Дафни дю Морие
Домашен котак

Трудно й беше да повярва, че най-сетне е пораснала. Беше очаквала този момент през целия си живот и ето че най-сетне бе настъпил. Дребните детински притеснения завинаги бяха останали зад гърба й. Край с френския, край с омразното обикаляне на Лувъра, край с мадмоазел възпитателката, край със седенето около масата в petit salon със скришом подпъхнат английски роман под дебелия учебник по история.

Сега животът в пансиона й се струваше смътен и съвсем нереален. Детето, което заспиваше разплакано, понеже мадмоазел го е погледнала свъсено, вече й беше непознато, превърнало се бе в чезнеща сянка. А бърборенето на момичетата, жестоките дребни случки от ежедневието, някога толкова важни, й изглеждаха смътни спомени, празни и лишени от съдържание. Беше пораснала. Прекрасните неща в живота тепърва я очакваха: да говори каквото си иска, да ходи, където пожелае, да стои на танци до три сутринта, може би дори да пие шампанско. Вече беше позволено до къщи с такси да я отведе младеж, който да опита да я целуне (тя, разбира се, щеше да му откаже), а на следващата сутрин да й изпрати цветя. О, и щеше да има толкова много нови приятели, нови занимания, нови лица. Няма само да ходи на театър и на танци, естествено, знаеше го. По-късно трябваше сериозно да се заеме с музиката си, но за известно време искаше да я изпълни топлият и блажен прилив на вълнение — толкова нов, толкова трепетен, щеше да танцува и да пее като безгрижна, литнала в майска сутрин пеперуда.

„Пораснах! Пораснах!“, отекваха в ушите й думите, а тракането на влака поде темата и я изпълни гръмовно отново и отново. „Пораснах! Пораснах!“

Замисли се за посрещането, което я очакваше. Мама, изискано облечена и по-красива от всякога, по-прелестна, отколкото тя самата можеше да се надява да стане, я прегръща безгрижно и разрошва косата й: „Скъпа, приличаш на пухкаво кутре — върви да си играеш!“. Този път обаче мама няма да може да го каже, понеже тя толкова се беше източила от последната ваканция, а и беше ондулирала косата си и сега лицето й изглеждаше съвсем различно. Освен това имаше нова рокля и съвсем мъничко червило на устните. Мама най-сетне щеше да се гордее с нея. Как щяха да се забавляват, винаги да ходят заедно навсякъде, да правят едно и също, да се срещат с хора. Може би това бе очаквала най-жадно през живота си — да бъде с мама. Щяха да станат близки приятелки. Скъпата мама беше толкова щедра, толкова безнадеждно разточителна, че наистина имаше нужда някой да се грижи за нея. Щяха са бъдат като сестри.

Разбира се, там щеше да бъде и чичо Джон… Вечното присъствие. Всъщност не им беше роднина, но все едно беше. Май се запознаха с него във Фринтън, когато тя беше още малко момиченце и се къпеше с мама на плиткото… Обаче това се случи много отдавна. Чичо Джон вече от години беше част от семейството. Беше полезен в безброй отношения. Чичо Джон отговаряше на писмата вместо мама и спореше с търговците, когато сметките бяха прекалено големи. Чичо Джон осигуряваше билетите за пътуванията и резервираше стаи в хотелите. Макар всъщност да не живееше в къщата, почти винаги се хранеше там, а когато го нямаше на обяд или на вечеря, значи беше завел мама на ресторант или на театър. Тъкмо чичо Джон накара мама да купи толкова много нови коли по различно време, но той, разбира се, шофираше прекрасно.

Да, чичо Джон беше полезен на мама и й бе много скъп — макар да беше доста възрастен, всъщност над четирийсетте. Горкият чичо Джон! Какво каза едно момиче от пансиона за него, когато минаха през Париж през лятото на път за Кан? „Това ли е домашният котак на майка ти?“ Какъв хубав израз! Домашен котак. Може би чичо наистина много приличаше на котарак, на мил, безобиден тигров котарак, който кротичко мърка в ъгъла, никога не вади нокти и блажено лочи мляко от паничката си. Е, той щеше да им носи палтата, да ги води на театър и да им партнира в танците — щяха да са много щастливи тя, мама и чичо Джон.

Вече беше толкова развълнувана, че не я сдържаше на едно място. Няма значение, че беше студено и тъмно и че в спалния вагон беше задушно. Влакът наближаваше гара „Виктория“. Сърцето й биеше до пръсване, вената на слепоочието й пулсираше. Силният и дружелюбен грохот на Лондон, боботенето на автобусите, жълтите светлини на магазините, които направо преливаха от коледна украса — ако това означаваше да пораснеш, значи тя бе по-млада, отколкото когато и да било през живота си, млада заради родената от неопитността надежда, заради онова сияние вътре в нея, ярко като невиждан рай. Когато влакът влезе на гара „Виктория“, настъпи върховният миг, невероятен и ненадминат.

Слезе на перона нетърпелива и поруменяла, с блеснали сини очи и килната на една страна барета.

— Мамо, скъпа мамо! Толкова съм щастлива, страшно съм щастлива да се върна!

Обаче нещо се беше случило, нещо не беше наред. Мама я изгледа удивено, почти невярващо, сякаш беше ядосана, сякаш се уплаши.

— Скъпа, какво за бога… — поде тя, но гласът й заглъхна несигурно, а после тя се засмя прекалено весело, прекалено ведро. — Нещо си променила във външността си, нали? — Внезапно промени тона си и заяви рязко и нехайно: — Сигурно имаш страшно много багаж. Върви да се оправиш с това, Джон. Умирам от студ. Ще чакам в колата.

Момичето я проследи с поглед как се отдалечава, със свито от разочарование сърце, после се обърна към мъжа, който чакаше до нея с шапка в ръка и вперен в лицето й поглед.

— Здравей, чичо Джон!

Ама защо я зяпаше така? Предишното сънливо изражение беше изчезнало и бе заменено от ново, напрегнато, странно.

 

Оказа се различно от очакванията й. Трепетното очакване, което я оставяше без дъх, беше отлетяло, но вместо него се бе настанило ужасяващо усещане за застоялост, почти за скука. Чувстваше се самотна и се затвори в себе си. Беше заради мама. Мама не се чувстваше добре. Откакто тя се бе върнала от училище, мама се държеше студено, лесно се дразнеше, беше рязка с нея.

А тя толкова се стараеше да зарадва мама. Грижеше се за външния си вид, носеше новата си рокля, която много й отиваше, бъбреше и се смееше с приятелите на мама, все едно „излизаха“ от години. Те се държаха очарователно с нея и много често я канеха на танци, на уикенди, на забави по домовете си, въобще осигуряваха й развлеченията, на които се бе надявала във влака. Обаче всичко се развали, понеже мама не беше доволна.

От самото начало се държеше студено с момичето. Първата сутрин, когато излязоха да купят вечерната рокля, както обикновено придружавани от чичо Джон, тя поиска прелестната рокля от прасковено кадифе с гол гръб.

— Мило дете, не бъди такава глупачка, още си много малка за подобна рокля — пренебрегна мама плахия й въпрос. — Не, Луиз — каза тя на продавачката, — нещо по-семпло, бяло. — А после се обърна към чичо Джон раздразнително: — А ти какво зяпаш? Сигурно умираш от желание да видиш детето издокарано като уличница!

Никога преди не беше чувала мама да говори така. Прошепна бързо и засрамено:

— Да, ще взема бялата, изглежда много хубава. — Всъщност я намрази до мозъка на костите си: коланчето в кръста, дебелите презрамки като на ученичка, обаче беше готова да облече каквото и да е, ако това ще промени изражението на мама — сурово, с бръчки от раздразнение в ъгълчетата на устата.

После, когато мама не ги гледаше, чичо Джон прошепна в ухото й:

— Много жалко, да му се не види! Щеше да изглеждаш прелестно с кадифето, прелестно! — усмихнато я потупа той по ръката, сякаш бяха съюзници, сякаш тайно бе минал на нейна страна, като съучастник. — Ако ти трябва нещо, обръщай се към мен — каза й той по-късно същия ден, като я дръпна в ъгъла и надзърташе през рамо към открехнатата врата. — Не притеснявай майка си, обърни се към мен.

За миг я досмеша — той толкова приличаше на домашен котак, лъскав и охранен, мъркащ тихичко и леко извил гръб.

— Благодаря ти, чичо Джон, голяма душичка си — каза и го целуна импулсивно, но за нейно учудване той целият пламна, поколеба се за миг и също я целуна.

— Ще бъдем приятели, нали, скъпа? — попита той и стисна ръката й.

— Но ние винаги сме били — отговори тя и за пръв път през живота си се почувства неловко и се смути, като че ли той беше някой непознат.

Дните, които би трябвало да са изпълнени с радост и с нови занимания, се влачеха бавно, съвсем като някогашните ваканции от училище, и въпреки промяната тя се чувстваше като дете от пансиона. Мама все намираше някакво извинение, за да отказва на многобройните покани, които получаваха: „Може би по-късно“, увърташе тя, а после отиваше само с чичо Джон, а нея караше да звънне на приятелка от училището и да отиде да похарчи половин крона в „Плаза“.

Коледа прекараха с баба в провинцията както обикновено: обилен обяд, последван от разходка под дъжда следобед, а на следващия ден се разнообразиха с цирка и с посещението на една братовчедка за вечеря.

Обаче седмицата до Нова година се проточи скучно. Нищо ли не можеше да се случи, за да прекрати това? Странното настроение да напусне мама, чичо Джон да си стане същия като преди? В „Савой“ щеше да има голямо тържество само в нейна чест, на което всички щяха да разберат, че вече е пораснала, че вече не е дете. Горещо се молеше тържеството да премине успешно и мама да си стане предишната: безгрижна и любяща, горда с дъщеря си като с по-малка сестра. А тя щеше да облече новата си рокля, нищо че е твърде натруфена, твърде детинска. „Моля те, Господи, дано всичко да бъде наред“, шепнеше тя преди лягане и се олюляваше на колене, отдадена на пламенна вяра. После отиваше до прозореца, дърпаше завесите и виждаше на небето ярка звезда, която блестеше така, както щеше да блесне самата тя в новогодишната нощ — по-ярко от другите.

Мама си легна рано вечерта преди тържеството. Поръча да й занесат вечерята на поднос. Чувствала се изморена, без капчица сила. Надявала се утре да е по-добре, но ако не се оправела, щяло да се наложи да отложат тържеството, дори ако малката ще се разочарова. Било за предпочитане, отколкото цялата къща да се зарази с „грип“. Не било излишно човек да е предпазлив по това време на годината. Дъщеря й я целуна за лека нощ и се оттегли безутешна в салона.

Седна на пианото и засвири тихо, за да не смущава мама. Нямаше да се окаже грип, не и толкова внезапно, не и точно вечерта преди тържеството. Понякога се питаше дали мама не се държи така нарочно и по някаква нелепа и неизвестна причина не желае момиченцето й да бъде щастливо. После вратата се отвори и в стаята влезе чичо Джон. Изглеждаше позачервен и доста превъзбуден — повика я загадъчно.

— Ела — каза той, — не ми отказвай. Когато котката я няма…

Беше ходил на коктейл и дали не бе прекалил с пиенето? Горкичкият чичо Джон.

— Какво има? — попита тя. — Мама си легна, не се чувства добре.

— Знам, разбира се, и точно затова съм тук. Ще те изведа на вечеря.

Тя се втренчи изумено в него, после се усмихна. Всъщност беше много мило от негова страна да я изведе сама. Досещаше се, че Коледа е била провал за нея, и сега идваше да я вземе, издокарана с вечерна рокля и всичко останало, понеже я съжаляваше. Освен това сигурно щеше да му е много скучно, понеже би могъл да излезе с толкова много хора, вместо по принуда да излиза с нея и да понася празното й дърдорене.

— Къде ще отидем? — попита тя внезапно щастлива, внезапно развълнувана. — Може ли да си облека новата рокля? Дали да не отидем на театър?

Хукна горе, но се сети да мине на пръсти пред вратата на мама. Наистина изглеждаше доста добре — помисли си тя, докато се оглеждаше във високото огледало, и с трепереща ръка начерви устните си малко силничко. Чичо Джон, който повече от всякога приличаше на домашен котак, я чакаше в коридора. Определено замърка доволно и подръпна късия си мустак.

— Ах ти, хитрушо! — възкликна той. — Понаучили са те на това-онова в Париж, а? — Същото продължи да й намеква и през цялата вечер, твърдеше, че е научила доста неща, насърчаваше я да му се довери.

— Не, честна дума, никъде не сме ходили — увери го тя за десети път. — През цялото време имахме лекции и уроци.

— О, не ми говори… — възрази той и доля чашата й. — По очите ти познавам, ти си съвсем променена.

Колко глупаво изглеждаше той, ухилен като онзи чешърски котак от „Алиса“! Да му разкаже ли историята за домашния котак? Може би щеше да го засегне, а той се държеше толкова мило, толкова любезно, беше й устроил най-щастливата вечер, откакто се бе прибрала у дома.

В резултат на шампанското тя се разкикоти, разприказва се прекалено, но той явно нямаше нищо против. Смееше се силно, каквото и да му кажеше тя, и все повтаряше: „Знам, разбирам. Красиво момиче като теб иска да се забавлява и защо не? В днешно време момичето може да прави каквото си иска, знаеш го, нали, миличка? И аз ще се погрижа да стане така въпреки…“ Той обаче не довърши изречението си, а млъкна рязко и отклони поглед.

Когато си тръгваха, й се струваше, че всички им се усмихват. Знаеха, че е дъщеря на мама, спираха чичо Джон и го молеха да ги запознае.

— Помня те като мъничка. Каква прекрасна млада жена си станала!

Може и да й се струваше доста смущаващо и прекалено, но все пак беше любезно от тяхна страна, и много мило.

— Приятно ли ти е? — попита я чичо Джон и тя му се усмихна поруменяла и развълнувана.

— Вечерта е прекрасна. Само мама да беше тук!

Той я изгледа глуповато, със зяпнала уста и леко наклонил глава на една страна. После реши, че тя явно се шегува, и избухна в шумен смях.

— Бих казал, че си доста недосетлива за младо момиче, наистина!

Тя обаче не го слушаше, а се оглеждаше, очите й шареха, попиваха новите гледки и звуци, а мислите й вече бяха на километри от него, насаме с някой друг, с някой нов, с някой млад. Колко беше забавно да седи на третия ред в партера, след като за последен път бе гледала представление от тясна ложа заедно с мадмоазел и с други момичета — гледаха „Скъперникът“ и ядяха шоколад, представете си! Колко противно, колко детинско! В сегашната пиеса обаче имаше музика, имаше танци, имаше златокосо момиче, което правеше пируети на фона на звездите, имаше слабичко мургаво момче, което пееше песен за морето, а през всичко това се прокрадваше безумната треперлива мелодия, прошепната от цигулка, която завладяваше паметта упорито и незабравимо.

О, боже, усещаше всичко твърде надълбоко, помисли си тя, не можеше да продължава така — толкова много красота и романтика! Така се зарадва, че двамата се събраха в края на представлението, след онази жестока кавга във второ действие! Сега звучеше „Бог да пази краля“ — скръбно, трогателно. В гърлото й се надигна ридание и тя си каза, че като нищо е готова да умре за страната си. Ала само след минута всичко приключи, беше забравено. Изсипаха се от театъра в едно такси, запроправяха си път през движението на площад „Пикадили“, озарен от електрически надписи и мигащи реклами, а после спряха рязко, когато облеченият с морава униформа портиер на нощния клуб им отвори вратата.

Какво си мърмореше чичо Джон? Май че след Париж тук е много скучно. Ама че е упорит! Направо е досаден. Сигурно заради възрастта. Понеже тя цялата пламна от нетърпение, щом оркестърът засвири песента, която цяла вечер си тананикаше мислено, и сякаш стотици лица засияха към нея от претъпканите с хора маси — голи ръце, сребристи рокли, тъмни очи, бели нагръдници, такова оживление, шумотевица и смях. Ето че най-накрая танцуваха на приглушената светлина, а тя извръщаше глава наляво и надясно и се взираше в лицата на околните двойки.

Един младеж й се усмихна над рамото на партньорката си — заразително, весело. Тя му се усмихна в отговор. Явно и двамата си мислеха едно и също: „Защо не танцуваме заедно?“. Не можеха да откъснат поглед един от друг — той я следваше, помъкнал партньорката си, унесен в мечтание. Тя дори не чу как чичо Джон й прошепна в ухото: „Трябва много да внимаваме, малката, ако тя заподозре, че между нас има нещо…“

 

Разбира се, рано или късно дойде краят. Тя не знаеше, че е станало три-четири часа — беше изгубила представа за времето и можеше да продължи да танцува вечно. Стоеше в дневната у дома и се сбогуваше с него, твърде доволна, твърде щастлива, за да говори. Той се озадачи от мълчанието й и току й мяташе тревожен поглед.

— Какво има? Сърдиш ли ми се? Разочарована ли си?

Глупавият чичо Джон! Изглеждаше толкова смирен, изпълнен с такова желание да ти угоди, че понякога ставаше направо сантиментален.

— Ти ми подари най-прекрасната вечер, която съм прекарвала през живота си — каза му тя.

Изведнъж горе се затвори врата и на площадката на стълбите се разнесоха стъпки. Чичо Джон се сепна, пребледня, после се извърна и я сграбчи за раменете. Изражението му се промени неузнаваемо. Изчезнаха веселите и загладени бръчки от носа към брадичката, изчезна любезната усмивка, светлината в кръглите подобни на мъниста очички. По изражението му се разля потайност, нещо лукаво и подмолно, устата му се разкриви, очите му се попритвориха. Заприлича на котарак, на лукав и дебнещо притаен котак, приклекнал самичък до тъмна и влажна стена.

— Чула ни е — прошепна той. — Слиза долу. Каквото и да се случи, трябва да я заблудим. Не бива да се досеща за нас, ясно? Трябва да лъжем, та ушите ни да плющят, трябва да съчиним някаква история. Ти мълчи, остави на мен.

Тя го изгледа смаяно.

— Но защо изобщо мама би имала нещо… — започна тя, но той я прекъсна нетърпеливо, вперил поглед към вратата.

— Не ми се прави на толкова невинна, по дяволите. Прекрасно знаеш, че положението е ужасно. О, боже! — Той се извърна и несръчно затършува за цигара с треперещи пръсти.

Момичето чу гласа на майка си пред стаята.

— Ти ли си, Джон? Какво правиш тук, долу? Имах ужасна вечер. Не успях да заспя…

Застана на прага и огледа и двамата: мъжът пафкаше цигарен дим и я наблюдаваше с ъгълчето на очите си, а момичето стискаше детинската си розова вечерна чантичка и я въртеше между пръстите си.

Мама си беше наметнала халат върху нощницата и го придържаше хлабаво с една ръка. Лицето й беше маска от пудра, положена небрежно, твърде набързо. Към устата й се проточваха бръчки, очите й бяха подпухнали. В този момент не бе останала и следа от хубостта й. Беше просто жена на средна възраст, която не беше спала добре. Момичето забеляза това още от пръв поглед и се засрами заради нея, адски неприятно му стана някой да я вижда толкова изнурена и измъчена.

— О, мамо, извинявай! Събудихме ли те?

За миг се възцари мълчание, напрегнато и плашещо, после мама се засмя — изкуствен и ужасен звук, а лицето й пребледня като лицето на чичо Джон.

— Значи съм била права през цялото време — каза тя, — не съм си го въобразявала. Всички тези скришни погледи и шептенето по ъглите. Откога продължава тази история? Откакто се върна от Париж или още от миналото лято? Бързо действаш за дете на твоята възраст, а? Можеше поне да проявиш приличието да отидеш другаде, а не да го правиш в моята къща.

Чичо Джон побърза да се намеси и занарежда на пресекулки:

— Скъпа моя, уверявам те… нищо лошо… попитай малката… умоляваше ме да я изведа, дожаля ми за детето… исках да остана с теб… изобщо не ми е хрумвало… пълен абсурд… — Кратки, плахи, накъсани изречения, напълно неубедителни, звучащи като поредица лъжи дори на момичето, което стоеше до него.

Обаче жената не го слушаше. Не можеше да остави дъщеря си просто така. Малката беше виновна, тя лъжеше, тя действаше срещу нея — мъжът не беше нищо, просто сянка.

— Как смееш! — нахвърли й се тя. — Как смееш да ми се връщаш от Париж и да се държиш като евтин парцал от улицата? Още щом се прибра, се досетих какво се опитваш да направиш: прочетох го в очите ти. О, но ти действаше подмолно, не го правеше показно! Беше твърдо решена да го пипнеш обаче, нали така? Него и никой друг. На всяка цена трябваше да е той. Чувала съм, че така правят момичетата на твоята възраст. Държат да докопат мъжа на друга жена. Да не мислиш, че ще го деля…?

Момичето не отговори. Просто стоеше, вперило поглед в майка си, физически наранено от ужас и срам, а осъзнаването на случилото се прогори съзнанието й като дамга. Мама и чичо Джон. Мама и чичо Джон във Фринтън преди десет, дванайсет години. Мама и чичо Джон в Лондон, Париж, Кан. През всичките тези години, докато той купуваше билети, караше колите, уговаряше се с търговците, плащаше сметките, многократно се хранеше в къщата, ден след ден, нощ след нощ. Мама и чичо Джон.

Този дребничък, пригладен и дундест мъж с неговите мустачки, който им носеше чантите до гарата, подаваше хляба и маслото, докато пиеха чай, вдигаше телефона и актуализираше ангажиментите им, който потриваше доволно ръце, усмихнат, раболепен, смирен — чичо Джон. Вече всичко й се изясни. Мама, изгубила красотата си, уплашена и ревнива жена, която завиждаше на младостта й, а той, сладкодумен и неверен, кроеше планове за нов съюз.

Значи това означава да пораснеш: да се оплетеш в мрежа от долни, сложни и злостни интимни взаимоотношения. Няма красота, няма романтика. Самата тя на свой ред щеше да живее така, да се държи неискрено и сурово, да надене същата маска като майка си. Остана сама в салона. Те се бяха качили горе. Мама говореше високо, пронизително като продавачка на риба, вулгарна за пръв път. Чичо Джон звучеше умолително, протестираше, дърпаше я за рамото с безрезултатни ръце.

 

— Честита Нова година! Честита Нова година!

Ръце я дърпаха, гласове звучаха в ушите й, оркестърът свиреше силно и весело. Тържеството й беше триумф, същинска гала, невероятен успех. Накъдето и да се обърнеше, се натъкваше на усмихнати лица, каквото и да чуеше, бяха хвалби за нея.

— С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. Не е ли чудесно и за двете ви — досущ като сестри сте!

Беше почти дванайсет и старата година скоро щеше да издъхне. В ресторанта се разлетяха хартиени лентички: сини, оранжеви и зелени; възрастни мъже с хартиени шапчици замерваха със симпатични малки жълти топки хората на съседната маса; подът беше осеян с цветни хартии, увити около краката на буйните блъскащи се двойки. На пода нямаше празно местенце, тела се притискаха до други тела, разгорещени, потни, подскачащи нагоре-надолу, облегнати на масите, смеещи се през рамо. Шумотевицата беше оглушителна, врявата на Вавилон. Мъжете крещяха и подсвиркваха, жените пищяха истерично. Приличаха на плъхове на потъващ кораб.

— Честита Нова година! Честита Нова година!

— Не е ли прекрасно? Харесва ли ти? — кресна някой в ухото й.

Тя се помъчи да отговори, помъчи се да се усмихне. Ала усещаше, че всяка усмивка е насила и всяко послание — неискрено. Тези хора знаеха, те знаеха за мама и за чичо Джон. Знаеха от години. Кимванията, усмивките, приглушеното мърморене, всичко показваше, че те разбират. А сега очакваха следващия ход в играта: първия завистлив поглед, първите признаци на съперничество.

— Колко прелестна си станала! — А закрили уста с ръка шушнеха: „Разбира се, той е и с двете“.

Стояха в кръг, хванати за ръце: мама, тя и чичо Джон. „За старата любов“ — гласът му се извисяваше над останалите и той се усмихваше на мама, угоднически и мазно, истински домашен котак.

— Честита Нова година, скъпа — каза той. — Честита Нова година. — А после, когато кръгът се разпадна, чичо Джон се обърна към дъщерята: — Всичко е наред. Успокоих я, вече вярва на историята ни. Двамата с теб ще успяваме някак, малката. Но да знаеш, че трябва да я караме бавно, много бавничко…