Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (25)

Двайсет и пета глава

Интуицията ми го отрече. Съзнание, тяло и дух се разбунтуваха срещу него. Той вече не съществуваше. Не беше истински. Шепотът в слушалката от другата страна на линията беше въображаем, породен от умората. Чаках, без да продумам. След малко той отново заговори:

— Не си затворил, нали? Там си още… моят remplaçant^[1]. Първото, което ми хрумна, бе, че вече ми говори на „ти“.

После чух стъпки в коридора — може би беше Гастон, нямаше значение кой е, реагирах машинално и казах в слушалката:

— Да.

— Обаждам се от Довил. С твоята кола съм. По-късно ще пристигна в Сен Жил. Смятам да се появя на свечеряване, иначе има опасност някой да ме види. Предлагам да се срещнем в седем.

Намразих го още повече заради безцеремонната му увереност, че безропотно ще приема нарежданията му.

— Къде? — попитах.

Онзи замълча за миг, вероятно се замисли. После тихо каза:

— Знаеш ли къде е къщата на управителя на фабриката? Мислех, че ще предложи хотела в Льо Ман, където си беше направил с мен първата… и последна злостна шега. Това щеше да бъде неутрален терен. Предложението да се срещнем в къщата беше поредното предизвикателство.

— Да — отговорих.

— Ще оставя колата на пътя в гората и ще дойда откъм овощната градина. Чакай ме в къщата и ми отвори. Ще дойда към седем часа. — Той затвори, без дори да каже „дочуване“.

Излязох от тясното килерче. Гастон и Жермен сновяха между кухнята и трапезарията с подноси с обяда. Отвън се чу бръмчене на кола — вероятно Пол и Бланш се връщаха от фабриката. Скоро всички щяхме да седнем на масата.

Изпитвах силен гняв, същевременно бях предпазлив и спокоен. Сега аз бях господарят тук, а Жан дьо Ге — натрапникът. Замъкът беше мой, хората, които след малко щяха да седнат около масата в трапезарията, бяха моето семейство, моя плът и кръв, взаимно си принадлежахме. Той нямаше право да се върне и отново да ги обсеби.

Отидох в салона — графинята още седеше там и оглеждаше помещението, забелязах, че мебелите отново са разместени. Жюли беше излязла, вероятно беше отишла да прибере покривката от дамаска.

— Кой се обади по телефона? — попита графинята.

— Един познат, който видял некролога във вестника.

Тя въздъхна:

— Навремето никой не би си позволил да телефонира в подобен момент. Това е липса на такт. Възпитаният човек трябва да изпрати съболезнователно писмо и цветя за мен. За съжаление изисканите маниери вече са минало.

Приближих се до нея, хванах ръката й:

— Как си? Не исках да те питам пред Жюли.

Старицата ме погледна и се усмихна:

— Изкарахме нощно бдение, а? Ти спа на креслото, а пък аз не мигнах. Грешиш, ако мислиш, че ще бъде лесно.

— Не съм казал, че ще е лесно. Напротив, ще бъде най-трудното, което си правила.

— Заради теб трябва да се откажа от спокойствието и приятните сънища, така ли? Само защото искаш отново да бъда господарката в този дом. Откъде да съм сигурна, че няма да размислиш и пак да ме прокудиш в онази стая?

— Няма! Не, няма!

Внезапният ми изблик на чувства очевидно й се стори забавен. Помилва ме по страната и промърмори:

— Лошото е, че си много разглезен. Сутринта с Жюли доста си поговорихме и стигнахме до това заключение. Всички тук се жертват заради теб. Ако ми призлее, както вероятно ще стане, вината ще бъде само твоя. — Тя млъкна, доволно се огледа и добави: — Знаеш ли, докато бяхме в параклиса на болницата, забелязах, че Франсоаз за пръв път изглежда като аристократка. Ще се гордея, когато утре толкова много хора ще дойдат да изкажат съболезнованията си. Голяма утеха е да не се срамуваш, когато снаха ти умре.

Гастон влезе и обяви, че обядът е сервиран — говореше тихо в знак на траур. Докато вървяхме по коридора, графинята промърмори:

— Обстановката ще стане още по-изискана, когато донесат цветята. Ще поръчам лилии, колкото и да струват. В края на краищата ще ги плати Франсоаз. Дължим й го.

Другите вече бяха насядали около масата в трапезарията. Пол и Бланш приличаха на заговорници, ала не изглеждаха смутени и лукави, а щастливи като деца, чието тайно желание се е сбъднало. Както винаги Бланш прочете молитвата, но този път ме погледна; не се усмихваше, ала беше спокойна и самоуверена — разбрах, че тази сутрин все пак съм постигнал нещо: може би още не беше простила на брат си, но поне скръбта й не беше толкова силна.

Изчаках графинята да седне срещу мен и й казах:

— След като отново пое ролята на домакиня, възнамерявам да направя и други промени. Вече ги обсъдих с Бланш, Пол и Рене. Пол ще стане наш търговски представител, непрекъснато ще пътува заедно с Рене.

Новината изобщо не й направи впечатление. Тя набоде на вилицата си бъбрече и го подхвърли на териерите, които седяха на пода до нея.

— Прекрасна идея — отбеляза. — Отдавна трябваше да я осъществиш, но, разбира се, не можехме да си го позволим. Кой ще заеме мястото му? Надявам се да не е Жак, защото няма достатъчно авторитет.

— Ще го замести Бланш. Познава работата повече от всеки нас. Съгласи се да живее в къщата на управителя.

Изражението й остана безразлично. Не знам какво очаквах — може би да се нахвърли върху Бланш, да я обсипе с подигравки. Вместо това спокойно заяви:

— Винаги съм казвала, че дъщеря ми притежава делови качества. Бог знае от кого ги е наследила… във всеки случай не от мен. Баща ти също не беше с ум като бръснач. За него фабриката беше семейна традиция, не търговско предприятие. Но Бланш… — Старицата замислено изгледа дъщеря си. — Сигурна съм, че скоро туристи ще се тълпят в магазин до портата, за да купуват сувенири от стъкло, умалени копия на църквата и замъка, Жюли пък ще продава сладолед. Ако не беше войната, отдавна да сме го направили — добави и продължи да се храни.

С Пол се спогледахме, той попита:

— Не си против решенията на Жан, така ли?

— Защо да съм против? Напротив, дори ги намирам разумни. Ако реша отново да поема юздите в тази къща, какво ще прави Бланш по цял ден? — Старицата откъсна залък хляб и започна да го разтрошава. — Същото се отнася и за Рене. — Тя изгледа снаха си. — Когато жените нямат какво да правят, им идват какви ли не глупости в главата. Стават религиозни или си намират любовници.

Въпросът беше решен без спорове и противоречия. Мари-Ноел имаше право. Всички бяха получили каквото искаха и явно изпитваха облекчение. Докато наблюдавах доволните им физиономии, изведнъж си представих как Пол и Рене се качват в новата кола, която съм им купил, пристигат в Париж и отначало се чувстват като непохватни провинциалисти, но усещането за свобода постепенно изтиква неловкостта. Бланш пък ще подреди мебелите в къщата на управителя, ще прегледа книгите, може би ще се натъкне на своя забравена рисунка или проект за стъклено изделие. Тя също ще бъде свободна, но в друг смисъл — ще се е избавила от горчивината.

Продължих да си фантазирам, внезапно забелязах, че Мари-Ноел внимателно ме наблюдава.

— Е, какво има пък сега? — попитах я.

— Ами… имаш планове за всички, освен за себе си. Какво ще правиш, когато чичо Пол и леля Рене заминат, а леля Бланш заживее в онази къща?

Въпросът й възбуди любопитството на всички, дори Бланш ме погледна за миг, после сведе очи.

— Ще остана в замъка, в Сен Жил. Няма да замина, завинаги ще остана тук.

Докато говорех, в съзнанието ми се оформи план. Спомних си револвера в чекмеджето на писалището в библиотеката. В събота бях пъхнал ръката си в огъня, за да си спестя унижението и да не бъда заклеймен като измамник, защото не можех да стрелям. Този път беше различно. Никой нямаше да ме гледа. Дори най-неумелият стрелец на света е способен да застреля някого от упор. Без капчица угризение щях да убия Жан дьо Ге. Обстоятелствата бяха на моя страна, след като той беше пожелал да се срещнем в уединената къща. Мъчно ми беше само за верния ми форд, защото щеше да се наложи да го изгоря. Всъщност откакто Дьо Ге ми бе отнел колата, вече не я чувствах като своя, а принадлежаща към минало, което вече бях забравил. Внезапното ми хрумване все повече се избистряше в главата ми. Ще отида пеш до къщата, ще мина през овощната градина и ще се прекача през задния прозорец, както бях сторил вече два пъти. Няма да има свидетели на срещата с моя двойник. Взирах се в една точка, виждах само тъмната гора и влажната земя, а когато вдигнах очи, видях, че сътрапезниците ми още ме наблюдават озадачено и разтревожено. Сигурно нетипичната пламенност, с която се бях зарекъл никога да не напусна замъка, беше възбудила подозрението им; Мари-Ноел с детинска наивност заяви:

— Жермен ми каза, че когато изведнъж настъпи тишина и никой не говори, значи в стаята е влязъл ангел. Обаче аз не съм сигурна. Може пък да означава, че е дошъл дявол.

Гастон донесе купата със задушените зеленчуци. Моментът на неловкост отмина. Всички, освен мен заговориха едновременно. Графинята привлече погледа ми и беззвучно изрече: „Какво ти е?“ Поклатих глава, махнах с ръка в знак, че всичко е наред. Представих си как Жан дьо Ге потегля от Довил — спокоен и безгрижен, сигурен, че го чака малкият му свят, в който изведнъж проблемите са се разрешили, защото богатството, към което винаги се е стремял, вече е негово; запитах се дали възнамерява да ми стисне ръката, да се усмихне и да ме отпрати, после да поднови живота, който с лека ръка бе захвърлил. Ако беше така, то планът му нямаше да успее. Сега аз бях истинският, а той — сянката. Нежеланата сянка, която можеше да умре.

След обяда Бланш и момиченцето се качиха в стаята й, за да продължат с уроците. Графинята повика другите в салона, за да им покаже как са разместени мебелите. Отидох в библиотеката, отворих чекмеджето на писалището, взех револвера и се уверих, че е зареден. Не знаех защо Жан дьо Ге го е скрил в библиотеката, от какво се е страхувал. Не ме интересуваше — сега щях да използвам оръжието срещу него. Пъхнах револвера в джоба на сакото си, отидох в гардеробната и го прибрах в чекмеджето при ампулите с морфин и спринцовката.

Отново слязох на долния етаж и видях, че ако се бях забавил още малко, щяха да ме хванат на местопрестъплението — членовете на семейството отиваха в библиотеката. Пол седна зад писалището, Рене — до масата, двамата се заеха да надписват пликовете. Графинята седна така, че да ги държи под око, подаде ми ръка:

— Неспокоен си. Какво ти тежи?

Напомних си, че се каня да убия не сина й, а един безсърдечен и безчувствен човек, който не обича нито нея, нито когото и да било. Тя ме приемаше като свой син. Готов бях да правя за нея всичко, което той не бе сторил.

— Искам да погреба миналото — промълвих. — Само за това мисля.

— Нима? Ако се съди по плановете ти за Бланш, правиш тъкмо обратното и го възкресяваш.

— Грешиш. Но дори да се опитам да ти обясня, няма да разбереш.

Графинята сви рамене:

— Както искаш. Това е идеалното разрешение, стига да се осъществи. Много добре знам какво целиш — да се отървеш от досадниците, за да си живееш живота. Седни до мен.

Подчиних се, но не пуснах ръката й. След малко видях, че е заспала. Пол я погледна и промълви:

— Претоварва се с работа. Както Шарлот каза преди малко, после ще й призлее. Поговори й, дано разбере какви ще бъдат последствията от преумората.

— Не, така е по-добре.

Рене престана да пише, обърна се и отбеляза:

— Трябваше да е в стаята си и да си почива. Пол има право. След погребението тя ще рухне.

— Аз поемам риска и отговорността — казах твърдо.

Следобедът минаваше безкрайно бавно. В библиотеката се чуваше само дращенето на писалките. Погледнах спокойното лице на възрастната жена и внезапно разбрах, че трябва да тръгна, преди да се е събудила, преди Мари-Ноел да се е върнала при нас. Пол и Рене бяха с гръб към мен и нямаше опасност да забележат издайническото ми изражение. Целунах ръката на старицата — ей така, за късмет, както чукаме на дърво, за да не ни сполети нещастие, станах и излязох. Двамата съпрузи дори не ме погледнаха.

Взех револвера от чекмеджето, прекосих терасата, слязох по стъпалата, заобиколих сградата и минах през градината. За миг застанах под кедъра, където се бях крил първата вечер. Сезар излезе от колибката си, вдигна глава, задуши, погледна ме, не залая, не завъртя опашка. Беше свикнал с мен, но още не бях неговият господар. Тепърва предстоеше да го науча да ме обича. Минах през парка и навлязох сред дърветата. Лъчите на топлото слънце позлатяваха падащите листа, никога досега гората не ми се беше струвала толкова красива и блага.

Наближих поляната край двора на фабриката, легнах на земята и зачаках. Щях да вляза в къщата едва след като Жак и работниците си отидат. В гаража, където държаха камиона, бях видял туби с бензин — по-късно щяха да ми потрябват. От скривалището си виждах как от комина на фабриката се вие тънка струйка дим; постепенно започнах да се изнервям — нямах търпение работниците да си тръгнат.

Изминаха около два часа. Нямах часовник, затова не можех да определя с точност времето, но изведнъж застудя, слънцето се спусна зад дърветата, възцари се тишина, откъм фабриката не долиташе нито звук. Станах, приклекнах зад живия плет, огледах овощната градина. Нямаше жива душа. Прозорецът на канцеларията беше затворен. Прекосих градината, приближих се до къщата. Изчаках няколко секунди, после надникнах през прозореца, полускрит от лозницата. Жак го нямаше. Заобиколих, отново се прекачих през прозореца на стаята, превърната в склад. От пръв поглед разбрах, че Бланш не си е губила времето. Някои мебели бяха преместени, картините бяха разопаковани. Тази жена знаеше какво иска. Стаята вече не беше черупка, приютила миналото, а нетърпеливо чакаше предишната стопанка отново да й вдъхне живот.

И аз чаках човека, когото щях да убия. Слънцето залезе, сенките в ъглите се сгъстиха. След около половин час щеше да падне мрак, а когато Жан дьо Ге почукаше на прозореца или на вратата, щеше да разбере, че ще го сполети съдбата на онзи, когото беше застрелял преди петнайсет години.

Някой завъртя валчестата дръжка, но вратата не се отвори, защото я бях залостил. Прекосих помещението, бавно вдигнах резето, открехнах вратата, долната и част задра върху каменния под; хрумна ми, че по същия начин през онази зловеща нощ Морис Дювал е отворил вратата и е видял в мрака екзекутора си. После чух глас:

— Хей, има ли някой?

Не беше Жан дьо Ге, а свещеникът. Безмълвно застанахме един срещу друг, аз треперех от нерви, той кимаше и се усмихваше, докато не видя револвера.

— Разрешете — промълви, протегна ръка и взе оръжието, преди да осъзная какво възнамерява да направи. Извади патроните и заедно с револвера ги пъхна в джоба на дрехата под расото си. — Мразя тези неща — продължи. — Нагледахме им се през войната и през немската окупация. Причиниха много беди и още може да навредят. — Изгледа ме, без да престава да кима, и тъй като си бях глътнал езика, потупа ръката ми и добави: — Не ми се сърдете. Някой ден ще ми благодарите, че ви отнех оръжието. Възнамерявахте да сторите нещо лошо, нали?

Дълго мълчах, накрая прошепнах:

— Да, отче.

— Няма да го обсъждаме. Това е работа на Бог и съвестта ви. Нямам право да ви питам какво се е случило. Но мой дълг е да спасявам живота на хората, стига да мога. Благодаря на Всевишния, ако съм ви спасил. — Огледа стаята, в която вече беше почти тъмно, и продължи: — Бях при Андре Ив. За щастие след време той отново ще може да си служи с пострадалата ръка. Браво на него, оказа се корав мъж. Преди една-две седмици ми каза, че май ще е по-добре да сложи край на живота си. Отвърнах: „Не говори така, Андре. Бъдещето започва от днес. Животът е дар, с който се събуждаме всяка сутрин. Не го захвърляй с лека ръка.“ — Помълча, после показа разместените мебели: — Изглежда, е вярно онова, което днес следобед ми съобщи госпожица Бланш — че ще дойде да живее тук и че вие сте го предложили.

— Щом ви го е казала, сигурно е вярно.

— В такъв случай едва ли искате да сторите нещо, което да я накара да размисли. Една стара поговорка гласи: „Две злини не правят едно добро.“ Може би ако случайно не бях минал оттук, щеше да се случи беда и да натъжи всички ни.

В семейната ви история има достатъчно трагедии, че и вие да причините още една.

— Само щях да премахна причината за трагедиите, отче — промълвих.

— Като се убиете ли? Как щяхте да помогнете на себе си и на близките си? Смъртта не е решение, сине мой. Като продължите да живеете, ще сътворите отново техния свят. Вече виждам признаци на съживяване… дори в тази стая. Тъкмо това е необходимо не само тук, във фабриката, но и в замъка. Живот, не смърт. — Зачака да отговоря, ала аз мълчах. Поколеба се и добави: — Не мога да ви предложа да ви закарам до замъка, защото съм с велосипеда. Не видях колата ви отвън. Как ще се приберете?

— Дойдох пеш и така ще се върна.

— Искате ли да вървите до мен? Както знаете, карам много бавно. — Извади часовника си, погледна го. — Минава седем, сигурно в замъка ви чакат… ако не друг, то малката ви очаква с нетърпение. Знам, че не съм забавен спътник, но ви моля да ме придружите.

— Не и тази вечер, отче. Предпочитам да остана сам.

Той се поколеба, изпитателно ме изгледа:

— Страхувам се да ви оставя сам, след като ви видях да държите оръжие. Току-виж пак да ви хрумне да направите нещо необмислено, за което после ще съжалявате.

— Не мога — намесата ви провали плановете ми.

Свещеникът се усмихна:

— Радвам се. Колкото до вашия револвер… може би някой ден ще ви го върна. От вас зависи да си го получите обратно. Довиждане.

Той излезе сред здрача. Видях как мина покрай кладенеца, без да го погледне, прекоси двора на фабриката и се изгуби от погледа ми. Затворих вратата и отново спуснах резето. В стаята вече властваха сенките, денят си беше отишъл. Приближих се до прозореца към градината, изведнъж от мрака изскочи човек с револвер в ръката, ловко се прекачи през перваза. Тихо се засмя, насочи оръжието към гърдите ми и каза:

— Имам опит отпреди, но сега беше много по-лесно. По шосетата няма блокади, не са заложени мини. И вместо банда мъже, които могат да ме издадат, ако ги заплашат, единственият свидетел е добрият стар свещеник. Признай, че късметът винаги е на моя страна. Прав бях, че дойдох въоръжен, а? Този револвер е единственото, което взех от куфара си, след като те зарязах в Льо Ман. — Той придърпа два стола и ми нареди: — Седни! Можеш да си свалиш ръцете. Нямам намерение да те застрелям, оръжието е само предпазна мярка. От четирийсет и първа насам не се разделям с него. — Яхна стола, подпря револвера на облегалката. — Искаше да се отървеш от мен и да останеш в Сен Жил, така ли? Явно си се изкушил от перспективата да получиш солидна сума. Разбирам те. И на мен ми хрумна същата мисъл.