Дафни дю Морие
Куклата

Предговор

Следващите страници са намерени в оръфано джобно тефтерче, просмукано и обезцветено от солената вода, скрито в пукнатините на една скала в… Бей.

Собственикът не е открит, а дори и най-упоритото издирване не успя да установи самоличността му. Клетникът или се е удавил близо до мястото, където е скрил джобното си тефтерче, и тялото му е било отнесено от морето, или все още броди по света и се опитва да забрави себе си и трагедията си.

Някои от страниците в тефтерчето са толкова повредени от действието на природните стихии, че са почти напълно нечетливи, има и много празни места, а голяма част от написаното изглежда непоследователно, включително внезапният и незадоволителен край.

Поставих многоточия между изреченията, където думите или редовете не могат да бъдат разчетени. Никога няма да узнаем дали безумно невероятните моменти от историята са верни, или всичко е просто истерично творение на болен мозък. Единствената причина да публикувам тези страници е да откликна на настойчивите молби на много свои приятели, проявили интерес към моето откритие.

 

 

Искам да знам дали хората усещат, че са луди. Понякога ми се струва, че мозъкът ми не смогва да съхрани целостта си, че е изпълнен с твърде много ужас, с твърде голямо отчаяние.

А и си нямам никого, досега не съм бил толкова неизразимо сам. Защо това би трябвало да ми помогне да напиша тези редове… да изхвърля отровата от съзнанието си.

Защото наистина съм отровен: не мога да спя, не мога да затворя очи, без да ми се изпречи проклетото му лице…

Само да беше сън, нещо, на което да погледнеш с присмех, болно въображение.

Лесно е да се смееш — кой не би се разкикотил, кой не би се пукнал от смях. Хайде да се смеем, докато от очите ни рукне кръв — дори ще е забавно. Не, всъщност ме боли заради празнотата, заради това, че всичко в мен се разкъсва.

Ако можех да чувствам, бих я последвал до другия край на земята, колкото и да ме умоляваше, колкото и да ме ненавиждаше. Трябваше да й покажа какво е да те обича истински мъж — да, мъж, а неговото гадно сплескано тяло трябваше да изхвърля от прозореца, да го гледам как изчезва завинаги с разкривената си алена уста…

Изпълнило ме е палещо чувство, пълна неспособност да размишлявам.

Освен това се заблуждавам, когато твърдя, че тя щеше да дойде при мен. Не я последвах, понеже знаех, че е безнадеждно. Никога не би ме обикнала — не би обикнала никой мъж.

Понякога размишлявам безстрастно над всичко и я съжалявам. Толкова много пропуски — толкова много — и никой никога няма да узнае истината. Как е живяла, преди да я познавам, как живее сега?

Ребека, Ребека — само като се замисля за теб, за бледото ти сериозно лице, големите ти, широко отворени и фанатични очи като на светица, тясната ти уста с острите и бели като слонова кост зъби и ореола ти от буйна коса, наелектризирана, тъмна, необуздана… Няма по-красиво създание! Кой ще опознае някога сърцето ти, кой ще опознае мислите ти?

Силна, сдържана и бездушна; трябва да си бездушна, за да направиш, каквото стори ти. Притежаваш онази фатална особеност на мълчанието — на строгото потискане, намекващо за таен огън — да, за неугасим пламтящ огън. Какво ли не съм правил с теб насън, Ребека?

Ти си фатална за всеки мъж. Искра, която възпламенява, но самата тя не изгаря, огън, разпалващ други огньове.

Какво ако не твоето безразличие обичах у теб и скритите под него загатнати обещания?

Обичах те прекалено, исках те прекалено, изпитвах прекалено голяма нежност към теб. Сега всичко това се е забило като крив корен в сърцето ми, като смъртоносна отрова в мозъка ми. Ти ме превърна в безумец. Изпълваш ме с ужас, с унищожителна омраза, сходна на любов — глад, предизвикващ гадене. Да можех да се успокоя и да разсъждавам трезво за миг — само за миг…

Искам да съставя план — да подредя всичко по дати.

Струва ми се, че най-напред беше ателието на Олга. Помня, че навън валеше и дъждът оставяше мръсни следи по прозореца. Стаята беше пълна, много хора разговаряха до пианото — Форки беше там и се опитваха да го накарат да пее, а Олга се кикотеше вресливо.

Винаги съм мразел твърдата тънка тръстика на смеха й. Ти седеше… Ребека седеше на табуретка до огъня.

Краката й бяха свити под тялото и тя приличаше на елф, на момченце.

Беше с гръб към мен и носеше смешна кожена шапка. Помня, че позата й ме развесели, че исках да видя лицето й. Повиках Олга да ни запознае.

— Ребека — повика я тя. — Ребека, покажи се… — И отметна шапката й, докато Ребека се обръщаше. Косата й щръкна от главата като на дивачка, очите й се ококориха — и тя ми се усмихна, прехапвайки устната си.

Помня, че седях на пода до нея и говорехме ли говорехме — няма значение какво избъбрах аз, глупости, безсмислици, разбира се, обаче тя говореше задъхано, с овладяно нетърпение. Не каза много, усмихваше се… с очи на прорицателка, на фанатичка — очите й виждаха прекалено много, изискваха прекалено много — човек се изгубваше в тях и ставаше неспособен да се съпротивлява. Все едно потъваш. От мига, в който я зърнах, бях обречен. Оставих я и се махнах, тръгнах по крайбрежната улица като пияница. Лица пелтечеха, извърнати нагоре към мен, рамене се отъркваха в моите, смътно забелязвах приглушените светлини, отразени в мокрите тротоари, и неясното боботене на уличното движение — отвъд всичко съзирах нейните очи, невъзможната й коса и слабото й телце като момчешко… Сега всичко се прояснява, виждам всяко събитие, както се случи, всеки миг от играта. Отново отидох у Олга и тя беше там.

Приближи се право към мен и сериозно, като дете попита: „Обичаш ли музика?“. Защо го каза, не знам, на пианото нямаше никого — отговорих й неопределено и забелязах цвета на кожата й: на светло кафе, прозирна като водата.

Беше облечена в бяло, нещо кадифено, струва ми се, и имаше червен шал на врата.

Шията й беше много дълга и слаба, като на лебед. Помня, че си помислих колко лесно би било да стегна шала и да я удуша. Представях си лицето й, докато умира — леко разтворените устни и въпросителния й поглед, щеше да забели очи, но нямаше да се страхува. Всичко това се случи само за един миг, докато тя ми говореше. Успях да изкопча съвсем малко от нея. Оказа се цигуларка, сирак и живееше сама в Блумсбъри.

Да, беше пътувала много, така каза, и най-вече в Унгария. Беше живяла в Будапеща три години, учила музика. Не й харесвало в Англия, искала да се върне в Будапеща. За нея бил единственият град на света.

— Ребека! — провикна се някой и тя погледна усмихната през рамо. Колко мога да пиша за усмивката на Ребека! Беше толкова ослепителна, толкова жизнерадостна, но и откъсната, неземна, несвързана с нищо, за което говорехме. Очите й се преобразяваха внезапно, като озарени от сребрист лъч светлина.

Този ден тя си тръгна рано и аз прекосих стаята, за да разпитам Олга за нея. Изгарях от мъчително нетърпение да узная всичко. Олга успя да ми каже съвсем малко:

— От Унгария е — каза тя, — никой не знае кои са родителите й, допускам, че са евреи. Форки я доведе. Открил я в Париж, свирела на цигулка в едно от онези руски кафенета. Тя обаче няма нищо общо с него, живее съвсем сама. Форки смята, че е забележително талантлива — само да продължи да свири, никой нямало да може да се мери с нея. Но тя не иска да се потруди, като че не я интересува. Чух я в апартамента на Форки и ме побиха студени тръпки. Стоеше в единия край на стаята като същество от друга планета — косата й беше щръкнала като храст от косми около главата и тя свиреше ли, свиреше. Тоновете бяха странни, натрапчиви, никога не съм чувала подобно нещо, не мога да го опиша.

Отново си тръгнах от ателието на Олга като насън, а лицето на Ребека витаеше пред очите ми. Представях си я как свири на цигулка — как застава изпъната и самоуверена като дете, с широко отворени очи, с раздалечени в усмивка устни.

На следващата вечер щеше да свири в апартамента на Форки и аз отидох да я слушам. Въпреки своята осезаема и плитка неискреност Олга не преувеличаваше. Седях като упоен, неспособен да помръдна. Не знам какво свиреше Ребека, но беше разтърсващо, зашеметяващо. Усещах единствено, че двамата с Ребека сме заедно — далеч от света, откъснати, изгубени, потънали в пълно блаженство. Издигахме се, а после летяхме все по-високо и по-високо.

По едно време цигулката сякаш запротестира, сякаш ме отблъскваше, а аз я преследвах. После шурна поток от звуци, смесица от приемане и отхвърляне, неразбория от тонове, примесили желание и сладост, и непосилна наслада. Усещах как сърцето ми тупти, както пулсира мощна машина, как кръвта бушува в слепоочията ми.

Ребека беше част от мен, тя беше самият мен — беше твърде много, беше възхитително. Бяхме стигнали върха, нататък нямаше накъде, слънцето сякаш се врязваше в очите ми. Вдигнах поглед: Ребека ми се усмихна и цигулката отрони невъобразимо прелестен тон — осъществяването.

Облегнах се на дивана изтощен, със замаяна глава — беше повече от прекрасно, повече от прекрасно. Минаха три минути, докато се съвзема. Имах усещането, че съм потънал в черната бездна на вечността, за да поспя — и отново съм се събудил.

Никой не ме беше забелязал — Форки поднасяше напитки, а Ребека седеше до пианото и прелистваше някакви ноти. Когато я помолиха да посвири отново, тя отказа, била изморена. Умоляваха я настойчиво, затова тя взе цигулката и отново засвири — нещо съвсем кратичко, но много хубаво и чисто, като детска молитва.

По-късно същата вечер се приближи до мен и седна, а аз известно време бях твърде развълнуван, за да продумам. След това се проклех за глупостта, извърнах се и я погледнах в лицето.

— Преживях нещо превъзходно, докато свиреше — казах й. — Беше красиво, опияняващо, никога няма да го забравя. Ти притежаваш рядък — не, много опасен талант.

Тя мълчеше, а после заговори овладяно и задъхано:

— Свирих за теб — каза. — Исках да видя какво е да свириш за мъж.

Думите й ме озадачиха, прозвучаха ми напълно необяснимо. Тя не лъжеше, бе вперила очи право в моите и се усмихваше.

— Какво искаш да кажеш? — попитах я. — Никога ли не си свирила за друг досега? Само за свое удоволствие ли използваш дарбата си? Не разбирам.

— Може би — отговори тя, — може би е така, не мога да го обясня.

— Искам да те видя отново — казах й, — искам да дойда и да се срещнем сами някъде, където ще можем да поговорим, наистина да поговорим. Мисля за теб, откакто те видях в ателието на Олга, знаеш го, нали? Затова свири за мен тази вечер, нали?

Исках да изтръгна отговора от устните й, исках да я принудя да каже „да“. Тя сви рамене, отказа да бъде категорична, беше отчайващо.

— Не знам — отвърна, — не знам.

После я попитах за адреса и тя ми го даде. Била заета, не можела да се види с мен преди края на седмицата. Събирането приключи малко по-късно и тя изчезна.

Следващите дни ми се сториха безкрайни, нямах търпение да я видя отново. Неспирно мислех за нея.

В петък не издържах повече и отидох да я посетя. Настанила се бе в странна къща някъде в Блумсбъри. Беше наела последния етаж. Изглеждаше мрачно и потискащо, зачудих се как изобщо може да живее на такова място.

Отвори ми самата тя и ме въведе в голяма и гола стая, подобна на ателие, в която гореше нафтова печка. Порази ме безрадостният вид на помещението, но тя явно не забелязваше нищо и ме покани да седна в протритото кресло.

— Тук се упражнявам и се храня — каза ми Ребека. — Приятно помещение, не си ли съгласен?

Нищо не отговорих, а после тя отиде до шкафа и извади нещо за пиене и няколко стари бисквити. Самата тя нищо не хапна.

Стори ми се странна, отчуждена — сякаш присъствието ми там я отегчаваше. Разговорът ни беше измъчен и накъсан от паузи. Не съумях да кажа нищо от онова, което възнамерявах. Тя ми посвири малко, но бяха все класически произведения, които ми бяха познати, и съвсем различни от нещата, които свири онази вечер у Форки.

Преди да си тръгна, Ребека ме разведе из апартаментчето си. Имаше килерче, което тя използваше като кухня, тясна баня и собствената й спалня, обзаведена като монашеска килия, просто и оскъдно. До ателието имаше и още едно помещение, но него не ми показа. Явно то беше прилично голямо, съдейки по прозореца, който огледах от улицата после, когато я видях да дърпа тежките завеси…

(Бележка. Тук няколко страници са напълно нечетливи, целите са покрити с мастилени петна и са изсветлели. Разказът изглежда продължава от средата на изречението. Д-р Стронгман)

— … не точно студена — настоя тя. — Помъчих се да ти обясня, че в някои отношения съм странна, не съм срещнала човек, когото да обикна, никога не съм била влюбена. Хората по-скоро ме отблъскват, отколкото ме привличат.

— Това не обяснява музиката ти — прекъснах я нетърпеливо. — Свириш така, сякаш знаеш всичко, всичко.

Безразличието й ме влудяваше, не беше естествено, а преднамерено, тя винаги създаваше у мен впечатлението, че крие нещо. Усещах, че не бива никога да откривам какво е закътано в съзнанието й, дали е като спящо дете, като цвят, преди да се разтвори, или просто ме лъже за всичко и в такъв случай всеки мъж би могъл да е неин любовник, всеки мъж.

Измъчвах се от съмнения и от ревност, мисълта за другите мъже ме влудяваше. А тя изобщо не ме успокои, гледаше ме с големите си светли очи, бистри като водата, докато накрая можех да се закълна, че е недокосната — но все пак, все пак? Един поглед, една усмивка, и всичките ми терзания и нещастия се връщаха. Тя беше невъзможна, винаги отговаряше уклончиво, но въпреки това тъкмо фаталната й сдържаност ме разкъсваше и съсипваше, докато любовта ми към нея не се превърна в мания, в ужасяваща движеща сила.

Разпитвах Олга за нея, разпитвах Форки, разпитвах всеки, който я познаваше. Никой не можеше да ми каже нищо, нищичко.

Докато пиша тези редове, забравям дни и седмици, нищо не ми се изглежда последователно, все едно възкръсвам от мъртвите, все едно се възраждам от прахта и пепелта, за да го преживея отново, да преживея пак целия си прокълнат живот — защото какво представляваше животът ми, преди да обичам Ребека, къде се намирах, кой бях?

Най-добре да опиша онази неделя, неделята, когато настъпи краят, а аз не го знаех и мислех, че е началото. Бях като човек, който се движи в тъмното, не, който се движи на светло и с отворени очи, обаче не вижда нищо, нарочно ослепял.

Неделя, денят на кухо и неуместно щастие. Отидох в апартамента й към девет часа вечерта. Тя ме очакваше. Беше облечена в алено — като Мефистофел, странни и нелепи дрехи, каквито само Ребека можеше да облече. Изглеждаше развълнувана, опиянена — подтичваше из стаята като елф.

После седна в нозете ми, подвила крака под тялото си, и протегна тъничките си мургави ръце към печката. Смееше се и се кискаше детински, напомняше ми за палаво дете, което крои пакост.

Неочаквано се извърна към мен с пребледняло лице и странно блеснали очи.

— Възможно ли е да обичаш някого толкова много, че да ти доставя удоволствие, неизразимо удоволствие да го нараняваш? Имам предвид, да го наказваш с ревност и в същото време да наказваш сам себе си. Наслада и болка, смесването на тези две чувства в равни дози просто като експеримент, като рядко усещане?

Смая ме, но се опитах да й обясня какво означава думата „садизъм“. Ребека като че ли разбра и кимна замислено един-два пъти.

После се надигна, бавно прекоси стаята и се запъти към вратата, която дотогава не бях виждал отворена. Изглеждаше странно бледа, докато стоеше там с щръкнала и дивашки чорлава коса и с ръка върху бравата.

— Искам да те запозная с Джулио — оповести.

Станах от стола и се приближих към нея, нямах никаква представа за какво говори. Тя ме хвана за ръка и отвори вратата. Пред погледа ми се откри дълга овална стая, чиито стени бяха покрити с нещо като плюшени драперии, сякаш за да заглушават шумовете, а прозорецът беше закрит с дълги плътни пердета. В камината беше запален огън, но вече почти догаряше. До нея беше поставен диван с безразборно нахвърляни възглавнички, а единственият източник на светлина беше малка лампа с абажур, поради което помещението тънеше в полумрак.

Вътре имаше един стол и той бе поставен срещу дивана.

На стола седеше нещо. Зловещо студено усещане скова сърцето ми, като че ли стаята бе обитавана от призраци.

— Какво е това? — прошепнах.

Ребека взе лампата и я вдигна над стола.

— Това е Джулио — тихо отвърна тя. Пристъпих по-наблизо и съзрях нещо, което отначало помислих за младеж на около шестнайсет години, облечен със смокинг, риза, жилетка и дълги испански панталони.

Лицето му беше най-зловещото нещо, което съм виждал. Беше пепеляво на цвят, а устата му представляваше алена цепка, чувствена и похотлива. Носът беше тънък и с извити ноздри, а очите му бяха жестоки, блестящи, тесни и озадачаващо неподвижни. Сякаш гледаха през мен — очи на ястреб. Косата му беше лъскава и тъмна, пригладена назад от бялото чело.

Имаше лице на сатир, на ухилен противен сатир.

После изпитах странно разочарование, безпомощно неразбиращо усещане, глупашко неверие.

На стола не седеше никакво момче. Това беше кукла. Да, много приличаше на човек, и имаше характерна мръснишка индивидуалност, но все пак беше кукла.

Само кукла. Очите се взираха в моите непознаващо, устата се хилеше глупаво.

Погледнах към Ребека — тя се взираше в лицето ми.

— Не разбирам — признах. — Какъв е смисълът на всичко това? Откъде намери тази отблъскваща играчка? Шегуваш ли се с мен?

Говорех рязко, чувствах се неловко, хладно. В следващия миг стаята потъна в мрак — тя беше угасила лампата. Усетих ръцете й около шията си, устата й върху своята уста.

— Сега да ти кажа ли, че те обичам — прошепна тя. — Да ти кажа ли?

Заля ме гореща вълна и подът като че се залюля под краката ми. Тя се притисна към мен и ме целуна по шията, усетих пръстите й на тила си. Оставих ръцете й да се плъзнат по тялото ми и тя отново ме целуна. Беше съкрушително, беше лудост, беше като смърт.

Не знам колко време сме стоели там, не помня нищо: нито думи, нито мисли, нито мечти, а само тишината в онази тъмна стая, слабото блещукане на огъня, туптенето на сърцето ми, бученето в ушите ми и Ребека, Ребека… Когато вдигнах поглед над главата й — не знам часове ли бяха минали, или години, — се взрях право в неговите очи, очите на проклетата кукла.

Те сякаш се бяха присвили към мен присмехулно, едната му вежда беше извита нагоре, а ъгълчето на коварните му алени устни беше повдигнато. Идеше ми да скокна и да размажа мерзкото му ухилено лице, да стъпча гнусното му човешко тяло. Луда ли беше Ребека да пази тази играчка, по каква причина го правеше, откъде беше намерила куклата? Тя обаче отказваше да отговори на въпросите ми.

— Ела — издърпа ме от стаята и отново се озовахме насред силната и безмилостна светлина на голото ателие. — Вече трябва да си тръгваш — продума задъхано, — късно е… не обърнах внимание.

Опитах отново да я прегърна, исках да я целувам пак и пак, не можеше да ме отпраща сега.

— Утре — възпря ме тя нетърпеливо, — обещавам ти утре, не сега. Изморена съм и съм объркана, не виждаш ли? Остави ме сама само тази нощ, беше твърде силно, нищичко не разбирам.

Тропна нетърпеливо с крак, изглеждаше зле. Разбрах, че е безнадеждно. Взех си нещата и си тръгнах, вървях ли, вървях, цяла нощ размишлявах.

Наблюдавах как денят се разпуква в Хампстед Хийт, сивкав и без слънце; от оловното небе заваля проливен дъжд.

Тялото ми беше студено, но умът ми гореше. Отново бях сигурен, че Ребека ме е излъгала — в мига, в който ме целуна, разбрах, че ме е излъгала.

Беше имала пет, десет, няма значение колко… двайсет любовници… и аз не бях един от тях.

Не, не бях един от тях. Озовах се близо до Камдън Таун, по улиците боботеха автобуси, продължаваше да вали, край мен забързано се движеха хора с приведени под чадърите фигури.

Някъде хванах такси и се прибрах у дома. Легнах си, без да се събличам, и заспах. Спах с часове. Когато се събудих, отново беше тъмно, сигурно беше към шест часа вечерта. Помня, че механично се измих и отново поех към Блумсбъри.

Пристигнах в апартамента и натиснах звънеца.

Тя безмълвно ме пропусна да вляза, после седна в ателието пред нафтовата печка. Заявих, че ще й стана любовник. Тя не отговори. Около очите й имаше червени кръгове, сякаш беше плакала, а покрай устата й се бяха появили тънки бръчици. Наведох се да я целуна, но тя ме отблъсна.

После заговори бързо:

— Трябва да забравиш случилото се снощи. Днес съзнавам, че е било грешка. Зле ми е, не спах добре. Всичко това сериозно ме притеснява. Трябва да ме оставиш сама.

Понечих да я притисна в прегръдките си, да преодолея желязната й сдържаност. Все едно да блъскаш с чук по желязна стена. Лежеше студена и неподвижна в прегръдките ми. Устните й бяха ледени. Отчаян я пуснах. Последва седмица на съмнения и терзания. Понякога тя седеше далеч от мен, без да обелва нито дума, друг път бях готов да се закълна, че ме обича. Не ми позволяваше да я докосвам, не бита в настроение. Трябвало да почакам да ме пожелае отново. Налагаше се да чакам напрегнато, мъчително. Изобщо не споменаваше Джулио. Повече не влязохме в онази стая. Попитах я какво е правила с него. Исках да узная какво се крие зад всичко това. Тя ми отговаряше уклончиво и сменяше темата. Безполезно беше да я притискам. Влудяваше ме. Беше непоносима.

Въпреки това обаче не можех да се откъсна от нея. Не можех да живея без нея.

Една вечер беше нежна и любяща. Присядаше в краката ми и говореше за музиката си, за плановете си за бъдещето. Постоянно се променяше. Никога не беше същата.

Почувствах се лишен от надежда. Положението ми беше нелепо, но какво можех да направя? Ребека се бе превърнала за мен в лудост, в мания.

Стигам до последната вечер, най-последната. И после срив, празнота, дъното на ада… и безутешност, пълна безутешност.

Нека да поясня… кога се случи, по кое време? В седем-осем може би. Не си спомням. Тръгвах си от апартамента и тя ме изпрати до вратата.

Неочаквано ме прегърна и ме целуна… Някои хора са попадали в горещи пустини, където слънцето дотолкова ги обезобразява, че те се превръщат в ужасяващи развалини — съсухрени, почернели, разкривени и разкъсани. От очите им руква кръв, прехапват език… И после намират вода.

Знам го, понеже съм един от тях.

Смейте се колкото искате на тези сравнения, наречете ме луд, но аз ще се смея последен.

Има всякакви жени — обаче вие не сте целували Ребека, вие нищо не знаете.

Вие сте заспали глупци. Не можете дори да си представите…

(Бележка. Голяма част от написаното тук изглежда напълно неразбираемо, а следващата четвърт страница съдържа само накъсани изречения и недоизказани мисли. После разказът продължава.)

Беше разтърсващо. Тя ми позволи да я целувам отново и отново. Обхванах лицето й с ръце и се взрях в очите й.

— Кои са били любовниците ти? — попитах. — Колко пъти си ги целувала по този начин? Кой те научи да се целуваш така? Кой беше първият, най-първият? Кажи ми.

Яростен вихър се завъртя пред очите ми, ръцете ми се разтресоха.

— Кълна се, че ти си първият мъж, когото целувам. Кълна се, че не е имало никой преди теб. Никога. Никога.

Гледаше ме право в очите. Тонът й беше категоричен. Личеше, че казва истината.

— А сега трябва да си вървиш — каза тя. — Утре ще дойдеш и ще имаме да си кажем толкова много, толкова много.

Усмихна ми се. Провидях отвъд стената на нейната сдържаност, през леда чак до огъня, до скрития пламък.

Помня, че си тръгнах от апартамента и вечерях някъде. Главата ми гореше. Сякаш се намирах сред богове. Невероятно ми се струваше, че Ребека ме обича, невероятно беше, че съм познал такова щастие. Идеше ми да се разкрещя. Идеше ми да се хвърля от някой покрив.

Прибрах се у дома и закрачих из стаята. Не можех да спя, всеки нерв в тялото ми беше изопнат.

И изведнъж в полунощ усетих, че не издържам повече. Трябваше да отида при Ребека, трябваше.

Чувствах, че любовта ми към нея е толкова силна, че тя ще е усетила. И ще ме чака. Ще ме разбере. Ще се наложи да ме разбере.

Не знам как съм стигнал до апартамента й. Секундите летяха неусетно и ето че се оказах на улицата, вдигнал поглед към прозорците.

Убедих нощния портиер да ме пусне — беше полузаспал и ми позволи да се кача по стълбите. Ослушах се пред вратата й — отвътре не се чуваше нито звук. Все едно стоях на входа на гробница.

Сложих ръка на топката на вратата и бавно я завъртях. За моя изненада се оказа отключено — Ребека явно беше забравила да заключи, след като си бях тръгнал.

Пристъпих вътре, всичко тънеше в мрак.

— Ребека — повиках я тихо. — Ребека.

Никакъв отговор.

Вратата на спалнята й беше отворена, но вътре нямаше никого.

Проверих кухнята и банята — и двете бяха празни.

И тогава проумях. Нещо стегна сърцето ми, студен и лепкав страх.

Погледнах към онази стая — неговата стая, стаята на Джулио.

Опипом прекосих помещението и задумках по вратата. Беше заключена. Заритах я и започнах да дера с нокти. Вратата подаде под тежестта ми. Чух как Ребека гневно изкрещя и светна лампата.

О, боже, никога няма да забравя очите й, ужасния блясък… нечестивия екстаз в очите й и нейното пепеляво… пепеляво лице.

Всичко видях: стаята, дивана, всичко разбрах. Обзе ме смъртно отвращение, ужасно отчаяние.

А злобното му, мръснишко лице ме гледаше през цялото време. Очите му не се откъсваха от мен, взираха се с безжизнена стъклена неподвижност. Влажната алена уста се хилеше, лъскавата тъмна коса висеше на кичури върху бузата му. Той беше машина — нещо с бурмички — не беше жив, не беше човек, но беше отблъскващ, зловещ.

Ребека се извърна към мен. Гласът й беше студен, чужд, неземен.

— И очакваш да те обичам? Не виждаш ли, че не мога… не мога? Как бих могла да обичам теб или който и да било човек? Махай се, остави ме. Ненавиждам те. Всички ви ненавиждам. Не се нуждая от вас. Не ви желая.

Нещо се попука в сърцето ми. Извърнах се. Оставих ги. Изтичах на улицата, по лицето ми се стичаха сълзи, разридах се на глас, размахах юмруци към звездите…

Това е всичко, няма какво да добавя, няма повече за разказване. На следващия ден отидох, но тя беше заминала, и двамата бяха заминали. Никой не знаеше къде е. Разпитвах всеки срещнат — никой не можеше да ми каже.

Всичко е неясно, всичко е безполезно. Никога вече няма да видя Ребека — никой няма да я види. Винаги ще си бъдат Ребека и Джулио. Ще се нижат дни и нощи и нищо няма да се промени — те ще ме преследват… Никога вече няма да заспя, прокълнат съм. Не знам какво казвам, какво пиша. Какво ще правя? О! Боже, какво ще правя? Не мога да живея — не мога да се справя…