Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (3)

Трета глава

Някой чукаше на вратата. Настоятелното тропане прогони съня и проникна в съзнанието ми, най-после се изтръгнах от незнайните дълбини от мрак, извиках: Entrez! и се заозъртах, докато постепенно осъзнах къде се намирам. Влезе някакъв човек в избеляла старомодна униформа на шофьор — куртка, закопчана догоре, бричове и гамаши; беше свалил шапката си и я въртеше в ръцете си. Беше нисък и набит, очите му бяха тъмнокафяви, погледът му изразяваше състрадание.

— Господин графът събуди ли се най-после? — попита.

Намръщено се втренчих в него, отново се огледах, видях на стола един отворен куфар, друг на пода и дрехите на доскорошния ми спътник, преметнати на таблата на леглото. Бях по раирана пижама, която със сигурност не беше моя. На полицата над умивалника стояха чашата и бутилката с коняк. От моите дрехи нямаше и следа, нямах представа дали съм ги свалил или прибрал. Спомнях си само как редом със своя спътник бях стоял пред огледалото.

— Кой сте? — обърнах се към шофьора. — Какво искате?

Той въздъхна, съчувствено огледа разхвърляната стая и промърмори:

— Може би господин графът желае да поспи още малко?

— Господин графа го няма — казах. — Сигурно е излязъл. Колко е часът?

Събитията от предишната вечер постепенно се избистриха в съзнанието ми, спомних си, че новият ми познат беше телефонирал от бистрото и бе казал, че е уредил на другия ден да го вземат с кола. Вероятно униформеният беше шофьорът, който ме беше объркал с работодателя си. Той погледна часовника си и отвърна, че е пет часът.

— Какви ги дрънкате? — възкликнах. Обърнах се към прозореца. Беше светло, отвън долиташе шумът от уличното движение.

— Пет следобед е — уточни човекът. — Господин графът спа като заклан през целия ден. Тук съм от единайсет сутринта.

Не ме упрекваше, само излагаше фактите. Притиснах длани към главата си — измъчваше ме непоносима болка. От едната страна имах грамадна цицина, която не можех да докосна, но главоболието не беше предизвикано само от нея. Снощи бях прекалил с алкохола, а последната чаша коняк напълно ме довърши. Всъщност дали беше последна? Не си спомнях.

— Паднах… — казах на шофьора. — Подозирам и че са ме упоили.

— Нищо чудно. — Тонът му беше като на стара бавачка, която говори на дете.

Стъпих на пода, преди да се изправя, огледах панталона на чуждата раирана пижама. Беше ми по мярка, но не беше мой, не си спомнях да съм го обувал. Докоснах сакото и панталона, преметнати на таблата на леглото, различни по цвят и материя от обичайното ми облекло, разпознах пътническия костюм на моя снощен познат.

— Къде са ми дрехите? — попитах.

Шофьорът се приближи, взе костюма, сложи сакото на облегалката на стола, с длан приглади панталона.

— Господин графът несъмнено е мислил за друго, докато се е събличал — отбеляза, погледна ме и се усмихна.

— Грешите. Дрехите са на вашия господар. Моите вероятно са в гардероба.

Човекът вдигна вежди, стисна устни, направи физиономия на човек, който се мъчи да угоди на дете, прекоси стаичката и отвори гардероба. На закачалките нямаше нито една дреха.

— Отворете чекмеджетата — наредих.

Шофьорът се подчини. До едно бяха празни. Станах от леглото, прерових двата куфара — онзи на стола и другия на пода. Пълни бяха с вещи на човека, с когото си приличахме като две капки вода. Едва сега се сетих, че снощи, под въздействие на алкохола, с него на шега си бяхме разменили дрехите; необяснимо защо мисълта ми се стори толкова противна, че побързах да я прогоня, защото не желаех да си спомня други подробности.

Отидох до прозореца, погледнах навън. Пред хотела стоеше някакво рено, моята кола беше изчезнала.

— Видяхте ли моя автомобил, когато пристигнахте? — попитах шофьора.

Човекът озадачено ме изгледа:

— Не знаех, че господин графът е купил нова кола. Както вече споменах, тук съм от единайсет часа, но не видях друг автомобил.

Упорството му да се самозаблуждава ме раздразни.

— Питам за моята кола — сопнах се нетърпеливо, — за моя форд! Не съм господарят ви. Вашият господин графе е облякъл дрехите ми и е излязъл. Проверете дали не е оставил бележка на рецепцията. Сигурно е взел и колата ми. Предполагам, искал е да се пошегува, но на мен изобщо не ми е забавно.

Изражението на непознатия се промени. Лицето му се изкриви от тревога.

— Нямаме бърза работа — смотолеви. — Ако господин графът желае, може да си полежи още малко. — Приближи се до мен, леко докосна челото ми. — Да ви купя ли нещо от аптеката? Боли ли, когато ви пипам?

Знаех, че трябва да бъда търпелив, ако искам да се измъкна от бъркотията.

— Ако обичате, повикайте дежурния на рецепцията — казах.

Човекът се подчини, слезе по стълбището; щом останах сам, отново огледах стаята, но нито в гардероба, нито в чекмеджетата на нощното шкафче, нито на масата имаше нещо мое, с което да докажа самоличността си. Дрехите ми ги нямаше, заедно с тях бяха изчезнали паспортът, портфейлът, връзката с ключове, писалката ми — лични вещи, което винаги носех в джобовете си. Дори копчетата за ръкавели не бяха мои — всичко принадлежеше на другия. Най-отгоре в отворения куфар бяха захвърлени четки за коса с инициали „Ж. дьо Г“; видях още един костюм, обувки, принадлежности за бръснене, сапун, гъба за баня, върху нощното шкафче зърнах портфейл и визитни картички, на които бе написано „Граф Дьо Ге“, а в долния ляв ъгъл с по-малки букви беше отпечатано „Сен Жил, Сарт“. Прерових другия куфар с надеждата да намеря някаква моя вещ, обаче открих само негови дрехи, пътнически часовник, малък бележник, чекова книжка, красиво опаковани пакетчета, вероятно подаръци.

Отново седнах на леглото, притиснах длани до слепоочията си. Не ми оставаше друго, освен да чакам той да се върне. Разбира се, че щеше да се върне, нали беше взел колата ми. Трябваше само да отида в полицията, да съобщя номера на автомобила, да обясня, че са изчезнали портфейлът ми с парите и пътническите чекове, както и паспортът ми, и щяха да открият „шегобиеца“. Междувременно… междувременно какво?

Шофьорът се върна заедно с някакъв нечистоплътен тип с лукаво изражение — вероятно служителят от рецепцията или самият собственик. Съмнителният субект ми подаде хартийка; оказа се разписка за стаята, наета за една нощ и един ден.

— Някакво оплакване ли имате, мосю? — попита.

— Къде е господинът, с когото бях снощи? Някой видял ли го е, когато е излязъл тази сутрин?

— Снощи, когато ангажирахте стаята, бяхте сам — отвърна човекът. — Не знам дали по-късно сте се върнали с някого. Дискретността изисква да не проявяваме интерес към личните дела на клиентите.

Тонът му беше раболепен, ала долових нотки на фамилиарност и презрение. Шофьорът се взираше в пода. Забелязах как мазният тип многозначително изгледа разхвърляното легло, извърна очи към плоската бутилка на полицата над умивалника.

— Веднага отивам в полицията! — заявих.

Онзи се стресна:

— Ограбили ли са ви, мосю?

Шофьорът вдигна глава и без да престава да мачка шапката си, застана до мен, сякаш да ме защити.

— По-добре да не се вдига много шум, господин графе — прошепна. — Подобни истории са доста неприятни. След час-два ще дойдете на себе си. Разрешете да ви помогна да се облечете — желателно е възможно най-бързо да напуснем хотела. Много добре знаете в какво неудобно положение може да се окажете, ако направите скандал на такова място.

Изведнъж ме хвана яд. Представих си колко глупаво изглеждам — седя на леглото в противната хотелска стаичка, нося чужда пижама, взимат ме за друг човек, все едно участвам в долнопробен фарс, жертва съм на дебелашка шега, несъмнено забавна за новия ми познайник, но не и за мен. Добре! Щом той ме прави на идиот, ще сторя същото с него! Ще облека дрехите му, ще взема колата му и ще надуя газта, както той вероятно прави с моя автомобил, ще накарам да ме арестуват, после ще чакам нахалът да се появи и да се опита да обясни безсмислената си постъпка.

— Добре. Изчезвайте и ме оставете на мира! — казах на шофьора. Той излезе, хотелиерът го последва; със странно отвращение, примесено с гняв, взех чуждите дрехи и започнах да се обличам.

Избръснах се с чуждите принадлежности, сресах се с чуждите четки, застанах пред огледалото и забелязах необяснима разлика. Собственото ми аз беше изчезнало. Отражението беше на човека, наречен Жан дьо Ге, какъвто снощи го бях видял за пръв път, когато седна до мен в бюфета на гарата. Промяната в облеклото бе предизвикала и промяна в индивидуалността — раменете ми изглеждаха по-широки, брадичката ми беше вирната самоуверено, дори погледът ми беше като на Жан дьо Ге. Насилих се да се усмихна, отражението стори същото — устните му се разтегнаха в подигравателна полуусмивка, която някак си пасваше със сакото с големи подплънки и папийонката, така различаваща се от обичайните ми вратовръзки. Колебливо извадих портфейла, преброих банкнотите. Снощният ми познайник притежаваше около двайсет хиляди франка плюс монетите на нощното шкафче. Внимателно прегледах съдържанието на портфейла с надеждата „шегобиецът“ да е оставил бележка с обяснение за номера, който ми е скроил. Нямаше никакво доказателство, че Жан дьо Ге е бил в тази стая, в този хотел.

Гневът ми се разпали. Представих си неприятните обяснения, които неминуемо ми предстояха — ще разкажа на служителите на реда обърканата си история, с очевидно отегчение те неохотно ще склонят да ме придружат до бюфета на гарата и бистрото, където все някой ще потвърди, че двама души, наглед близнаци, са били заедно там. Как ли ми се присмива Жан дьо Ге — почти цял ден шофира колата ми, пътува на север, изток, юг или запад — накъдето му скимне, — разполага с пътнически чекове за двайсет и пет паунда и всичките ми пари, носи моите дрехи, може би дори седи в някое кафене и с иронична усмивка чете лекциите ми. Нищо не му пречеше да се забавлява на воля и да се върне едва когато шегата му омръзне; междувременно щях да вися в полицията или в консулството, да се мъча да убедя чиновниците в правдоподобността на случилото се и най-вероятно да ме вземат за лъжец или за луд.

Прибрах в куфара тоалетните принадлежности и пижамата, слязох на рецепцията и наредих на мазния тип да ми донесе багажа. Той отново се усмихна прекалено фамилиарно, сякаш споделяхме някаква неприлична тайна; запитах се дали Жан дьо Ге тайно посещава долнопробния хотел, за да си устройва Бог знае какви срещи. Платих сметката, ехидно ухиленият хотелиер занесе багажа до раздрънканото рено; в този момент осъзнах, че съм направил първата стъпка към измамата — не протестирах, не повиках полиция, облякох чужди дрехи и за около половин час се представях за Жан дьо Ге; накратко, сам се вкарах в заложения капан. Вече бях съучастник на човека, отпътувал с колата ми, нямах право да го обвиня.

Шофьорът прибра куфарите в багажника, отвори ми вратата на колата и разтревожено прошепна:

— Господин графът по-добре ли е?

Можех да отговоря: „Не съм никакъв граф. Веднага ме закарайте в полицейския участък“, но не го сторих. Направих втората измамна стъпка, седнах зад волана на реното — оказа се модел, който добре познавах, понеже винаги, когато идвах във Франция без собствения си автомобил, взимах под наем кола, за да разгледам забележителностите около града или селото, където прекарвах отпуската си. Шофьорът се настани на другата седалка, веднага натиснах газта, защото изпитвах непреодолимо желание час по-скоро да се отдалеча от мизерния хотел и повече да не го видя; гневът ми се разгоря с нова сила, презирах се заради слабостта си, машинално насочих автомобила по първото шосе, което излизаше от Льо Ман, а от там по магистралата — единствената ми мисъл беше да се отдалеча от града и случилото се предишната вечер. Снощи спътникът ми изтезава бедния ми форд, без да го е грижа за последствията, защото колата не беше негова; сега щях да му го върна тъпкано. Настъпих газта, старият автомобил покорно реагира, подскочи като жребче. Казвах си, че няма значение какви щети ще причиня на двигателя, така или иначе реното беше чуждо. Дори да катастрофирах, виновникът щеше да е Жан дьо Ге.

Спонтанно се засмях, шофьорът до мен промърмори:

— Радвам се, че вече сте добре. Преди да тръгнем от Льо Ман, се изплаших да не би господин графът да е болен… щеше да е много неудобно да се разбере, че сте били в онзи хотел. Честно казано, още снощи се разтревожих, като ми казахте откъде да ви взема. Добре, че господин Пол не дойде вместо мен. За щастие той беше прекалено зает.

Пропуснах и третата възможност. Можех да спра колата и да кажа:

— Този фарс продължи прекалено дълго. Закарайте ме обратно в Льо Ман. Нямам представа кой е този господин Пол и ще го докажа и на вас, и на полицията.

Ала не го сторих, а продължих да шофирам още по-бързо, изпреварвах другите коли, обладан бях от непознато безразсъдство, чувствах, че собствената ми личност вече е без значение. Носех дрехите на друг човек, карах колата му, никой не можеше да ми търси отговорност. За пръв път бях свободен.

Изминах около двайсет и пет километра по магистралата, намалих скоростта едва когато отминах табелата с името на някакво селце. Не й обърнах внимание, ала на излизане от селището шофьорът промърмори:

— Пропуснахте отклонението, господин графе.

В този момент разбрах, че няма връщане назад. По някаква прищявка на съдбата се бях озовал в този ден, час и минута на това място на пътя в сърцето на непозната провинция, в чужда страна, която години наред си внушавах, че искам да разбера. За пръв път схванах шегата, иронията на положението, които Жан дьо Ге бе прозрял, когато ме заряза в мизерната хотелска стаичка. Спомних си думите му: „Лакомията е единствената движеща сила в живота ни. Важното е да я задоволиш, да дадеш на хората каквото искат.“ Беше ми дал каквото исках — възможност да бъда приет от сънародниците му. Зае ми името, собствеността, самоличността си. Оплакал му се бях, че животът ми е празен и безсмислен, а той ми бе дал неговия. Оплакал се бях, че съм неудачник, а той ме бе освободил от бремето на неуспеха, като бе взел дрехите и колата ми и бе заминал нанякъде под моята самоличност. Каквото и да предстоеше, нямаше значение за мен, защото вече не ми принадлежеше. Също както младият актьор си рисува бръчки, за да се състари, или се крие зад пресъздавания образ, предишното ми неуверено аз, което толкова добре познавах, можеше да бъде заличено и забравено, на негово място щеше да се появи безгрижният и безотговорен човек, наричащ себе си Жан дьо Ге; каквото и да стореше мнимият Жан дьо Ге, каквато и лудория да извършеше, нямаше да засегне мен, Джон.

Машинално намалих скоростта, мислите, все още хаотично се блъскаха в съзнанието ми. Нямах бъдеще, освен онова, което щяха да ми създадат непознати, включително шофьорът до мен, който преди миг бе изрекъл пророческите думи: „Пропуснахте отклонението.“

Спрях и промърморих:

— Добре. Ти шофирай.

Човекът изпитателно ме изгледа, но не изкоментира, безмълвно си разменихме местата. Той направи обратен завой, отново премина през селцето и зави вляво, излизайки от магистралата.

След като вече не беше необходимо да направлявам колата, досущ парцалена кукла се свлякох на седалката. Трескавата възбуда ме напусна. „Да правят с мен каквото искат“ — помислих си, но не се запитах кого имам предвид.

Зад нас залязващото слънце бавно се спускаше към хоризонта, докато пътувахме на изток, навлязохме в падина, обрасла с дървета, обгърна ни дълбоката провинция, гориста, потънала в безмълвие. Самотните ферми бяха мержелеещи се оазиси, кръпки сред нивите, облени с мека червеникава светлина. Безкрайните поля изглеждаха далечни и красиви като огромен неизследван океан, златиста аспарагусова папрат, напомняща коси на русалка, растеше от двете страни на пътя, който се виеше като панделка. Всичко ми се струваше нереално, безплътно като в сън — от жълтеникавите стърнища до тънките стъбла от слънчогледи, полегнали едно върху друго след падането на първата слана. Копите сено не се очертаваха на хоризонта, а сякаш се сливаха със земята, дълги редици тополи с трептящи падащи листа се появиха отнякъде и отново изчезнаха. Призрачни дървета, високи и стройни, заобиколиха самотния силует на селянка, която с наведена глава крачеше в неизвестна посока. Нещо ме подтикна да помоля шофьора да спре, слязох от колата, известно време се вслушвах в тишината, докато тъмночервеното слънце залезе зад нас и над земята започна да се стеле белезникава мъгла. Дори пътешественик, който за пръв път стъпва на непозната земя, неизследвана и необозначена на географските карти, не се чувства изолиран от света, както се почувствах аз в онзи миг на шосето сред пустошта. Усещане за спокойствие, мир и тишина се излъчваше от земята. Милиони години я бяха оформяли, историята я беше тъпкала, вековете я бяха моделирали, газили я бяха нашественици, мъже и жени бяха живели и умирали на нея, мислите, думите и делата ни не можеха да нарушат меланхоличния й покой. Под мен и около мен беше сърцето й. За миг бях на крачка да разгадая какво причинява душевния ми смут, съмненията и терзанията ми; под притъмняващото небе сред безбрежните поля бях по-близо до отговора, отколкото ако бях последвал първоначалния си импулс и бях потеглил към манастира.

— Изглежда, господин графът няма голямо желание да се прибере у дома — обади се шофьорът.

Погледнах добродушното му откровено лице, в кафявите му очи прочетох съчувствие и мъничко ирония, деликатната насмешка на човек, който е силно привързан към господаря си, готов е да се бие и да умре за него, ала не се страхува да го скастри, когато се отклони от правия път. Хрумна ми, че досега никой не ме е гледал предано. Сърдечността му ме трогна, неволно се усмихнах, после си спомних, че той обича не мен, а Жан дьо Ге. Седнах до него и повторих фразата, която бях чул снощи:

— Невинаги е лесно да имаш голямо семейство.

— Така е. — Той сви рамене и въздъхна. — В домакинство като вашето непрекъснато изникват проблеми. Понякога се чудя как господин графът избягва катастрофите.

„Домакинство като моето…“ Шосето прехвърли билото на един хълм, видях крайпътната табела, която известяваше, че наближаваме село Сен Жил. Отминахме старинна църква, малък песъчлив площад, обграден с няколко разнебитени къщи, бакалница, магазинче за тютюневи изделия и бензинова колонка, завихме наляво по широк бял път, преминахме по тесен мост. Едва сега си дадох сметка за чудовищността на онова, което бях сторил, което правех в момента, осъзнаването ми подейства като жесток удар. Обзе ме мрачно предчувствие, обгърна ме вълна от страх, за пръв път разбрах истинското значение на думата „паника“. Единственото ми желание беше да избягам, да потърся убежище, да се скрия в канавка или дупка, не да продължа съдбовното и неизбежно пътуване към замъка, който се извисяваше в далечината; стените му бяха обвити с бръшлян, под предсмъртния шепот на слънцето прозорчетата на двете предни кули изглеждаха като обгърнати от пламъци. Колата заподскача по дървения мост над крепостния ров, който може би навремето е бил пълен с вода, но сега беше обрасъл с треволяк и коприва, премина през отворената порта и алеята, покрита с чакъл, и спря пред замъка, застинал в очакване. Тясна тераса минаваше под прозорците, вече закрити с дървени щори, които придаваха на фасадата мъртвешки вид; свивах се на седалката, колебаех се какво да предприема — в този момент единствената тъмна врата между прозорците се отвори, на терасата излезе някакъв мъж и се загледа в нас.

— Ето го и господин Пол — промърмори шофьорът. — Ако по-късно започне да ме разпитва, ще му кажа, че съм ви взел от хотел „Париж“.

Слезе от автомобила, аз колебливо го последвах.

— Гастон, не прибирай колата — извика човекът на терасата. — Ще излизам след малко. Моят ситроен има някаква повреда. — Облегна се на каменния парапет, втренчи се в мен. — Май не бързаше да се прибереш, а? — подхвърли, без да се усмихне.

Забравих поздрава, който бях намислил, и като преследван престъпник, търсещ каквото и да е прикритие, понечих да застана зад колата. Ала шофьорът — вече знаех, че се казва Гастон, беше извадил куфарите от багажника и ми препречваше пътя. Изкачих стъпалата към терасата, застанах лице срещу лице с човека, който ми говореше на „ти“, следователно беше родственик на Дьо Ге. Забелязах, че е по-нисък, по-слаб и вероятно по-млад от мен, но лицето му беше изпито, сякаш беше уморен или болен, бръчките, вдълбани от двете страни на устните, бяха признак за горчивина и неудовлетворение. Стоях до него, чаках го да предприеме първия ход.

— Можеше да телефонираш — промърмори той. — След като не благоволи да се прибереш за обяд, Франсоаз и Рене се изплашиха, че си катастрофирал. Успокоих ги, че е малко вероятно и че навярно си заседнал в бара на хотел „Париж“. Обадихме се в хотела, обаче ни съобщиха, че не си се мяркал там. Естествено последваха обичайните истерии.

Мълчах, още не можех да се окопитя от изненадата, задето не ме разобличи като измамник. Не знаех какво да очаквам. Може би да се усъмни, да се загледа в мен, интуицията да му подскаже, че не съм неговият близък. Той ме изгледа от глава до пети, после се изсмя, но горчиво:

— Честно казано, изглеждаш ужасно.

Преди малко, когато Гастон ми се бе усмихнал, непривичната сърдечност беше като незаслужена благословия. Сега за пръв път в живота си се сблъсквах с откровена неприязън. Реакцията ми беше, меко казано, странна. Разгневих се заради Жан дьо Ге. Каквото и да бе сторил, за да предизвика подобна враждебност, бях на негова страна.

— Благодаря — подхвърлих язвително. — Мнението ти не ме засяга. В интерес на истината, чувствам се превъзходно.

Той се врътна и тръгна към вратата; погледнах Гастон и видях, че се усмихва. Изумих се, защото разбрах, че съм постъпил според очакванията, освен това съвсем естествено бях заговорил на „ти“, макар досега да бях използвал само учтивата форма на обръщение.

Последвах човека, наречен Пол, озовах се в малко, изненадващо тясно преддверие, широк коридор водеше към вита вътрешна стълба. Усетих свежата миризма на препарат за почистване на мебели, който обаче не беше използван за шезлонгите с избелели платна, облегнати на стената, които изглеждаха не на място редом с креслата в стил „Луи XVI“ Между две врати в дъното на коридора стоеше голям шкаф — изящно изработена мебел, каквато ще видите в музеите, обградена с кордон, срещу него на гипсовата стена висеше почерняла от времето картина с изображение на разпънатия Христос. През една от открехнатите врати се чуваха приглушени гласове.

Пол прекоси коридора и се провикна:

— Жан най-после се прибра. — Тонът му издаваше раздразнението, което беше демонстрирал пред мен. — Излизам. Вече съм закъснял! — добави и отново ме изгледа. — Явно тази вечер не си в състояние да разговаряш. Ще обсъдим положението утре сутринта. — Обърна се и излезе през вратата към терасата.

Гастон беше взел двата куфара и се изкачваше по вътрешната стълба. Тъкмо се питах дали да го последвам, някаква жена извика от съседната стая:

— Тук ли си, Жан?

Ясно долових плачливите нотки в пронизителния й глас, Гастон отново ме изгледа съчувствено. Неохотно затътрих крака, отворих вратата. Озовах се в грамадно помещение — тежки завеси закриваха прозорците, стените бяха облепени с тапети. Лампиони с грозни абажури, украсени с висулки от мъниста, излъчваха бледа светлина. От високия таван висеше изящен полилей, покрит с дебел слой прах, и с изпочупени кристални свещи. През високия прозорец, още незакрит с кепенци, се виждаше неокосена морава, достигаща до дълги редици дървета, наблизо пасяха черно-бели крави, които изглеждаха някак призрачни сред падащия мрак.

Трите жени в стаята ме погледнаха, едната, висока колкото мен, с изваяно, но строго лице, с тънки устни и с коса, прибрана на стегнат кок, скочи и демонстративно тръгна към вратата. Втората — тъмнокоса и тъмноока, почти красавица, загрозявана само от нездравия тен и намръщеното изражение, невъзмутимо ме наблюдаваше, на канапето до себе си беше оставила някакво плетиво или бродерия; без да се обърне, тя подвикна на излизащата жена:

— Щом държиш да ни лишиш от присъствието си, бъди така любезна да затвориш вратата, Бланш. За разлика от всички вас, мразя, когато става течение.

Третата дама беше със светлоруса, почти безцветна коса. Имаше сини очи, чертите й бяха изящни и деликатни, личеше, че навремето е била красива, и още можеше да мине за хубава, ако не изглеждаше сломена и сприхава. Не се усмихна, като ме видя. Изсмя се гневно като онзи Пол, стана и тръгна към мен, пристъпвайки по излъскания паркет.

— Е, няма ли да ни целунеш? — отрони.