Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (8)

Осма глава

Нямаше как да се изплъзна. Случилото се беше изцяло по моя вина. Каквото и да бе възнамерявал да стори Жан дьо Ге — дискретно и насаме с всекиго от семейството, аз го бях съсипал с прибързаната си и неискрена проява на добронамереност.

— Да тръгваме. Ти шофирай — отсякох; внезапно осъзнах, че след като съм приел самоличността и маниерите на своя двойник, трябва да изкупя грешките, сторени от негово име. Колкото и да е странно, това ми се струваше въпрос на чест. — Искрено съжалявам за случилото си — добавих. — Допуснах грешка, сигурно съм объркал подаръците.

Той не отговори, а зави вляво и колата се заизкачва по хълма към църквата; изгледах го изпод око и за пръв път видях сходството му с Бланш — и двамата се отличаваха с тесни устни, провиснали в ъгълчетата. Но за разлика от нея той имаше голям нос и гъсти вежди, жълтеникавият му тен се отличаваше от гладкото й бледо лице с фини черти.

— Не ти вярвам — промърмори най-накрая. — Нарочно ме направи за посмешище пред всички, дори пред прислужниците. Сигурно са се затворили в кухнята, коментират и ми се подиграват. На тяхно място и аз щях да се пръсна от смях.

— Глупости! Никой не забеляза какво стана. Пък и вече ти казах, че сгреших неволно. Престани да се тюхкаш.

Излязохме от селото, минахме край гробище и продължихме по право, асфалтирано шосе, водещо към гората.

— Цял живот търпя злонамерените ти шеги — процеди Пол, — но всичко си има граници. Едно е да пускаш шеги в клуба или когато сме сами, съвсем друго да ме взимаш на подбив пред съпругите ни, да замесваш и тях. Откровено казано, не подозирах, че си способен на подобна проява на лош вкус.

— Добре, де, нали вече се извиних? Няма какво повече да кажа, след като не вярваш, че наистина сгреших.

 

 

Шосето навлезе в гората, не заплашително тъмна, а златистозелена; един до друг се издигаха дъбове, кестени, габъри и букове — дървета, чиито листа излъчват светлина, короните им се разширяват с течение на времето, а стволовете им изсветляват. За разлика от иглолистните, почти черни и през зимата, и през лятото, цветовете на листата им се смекчават с промяната на сезона и през есента изсипват порой от багри върху земята.

— И още нещо — продължи Пол. — Смятам, че е крайно време да престанеш да се държиш с Рене като с Мари-Ноел. Твоя си работа какво правиш с дъщеря си, но не желая да превръщаш жена ми в играчка, само и само да задоволиш желанието си за популярност.

Ролята на виновник не беше лесна, опитах се да си представя какво би сторил Жан дьо Ге, ако беше сгафил да покаже нощницата пред другите.

— Всички жени обичат да ги глезят — заявих. — Не видя ли какво подарих на Франсоаз? Съвсем естествено беше да купя нещо луксозно и за Рене. Нима очакваше и на нея да подаря житието на света Тереза?

Пол зави вдясно, колата заподскача по песъчлив път. Дърветата оредяха, в далечината се ширна поляна.

— Не се оправдавай — промърмори той. — Подаръкът е вулгарен, отгоре на всичко избра най-неподходящия момент да го поднесеш. Освен Рене наблюдавах и жена ти, видях как реагира. Ако отново решиш да купуваш нещо на съпругата ми, бъди така добър да се посъветваш с мен.

Пътят се стесни, едва сега видях, че води към редица къщурки — очевидно жилища на работници, вдясно се издигаше голяма сграда с наклонен покрив и високи комини, до нея имаше други постройки, напомнящи бараки, площта около фабриката и ниските сгради беше опасана от ограда. Работници, които тикаха ръчни колички, влизаха и излизаха от бараките, вагонетка, движеща се по релси, сновеше напред-назад до грамадата отпадъчни продукти. От комините се разнасяше странният кашлящ звук на дим, отделян от пещ. Минахме през портала, Пол спря колата до къщичката на пазача, слезе и без нито дума повече тръгна към постройката зад сградата с високите комини.

Последвах го и докато прекосявах релсите, по скърцането под подметките ми разбрах, че земята е покрита с миниатюрни парченца стъкло, фини като песъчинки по океански бряг. Блещукаха навсякъде — сини, зелени и кехлибареножълти, вкопани бяха в земята и в калта, високите купчини отпадъци също бяха от стъкълца. Работниците спираха да ни направят път, забелязах, че само кимат на спътника ми, но на мен се усмихват — не с уважение и респект, а като на добър приятел, сякаш искрено се радваха да ме видят. Сърдечното посрещане ме окуражи, повдигна самочувствието ми, доволен бях, че оказват почит на мен, не на Пол.

Той отвори вратата на двуетажното здание с покрив, обрасъл с мъх, очевидно построена през миналия век, влязохме в неугледна стая с дървена ламперия и каменен под. В средата имаше маса, върху която бяха натрупани книги, папки и документи, в единия ъгъл се мъдреше голямо бюро. Очилатият човек с хлътнали страни и плешиво теме, издокаран с черен костюм, който седеше до масата, стана да ни посрещне.

— Добър ден, господин графе — каза ми. — По-добре ли сте?

Вероятно Пол му беше казал, че съм болен или страдам от махмурлук, или и от двете; направи ми впечатление, че се усмихваше насила, не сърдечно като работниците, очите му се стрелкаха неспокойно.

— Нищо ми нямаше — отвърнах. — Само реших да помързелувам.

Пол се изсмя горчиво и презрително:

— Сигурно е приятно да се излежаваш сутрин. Отдавна не ми се е случвало, също и на теб, нали, Жак?

Очилатият махна с ръка, сякаш да омаловажи казаното — поглеждаше ту мен, ту Пол, явно се чудеше как да постъпи, та да угоди и на двама ни.

— Ще изляза, ако искате да обсъдите нещо насаме — промърмори.

— Не. Бъдещето на фабриката засяга и теб. Е, Жан, изгаряме от нетърпение да разберем какво си свършил в Париж.

Втренчиха се в мен, насилих се да не извърна очи. Седнах зад бюрото, извадих цигара от пакета, който видях на масата.

— Какво по-точно ви интересува? — попитах, наведох се да запаля цигарата, за да прикрия изражението си, което можеше да издаде неувереността ми.

— Боже мой! — изнервено възкликна Пол, сякаш увъртанията ми бяха последната капка в чашата на търпението му, последната подигравка към него, който толкова дълго беше търпял своеволията ми. — Престани да ни въртиш на шиш! Знаеш какво ни вълнува. Дали ще затворим фабриката или не!

Предишната вечер някой от семейството — може би възрастната графиня? — бе споменала за договор. Точно така — пътуването до Париж беше свързано с някакъв договор. Всички очакваха мисията на Жан дьо Ге да е била успешна. „Щом го искат, ще го получат“ — помислих си.

— Ако се интересуваш дали съм убедил „Карвале“ да подновят договора, то отговорът е положителен — заявих.

Двамата зяпнаха от изумление. Жак извика „Браво!“, но Пол не беше толкова възторжен.

— При какви условия? — попита недоверчиво. — И какви отстъпки трябва да направим?

— Без уговорки приеха нашите условия.

— Искаш да кажеш, че са се съгласили да им продаваме нашата продукция на същата цена, въпреки че имат по-изгодни предложения от други фабрики, така ли?

— Убедих ги да продължим сътрудничеството.

— Трудни ли бяха преговорите?

— Доста.

— Нещо не се връзва. Защо ни изпратиха онези писма? Смяташ ли, че блъфираха, за да намалим цената?

— Не знам.

— Значи ще продължим да работим с тях още шест месеца.

— Точно така.

— Не ми го побира главата… постигнал си нещо, което смятах за невъзможно. Поздравявам те.

Взе от бюрото цигарите, запали една, подаде кутията на Жак. Заговориха за нещо, което не ме засягаше; обърнах се и се загледах през прозореца, питах се откъде намерих смелост да отговоря така дръзко и категорично. Страхувах се, че след малко отново ще ме обсипят с въпроси и този път ще се издам, но междувременно… междувременно какво? Наблизо имаше овощна градина, позлатена от слънцето, клоните на ябълковите дървета бяха натежали от плод и се привеждаха до земята. В ливадата отвъд пасеше стар кон с буйна бяла грива. Жена с черна рокля и сив шал на раменете прекопаваше лехите със зеленчуци, след нея ситняха кокошки и току се навеждаха да клъвнат по нещо. Прозорецът беше като рамка на пасторалната картина, изпълнена с мир и спокойствие, искаше ми се да бъда само зрител, не и участник, все едно съм пътник във влак, който гледа пейзажа, бягащ край вагона. От друга страна, именно тази безучастност, липсата на контакт с ближните бе причина за дълбокото ми неудовлетворение от досегашния ми живот.

— Носиш ли договора? — попита Пол.

— Не — отвърнах. — Ще го изпратят по пощата.

Възрастната селянка в градината вдигна глава, погледна към прозореца. Беше едра, с широк ханш, бръчки набраздяваха лицето й; стори ми се, че погледът й е някак недоверчив, дори подозрителен, но като ме видя, тя се усмихна, остави мотиката и закрета към къщата.

— Може ли вече да съобщя на всички, че фабриката няма да бъде закрита, господин Пол? — попита човекът на име Жак. — Разбира се, не съм казал никому, че има такава опасност, но знаете колко бързо плъзват слуховете. Миналата седмица хората само за това говореха.

— На мен ли го казваш? Атмосферата беше нетърпима — промърмори Пол. — Съобщи на работниците, когато намериш за добре. — Видя жената, която беше спряла под прозореца, и добави: — Ето я и Жюли — слухти както винаги. Иска първа да разгласи новината, била тя добра или лоша. Наведе се и се провикна: — Посещението на господин Жан в Париж е било успешно. Не се преструвай, че не знаеш за какво говоря.

Плахата усмивка на жената се разшири. Тя се повдигна на пръсти, откъсна един грозд от лозницата и с царствен жест ми го подаде:

— Заповядайте, господин графе. Хапнете си го веднага, та да усетите истинския вкус. В крайна сметка всичко се нареди, а?

— Да, всичко е наред — отвърна вместо мен Пол — ненадейно се беше преобразил, изглеждаше спокоен, по-човечен.

— Знаех си, че нещата ще се оправят — заяви тя. — На ония тузари им трябва някой с мозък в главата, та да ги настъпи, дето най-много ще ги заболи. От къде на къде си въобразяват, че като са големи клечки в Париж, ние ще им играем по свирката? Крайно време беше някой да им даде хубавичък урок. Дано да сте ги сложили на мястото им, господин Жан.

Също като Гастон, тази жена изглеждаше непоклатима като скала, погледът и изразяваше същата преданост, ала знаех, че не би се поколебала да подложи на безмилостна критика дори най-скъпите си хора, ако се провалят. Извърнах очи от приветливото й сбръчкано лице, загоряло от слънцето, загледах се в ябълковите дървета, натежали от плод, старата кранта в ливадата и гората в далечината.

— Тъй значи — продължи да каканиже тя. — Пещта ще продължи да гори, комините ще бълват дим, прахът пак ще цапа пода на къщурката ми и още половин година никой няма да бере грижа за бъдещето. Ако ви остане време, отбийте се да видите брат ми Андре, господин графе. Знаете какво му се случи, нали?

Спомних си, че по време на разговора миналата вечер някой беше споменал за работник, пострадал при трудова злополука.

— Непременно ще намина по-късно — казах, ала избегнах погледа й, изпълнен с преданост, но и с любопитство. Тя се върна в градината, изкъшка на кокошките, които заподскачаха и запляскаха с крила; обърнах се и видях, че Пол е оставил сакото си на закачалката и облича работен гащеризон.

— Откакто замина, нямаме много кореспонденция. Всички писма са на бюрото, прегледай ги.

Излезе и ме остави с Жак и малката купчинка писма и документи. Отворих пликовете един по един. В повечето имаше фактури за доставени материали, придружени с кратки бележки с настояване за незабавно плащане, запитване от някаква транспортна компания относно обещаното заплащане, отчет за разходите за железопътен превоз. Докато преглеждах документите, се убедих, че не разбирам нищичко, камо ли да взимам решения, да диктувам отговори до доставчиците — написаните цифри ми се струваха безсмислени, бях безпомощен като дете, внезапно захвърлено в свят на възрастни хора.

Странно, но ми се стори, че единственият изход е да кажа истината. Отместих встрани купчинката и възкликнах:

— Какво да правя с тези хартии?

Неочаквано и Жак се усмихна — след като останахме сами, той се поотпусна, вече не седеше като на тръни.

— Не е необходимо да правите каквото и да било, господин графе, щом договорът е продължен. И сам ще се справя с документацията.

Станах, отидох до вратата, отворих я и застанах на прага, загледах се в дългата редица бараки, в работниците, които тикаха насам-натам ръчните колички, в камиона, който тъкмо преминаваше през портала. Близостта на някаква ферма, която се намираше на петдесетина метра от фабриката, бе някак неуместна. Из двора щъкаха гъски, жена простираше на живия плет изпрани дрехи, мученето на кравите се смесваше с непрекъснатото дрънчене на метал, идващо от цеха. Кълба дим излизаха от високите комини, внезапен слънчев лъч озари старинната камбана на покрива на фабриката и двете гипсови статуи до входната врата — на Мадоната с младенеца и на свети Йосиф, който с вдигнати ръце благославяше хората, които работеха и живееха тук. Като гледах старинните сгради, интуитивно разбрах, че тук всичко е както преди триста години, войните и революцията не бяха променили нищо. Атмосферата се беше съхранила, защото обитателите на замъка и работниците вярваха в традициите, защото искаха да ги запазят. Малката стъкларска фабрика беше част от живота на местните хора също като селските къщи, нивите, ябълковите дървета и вековната гора, унищожаването им щеше да е равносилно на изтръгване на живо растение заедно с корените.

Обърнах се към Жак, който беше седнал до масата и се занимаваше с документите, и попитах:

— Докога фабричка като нашата ще може да се конкурира с големите заводи, оборудвани с модерна техника, в които работниците получават високи надници?

Той вдигна глава, нервно примигна:

— Зависи от вас, господин графе. Даваме си сметка, че няма да издържим дълго. Фабриката е хоби за богаташи и вече е в тежест, вместо да носи приходи. Ваша работа, ако не ви интересува, че губите пари. Обаче…

— Какво?

— Загубите нямаше да са толкова големи, ако в миналото си бяхте направили малко повече труд са се погрижите за собствеността си. Простете ми откровеността… нямам право да се бъркам в делата ви, но не мога да го премълча. Как да се изразя по-ясно, господин графе… Подобно предприятие е като дом — трябва някой да го управлява, да има сърцевина, център и в зависимост от този център предприятието процъфтява или фалира. Знаете, че не съм бил служител на баща ви, но всички говорят с уважение за почтеността му, а господин Дювал приличаше на него. Ако беше жив, щеше да превърне в дом тази къща и да продължи традицията. Разбираше се с работниците, щеше да измисли начин да се приспособи към промените; но при сегашното положение… — Той ме погледна, сякаш молеше за извинение, и не довърши изречението.

— Мен ли обвиняваш или брат ми? — попитах.

— Господин графе, не обвинявам никого. Обстоятелствата бяха против нас. Господин Пол има силно развито чувство за дълг и откакто свърши войната, се е посветил на дейността във фабриката; в крайна сметка обаче води предварително загубена битка срещу нарастващите разходи за материали и заплати, освен това знаете какво е отношението му към работниците и понякога това още повече усложнява нещата.

Положението на Пол не беше завидно — играеше ролята на буфер, на посредник, вероятно го мразеха и брат му, и работниците, същевременно носеше на плещите си тежкия товар сам да управлява фабриката — да приема поръчки, да умилостивява кредиторите, да се скъсва от работа, за да предпази предприятието от фалит… да бъде последната опора на старомодна система, обречена на загиване.

— Ами аз? — попитах. — Щом си започнал, карай докрай, бъди откровен. Намекваш, че аз съм главният виновник за провала, така ли?

Той се поусмихна, снизходително сви рамене — жестът беше повече от красноречив.

— Господин графе, вие сте всеобщ любимец, не съм чул никой да каже и думичка срещу вас. Само че фабриката изобщо не ви интересува, окото ви няма да мигне, ако бъдем принудени да я затворим… Поне така мислех, докато не ни казахте голямата новина. Смятахме, че сте заминали за Париж да се позабавлявате, а вижте какво излезе. Както каза господин Пол, постигнали сте невъзможното.

Обърнах се и се загледах към отворената врата — Жюли беше нарамила кирката и тромаво прекосяваше двора на фабриката — вероятно се беше запътила към къщурката до портала. Неколцина работници й подвикнаха, засмяха се, тя също подхвърли някаква шега.

— Господин графе, дано не съм ви засегнал — промърмори Жак със затрогващо смирение.

— Не — отговорих. — Дори съм ти благодарен.

Излязох, изминах краткото разстояние до най-големия цех. Пещта бумтеше, работниците бяха голи до кръста заради нетърпимата горещина. Накъдето и да се обърнех, виждах корита и вани, бутала и тръбопроводи, тракането на метал беше оглушително, усетих остра, но не отблъскваща миризма. Приближих се да погледам, работниците се отдръпнаха и се усмихнаха по начин, който вече ми беше познат — едновременно фамилиарно и покровителствено, както понякога възрастните се усмихват на дете, все едно му казват, че нямат нищо против забавленията му, защото каквото и да прави, за него ще бъде само игра.

След малко излязох и с удоволствие вдъхнах прохладния въздух, после тръгнах към другите постройки, където мъже по гащеризони работеха с различни инструменти, правеха отливки, смесваха някакви химикали; приближих се до купчината артикули за брак, които ми се струваха съвършени, докоснах сини, зелени, кехлибареножълти флакончета и бутилки с най-различни форми и размери. Надникнах и в цеховете за сортиране и опаковка на готовата продукция — нито веднъж не се почувствах като в завод, където хората работят като автомати — напротив, атмосферата беше уникална и дружелюбна. Това тук беше малка индустрия, която принадлежеше на работниците и едновременно ги владееше, усещаше се непреходност, недосегаемост от времето.

— Забавлявате ли се, господин Жан?

Вдигнах очи от изящното флаконче, което държах — Жюли незабелязано се беше приближила до мен и широко се усмихваше.

— Ами… нещо такова — промърморих.

— Оставете господин Пол да се занимава със сериозната работа, както прави открай време. Ще дойдете ли да видите Андре?

Излязохме от двора на фабриката, тръгнахме по черния път, край който бяха построени къщичките на работниците, боядисани в жълто като голямата къща в двора, със същите покриви с плочи вместо керемиди и капандури; помежду им имаше малки градинки с изпочупени огради. Жюли ме въведе в третата къщурка, озовах се в помещение, което явно беше едновременно кухня, дневна и спалня — на дървен одър до огнището лежеше мъж, в единия ъгъл светлооко момченце на възрастта на Мари-Ноел си играеше със счупено камионче.

— Виж кой ни е дошъл на гости — подхвърли Жюли на болния. — Поне седни, та да види господин графът, че си жив.

Човекът се поусмихна — беше блед, с хлътнали страни, шията, гърдите и едната му ръка бяха бинтовани.

— Как си? — попитах го. — Какво стана?

Жюли, която мъмреше детето, че не е станало, като влязох, се обърна:

— Какво стана ли? За малко да изгори жив, ето какво. Плюя на тия модерни машини и пещи! За нищо не стават. Ама вие седнете, господин Жан, седнете ей тук. — Изблъска котката, която се беше настанила на единствения стол, с ръкав избърса седалката. — Ти какво, езика ли си глътна? — обърна се към мъжа си, въпреки че той изглеждаше прекалено слаб, за да говори. — Господин графът се е върнал, зарязал е веселия живот в Париж, а ти и с една усмивка не го поздрави! Като те гледа такъв умърлушен, нищо чудно пак да замине. Не му придиряйте, господин Жан, поговорете си с него, а пък аз ей сегичка ще направя кафе. — Приведе се към печката и с ръжена разрови въглените.

— Колко време ще отсъстваш от работа? — попитах пострадалия.

— Не ми казват, господин графе — промълви той и крадешком погледна сестра си. — Ама се страхувам, че скоро няма да се оправя.

— Не се кахъри! — скастри го Жюли. — Господин Жан ти влиза в положението. Ще уреди да си взимаш заплатата и някой и друг франк като компенсация. Сега никой няма да остане без работа, нали, господин Жан? Пак ще дишаме спокойно. Ония акули в Париж са разбрали, че не сме хора, дето се предават лесно. Хайде, изпийте си кафето. Ще ви сложа много захар, както го харесвате.

Взе от полицата малък пакет със захар, момченцето изтича до нея, за да си изпроси една бучка. Разбрах, че и е внук, защото я наричаше „бабо“.

— Да те няма! — сгълча го тя. — Така ли съм те учила да се държиш пред чужди хора? Станал си много непослушен, откак майка ти си отиде. — Поизвърна се и шепнешком добави: — Горкичкото дете много страда за нея, затуй го глезя, та да не му е толкоз мъчно. Изпийте си кафето, господин Жан, белким бледото ви лице поруменее.

Помислих си, че едно кафе с много захар ще дойде добре и на бедния Андре, но тя не предложи да му налее; огледах се и видях, че мазилката по стените е олющена, на тавана имаше петно от влага, което щеше да се уголеми още след първия есенен дъжд. Жената не откъсваше от мен проницателните си кафяви очи и забеляза какво гледам.

— Какво да се прави? — избърбори. — Май ще трябва скоро да поизкърпя покрива. Много време мина, откак тия къщи бяха ремонтирани, ама няма смисъл да ви занимаваме с нашите оплаквания, нали така? Знаем, че и на вас парите не стигат, а неприятностите ви са големи. След година-две, ако работата потръгне… Как са всички в замъка? Госпожа графинята добре ли е?

— Не особено.

— Тъй, тъй… Старостта не ни прощава. Само да се освободя малко от работата и ще ида да я видя. А мадам Жан кога очаква бебето?

— Не знам със сигурност. Мисля, че ще бъде скоро.

— Роди ли ви се хубаво момченце, много неща ще се оправят. Де да бях по-млада, щях да му стана бавачка… тъкмо да си припомня миналото. Хубави времена бяха, господин Жан. Сега хората се промениха, станаха мързеливи, никой не ще да работи. А пък аз ще умра, ако не правя нещо. Знаете ли от какво боледува госпожа графинята? От безделие, ето от какво! Хайде, изпийте си кафето. Чакайте, ще ви сложа още една бучка захар.

Забелязах как Андре и момчето не отделяха погледи от чашата ми; разбрах, че единият умира за глътка топло кафе, другият — за бучка захар, но няма да ги получат не защото Жюли е стисната, а защото не могат да си го позволят. Живееха оскъдно, кафето и захарта бяха лукс, тъй като Андре не припечелваше достатъчно във фабриката, а фабриката принадлежеше на Жан дьо Ге, който пет пари не даваше, че предприятието ще фалира и тези хора ще останат на улицата. Оставих на печката чашата и чинийката:

— Благодаря, Жюли. Добре ми дойде.

Станах, жената не се опита да ме задържи — задължителното посещение беше приключило. Изпроводи ме навън и промърмори:

— Той вече няма да се върне на работа. Разбира се, вие го знаете, обаче не ми се ще да му го кажа, щото още повече ще се притесни. Е, такъв е животът… Андре има късмет, че ще се грижа за него. Предайте много поздрави на госпожа графинята. Ще и изпратя няколко чепки грозде — навремето много го харесваше.

Понечи да тръгне с мен обратно към фабриката, но аз я излъгах, че съм забравил нещо в колата и ще отида да го взема; гледах я как прекосява двора, минава край купчините отпадъци и стъкълцата скърцат под сабото й; едрата й снага беше като част от пейзажа и се сливаше със сивите бараки. Едва след като влезе в градината зад старата къща, седнах зад волана на реното и потеглих обратно по пътя, който прорязваше гъстата гора. След няколко километра, малко преди шосето да превали хълма, спрях, запалих цигара, слязох от колата и се загледах надолу.

Стъкларската фабрика и къщичките на работниците бяха зад мен, скътани сред гората, пред очите ми се разкриваха безкрайни ниви, тук-там се виждаха ферми, в далечината се мержелееха села, всяко увенчано със заострен връх на църковна камбанария, по-нататък се простираха още ниви и друга гора. Селцето Сен Жил беше съвсем близо, камбанарията се открояваше на фона на небето, но замъкът беше скрит сред дърветата. Виждаха се само жълтеникавите стопански сгради, позлатени от есенното слънце, и стената около имението — сива линия на фона на тъмните алеи и дървета.

Щеше ми се да изпитвам безразличие, безучастно да гледам селцето и стените на замъка. Доброто ми настроение от сутринта беше помръкнало. Вече не се чувствах като палав ученик, случилото се през деня ме връхлетя като бумеранг. Усещането за всемогъщество, задоволството, че умело заблуждавах тези нищо неподозиращи хора, отново прерасна в срам. Искрено съжалявах, че Жан дьо Ге не е по-различен. Не желаех с всяка стъпка да откривам колко е безотговорен. Може би щеше да ми е от полза да приема ролята на достоен човек — превъплъщението щеше да ми подейства стимулиращо, да ме вдъхнови да полагам повече усилия, за да заприличам на него. Вместо това бях заменил невзрачната си персона за личност без всякаква стойност. Най-голямото предимство на Жан дьо Ге бе, че за разлика от мен не го беше грижа за нищо и никого. Но дали наистина бе така? Или именно затова беше решил да изчезне?

Не откъсвах поглед от спокойното селце, сякаш откъснато от света. Върволица бели крави на черни петна, надзиравана от пастирче с дълга тояга, бавно се изнизваше край църквата; така се бях замислил, че се стреснах, когато някой проговори зад мен. Обърнах се и видях усмихнатия кимащ свещеник, яхнал велосипед с три колела, дългото му расо беше запретнато, за да се не заплита в педалите. Гледката беше невероятно абсурдна и може би затова много трогателна.

— Приличате се на слънце, а? — подвикна той.

Изведнъж ми се прииска да разкрия тайната пред него; приближих се, хванах кормилото на велосипеда и промълвих:

— Отче, забърках се в голяма каша. През последните двайсет и четири часа живея в лъжа.

Той съчувствено сбърчи чело, усмивката му помръкна, ала мен ме досмеша — както непрекъснато кимаше, старецът приличаше на статуя на мандарин в магазин за порцелан — как да се изповядаш пред такава комична фигура? Пък и с какво ли можеше да помогне на човек като мен, впримчен в паяжина от лъжи и измами?

— Кога за последен път се изповядахте? — попита и все едно ме върна в ученическите ми години, когато директорката на пансиона ми задаваше същия въпрос, после неизменно ме наказваше.

— Не знам — промълвих. — Не помня.

Старецът продължи да кима — в знак на съчувствие, но и защото не можеше да спре нервния тик.

— Синко, препоръчвам ви да ме посетите привечер — промълви.

Само че аз не можех да чакам до вечерта. Исках да ми каже още сега дали да замина и да оставя обитателите на замъка да се борят с живота както могат.

— Какво ще си помислите за мен — подхванах, — ако избягам от Сен Жил и повече не се върна?

Усмивката отново озари гладкото му лице, той ме потупа по рамото:

— Няма да го направите. Прекалено много хора зависят от вас. Смятате, че ще ви осъдя ли? Не, нямам това право. Ще продължа да се моля за вас… както досега. Хайде, стига глупости. Знайте, че е добра поличба, ако сте потиснат и в лошо настроение. Това показва, че Господ е наблизо. Допушете си цигарата и мислете за Него.

Махна ми и се спусна по инерция надолу по хълма — белокос палавник, който обича високата скорост. Видях как зави към селото, ловко заобиколи стадото, слезе пред църквата, подпря на стената велосипеда и изчезна от погледа ми. Допуших цигарата, отново седнах зад волана, минах през селото и по моста към замъка. Видях Гастон до сводестия проход към стопанските сгради и му извиках да отиде с колата във фабриката, за да докара Пол. Влязох в къщата, качих се в гардеробната, на масата намерих снопчето писма, което бях видял в джоба на куфара.

Едно беше изпратено от фирмата „Карвале“, за която всички в замъка говореха. Прочетох го — беше тъкмо от каквото се страхувах. Пишеха, че предвид дългогодишното ни сътрудничество и особено след разговора с мен съжаляват за решението си, но са принудени да прекратят договора.