Поли Самсън
Увод

Стигате края на разказа „Куклата“. Заставате поразени на вратата на притъмняла стая, в която червенокосата Ребека (да, името би ви подвело малко, ако и вие като мен търсите нещо, което да ви подскаже как да разрешите загадката) е изпаднала в неистова възбуда. Тя е на дивана, а компанията й — кукла в естествени размери на име Джулио, ви се хили с извити и влажни алени устни. Чувствате се смутени, разтревожени, озадачени. Механична кукла? Това ли е имала предвид авторката? Имало ли е изобщо подобни неща през двайсетте години на миналия век? Странно е, плашещо. Или пък не сте разбрали правилно разказа? Препрочитате го и започвате да се чудите що за представи се въртят в главата на младата — съвсем младата тогава — писателка и как й е хрумнала такава чудесия.

Дафни дю Морие е на двайсет години, когато създава „Куклата“. Това е първото произведение, написано от нея във Фоуи, където се е оттеглила, за да не я разсейва семейният живот, потънал в безсъдържателни всекидневни дреболии и в театъра. Разказът представя маниакалността и потиснатите тревоги на младата писателка, които минават през страниците като вино през вода.

Образът на червените влажни устни на Джулио ме озадачаваше, докато, размишлявайки над тези разкази, не прочетох в мемоарите на Дафни дю Морие, озаглавени „Аз като млада“, че първите й целувки, тайничко откраднати от братовчед й Джефри (два пъти женен и двайсет и две години по-голям от нея), приличали на целувките на баща й Джералд. „Странно, но е почти същото като, когато целувам Т[атко]“, отбелязва тя и аз се замислих над името на куклата: „Джулио“ е почти същото име като „Джулиъс“, едноименния баща, изгарящ от кръвосмесителна и унищожителна страст към дъщеря си в най-прочутия роман на Дафни, издаден пет години по-късно, през 1933 година.

Въпросите, които занимават мислите на младата Дю Морие, се спотайват близо до повърхността в много от ранните й разкази, а според мен включените в този сборник са едни от най-интригуващите сред тях. Фанатичната любов на мъж към непостижима жена, сексуалното стеснение и сексуалните търсения, взаимно противоречащите си нужда от самота и нужда от общуване — тук в зародиш можем да открием всички теми от по-късните й велики романи.

Не е чудно, че властно се откроява Джералд дю Морие. Дафни бяга не само от Лондон, когато моли да й позволят да поостане в Корнуол, за да пише, а и от обсебващата обич на баща си, чиито разпалвани от изпитото порто изблици на гняв и обвинения я измъчват. Нещо толкова невинно като детска играчка на тъмно се оказва вулгарно и срамно и вероятно разкрива как се е чувствала писателката, когато открила „нечестивия екстаз“ на секса; неизличимата като петно вина на по-късните й героини, особено на Хеста във втория й роман, „Никога вече няма да бъда млада“, и разбира се, предполагаемата нимфомания на първата госпожа Де Уинтър в „Ребека“.

„Куклата“ не е единственият разказ, в който като скрито течение се долавя темата за дъщерята любимка, чийто баща не желае тя да порасне и да се отдели от него. Може би най-въздействащият разказ е „Източен вятър“, написан, когато авторката е деветнайсетгодишна. И той е за ограбването. В този случай неоскверненият рай е остров, откъснат от света, населен с миролюбиви хора, плод на роднински бракове, които са доволни да живеят „сляпо, блажено като деца“. Гътри и Джейн са „нехайни към желанието“ и всичко е наред, докато вятърът не се променя „като демон, развилнял се на острова“, или като змей, или като първия порив на сексуалността, и не довява от изток платноход, натоварен с моряци и бренди. Разбужда се похотта и когато Джейн усеща „невероятна тръпка“, тя се извръща да провери дали съпругът й е забелязал, „за пръв път обзета от вина“. Разказът завършва с насилие, когато девствената земя се оказва раздирана от опустошителна плътска страст, която не остава ненаказана.

Разбуждането на сексуалността е също толкова неловко и в разказа „Домашен котак“, в който съзрялата девойка, недоумяваща, се оказва лишена от закрилата на майка си, започнала да я възприема като съперница. Този път става дума за Мюриъл дю Морие, майката на Дафни, чието убедително документирано нееднозначно отношение към средната й дъщеря помрачнява мастилото на листа и весело изречената реплика: „С всеки изминал ден все повече заприличваш на майка си. Не е ли чудесно и за двете ви“, всъщност звучи като проклятие.

Много от тези разкази са написани между суровите стени на Канън Хол, семейната къща в Хампстед, където Дафни дю Морие живее до двайсет и втората си година. Дори и след като установява, че единственият лек за неукротимата й енергия е да й позволят да остане във Фоуи да пише, близките й очакват от нея да се върне в Лондон в края на ваканцията. Там тя ще посрещне ограничаването на свободата си с огромно негодувание и както пише в мемоарите си „Аз като млада“, започва да възприема всички като през „мъгла от ненавист“, нахлула в разказите от настоящия сборник толкова осезаемо, че човек почти дочува как гласът на писателката приглушено ругае между редовете (нещо, за което би могъл да свидетелства всеки, помъчил се да пише в лоното на семейството си). „Лека нощ, скъпа“, пожелава героинята в „Болката отшумява“ на своята съкрушена приятелка, „целуна я нежно и потупа подутото и осеяно с червени петна лице, което предизвикваше у нея безумно желание да се разсмее“.

Дафни дю Морие успява да се наложи и да остане във Фоуи, за да пише, едва след двайсет и втория си рожден ден. Тогава първите й два разказа вече са публикувани. И двата са включени в този сборник: „А сега в името на Отца“ описва суетен свещеник празнодумец, който не живее според проповедите си (вероятно по-неопитен предшественик на безнравствения викарий Франсис Дейви от „Странноприемница Ямайка“); „Различен темперамент“ е разказ за мъж, който се нуждае от уединение, и за жена, вкопчена в него, и е показателен пример за способността на авторката да влиза под кожата едновременно на двама герои, така че читателят преживява и казаното, и чутото — специфична дарба, проявена превъзходно от писателката години по-късно в „Паразитите“.

В някои от тези ранни разкази повествованието се води от името на мъжки персонажи, в два — от изморени от живота проститутки, но колкото и авторката да се старае да се маскира с мустаци или с рокли „от черен сатен, възтеснички“, тя не успява да прикрие страданието си заради обсебващото и собственическо поведение на Джералд към нея и примирението на Мюриъл с многобройните му извънбрачни връзки.

„Детето, предопределено да стане писател, е уязвимо за всеки повей на вятъра“, пише Дафни дю Морие в „Аз като млада“, а ранните й разкази от този сборник показват как съзнанието на наблюдателното дете (с толкова ожесточено изгризани нокти, че веднъж дори се налага лекарска намеса) е мъчително тласкано и оформяно от неизменната й бдителност за признаци на задаваща се буря, които по изражението на майка си прочете pas devant les enfants^[1], щом надвисне трагедия или опасност. Цинизмът в разкази като „Уикенд“, „А писмата му охладняваха“ и „Болката отшумява“, където безсърдечни мъже и злочести жени налагат извода, че щастлив край не съществува, свидетелства за будно младо съзнание с оскъдна вяра в шансовете за любов и брак. Всичко това би било почти непоносимо мъчително, ако отсъстваха приятни хумористични наблюдения като това на младоженеца в разказа „Безизходица“, който стои пред олтара и гледа булката си така, „все едно е парче шоколад, а той — пекинез“.

Писателката явно още от самото начало притежава способността да доставя на читателите си удоволствието да преживяват миналото и бъдещето като призрачни пластове на настоящето, както установяваме в удивително проникновения разказ „Долината на щастието“, публикуван във в. „Илъстрейтед Лондон Нюз“ през 1932 г. Тук героинята като привидение навестява собственото си бъдеще, долавяме играта на вездесъщност и мечтателна интуиция, а също и напомнящото халюцинация проникновение за това, какво предстои в най-известния роман на Дафни дю Морие и в живота й. Тук за пръв път надникваме в Мандърлей след първите посещения на Дафни дю Морие в Менабили, прототипът на имението. „Защо минало, което никога не е било мое, ме обсебва така изцяло?“, пита героинята, изтерзана душа, която намира покой само докато мечтае за това място и може да опре буза „до гладката бяла стена на къщата, сякаш тя е част от живота й, свързана е с нея, владее я“.

В тези разкази — някои от които добри, други не толкова, но всички очарователни — се натъкваме на основните проблеми, които ще занимават Дафни дю Морие през целия й живот. Тук е психологическото прозрение, което тя впоследствие ще проявява при изграждането на героите на романите си и на биографиите, но много по-открито и по-очевидно насочено към самата нея.

Секс и страст, ръка за ръка със завист и вина, тези неща търсех у Дафни дю Морие, когато подобно на мнозина други посягах към книгите й като нещастна девойка — на възрастта, когато самата тя е започнала да пише. Дали пък тайната на нейната популярност не може да бъде открита между редовете на най-ранните й разкази: онези от потайната бездна на съзнанието като „Куклата“ и „Източен вятър“? Дали у всички нас не се спотайва един ухилен Джулио? Възможно ли е срамът, остър и изтънчен в по-късните й творби, да е по-скоро общ, а не конкретен? Над тези неща размишлявах, докато разлиствах страниците, написани от младата писателка. Авторка, която тъкмо започва да излиза от черупката си, същевременно търсейки място да се скрие, жадуваща за усамотение, за морето и за свободата да пише, на която в крайна сметка ще се наслаждава и благодарение на издаването на тези свои ранни разкази.