Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (7)

Седма глава

Спах непробудно, а когато се събудих, кепенците бяха отворени, дневната светлина изпълваше стаята, жената до мен я нямаше. От банята се чуваха гласове; облегнах глава на сключените си длани, огледах се — светлите раирани тапети бяха в дисонанс с тъмната ламперия и масивните мебели, които може би не бяха премествани повече от петдесет години. Някой беше опитал да разведри обстановката, завесите бяха светли, тоалетката в алкова беше с покривка с къдрички. Столовете също бяха тапицирани с раирана дамаска, за да са в тон с тапетите, но при по-внимателно вглеждане десенът — розов на отровнозелени райета, дразнеше окото.

Вероятно спалнята беше и будоар — изящно бюро стоеше до камината, имаше масичка, шкаф с порцеланови чаши, библиотека; странно, но вместо помещението да изглежда по-уютно, се получаваше обратният ефект. Мебелите бяха бездушни като на витрината на магазин; а може би жената, която ги беше подредила, искаше да се обкръжи с предмети, изглеждали различно в друга обстановка, които обаче тук създаваха впечатление за безразборно струпване.

Гласовете секнаха, някой пусна и спря водата, проехтяха отдалечаващи се стъпки. Затръшна се врата, някъде зазвъня телефон, изрева двигател на потегляща кола, настъпи тишина, после чух бръскането на метла в коридора. Сънят беше оказал странно въздействие върху мен. Събудих се променен. Нямаше и помен от терзанията, които ме бяха измъчвали предишната вечер. Обитателите на замъка отново ми се струваха като кукли на конци, пак се усещах жертва на лоша шега. Снощи бях доловил колко нещастни са хората около мен, изпитал бях толкова силно състрадание към тях и към себе си, та ми се бе сторило, че съдбата е предопределила да поправя всички злини и в техния, и в моя живот. Сега обаче бях на друго мнение. Не носех никаква отговорност, престоят ми в замъка беше само забавно приключение. Не ме засягаше, че Жан дьо Ге е станал жертва на близките си и е избягал, за да се избави от задълженията. Несъмнено те бяха виновни колкото него. Вече гледах на невъзможното положение като на забавно продължение на отпуската ми, а когато нещата излезеха от контрол, както неминуемо щеше да се случи, можех да си замина. Опасността някой да разбере измамата се беше разминала. Майката, съпругата и дъщерята на Жан дьо Ге не се бяха усъмнили в самоличността ми. Каквито и гафове да направех в бъдеще, щяха да бъдат обявени за поредния ми каприз или приписани на поредния ми пристъп на гняв поради простичката причина че бях извън подозрение. Нито един шпионин, работещ в полза на дадена държава, не разполагаше с толкова съвършено прикритие, с такава възможност да научи слабостите на околните и да се възползва от тях… стига да пожелае. Всъщност какво желаех? Снощи исках да лекувам душевни рани. Тази сутрин — да се забавлявам. Нищо не ми пречеше да съчетая едното с другото.

Дръпнах старомодния шнур над леглото, за да позвъня на прислугата. Бръскането на метлата престана, някой почука на вратата. Извиках: „Влез!“, на прага застана румената камериерка, която снощи бе ми поднесла вечерята, и попита:

— Господин графът спа ли добре?

Отговорих утвърдително, поисках да ми донесат кафе. Поинтересувах се къде са членовете на семейството, девойката отговори, че госпожа графинята била неразположена и решила да пази леглото, госпожицата била на черква, господин Пол отишъл в стъкларската фабрика, Мари-Ноел тъкмо била станала, а мадам Жан и мадам Пол били във всекидневната. Благодарих й, тя излезе. От разговора, продължил по-малко от две минути, научих три важни подробности: съдържанието на тайнственото пакетче не беше подобрило състоянието на възрастната жена, семейството притежаваше фабрика за стъкло, тъмнокосата Рене беше съпруга на Пол.

Станах, отидох в банята и се избръснах.

Гастон ми поднесе кафето в гардеробната; вече не носеше униформа и гамаши, а раирано сако на камериер. Посрещнах го сърдечно, сякаш беше отдавнашен приятел.

— Май днес сте в по-добро настроение — отбеляза той и сложи подноса на масичката. — Не е толкова лошо да сте си у дома, а?

На въпроса му кои дрехи да ми приготви отвърнах, че ще облека каквото според него отговаря на днешната утрин.

Той се поусмихна:

— Не дрехите, а човекът, който ги носи, създава радостно настроение. Днес господин графът грее като слънце.

Казах, че съм разтревожен за състоянието на майка ми. Гастон направи гримаса:

— Знаете как е. С напредването на възрастта хората започват да се чувстват самотни и изплашени, ако нямат вътрешна сила. Физическото състояние на госпожа графинята е по-добро отколкото на когото и да било в Сен Жил, тя се радва и на здрав разум, но духът й е слаб. — Приближи се до гардероба, извади кафяво сако от туид и започна да го четка.

Наблюдавах го, докато отпивах от кафето. Мислех си колко различно щеше да бъде, ако се намирах в Тур или в Блоа, а Гастон беше прислужник в хотел. Щеше да ме попита с учтивостта и безразличието, типични за тези служители, дали градът ми е харесал, дали ще дойда отново следващата година и да ме забрави начаса, след като му дам бакшиш, свали куфарите ми и закачи на таблото ключа от стаята. Гастон беше мой приятел, но се чувствах като Юда, докато го наблюдавах.

Облякох дрехите, които той ми приготви — усещането беше странно, сякаш носех одеждите на мъртвец, с когото съм бил близък. Вчера не се чувствах така с пътническия костюм, но сакото от туид беше някак… лично. От него лъхаше позната миризма — тръпчива, не и неприятна; знаех, че е било носено в гората и под дъжда, лежало е върху високата лятна трева, опушвано е било от дима на огньове, запалени на открито. Необяснимо защо си спомних как по време на тържествени церемонии древните жреци са се обличали в кожите на животни, принесени в жертва, защото са смятали, че така ще станат по-могъщи.

— Господин графът ще ходи ли във фабриката? — попита Гастон.

— Не и тази сутрин. Пол спомена ли, че ме очаква?

— Както обикновено господин Пол ще се върне за обяд. Може би смята, че следобед ще отидете заедно във фабриката.

— Колко е часът?

— Минава десет и половина, господин графе.

Оставих го да прибере дрехите ми, в спалнята камериерката оправяше леглото. Слязох на долния етаж, лъхна ме хладната безучастна миризма на политура, така противоречаща на грамадния разпнат Исус на стената. От всекидневната се чуваха приглушени женски гласове; нямах желание да общувам с дамите, затова безшумно се промъкнах през отворената врата към терасата, излязох и след малко се озовах под кедъра, където се бях крил снощи. Беше златен есенен ден, слънцето не приличаше, а превръщаше небето в полупрозрачен купол, от влажната земя се излъчваше топлина, въздухът беше мек и приятен. Замъкът — изящен и величествен, защитен от старинните стени около крепостния ров, приличаше на остров, разделен от селото и черквата, шосето с липите и песъчливия път; тук животът не се беше променял от столетия, чужди му бяха пощальонът, яхнал велосипед, когото видях да минава край църквата, или камионетката за доставки, обслужваща близката пекарна.

Някой пееше край портата към стопанските сгради; завих наляво, за да не налетя на кучето, и видях жена, коленичила до вир, образуван от реката край крепостната стена. Жената переше чаршафи, като ги търкаше върху дъска, сапунената вода плискаше и преливаше от вира; непознатата вдигна ръка, покрита със старчески кафеникави петна, отметна от челото си кичур рядка коса, усмихна се и подвикна:

— Добър ден, господин графе.

Намерих вратичка в стената, минах по тясното мостче, което прехвърляше крепостния ров, свърнах наляво, за да заобиколя гаража и конюшнята, и се озовах край обор сред слама и разкаляна земя; наблизо, на площ около три-четири акра, се простираше зеленчукова градина, обградена със стена от неодялани камъни, отвъд се мержелееха ниви и гъста гора. Близо до обора се издигаше златистокафява копа сено, в подножието и бяха натрупани тъмнорозови, жълти и зеленикави тикви, гладки и заоблени като задничета на момченца, върху тях бяха оставени гребло и вила, най-отгоре се беше настанила бяла котка и примигваше срещу слънцето.

Подът в краварника беше току-що измит, водата се оттичаше в тясна канавка, но приятната миризма на крави и тор, примесена с остър дъх на мляко, бе полепнала по стените и дървените прегради. Обърнах се и видях как откъм сайванта се появи някаква старица, нарамила кобилица с празни ведра, дървените й обувки трополяха по каменния под; усмихна ми се с беззъбата си уста, избърбори нещо като „Добр’утро, г’усин графе“ и продължи да говори бързо, като поклащаше глава и се смееше, а пък аз мълчах като пън, защото не разбирах нито думичка, толкова силен беше акцентът й.

Махнах й и се отдалечих, минах край грамаден куп ябълки, приготвени да бъдат пресовани за сайдер, закрачих между лехите в зеленчуковата градина — капчици роса още блещукаха по лилаво-зелените листа на цвеклото, тръпчивият им земен мирис се смесваше с миризмата на изсъхнали слънчогледи, пелин и малинаци — минах през друга врата в стената, озовах се в парка, където падащите листа на кестените нашарваха в зелено и златисто песъчливата пътека. Всъщност бе доста пресилено да нарека „парк“ площта около замъка — гълъбарникът се намираше сред пасище за добитъка, което пък се простираше чак до гората, а пътеките сред дърветата започваха от едно място като стрелки на часовник и се разклоняваха във всички посоки на компаса. Сред долчинката в центъра се издигаше обрасла с лишеи статуя на богинята на лова, каменните й одежди бяха нащърбени, дясната й ръка липсваше.

Тръгнах нагоре по една от дългите пътеки, обърнах се — от това разстояние замъкът приличаше на картина в рамка. Синьо-черният покрив, купичките, високите комини, стените от варовик се бяха смалили до размерите на къщичка от приказките — зданието вече не беше обитавано от хора, които се радват и страдат, а се бе превърнало в илюстрация от албум или в платно от картинна галерия, което за миг привлича вниманието ни с красотата си, после го забравяме.

Върнах се, отново минах край осакатената Артемида, приближих се до гълъбарника, където сега беше струпано сено, но вътре още виеха гнезда ветрилоопашати гълъби, наперено влизаха и излизаха през пролуките, кланяха се, разперваха опашки. В този момент някой отвори високите прозорци на всекидневната, Франсоаз и Рене излязоха на терасата и ми замахаха, малката Мари-Ноел се шмугна между тях, втурна се към мен и завика: „Татко… Татко…“, без да обръща внимание на майка си, която я гълчеше да се върне. Прекоси мостчето над крепостния ров, засили се и скочи — за да не ме повали, я хванах във въздуха, все едно беше балерина. Тя се вкопчи в мен, разроши косата ми:

— Защо не си във фабриката? Чичо Пол много се ядоса, че не отиде с него.

— Успах се заради теб — казах и я пуснах. — Бягай вкъщи, не чуваш ли, че майка ти те вика?

Мари-Ноел се разсмя, хвана ме за ръката и ме задърпа към люлката до гълъбарника:

— Вече не ми е лошо. Много съм добре — нали ти се върна! Оправи ми люлката, моля те.

Докато непохватно се мъчех да завържа скъсаното въже, тя ме гледаше, бърбореше каквото й дойде наум, задаваше въпроси, на които не се налагаше да отговарям; като свърших, скочи на седалката и се засили, под късата пола тънките й крачета бяха гъвкави като на маймунка, страните й пламтяха, но иначе беше бледа като платно.

Помислих си, че иска да я засиля още повече — заобиколих люлката, но Мари-Ноел внезапно скочи на земята и ме хвана за ръка; тръгнахме без посока, а когато стигнахме пътеката, малката се наведе да събере кестени, напълни джобчето на роклята си, останалите хвърли.

— Всички хора ли харесват момчетата повече от момичетата? — изтърси ни в клин, ни в ръкав.

— Глупости. Откъде ти хрумна?

— Каза ми го леля Бланш, обаче сред светците повечето са жени, затова в рая е много весело… Искаш ли да се надбягваме?

— Не.

Тя хукна пред мен като пъргаво жребче, профуча през градинската врата към терасата, откъдето бях минал снощи. Погледнах нагоре към прозорчето на стаята й, едва сега видях колко високо е первазът от земята. Малката се изкатери на стената над рова, запромъква се между преплетения бръшлян, скочи близо до арката, а кучето, което се приличаше на слънце, стана, протегна се, замаха с опашка; момиченцето отвори вратичката на колибката и го пусна. Песът залая, като ме видя да се приближавам, и макар че Мари-Ноел извика: „Какво ти става, приятел?“, животното заръмжа и остана до нея, сякаш я пазеше.

— Престани, Сезар! — сопна се тя и дръпна нашийника му. — Май внезапно си ослепял, та не познаваш господаря си!

Кучето отново завъртя опашка, близна ръката й, но не помръдна; интуицията ми подсказа, че ако се приближа, отново ще заръмжи, а усилията ми да се сприятеля с него само ще подсилят подозрението му.

— Остави го. Не го дразни — промърморих.

Малката пусна нашийника, песът тромаво препусна към мен, подуши ме, равнодушно се обърна и зарови нос сред бръшляна.

— Не ти се зарадва! — промълви Мари-Ноел. — Много странно. Може би е болен. Ела, Сезар.

— Не го закачай. Нищо му няма.

Тръгнах към замъка, песът се поколеба, но не ме последва, а се загледа в момиченцето, което изтича до него, опипа хълбоците му, докосна носа му.

Загледах се в моста и селото отвъд, видях как някаква жена слезе по хълма, на който се издигаше черквата, и се приближи до портата между двете кули на входа. Носеше черни дрехи и старомодна шапчица без периферия, под мишница стискаше молитвеник. След секунди видях, че е Бланш. Без да поглежда нито наляво, нито надясно, очевидно безразлична към всичко, което я заобикаля, тя вървеше с изпънати рамене, сякаш беше глътнала бастун. Премина по алеята за коли и тръгна към стъпалата към терасата. Каменното й лице не се промени дори когато Мари-Ноел се спусна да я посрещне.

— Сезар започна да ръмжи срещу татко — провикна се малката — и не се зарадва, като го видя. Досега не се е случвало. Мислиш ли, че е болен?

Бланш погледна кучето, което пристъпваше към нея и махаше с опашка.

— Нека го затворят в колибката, ако никой няма да го води на разходка — промърмори и се изкачи по стъпалата — очевидно не проявяваше никакъв интерес към поведението на кучето. — Предполагам, че вече си по-добре, щом си излязла, следователно няма причина да отлагаме следобедните уроци.

— Днес няма да уча, нали, татко?

— Защо не? — подхвърлих с надеждата да предразположа намусената Бланш. — Попитай майка ти, тя знае.

Бланш не продума; отмина ме, сякаш не съществувах, и влезе в къщата. Мари-Ноел хвана ръката ми и гневно я раздруса:

— Защо днес ми се сърдиш?

— Не ти се сърдя.

— Лъжеш. Не искаш да си играем, изпращаш ме да питам мама за уроците, сякаш се интересува от мен. Много добре знаеш, че й е все едно.

— Аз ли трябва да нареждам на всекиго какво да прави?

Тя озадачено се втренчи в мен:

— Разбира се. Нали все командваш.

— Добре тогава — казах строго. — Не бива да пропускаш уроците. А сега ела да видиш какво съм ти донесъл от Париж.

Ненадейно ми хрумна, че раздаването на подаръци ще мине по-гладко, ако ги връча, когато седнем да обядваме, вместо на всекиго поотделно. Но малката трябваше да получи още сега подаръка като компенсация, задето бях взел страната на леля й.

Влязохме в гардеробната, Мари-Ноел се приближи до масата, подадох й пакета. Тя разкъса хартията и като видя заглавието, радостно възкликна и притисна книгата до гърдите си:

— Тази ми е любимата! Скъпи, миличък татко, как винаги познаваш какво искам?

Въодушевено се спусна към мен, хвърли ми се на шията, отново долепи страна до моята, обсипа ме с целувки. Този път бях подготвен, повдигнах я и я завъртях — усещането беше все едно играя с лъвче, дългокрако кученце или друго малко животинче, привличащо с невинността и грацията си. Странно, но не се почувствах неловко, дори се хванах, че реагирам като истински баща. Дръпнах я за косата, погъделичках я по шията, смеех се заедно с нея, естественото й поведение ми вдъхна самоувереност, престанах да се страхувам от себе си и от нея. Ако това сърдечно дете знаеше, че съм чужд човек, щеше да изпита страх и отвращение, веднага да се отдръпне и да прояви към мен същото безразличие като кучето. Не го правеше, значи играех ролята си безупречно.

— Трябва ли да уча днес? — намръщи се тя; интуитивно беше усетила разнежването ми и се опитваше да се възползва.

— Не знам. Ще решим по-късно. — Пуснах я, върнах се до масата, втренчих се в пакетчетата. — Искам да се посъветвам с теб. Купих по нещо за всички. Снощи дадох подаръците на майка ти и на баба ти. Какво ще кажеш да оставим пакетите в трапезарията и като седнем на масата, всеки да отвори своя.

— Донесъл си подаръци за чичо Пол и леля Рене ли? — възкликна малката. — Нито той, нито тя имат рожден ден.

— Така е, обаче подаръци не се дават само по случай някакъв празник. Те са израз на добри чувства. Има и нещо за леля ти Бланш.

— Сериозно ли? — Тя се ококори.

— Защо не?

— Ама ти никога не й подаряваш нищо… даже за Коледа и Нова година!

— Този път съм й купил нещо. Може да подобри настроението й.

Мари-Ноел продължи да се взира в мен, загриза ноктите си.

— Според мен не трябва да оставяш подаръците на масата — смотолеви разтревожено. — Ще прилича на голям празник. Няма да стане нещо, за което не си ми казал, а?

— Не разбирам… За какво говориш?

— Братчето ми няма да се роди днес, нали?

— Не, разбира се. Как ти хрумна?

— Ами… влъхвите донесли дарове на малкия Исус… Знам какво си подарил на мама, защото я видях да го носи. Тя каза на леля Рене, че не е трябвало да хвърляш толкова пари, обаче така разбрала колко държиш на нея.

— Видя ли? Хубаво е от време на време да правиш подаръци.

— Да, но когато подаръкът е специален, не бива да го даваш пред всички. Радвам се, че не остави моя в трапезарията. Какво си донесъл на другите?

— Ще видиш по-късно.

Тя коленичи и разгърна книгата на пода; хрумна ми колко е интересно, че децата неизменно четат, проснати по корем, рисуват прави и предпочитат да се хранят на крак. Запитах се дали не трябва да се поинтересувам за състоянието на „майка ми“, обърнах се към Мари-Ноел:

— Ела да проверим дали баба ти е по-добре.

Тя промърмори, без да откъсне поглед от книгата:

— Не бива да я безпокоим. Така каза Шарлот.

Въпреки това се качих на горния етаж — бях изпълнен с необяснима самоувереност.

Лесно намерих пътя до стаята на възрастната дама. Почуках, но никой не ме покани да вляза, дори териерите не залаяха. Предпазливо открехнах вратата, видях, че стаята тъне в мрак, кепенците бяха затворени, завесите — спуснати. Приближих се до леглото, наведох се; старицата лежеше по гръб, придърпала беше завивката чак до брадичката си, дишаше тежко, лицето й беше пепелявосиво. Въздухът беше застоял, спарен. Колко ли тежко беше заболяването на графинята? Пък и тази Шарлот — как можеше да я остави сама в подобно състояние? Не можех да преценя дали спи или само лежи със затворени очи, затова шепнешком я попитах дали иска нещо, ала тя не отговори. Тежкото и дишане напомняше болезнено хъркане. Излязох, безшумно затворих вратата, тръгнах по коридора и се сблъсках с Шарлот.

— Как е графинята? — попитах. — Отбих се да я видя, но май не ме чу.

В черните й очички долових изненада.

— Ще спи до следобеда, господин графе — прошепна тя.

— Лекарят прегледа ли я?

— Лекарят ли? — повтори прислужницата. — Не, разбира се.

— Трябваше да го повикате, щом е болна.

Жената ме изгледа:

— Кой ви каза, че е болна? Нищо й няма.

— От Гастон разбрах, че…

— Само съобщих на другите от персонала, че както обикновено, не бива да безпокоят госпожа графинята.

Говореше малко дръпнато, все едно несправедливо я обвинявах за прегрешение, което не е извършила, разбрах, че съм допуснал грешка, като я заразпитвах за състоянието на бодната… всъщност излизаше, че старицата не е болна, само спи дълбоко.

— Вероятно не съм разбрал какво каза Гастон — промърморих. — Стори ми се, че спомена нещо за болест.

Върнах се в гардеробната за подаръците, които възнамерявах да раздам на нищо неподозиращите родственици. Малката все така лежеше по корем на пода и толкова беше погълната от книгата, че ме забеляза едва когато я побутнах с крак.

— Знаеш ли, татко, била е обикновено момиченце като мен. Когато била малка, никой не подозирал какви способности има. Понякога била непослушна, създавала главоболия на родителите си. После Бог я избрал да стане негова пратеничка и да утеши стотици хиляди хора.

Взех пакетчетата:

— Такива неща не се случват често. Светците и светиците са голяма рядкост.

— Родена е в Алансон, татко, толкова близо до нашия замък. Дали пък във въздуха няма нещо, което превръща хората в светци, или човек трябва да направи нещо, за да стане светец?

— Не знам. Попитай леля ти.

— Вече я питах. Каза, че не е достатъчно само да се молиш и да постиш и че Божията благодат може да те осени внезапно, без предупреждение, ако си смирен и чистосърдечен. Аз чистосърдечна ли съм?

— Не съм сигурен.

Отвън се чу бръмченето на приближаваща се кола, Мари-Ноел изтича до прозореца и се надвеси навън, после се обърна:

— Чичо Пол е. Неговият подарък е най-малък. Не ми се ще да бъда на негово място. Обаче защото е мъж, той сигурно умее да крие чувствата си.

На пръсти като заговорници слязохме на долния етаж, промъкнахме се в трапезарията, в която влизах за пръв път — дълго тясно помещение с прозорци към терасата, намиращо се непосредствено до входната врата; изхитрих се и помолих малката да остави подаръците до чиниите на хората, за които са предназначени, и тя се подчини с удоволствие — изглежда, беше забравила възраженията си относно идеята ми. Вероятно мястото на главата на семейството, тоест моето, беше начело на масата, защото Мари-Ноел не остави пакетче там; по подреждането на подаръците разбрах, че малката и Рене седят от двете ми страни, Пол е до Бланш, Франсоаз седи между него и дъщеря си. Размишлявах върху странното подреждане, докато в трапезарията влезе Гастон; беше сменил раираното сако с черен смокинг, следваха го червендалестата Жермен и непозната девойка, пълничка и къдрокоса като жената, която одеве бях видял да пере на вира — приликата беше очебийна, вероятно бяха майка и дъщеря.

— Представи си, Гастон! — възкликна Мари-Ноел. — Татко е донесъл подаръци за всички, дори за леля Бланш. Не са по случай някакъв празник, а са израз на добри чувства.

Забелязах изумлението на Гастон и се запитах защо е толкова странно да раздавам подаръци при завръщането си у дома. Дали верният прислужник си мислеше, че отново съм пиян? След няколко секунди той отвори двойната врата в дъното и обяви:

— Обядът е сервиран, госпожо графиньо.

Гледката, която видях в съседното помещение — вероятно библиотеката — приличаше на групов жанров портрет, нескопосано нарисуван от художник от осемнайсети век. Франсоаз и Рене седяха на столове, поставени близо един до друг, едната четеше, другата бродираше, Пол се облягаше на стола на съпругата си, високата и кльощава Бланш стърчеше до друга врата в дъното. Всички впериха погледи в двама ни с момиченцето.

— Татко ви е подготвил изненада! — възкликна Мари-Ноел. — Обаче няма да кажа каква е!

Интересно дали ако Жан дьо Ге беше влязъл вместо мен в библиотеката, щеше да види онова, което виждах аз, или фактът, че тези хора му бяха близки, щеше да замъгли възприятията му, дали на фона на познатата обстановка позите им щяха да му се сторят естествени, непринудени. Като човек, чужд на семейството, бях като зрител в театър, но в известен смисъл бях и продуцент на пиесата — обстоятелствата принуждаваха обитателите на замъка да ми се подчиняват, действията им бяха съобразени с моите. Бях Мерлин, бях Просперо, а момиченцето беше нещо като неговия слуга, въздушния дух Ариел, посредник между два различни свята. Забелязах, че и Франсоаз, и Рене са разтревожени, но в различна степен и със сигурност поради различни причини — едната изглеждаше разколебана, изплашена да не бъде наранена, другата се владееше по-добре, но беше нащрек, като че ли в плен на лошо предчувствие. Пол определено се държеше враждебно — изгледа ме недоверчиво и с неприязън, Бланш не прояви никакъв интерес. Видях обаче как се наежи, ала вместо мен погледна детето.

— Каква е изненадата, Жан? — попита Франсоаз и се изправи.

— Нищо особено — отговорих. — Мари-Ноел обича да се прави на загадъчна. Купил съм по нещичко за всеки от вас, с нея оставихме подаръците в трапезарията.

Напрежението отслабна. Рене се поотпусна, Пол сви рамене, Франсоаз се усмихна и докосна медальона, който беше закачила като брошка на жилетката си:

— Боя се, че си пръснал прекалено много пари в Париж. Ако продължиш да ме отрупваш с подаръци като този, скоро няма да има какво да харчиш.

Тръгна към трапезарията, ние я последвахме. Наведох се уж да завържа обувката си, изчаках всички да седнат, за да се уверя, че наистина моето място е начело на масата. Предположението ми се оказа правилно. Замълчахме и сведохме глави, докато Бланш каза молитвата. Видях с какво възхищение момиченцето наблюдава леля си, изпод око погледнах Бланш и забелязах, че се е втренчила в пакетчето до чинията си. Обичайното и изражение на ледено безразличие се замени с ужас и отвращение, все едно гледаше отровна змия. Стисна устни, възвърна си самообладанието и без да докосне подаръка, взе салфетката и я разстла на коленете си.

— Няма ли да видиш какво е? — попита момиченцето.

Бланш не отговори, отчупи залък от филията хляб; другите сътрапезници любопитно се взираха в мен, сякаш се беше случило нещо безпрецедентно. Запитах се дали най-сетне съм се издал с поведението си, с някой неволен жест, и те вече знаят, че съм измамник.

— Какво има? — промърморих. — Защо ме гледате така?

Момиченцето, моят добър дух, неволно ми се притече на помощ:

— Изненадани са, че си донесъл подарък за леля Бланш.

А, ето какво било! Постъпката беше нетипична за Жан дьо Ге. Но още не бях разкрит.

— Реших да бъда щедър — заявих, после си спомних какво каза двойникът ми, докато разговаряхме в бистрото в Льо Ман — че е избрал подаръци, които ще харесат на онези, за които са предназначени. — Постарах се всеки от вас да получи каквото му е най-необходимо — добавих. — Такава ми е тактиката.

— Вижте — обади се Мари-Ноел. — Татко ми подари книга за живота на Малкото цвете. Не е купил на леля Бланш биография на света Тереза — въпреки че подаръкът е опакован, по формата личи, че не е книга…

— Ако обичаш, престани да бърбориш и започни да се храниш — прекъснах я. — Който желае, по-късно ще разгледа подаръка си.

— Искам само един подарък — обади се Пол. — Подновяване на договора с „Карвале“ и по възможност чек за един милион франка. Случайно да си го донесъл?

— По формата на твоя подарък личи, че не е чек — промърморих жлъчно, — освен това мразя да говоря по работа, докато се храня. От друга страна, на драго сърце следобед ще те придружа във фабриката.

Усещането за всемогъщество беше опияняващо. Нямах представа за какъв договор става дума, но знаех, че блъфът ми е бил съвършен; вероятно всички се хванаха, защото усърдно започнаха да се хранят. Самоувереността ми нарастваше с всеки изминал миг. Направих знак на Гастон да ми налее чаша вино. Спомних си колко ловко бях измамил графинята предишната вечер и подхванах същата история — разказах как съм посетил няколко театрални постановки, срещнал съм се с приятели от фронта; приложих тактиката, донесла ми успех, внимателно слушах репликите им и постепенно започнах да се ориентирам в обстановката. По време на обяда научих, че през войната Жан дьо Ге е участвал в Съпротивата, Пол е бил в затвора, Жан и Франсоаз са се запознали и оженили малко след освобождаването на Франция от немската окупация. Преди разговорът да се прехвърли на други теми, вече разполагах с късчета полезна информация, които щях да сортирам и обмисля на спокойствие. Още не бях сигурен обаче каква е връзката между Жан, Пол и Рене, знаех само, че последните двама са съпрузи и че Пол управлява или помага при управлението на семейната фабрика. Физическата прилика между възрастната графиня, Жан дьо Ге и дъщеря му беше поразителна, само Бланш нямаше сходство с тях; ако не знаех истината, спокойно можех да сметна за брат и сестра Пол и Рене, и двамата тъмнокоси и със смугли лица.

Бланш почти не участваше в разговора и нито веднъж не се обърна към мен; за моя изненада най-приказлива беше Франсоаз и без да знае, ми оказа неоценима помощ с информацията, която почерпих от безгрижния и брътвеж. В гласа й вече не се долавяха плачливи нотки, изглеждаше щастлива, дори игрива; предположих, че промяната е предизвикана от брошката, която тя час по час докосваше. Рене, от която очаквах да поддържа разговора, намусено мълчеше, а когато Бланш я попита дали пак има мигрена, тя отвърна, че главоболието е мъчително като всеки път.

— Защо не вземеш нещо против болките? — кисело попита Пол. — Предполагам, че вече има ефикасно средство. Мислех, че доктор Льобрен ти е предписал някакви хапчета.

— Може би леля Рене е болна от шарка — обади се момиченцето. — Казват, че болестта започвала с главоболие. Обаче и да е болна, няма страшно, защото не чака дете.

Рене се изчерви и злобно изгледа племенницата си, Франсоаз предупредително смръщи вежди към малката и побърза да смени темата, като заразпитва Пол за някакъв работник във фабриката, пострадал при трудова злополука.

— Ако инвестирахме във фабриката средствата, които изплащаме за болнични и компенсации, нямаше да се тревожим за бъдещето — промърмори той. — При сегашното положение работниците си измислят всякакви оправдания да мързелуват, защото така или иначе ще им платим. Накратко, живеят на наш гръб. Друго беше по времето на баща ми.

— Татко беше умен и честен — неочаквано се намеси Бланш. — За съжаление синовете му не са наследили тези качества.

Смаяно я изгледах, помислих си: „Браво, сложи го на мястото му!“ Пол вирна брадичка, лицето му пламна като на съпругата му:

— Намекваш, че съм непочтен ли?

— Не. Но позволяваш да те подвеждат.

— Моля ви! — отегчено промълви Франсоаз. — Налага ли се да го обсъждаме тъкмо сега? Мислех, че поне веднъж няма да говорим за семейните дела…

— Скъпа моя — прекъсна я Пол, — ако Жан благоволеше да вложи във фабриката една четвърт от сумата, която хвърля за абсурдни дрънкулки като тази брошка, не би било необходимо да говорим за проблемите. Никой няма да се оплаква. Най-малко аз.

— Много добре знаеш, че това е първият подарък, който Жан ми купува от месеци насам — възрази тя.

— Дори да е така, може би други хора по-често получават по нещо от него.

— Кого имаш предвид?

— Не питай мен. Жан пътува насам-натам. Аз си стоя у дома. Това е привилегия на по-малкия брат.

Намекът беше крайно неприятен, но ми разкри нещо важно. Пол беше по-младият от братята Дьо Ге. Поведението му подсказваше, че той не може да се примири с положението. Парченцата от мозайката едно по едно прилягаха на местата си, не бях сигурен само каква е ролята на Рене — някак си не я виждах като снаха на моя двойник.

— Ако намекваш, че Жан харчи пари за други жени… — подхвана Франсоаз, но малката я прекъсна:

— Ами да, наистина харчи! Купил е подаръци на леля Рене и леля Бланш и аз умирам от любопитство да разбера какво им е донесъл.

— Ако не млъкнеш, веднага ще те изпратя в стаята ти! — сопна се майка й.

Основното ястие, състоящо се от печено овнешко с гарнитура от зеленчуци, бе изконсумирано, поднесоха сирене и плодове. Реших, че е крайно време да сторя нещо, за да разведря атмосферата.

— Защо не отворите подаръците? — подхвърлих. — Подкрепям Франсоаз, нека поне на масата да не обсъждаме делови въпроси. Виж какво съм ти купил, Рене, може пък да прогони мигрената.

Мари-Ноел заобиколи масата и застана до леля си. Рене колебливо преряза панделката, отстрани красивата опаковка — сред пластовете мека хартия се показа дантела, „снаха“ ми смотолеви:

— Ще разгледам подаръка по-късно. Страхувам се да не го изцапам я с вино, я с храна.

— Но какво е? — попита Франсоаз. — Блуза ли?

Момиченцето измъкна пакета от ръцете на леля си и извади нощница, тънка като паяжина и богато украсена с дантели, лекомислена дрешка за младоженка.

— Много е красива — отбеляза Франсоаз, ала тонът й беше леден.

Рене грабна нощницата, набързо я сгъна и отново я уви в тънката хартия. Не ми благодари. Едва сега осъзнах, че съм направил гаф и че не е трябвало да й давам пакетчето пред другите. Малката беше права, когато твърдеше, че подаръците са нещо твърде лично и хората предпочитат да ги отворят насаме. Вече беше прекалено късно да поправя стореното. Пол намръщено се взираше в жена си, Франсоаз се усмихваше фалшиво като човек, който се преструва, че всичко е наред. Изражението на Бланш беше презрително, само Мари-Ноел беше възхитена.

— Пази я за специални случаи, лельо Рене! — възкликна. — Жалко, че само чичо Пол ще те вижда. — Спусна се към него и добави: — Умирам да видя какво ти е купил татко.

Той сви рамене. След като бе видял подаръка на съпругата си, изглеждаше като попарен.

— Нямам представа — смотолеви. — Отвори пакета.

Момиченцето ловко преряза с нож връвчицата, докато аз се мъчех да намеря извинение за постъпката на Жан дьо Ге. Спомних си случилото се предишната вечер и как Рене ме пресрещна, едва сега разбрах как е трябвало да постъпя — да й поднеса фриволния подарък по време на интимния ни разговор, в отсъствие на съпруга й, не да го излагам на показ пред всички в трапезарията. Помислих си, че донякъде ще замажа положението, защото Жан дьо Ге беше купил подарък и за Пол. Обаче сгреших. Най-страшното тепърва предстоеше. Момиченцето извади от опаковката някакво шишенце и озадачено го загледа.

— Лекарство е — каза и зачете надписа на етикета: — „Еликсир за тонизиране на органите. Хормонален препарат против импотентност“… Какво е импотентност, татко?

Пол грабна шишенцето, за да й попречи да чете по-нататък, пъхна го в джоба си:

— Дай ми го и млъкни! — просъска, после гневно се обърна към мен: — Ако е шега, то е много дебелашка!

Стана и излезе от трапезарията. Мълчанието беше ужасяващо, този път не намерих оправдание за жестоката постъпка на Жан.

— Мъчно ми е за чичо Пол — промълви малката. — Разбирам защо е разочарован.

Усетих погледа на Гастон, който стоеше до шкафа с напитките, сведох очи. Враждебността ме обгръщаше като гъста мъгла. Не смеех да погледна Рене, презрителният смях на Франсоаз ми подсказа, че не бива да очаквам съчувствие от нейна страна. Дори да искаше, Жан дьо Ге едва ли би направил такъв грандиозен гаф. Безсмислено беше да се извинявам.

— Да благодарим на Бога за всичко, което ни дава — напевно произнесе Бланш и се изправи. Другите две жени я последваха, само аз останах да седя до масата.

— Лельо Бланш! — провикна се момиченцето. — Забрави си подаръка! — Грабна пакетчето и хукна след тях.

Гастон се приближи до масата и започна с четка и лопатка да събира трохите.

— Ако господин графът желае да отиде във фабриката, колата е отвън — каза тихо.

Вдигнах очи и прочетох укор в погледа му. Докривя ми, защото предаността му ми вдъхваше увереност.

— Не го направих нарочно — промълвих.

— Сигурно, господин графе.

— Всъщност беше грешка. Бях забравил какво има в пакетите.

— Очевидно, господин графе.

Повече думи бяха излишни. Излязох от трапезарията, минах по коридора, прекосих терасата и слязох по стъпалата — Пол вече ме чакаше до колата.