоят кротко. Трябваше да им дам воля.

— О, Мей! Скъпа, скъпа Мей! — възкликна тя и огледа стаята безнадеждно, сякаш ако станеше и разместеше някакви мебели, щеше да помогне. — Какъв грубиян, какъв звяр!

— О, не е такъв! — възрази Мей с изтощен от плача глас и вперила поглед пред себе си. — Фред просто е мъж като всички останали. Те до един са еднакви, просто е в природата им. Не го виня. Сърдя се само на себе си, задето съм такава глупачка и страдам.

— Откога знаеш?

— Откакто той се върна от Америка.

— Но, Мей, скъпа, това беше преди осем месеца. Не може да си страдала толкова време, таейки всичко в себе си! Невъзможно е!

— О, скъпа, за мен не бяха осем месеца, а цяла вечност! Не знам дали дори за миг осъзнаваш през какъв ад съм минала. Постоянната несигурност, непоносимото смаяно съмнение, преструвката, че всичко е наред. А после унизителното старание да му угодиш, да не забелязваш поведението му, да се превърнеш в нещо като роб с надеждата да се върне при теб. Осем месеца на нещастие и срам…

— Само да можех да ти помогна! — поде тя, а си мислеше: „Но такива неща не се случват на хората, има ги само в пиесите“.

— Помощта е безполезна — отговори Мей, човек трябва да го преживее сам. Убедена съм, че всеки миг е оставил отпечатъка си върху мен, наранил е и е дамгосал сърцето ми — всеки миг, от първия до последния.

— Но, Мей, скъпа, какво се е променило в Америка?

— Пътуването далеч от дома променя мъжете. Разбираш ли, докато Фред не е бил с мен, той е забравил, че иска да е с мен, а след като е забравил това, вече е бил готов да забрави всичко. Различният начин на живот, новите неща, които вижда, новите хора, с които се среща.

— Но въпреки това…

— Още щом си дойде, усетих какво се е случило. Не мога да ти опиша колко беше различно. Не беше ясно изразено и натрапчиво, а някаква странна и почти недоловима промяна. Дребните неща, които казваше, поведението му, дори гласът му — говореше по-силно като човек, който се мъчи да прикрие тайна… разбираш ли? Забелязах го още първия ден след завръщането му и изтиках тази мисъл някъде настрани, обаче ме болеше… и продължава до днес да ме боли… а сега вече знам какво съм се опитвала да скрия.

— Влюбен ли е в друга? — прошепна тя.

— Да… — и гласът й отново секна, а в очите й бликнаха сълзи, — да… разбира се, има и друга жена в цялата история, обаче не е само това. Той вече не иска нашия живот, тази къща, мен… нищо. Иска да скъса с всичко. Не желае обвързаност или дом… говори, че ще се върне в Америка.

— Но такова поведение от страна на Фред… И през цялото време, когато съм ви виждала заедно, не съм забелязала нищичко и у двамата… Горкичката Мей!

Макар да изпитваше състрадание и да притискаше Мей към себе си, мъчейки се да я успокои, усещаше, че всъщност в сърцето си не изпитва никакво истинско съчувствие и че сълзите на Мей дори я дразнят и предизвикват трудно преодолимо презрение, затова си помисли, хвърляйки поглед към часовника: „Сигурно не мога да изпитам тези чувства, понеже знам, че на мен не може да ми се случи“.

— Още не съм обмислила как ще живея — каза Мей, — знам само, че е невъзможно да страдам повече, отколкото изстрадах досега. Всичките ужасни месеци, а после и… днес.

— Не плачи, скъпа — каза тя, а си мислеше: „О, боже, нима ще започне отначало? Наистина е прекалено. Пък и става късно“.

— Не смяташ ли, че едно голямо бренди със сода ще ти се отрази добре? — предложи тя. — Сърцето ти сигурно се пръска. Ако се качиш горе и си легнеш с хубава топла грейка и два аспирина… и се помъчиш да забравиш…

Мей й се усмихна през сълзи.

— Да не мислиш, че това е лек — каза тя. — Не, добре съм… не се тревожи за мен. Пък и трябва да се връщаш… Той се прибира тази вечер, нали? Чак сега се сещам.

— Да — отвърна тя безразлично, опитвайки се да не парадира с радостта си, и като компенсация, стисна ръцете на Мей: — Скъпа, само да знаеш колко много ти съчувствам, само да можех да поема част от болката ти. Какво жестоко и позорно нещо е животът… Бог не бива да допуска да се случват такива неща… какъв ужасен и пълен с нещастие свят, защо изобщо се раждаме… — В нейните очи също бликнаха сълзи и двете се залюляха на канапето, а тя с тръпнещо от нелепа радост сърце и с представата за неговото лице в съзнанието, си каза: „О, боже, толкова съм щастлива!“.

Най-сетне се откъсна от приятелката си. Стрелките на часовника показваха шест и половина.

— Разбира се, ще дойда утре. — А си мислеше, че влакът му може да е подранил, и не проумяваше как изобщо успява да овладее усмивката си пред горката Мей. — Скъпа, сигурна ли си, че ще си добре, ако те оставя самичка? — попита и без да дочака отговора, посегна към палтото и шапката и се огледа за чантата си, разтреперана от вълнение, което вече не бе способна да овладее. — Лека нощ, скъпа — целуна я тя нежно и потупа подутото и осеяно с червени петна лице, което предизвикваше у нея безумното желание да се разсмее. („Колко подло от моя страна“, помисли си). Затърси неистово някаква утешителна фраза на раздяла. И понеже след половин час щеше да е с него, щеше да се притиска към него и да се отдаде на чувствата си, без да дава пет пари за никого, опиянена от абсурдно щастие, тя заяви щастливо и с грейнало лице, застанала на прага: — Всичко е наред, болката отшумява.

 

За четвърти път разпалваше огъня, разбутваше въглените с машата, разлитаха се искри и се посипваха по килима, но тя не забелязваше. Скокна от стола си и докосна цветята, седна на пианото и изсвири няколко акорда от една мелодия, но после се завтече към прозореца и отмести завесата, понеже й се стори, че е чула такси.

Не беше сигурна как би желала да я завари той. Може би приклекнала пред огъня или изтегната в някое кресло, или как пуска грамофона. Часовникът в трапезарията удари осем. „О, сигурно е напред“, помисли си тя отчаяно и се провикна към кухнята:

— Госпожо Къф, колко точно е часът?

— Минава осем, госпожо, и вечерята се разваля.

— Можете ли да я притоплите?

— Мога, госпожо, обаче месото ще се препече и зеленчуците ще омекнат. Много жалко. Няма много да му хареса.

— Не мога да проумея защо закъснява, госпожо Къф. Звъннах на гарата — влакът е пристигнал точно в шест и четирийсет и пет. Какво може да се е случило?

Запъти се от трапезарията към кухнята, гризейки ноктите си. Гадеше й се. Той несъмнено би я уведомил, ако пристига с по-късен влак.

— Ще бъде толкова прегладнял, че като си дойде, ще излапа всичко, дори да е станало на въглен. — Самата тя не беше гладна; ако хапнеше нещо, щеше да й приседне. „Все витае из облаците — мислеше си, — сигурно изобщо не си дава представа за времето. Това им е най-лошото на темпераментните хора. Но все пак…“

Пусна грамофонна плоча, но игличката стържеше. Гласът на Морис Шевалие зазвуча пронизително и нелепо.

Тя застана пред огледалото. Може пък той да се промъкне неочаквано и да застане зад гърба й, да положи ръце на раменете й и да допре лицето си до нейното.

Тя притвори очи. Скъпи! Това такси ли беше? Не… нищо.

„Не си го представях така“ — помисли си тя. Тръшна се на един стол и се помъчи да чете. Безнадеждна работа, пък и какви глупости пишеха само. Защо му е на човек да се интересува от живота на несъществуващи хора? Отново се приближи към пианото и засвири.

„Някой ден ще те намеря, озарен от лунна светлина“, запя тя, но пръстите й бяха натежали, а гласът й беше окаян шепот, който звучеше равно и не можеше да вземе верния тон. Канарчето в клетката наостри уши. Запя и чуруликането му скоро изпълни стаята, оглуши я, пронизително и нелепо, толкова силно, че тя раздразнена метна покривалото върху клетката.

— Не можеш ли да млъкнеш поне за малко, ужасен дребосък! — възкликна тя. Не беше като сутринта, а докато отново разбутваше огъня, си припомни онзи момент следобед, когато мълчаливо се бе усмихвала и си бе мислела: „Ще запомня този миг“.

Столът си стоеше празен, стаята изглеждаше безжизнена и мрачна, а самата тя приличаше на невръстно момиченце с увиснали ъгълчета на устата, което хапе връхчетата на косата си, мърда неспокойно и прегърбено и подсмърча в носната си кърпа: „Не е честно“.

Скоро щеше да се наложи пак да се качи горе и да оправи лицето си, понеже се беше издокарала за него още в девет и половина. Лицето й се нуждаеше от освежаване. Трябваше да напудри носа си, леко да подсили червилото (което толкова лесно се изтриваше) да среше косата си назад от лицето по новия начин.

Хвърли последен поглед към огледалото и си помисли колко евтино се държи — като всяка друга жена, която чака мъж… жалка като птиците, които се перчат една пред друга… Стори й се, че лицето, което я гледа от огледалото, красиво и усмихнато, всъщност не е лицето на истинската й личност, а е някак пресилено неискрено; всъщност тя беше уплашено момиченце, което не даваше пет пари как изглежда, а с разтуптяно сърце копнееше да изтича на улицата и горещо да помоли мъжа си да се върне у дома при нея…

После тя застина напълно неподвижно, понеже пред входната врата наистина спря такси, в ключалката наистина се завъртя ключ, в коридора наистина отекнаха гласове, тежко се стовариха куфари, госпожа Къф излезе от кухнята и неговият глас…? Не помръдна, сякаш нещо се надигна в гърлото и я задуши, а нещо друго плъзна по краката й и ги парализира — прииска й се бързо да изтича и да се скрие някъде, да се заключи. Сетне вълнението отново я заля като вълна, тя изхвърча от спалнята и застана горе, на стълбите, вперила поглед към него долу, в коридора.

Той се беше привел над куфарите си и се суетеше с ключовете си.

— Може веднага да занесете тези неща горе, госпожо Къф — каза той и после се изправи, когато я чу да слиза по стълбите. Вдигна поглед и рече: — Здравей, скъпа.

Интересно — май беше понапълнял или пък така изглеждаше заради палтото? И явно се бе порязал, докато се бръсне, понеже на брадичката му имаше смешна лепенка.

Тя бавно слезе по стълбите и се помъчи да се усмихне, но се чувстваше някак неловко, срамуваше се.

— Притесних се — каза, — какво се случи? Сигурно си страшно прегладнял.

— О, изпуснах връзката — отговори той. — Допусках, че ще се досетиш. Всичко е наред, госпожо Къф, вечерях във влака.

Вечерял ли? Но тя не го беше планирала така.

Той я целуна набързо и я потупа по рамото, все едно е малко момиченце, а после се засмя и попита:

— Ама какво си направила с косата си, за бога?

Тя също се засмя и се престори, че няма нищо против реакцията му:

— Измих я, не е нищо особено, малко е рошава. — Двамата отидоха в салона. — Ела да се стоплиш — подкани го тя.

Той обаче не седна, ами закрачи лениво, подрънквайки с ключовете си в джоба.

— Естествено, прибирам се и заварвам проклетата мъгла. Боже, каква страна!

— Мъгливо ли е? Не съм забелязала. — Настана кратка пауза, докато тя се взираше в него. Да, наистина беше напълнял, беше някак различен. — Хареса ли ти Берлин? — попита глуповато.

— О, великолепно място! Лондон не може да се сравнява с него. Атмосферата, животът там, хората, всичко. Умеят да живеят. — Той се усмихна и се залюля на пети, припомняйки си. А тя си помисли колко е ужасно, че в момента в съзнанието му се въртят картини, които тя никога няма да види, че той си припомня нещата, които е правил и които тя никога няма да узнае.

— Представям си — каза тя и вече мразеше и Берлин, и хората, и живота там. Не й се слушаше за това, но ако той не й разкажеше и притаеше всичко в себе си, нямаше ли да стане по-лошо?

— О! — възкликна той внезапно и се плесна по челото — глупав и театрален жест, съвсем не импулсивен, а планиран. — Боже, трябва да телефонирам. Съвсем забравих. Едни хора от Берлин са тук.

— Да телефонираш ли? — попита тя със свито сърце. — Но, скъпи, ти току-що пристигна.

— Обаче обещах, много е важно — отговори той и я целуна, сякаш искаше да каже: „Хайде, бъди добро момиче“, но вече бе дръпнал завесите, вдигна слушалката и набра номера. Знаеше го наизуст, отбеляза тя, не се наложи да го погледне в тефтерчето си.

Тя се сгуши пред огъня, понеже кой знае защо се почувства изморена и й стана студено. Усети празнота отвътре — може би защото не беше вечеряла.

Той се свърза с приятелите си — говореше на немски и тя не разбираше. Поток от отблъскващи и глупави думи, а и той не спираше да се смее — чак толкова забавни ли бяха тези приятели? Защо се смее? Струваше й се разговорът никога няма да свърши. А после той се появи зад завесите поруменял и усмихнат.

— Е, разкажи ми новините — подкани я той твърде високо. Може би беше решил, че в крайна сметка вече е неин ред. Тя усети, че се затваря, засрами се, почувства се глупаво. Спомни си за Мей и съпруга й. Не, не можеше да му разкаже за това. Като че ли беше още рано… моментът не беше подходящ.

— Ами, не се сещам — каза тя. — Няма нищо специално за казване.

Той се засмя и смехът му се превърна в прозявка.

— А как е старата птица? — попита той и погледна незаинтересувано към клетката, понеже всъщност не го интересуваше.

— Добре е — отговори тя.

Той се изтегна на един стол, като продължаваше да се прозява с широко отворена уста, и докато го наблюдаваше, тя бе напълно сигурна, че не си въобразява, не си измисля, и че той не само е понапълнял, а въобще е различен… променен, странен… друг.

Той тихо си заподсвирква, зареял поглед в нищото. После каза бавно:

— Боже, интересна работа, само като си помисля, че вчера по това време бях в Берлин.

Тя се усмихна нервно, обзета от огромно желание да му достави удоволствие, но нещо прободе сърцето й като остър нож, завъртя се и се усука в раната, а в съзнанието й отново и отново прозвучаха думите: „Всичко е наред, болката отшумява… болката отшумява“.