Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (5)

Пета глава

Първата ми реакция — абсурдна и машинална, бе да взема пижамата; приближих се до леглото и я грабнах, тръгнах обратно към банята, без да погледна Франсоаз. За мой ужас тя зарида, през сълзи се заоплаква колко е нещастна, задето държа само на майка си, а на нея не обръщам внимание. Стоях в банята и чаках кризата да премине. След малко чух как Франсоаз си издуха носа, заподсмърча и се покашля — звуци, свидетелстващи, че е престанала да плаче и се мъчи да се овладее. Изплаших се, че ще стане и ще ме последва в банята, затова затворих вратата и я заключих — дадох си сметка, че неволно съм постъпил като своя двойник. Тъкмо това би сторил Жан дьо Ге, ако е засрамен, отегчен или и двете. Обзе ме същият гняв, който бях изпитал в хотелската стая, когато се наложи да облека дрехите му. Колко ли забавно щеше да му бъде, ако ме видеше как притискам пижамата до гърдите си и се крия в банята, а жена му лежи в съседната стая — сцена, достойна за фарс, която би предизвикала въодушевлението на публиката в театъра; ненадейно ми хрумна колко тънка е границата между комичното и отблъскващото. Смеем се, за да прогоним страха, понякога отвращението е и привлекателно; зрителите изпадат във възторг от фарс, който се разиграва в спалнята, защото са скандализирани, но тайно се забавляват. Питах се дали Жан дьо Ге е предвидил този момент, или е мислил, както предполагах аз, докато пътувах към замъка, че след час-два пиесата и маскарадът ще свършат. Може би нито за миг не е вярвал, че ще постъпя по този начин. Или като ме е слушал как се оплаквах от безсмисления си живот, от липсата на родственици или близки приятели, си е помислил: „Да се разменим, а?“

Ако наистина възнамеряваше да избяга и да ме превърне в изкупителна жертва, това означаваше, че не го е грижа за никого в замъка. Майка му и съпругата му, които искрено го обичаха, не означаваха нищо за него. Не се интересуваше какво ще се случи нито с тях, нито с другите — можех да постъпя, както ми скимне. Маскарадът беше толкова жесток, че граничеше с безчовечност. Спрях водата, която капеше във ваната, и се върнах в малката стая. Въодушевлението и спокойствието, които изпитвах, докато вечерях с графинята, преминаха в угнетеност заедно с промяната в настроението й. Спокойно можех да си кажа, че странното й преобразяване е поредният инцидент през тази вечер, граничеща с фантастиката, но ми се прииска да я утеша, незабавно да намеря пакетчето и да го дам на Шарлот. След като разбрах, че киселата Франсоаз е съпруга на Жан дьо Ге, изпитах желание да утеша и нея — сълзите й ме ужасяваха. Докато бяхме в гостната, тези хора ми се струваха нереални, ала сега разкриваха безпомощността си и предизвикваха в мен непознати емоции. Вече не ми беше забавно, че са невинни жертви на глупава и жестока шега. Пък и вече не бях сигурен, че е било шега. По-скоро беше нещо като изпитание на издръжливостта и силата, сякаш Дьо Ге ми казваше: „Точно така. Позволих на близките да ми се качат на главата, да ме управляват. Да видим дали ще се справиш по-добре, ако си на мое място.“

Взех от масата пакетчето, надписано с буквата Ф. Увито беше в луксозна хартия, под която напипах нещо твърдо. Подържах го, нарочно отново минах през банята и отворих вратата на спалнята. Помещението тънеше в мрак.

— Будна ли си? — попитах.

Чух леко шумолене откъм леглото бутонът на нощната лампа изщрака. Франсоаз се поизправи, отново се облегна на възглавницата и се втренчи в мен. Скрила беше ролките за коса под шапчица от мрежеста материя, завързана с розови панделки под брадичката й, вместо с пухкавата пелеринка сега се беше наметнала с шал. Кокетната шапчица изглеждаше нелепо в съчетание с бледото й изнурено лице. Тя се прозина и примигна:

— Какво искаш?

Приближих се до леглото:

— Слушай… прости ми, ако съм те засегнал. Състоянието на мама внезапно се влоши, разтревожих се. Щях да дойда при теб много по-рано, но знаеш колко опърничава е понякога. Виж какво съм ти донесъл от Париж.

Подадох й пакетчето, тя недоверчиво се втренчи в него. Пусна го върху завивката и въздъхна:

— Нямаше да ми е криво, ако постъпваше така само от време на време, но се случва толкова често, почти всеки ден. Понякога си мисля, че майка ти ме мрази… и не само тя, всички вие — Пол, Рене, Бланш. Дори Мари-Ноел е безразлична към мен. — С облекчение разбрах, че не очаква да й отговоря. — Съвсем различно беше, когато се оженихме. И двамата бяхме по-млади, страната най-сетне беше свободна от немската окупация, бъдещето изглеждаше прекрасно. Бях толкова щастлива! Постепенно щастието започна да се изплъзва. Не знам дали е по моя или по твоя вина. — Жълтеникавото й лице под грозната шапчица изглеждаше унило, отчаяно.

— Рано или късно се случва с всички брачни двойки — промълвих. — Трепетът от първата любов се заменя от навик и рутината на ежедневието. Неизбежно е, повярвай. Няма причина да си нещастна.

— Говорех за друго… Нямаше да ми е мъчно, ако беше само мой. Но тук всички ни се бъркат в живота, настояват да им обръщаш внимание, а най-ужасното е, че не забелязваш как са те обсебили, или не те е грижа.

Часовете, прекарани в компанията на графинята, бяха минали гладко, но сега се оказах натясно. Чувствах се като в небрано лозе, не знаех какво да кажа.

— Всичко сякаш ме притиска — продължи тя. — Замъкът, близките ти, полята, нивите и горите. Все едно се задушавам. Отдавна се отказах да върша нещо, да давам нареждания, да променя това или онова по мой вкус — роднините ти ми подсказаха, че го смятат за натрапничество. Явно тук всичко трябва да си е постарому. Известно ли ти е, че през последните месеци единственото разнообразие в живота ми беше да поръчам нови завеси за нашата спалня и покривка с къдрички за тоалетката и че дори това бе прието като безсмислена екстравагантност?

По погледа й разбрах, че очаква някакво извинение.

— Съжалявам — промърморих, — но знаеш как е в провинцията. Придържаме се към традициите. Въпрос на навик.

— Навик ли? — повтори тя. — Как имаш нахалството да го кажеш тъкмо ти! Скимне ли ти, заминаваш под предлог, че имаш някаква работа. Представяш ли си какво е ден след ден да водиш скучно съществуване като мен? Как веднъж не предложи да ме вземеш със себе си! Все обещаваш, че „някой ден“ ще пътуваме заедно, или „следващия път“, вече свикнах с увъртанията ти и дори не те моля. Пък и тъкмо сега е невъзможно… напоследък не ми е добре.

Опипа пакетчето, което не беше разопаковала; знаех, че при тези обстоятелства съпругът трябва да каже поне няколко утешителни или съчувствени думи, обаче нямах представа какво е състоянието й.

Ненадейно тя изрече простичко, без да мърмори и да се оплаква:

— Жан, страх ме е. — Нямах представа какво да отговоря, затова взех пакетчето и започнах да го разопаковам. — Знаеш какво каза доктор Льобрен, когато загубих последното бебе… Не знам какво ще се случи този път, много ми е трудно.

Почувствах се някак безполезен. Развързах панделката, отстраних опаковката, от кутията извадих друга кадифена кутийка за бижута и я отворих. Вътре имаше медальон с капаче, инкрустиран с перли; отворих го и видях мой миниатюрен портрет… по-точно портрет на моя двойник. Бижуто можеше да се носи и като брошка, защото отзад беше запоена златна игла. Изработката беше великолепна, идеята — блестяща, вероятно купувачът беше дал доста тлъста сума.

Франсоаз възкликна от изненада и радост:

— Колко е красив! Трогната съм от вниманието. Все мърморя и се оплаквам, а ти… ти си ми купил такъв прекрасен подарък! Прости ми. — Тя докосна страната ми. Насилих се да се усмихна. — Толкова си мил, че търпиш капризите ми! Да се надяваме, че този етап ще премине и ще се почувствам по-добре. Чувам се как ти казвам горчиви думи, макар че не го искам, мразя се, но не мога да се въздържа.

Няколко пъти отвори и затвори капачето, усмихна се като дете, което има нова интересна играчка. После закачи медальона на шала си:

— Погледни, нося своя съпруг до сърцето си. От днес, ако някой ме попита: „Къде е Жан?“, само трябва да отворя медальона. Приликата е невероятна. Сигурно художникът е работил по снимката на предишната ти лична карта. Много мило, че си си спомнил колко харесвах тази фотография. Поръчал си медальона специално за мен в Париж ли?

— Да — отвърнах. Може би беше вярно, но собствената ми лъжа прозвуча фалшиво.

— Пол ще се пукне от яд, като го види — продължи Франсоаз. — Предполагам, подаръкът означава, че всичко е минало гладко и пътуването все пак е било успешно. Типично за теб — да ознаменуваш събитието с такъв екстравагантен жест. Знаеш ли, чувствам се толкова безпомощна, когато Пол се оплаква, че може би ще се наложи да закрием фабриката, усещам как намеква за парите ми, които са обвързани с онази нелепа клауза. Но ако ни се роди момче… — Тя се облегна, докосна бижуто. — Доспа ми се. Не се бави. Сигурно си уморен, щом цяла вечер с мама сте обсъждали делови въпроси.

Изключи нощната лампа, чух я как въздъхна и отпусна глава на възглавницата.

Върнах се в малката стая, отворих прозореца и се облакътих на перваза. Беше ясна и студена нощ, ярка луна озаряваше небето. Под прозореца зееше тревясалият крепостен ров, заобиколен с каменна стена, покрита с бръшлян, отвъд се простираше някогашната симетрично подредена градина, също обрасла с трева и бурени, където кравите бяха утъпкали нови пътеки и проходи, чезнещи сред мрачни дървета. Малка постройка, умалено копие на кулите близнаци от двете страни на моста над крепостния ров, стърчеше недалеч сред тревата — предположих, че е гълъбарник, наблизо бе завързана детска люлка, едното въже беше скъсано.

Смътна меланхолия витаеше над притихналата сцена, сякаш някога тук бяха кънтели смехове, кипял беше живот, а сега хората, които като мен гледаха през прозорците на замъка, тъгуваха за отминалите щастливи времена. От време на време дълбоката тишина се нарушаваше от приглушено тупване, все едно от горната част на кладенец се отронваха капки вода и падаха в дълбините му; надвесих се навън, завъртях глава и се ослушах, но не разбрах откъде идва звукът, защото от устата на чудовището-водоливник, което ми се хилеше от стряхата на кулата над мен, не течеше вода.

Часовникът на селската църква удари единайсет, звукът — остър и лишен от дълбочина, ми се стори предизвикателен като биенето на камбаните на катедралата в Льо Ман, а когато и последната нотка заглъхна, се почувствах още по-нещастен и потиснат, гласът на разума сякаш ми прошепна: „Какво търсиш тук? Бягай, преди да е станало прекалено късно!“

Отворих вратата към коридора и се ослушах. Замъкът беше притихнал. Дали възрастната графиня вече спеше, успокоена от съдържанието на загадъчното пакетче, което бях дал на Шарлот, или още седеше на креслото? Дали „сестра ми“ Бланш коленичеше на молитвения стол, или от леглото си се взираше в изтезавания Исус? Трогателните думи на Франсоаз не ми излизаха от ума: „Жан, страх ме е.“ Тя не се обръщаше към мен. Тук бях чужд. Принадлежах към друг свят. Нямах място в живота на тези хора.

Тръгнах по коридора, слязох по стълбището. Тъкмо завъртах валчестата дръжка на вратата към терасата, откъдето за пръв път бях влязъл в замъка, чух стъпки зад мен, обърнах се и видях Рене — беше по халат и чехли, косата й беше разпусната.

— Къде отиваш? — прошепна.

— Да глътна малко чист въздух — избърборих първото, което ми дойде наум. — Не можах да заспя.

— Какво те тормози? Каза, че си уморен и не се чувстваш добре, но това бе извинение само за пред Франсоаз. Чух как излезе от стаята на мама, чаках да се отбиеш при мен. Не видя ли, че вратата ми е отворена?

— Не.

Рене недоумяващо ме изгледа:

— Досещаш се, че щом разбрах за завръщането ти, насърчих Пол да се види с приятелите в клуба. А сега вечерта е пропиляна. Той ще се върне всеки момент.

— Извинявай — смотолевих. — Мама не можеше да се наговори, невъзможно ми беше да я оставя. Да го отложим за утре, а?

— За утре ли? — сопна се тя. — Готов си да ме пържиш на бавен огън, след като десет дни остана в Париж! Хм, трябваше да го предположа! Сигурно затова не отговаряше на писмата ми.

Запитах се дали изглеждам глупав и пасивен, както се чувствах, докато стърчах до вратата и продължавах да стискам дръжката. Преди час-два бях останал с впечатлението, че Рене е моя съюзница и приятелка. Сега беше жена, която е силно разгневена, задето съм я измамил. Дълбоко съжалявах, че не знаех какви са отношенията й с другите членове на семейството, и какъв въпрос искаше спешно и насаме да обсъди с Жан.

— Извинявай — повторих. — Не разбрах, че държиш да се видим толкова спешно. Защо не изпрати да ме повикат, докато бях при мама? Веднага щях да сляза.

— Хм, опитваш се да бъдеш саркастичен, така ли? А може би наистина си пиян.

Тонът й ме подразни. Гневът на майката ме трогна, също и на съпругата, макар и поради друга причина. Нямах време за тази жена, която ненадейно ми беше препречила пътя към бягството.

— Ще настинеш — промърморих. — Защо не си легнеш?

Тя се втренчи в мен, задъхано възкликна:

— Mon Dieu, колко те мразя понякога! — Обърна се и се изкачи по стълбището.

Отворих вратата, излязох на терасата. С пълни гърди вдъхнах въздуха, който ми се стори чист и сладък след влагата и студа в стаите, чиито прозорци бяха закрити с кепенци. Слязох по стъпалата, посипани с чакъл, скърцащ при всяка моя стъпка, излязох на алеята за коли. Тръгнах наляво към постройките край рова, които вероятно бяха конюшни и гараж, в този момент фаровете на автомобил проблеснаха сред дърветата около стръмния път, който преваляше хълма, колата се насочи към моста и портата към замъка. Вероятно Пол се връщаше от вечерята в клуба. Скрих се зад един кедър, макар че не знаех дали фаровете са ме осветили, след миг колата премина по моста и през портата, зави към гаража. Чух как Пол затръшна вратата на реното, после шум от отварянето на плъзгащата се врата на гаража. След една-две секунди отекнаха стъпки, Пол се приближи до терасата, като мина на сантиметри от кедъра, зад който се криех. Изкачи се по стъпалата и влезе в замъка.

Изчаках няколко минути. Изоставих прикритието си, предпазливо тръгнах към стената около рова. Оставаха ми няколко стъпки до портата, изведнъж чух приглушено ръмжене. Едва сега забелязах колибката, от която надничаше грамаден ретривър — щом ме зърна, кучето яростно залая. Зашепнах, помъчих се да го успокоя, но животното сякаш още повече се вбеси от гласа ми; изтичах обратно и се скрих зад кедъра, зачаках кучето да млъкне, преди да предприема каквото и да било. Лаят продължи цяла вечност, после премина в ръмжене, накрая затихна; отново излязох иззад дървото, огледах се, вперих поглед в масивните стени на замъка — посивели от времето, заплашителни, но и странно красиви под ярката лунна светлина. Нещо ме подтикна да мина през вратичката в стената; застанах на ръба на крепостния ров, загледах се в запустялата градина, в която денем се разхождаха крави, в призрачните алеи, запустелия гълъбарник и люлката със скъсано въже.

Шегобиецът, който ме беше въвлякъл в този безумен и абсурден фарс, може би спеше някъде далеч оттук или се присмиваше на объркването ми. Смяташе, че вече е свободен, след като е заел мястото ми. Не се вълнуваше от терзанията на близките си, не го беше грижа каква ще бъде съдбата им, колко жестоко може да бъдат наранени.

Отново чух звука, който ме беше стреснал, докато стоях до прозореца в гардеробната, но този път беше по-близо — диви кестени трополяха по чакълената пътека отвъд крепостния ров. Нито мъглицата, нито падащият лист или ромоленето на дъжд бяха толкова сигурни предвестници на края на лятото. Звукът беше изпълнен с усещането за есен. Вдигнах глава, загледах се в прозорците, закрити с кепенци, запитах се в коя от кулите е спалнята на старата графиня и в коя — монашеската килия на дъщеря й. Над мен се падаше прозорецът на гардеробната, до него бяха големите прозорци на спалнята.

Часовникът на църквата отново удари — изминал беше половин час, време беше да напусна замъка. Прекалено дълго се бях задържал сред тези непознати хора. Не смеех отново да мина край кучето и да рискувам то да събуди с лая си цялото домочадие, затова реших да изляза през вратичката, да мина по моста и белия път, да изляза на шосето и да вървя, докато стигна най-близкия град.

Кестените продължаваха да падат край рова, само че сега наблизо нямаше дървета; един ме удари по главата и тупна до мен. Озадачено вдигнах глава и видях, че прозореца на купичката над гардеробната вече не прилича на тесен тъмен процеп, а на перваза е коленичил някой. Докато гледах нагоре, отново полетя кестен и ме удари по челото, последваха го втори, трети… Хвърляше ги коленичилият, който незнайно защо искаше да привлече вниманието ми. Внезапно се изправи на тесния перваз — беше дете на около десет години, носеше бяла нощница, всяка погрешна стъпка можеше да го запрати в дълбокия ров. Не виждах лицето му, не знаех дали е момче или момиче, усещах само опасността.

— Върни се в стаята — извиках тихо. Детето не помръдна. Още един кестен ме удари по челото. — Върни се! — извиках отново. — Прибери се, иначе ще паднеш!

Детето заговори — спокойно и ясно, гласът му беше звънлив като камбанка:

— Кълна се, че ще се хвърля през прозореца, ако не дойдеш при мен, преди да преброя до сто.

Не помръднах. Детето отново се провикна:

— Знаеш, че държа на думата си. Започвам да броя. Ако не си при мен, когато кажа „сто“, кълна се в Светата Дева, че ще скоча. Едно… две… три…

В обърканото ми съзнание нахлуха откъслечни спомени за висока температура, светци и видения. Едва сега осмислих чутото преди няколко часа. И през ум не ми беше минало, че дълбоко религиозната Мари-Ноел е дете. Момиченцето продължаваше да брои; обърнах се, минах през градинската врата, качих се на терасата и влязох обратно в замъка — за щастие Пол не беше заключил входната врата. Пипнешком се изкачих до първия етаж, отчаяно се оглеждах за задно стълбище, по което да се озова в малката кула, която се падаше над гардеробната. Стигнах до летяща врата, отворих я с ритник, защото вече не се страхувах, че ще ме чуят и ще вдигна всички на крак — мислех само как да предотвратя трагедията.

Натъкнах се на вита стълба, осветена от мъжделива крушка, хукнах нагоре, като взимах по две стъпала наведнъж. Стълбището водеше до друг лъкатушещ коридор, но точно пред себе си видях врата, иззад нея чух детския глас:

— Осемдесет и пет, осемдесет и шест, осемдесет и седем…

Втурнах се в стаята, сграбчих детето, хвърлих го на леглото до стената. Момиченцето с късо подстригана коса извърна към мен грамадните си очи, изведнъж ми призля — беше копие на Жан дьо Ге, съответно имаше фантастична прилика и с момченцето Джон, чийто образ беше погребан в миналото и отдавна забравен.

— Защо не дойде да ми кажеш лека нощ, татко? — попита малката.