Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (23)

Двайсет и трета глава

Преди да си тръгне, комисарят ме увери, че е събрал достатъчно доказателства в полза на предположението за нещастен случай, и ме помоли да отида в полицейското управление следващия ден в единайсет часа. Отново изказа съболезнованията си, отново му благодарих. След малко той потегли с колата си, двамата лекари го последваха. Адвокатът обаче остана. Извини се, задето в такъв момент ни се натрапва, и добави:

— Позволявам си да повдигна въпроса, господин графе, защото от брат ви разбрах, че той няма представа за условията в новия договор с „Карвале“. Реших, че ако поговорим, положението ще се изясни.

— Единственото решение е брат ми да прочете договора, когато пожелае. Разполагам с копие от документа.

Пол се поколеба, после смотолеви:

— Извинявай, че те занимавам с тези подробности тъкмо сега, но вината не е моя. От господин Талбер разбрах, че новият договор е неизгоден за нас. Да разбирам ли, че всичко, което наговори пред мен и Жак след завръщането ти от Париж, е било лъжа?

— Да — отвърнах.

— Теб какво те засяга? — намеси се графинята. — Жан е собственик на фабриката, не ти. Има пълно право да решава какво да се предприеме.

— Да, предприятието не е мое, само се опитвам да го управлявам — горчиво промърмори Пол. — Бог ми е свидетел, че работата е неблагодарна и никога не съм я искал, обаче нямаше кой да я върши. Интересува ме друго — защо Жан ни излъга, защо се подигра с нас.

— Не исках да се подиграя с никого — отговорих. — Сметнах, че това е единственият начин да спася фабриката. Реших го, след като се върнах от Париж. Не питай защо. Дори да ти кажа, няма да ме разбереш.

— Откъде смяташ да намериш пари? Талбер твърди, че при условията на новия договор фабриката ще работи на загуба.

— Не знам. Не съм мислил по въпроса.

— Господин графът се е надявал да му се роди син — предположи адвокатът. — Затова е казал на съпругата си за промяната в условията. Разбира се, при този развой на събитията…

Той не довърши фразата. Графинята намръщено го изгледа:

— Продължавайте, ако обичате. Какво имате наум?

Адвокатът явно се почувства неловко, но се обърна към мен:

— Предполагам, за вашите близки не е тайна, господине, че съгласно брачния договор след смъртта на съпругата ви ще наследите значителна сума.

— Да, всички знаят.

— Именно това имах предвид; след като разполагате с капитал, спокойно ще покривате загубите на фабриката.

Никой не беше обърнал внимание, че Мари-Ноел седи до баба си и любопитно слуша разговора. Забелязахме я едва когато се обади:

— Господин Талбер казва, че татко все пак ще получи някакви пари, така ли? Мислех, че това ще стане само ако си имам братче.

— Млъкни! — скастри я графинята.

— Да… — замислено промърмори Пол — … всички знаехме. Но никога не сме го обсъждали, смятахме го за неетично. Освен това се надявахме, че снаха ми ще роди момче. Извинявай, Жан, но смятам, че имам право да прочета договора.

Хвърлих на масата връзката с ключове:

— Документът е в куфара в гардероба. Иди го вземи.

Мари-Ноел скочи и грабна ключовете:

— Аз ще го донеса.

Изскочи от салона, преди на някого да хрумне да я спре. Не че имаше значение — така или иначе договорът трябваше да бъде прочетен.

— Много си несъобразителен, Пол — кисело отбеляза Рене. — Както изтъкна господин Талбер, нещата се промениха след смъртта на горката Франсоаз; смятам, че моментът е крайно неподходящ да обсъждаме делови въпроси. Смятам, че е неприлично, освен това предполагам, че е много мъчително за Жан.

— Мъчително е за всички ни — възрази той. — Неприятно ми е да мисля, че смъртта на Франсоаз ще доведе до спасяването на фабриката от фалит. Но мразя да ме правят на глупак!

Адвокатът, който мълчеше и явно се чувстваше все по-неловко, тихо се покашля и промърмори:

— Моля да ме извините. Нямаше да повдигна въпроса, ако знаех, че господин Пол е в неведение относно новите условия в договора. Разбира се, аз съм на ваше разположение, господин графе, за да обсъдим нещата, когато ви е удобно.

— Погребението ще бъде в петък — обади се графинята. — Вече говорих със свещеника. Вдругиден ковчегът с тленните останки на снаха ми ще бъде докаран от болницата и изложен за поклонение тук; предполагам, че хора от цялата околност ще дойдат да изразят последната си почит към Франсоаз. Аз ще ги посрещна. — Адвокатът безмълвно се поклони, а тя продължи: — Погрижете се съобщението за смъртта на снаха ми да бъде поместено в утрешните вестници. Подготвила съм текста. — Подаде му няколко листа хартия и добави: — Свещеникът е уговорил с игуменката на манастира в Лоре да изпрати монахини, които през нощта в сряда и четвъртък ще бдят над мъртвата в параклиса на болницата. — Замълча, замисли се, машинално забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото. — Естествено хора от Сен Жил ще носят ковчега. Да се надяваме, че хубавото време ще се задържи. Съпругът ми почина през зимата и носачите едва пренесоха ковчега през моста, толкова беше хлъзгаво. — Тя вдигна глава и се ослуша — стъпките на Мари-Ноел, която тичаше по коридора, се чуваха през отворената врата. — По-тихо, дете! Когато в една къща се жалее, кората не тичат, а стъпват на пръсти.

Малката отиде направо при Пол и му подаде документа. Той ме погледна:

— Разрешаваш ли?

— Разбира се.

Настъпи тишина, нарушавана само от шумоленето на страниците. След малко Пол се обърна към мен:

— Даваш ли си сметка, че този договор противоречи на решенията, които взехме преди заминаването ти за Париж? — Говореше тихо, безизразният му глас не издаваше чувствата му.

— Да.

— Подписал си другия екземпляр и си им го върнал, така ли?

— Подписах го в събота и го изпратих по пощата.

— В такъв случай въпросът е приключен. Както каза мама, фабриката е твоя, можеш да правиш с нея каквото си щеш. Но си търси нов директор — при тези условия ми е невъзможно да управлявам предприятието. — Стана, подаде ми документа. Изглеждаше уморен, изтерзан и разочарован, внезапно се беше състарил. — Бог ми е свидетел, че не се мисля за умник, но ако бях заминал за Париж, може би щях да договоря по-изгодни условия. Само човек с грамаден капитал може да подпише подобен документ. Единственото обяснение е, че по една или друга причина си бил неоправдано безразсъден по време на престоя ти в Париж.

За миг настъпи гробно мълчание, после графинята посегна към шнура на звънеца и заяви:

— Да не задържаме повече господин Талбер. Смятам, че в момента е крайно неуместно да продължим обсъждането на делови въпроси. Сигурна съм, че господин адвоката го чака работа във Вилар, ние също трябва да уредим доста формалности.

Талбер се сбогува и последва Гастон.

— Изглеждаш уморен, Жан — продължи старицата. — И не е чудно след всичко, което преживя днес. Защо не си починеш? Имай предвид, че след един час тръгваме към църквата за специалната литургия, която свещеникът ще отслужи в памет на Франсоаз. После ще отидем във Вилар и ще се помолим в параклиса на болницата. — Тя си сложи очилата, взе лист хартия и започна да пише имена и адреси.

Излязох, застанах близо до крепостния ров. Кравите бяха излезли на пасището, слънцето се бе скрило зад дърветата. На мястото на големия огън до гълъбарника сега имаше купчина бяла пепел. След малко мъглата щеше да обгърне замъка, който със затворените си прозорци и кепенци вече изглеждаше отдалечен от вечерния свят, от враните, накацали по дърветата, от черно-белите крави на поляната.

Пол излезе на терасата и застана до мен. Няколко пъти дръпна от цигарата си, нервно я хвърли и внезапно изтърси:

— Да знаеш, че одеве говорех сериозно.

— Моля?

— Не се прави, че не си ме чул. Казах, че вече е невъзможно да ръководя фабриката.

— Така ли? Извинявай, забравих.

Погледнах го, изведнъж ми се стори, че виждам не изнуреното му лице, а сестра му Бланш, която враждебно се взираше в мен, докато чакахме в болницата. Разбрах, че недоверието и антипатията му не са предизвикани само от спомените за детството, обидите и подценяването, по-късно прераснали в подозрение и завист; до известна степен се дължаха и на моите грешки, извършени от името на брат му, на моите недостатъци и слабости. Ако се бях опитал, може би щях да спечеля приятелството му; вместо това го опълчих срещу себе си, накарах го да ме намрази, а сегашното му настроение беше красноречиво свидетелство за щетите, които бях нанесъл.

— Ще ми обясниш ли причината? — добавих.

— Причина ли? — Той се втренчи в крепостния ров. — С теб никога не сме се разбирали. Ти получаваше похвалите, аз — ритниците. Така е откакто се помня. Помоли ме да стана управител на фабриката, защото нямаше кой да поеме работата, след като Морис бе застрелян. Дори не предложи да го заместиш, много по-лесно беше да хайлазуваш. Съгласих се в името на семейството, не заради теб. Възхищавах се от деловите ти качества… до днес. Сега и тази ми илюзия умря.

Говореше с горчивина и презрение, като че ли беше загубил вяра не само в работата си, но и в себе си, бе осъзнал колко напразни са били усилията му и животът му беше станал безсмислен. Договорът, уреден от непознат след петминутен разговор по телефона, сякаш беше сключен с единствената цел да унищожи всичко, което през годините той бе изградил с безкрайно търпение и къртовска работа.

— Какво ще кажеш — промълвих — да си разменим ролите и в бъдеще да разчитам на твоята преценка?

— Какви ги говориш? — Погледът му на пребито куче ми напомни снимките в семейния албум, на които той винаги стоеше встрани от групата, сякаш се чувстваше не на място.

— Преди малко каза, че може да не си много умен, но ако беше заминал за Париж вместо мен, щеше да уредиш по-изгоден договор. Предлагам ти да пътуваш не само до Париж и Лондон, но и по целия свят, да сключваш сделки, да намериш нови делови партньори, а пък аз да остана.

Пол смаяно ме изгледа:

— Сериозно ли говориш?

— Да — отвърнах. — Не искаш ли да пътуваш, да се махнеш оттук?

— И още питаш. — Той кисело се усмихна. — Винаги съм мечтал да пътувам. Ала все нямаше пари, пък и ти не ми даваше възможност.

— Сега я имаш.

За пръв път говорехме открито и непринудено, ала изведнъж отново усетих напрежението помежду ни. Пол извърна очи.

— След като вече си богат, искаш да играеш ролята на благодетел, така ли? — измърмори.

— Нищо подобно. Внезапно разбрах, че животът ти не е бил лесен. Извинявай.

— Късно е за извинения.

— Може би… Не знам. Е, какво ще кажеш за предложението ми?

— Чакай малко. Казваш, че ще мога да пътувам навсякъде в Европа и дори в Америка, да посещавам малки фабрики като нашата, за да обменя опит и да изуча новите методи, та като се върна след шест месеца, да ги приложим и в нашето предприятие, така ли?

Вече не говореше с горчивина и омраза, а въодушевено. Предложението ми бе продиктувано само от угризенията, задето се бях намесил в живота на този човек, но изведнъж разбрах, че неволно съм се натъкнал на идея, която отново ще осмисли живота му. Вместо да бъде по-малкият брат — вечно потискан и претоварен с неблагодарна работа, получаваше възможността еднолично да взима решения, да влее свежа кръв в загиващото предприятие и да съхрани традицията и себе си.

— Смятам, че ще се справиш блестящо — заявих. — Поговори с Рене, разбери какво е мнението й. Не те насилвам да приемеш предложението.

— Рене… — Той смръщи чело и се замисли за миг, после неуверено промълви: — Може би е най-доброто решение и за двама ни. Знаеш, че не сме много щастливи. Надявам се, че ако я измъкна оттук, ще настъпи положителна промяна. Рене смята, че се е погребала в замъка, но ако пътуваме и се срещаме с повече хора, тя ще има занимание и ще престане да скучае. Аз също ще се променя и вече няма да бъда досадният провинциалист, за какъвто ме смята.

Взираше се в една точка, сигурно вече си представяше как ще изглежда в новото си амплоа; странно, но изведнъж ми се стори, че и аз виждам преобразения Пол — издокаран е с модни дрехи, носи крещящи вратовръзки, изтяга се на шезлонг на палубата на презокеански кораб, заедно с Рене пият мартини в някой бар. През очите му видях как Рене — красива и елегантна — влюбено му се усмихва, двамата са обгърнати от аурата на успеха, която ще ги сближи, ще ги накара взаимно да си прощават грешките, да се заобичат.

— Може ли да го обсъдя с Рене още тази вечер? — попита внезапно. — Иначе току-виж си размислил.

— Няма да променя решението си. На добър час, Пол. — После направих нещо, което подхождаше на герой от старомодна мелодрама — тържествено му подадох ръка, той я стисна, все едно подпечатваше договор. Не знаех дали ми прощава за гафовете, или опрощението важи и за миналото, за което нямах вина.

Влезе в замъка, аз останах на терасата; гледах кравите, чиито силуети се очертаваха на фона на тъмната гора, усетих как от високата трева дойде първият студен полъх на нощта. За пръв път бях сам, никой не ме смущаваше, затова се помолих за Франсоаз, чиято нелепа смърт бе предизвикана от злоба и пренебрегване — по време на литургията и на службата в параклиса на болницата нямаше да имам възможност да се помоля искрено, защото щях да играя ролята на съпруга й, тоест отново да мамя всички.

Тържественото биене на църковната камбана раздра тишината, върнах се при другите, които се бяха събрали в коридора. Едва сега разбрах, че няма както в неделята да отидем пеш до селото, а ще пътуваме с коли. Двата автомобила вече чакаха пред замъка, зад волана на единия седеше униформеният Гастон, шофьор на другия беше Пол; трите жени, вече с траурни одежди и черни воали, следвани от Мари-Ноел, облечена с тъмно зимно палто, слязоха по стъпалата и се качиха в колите — ние с графинята и момиченцето щяхме да пътуваме с реното, Бланш и Рене — със ситроена, шофиран от Пол.

Автомобилите бавно минаха по моста, по който в петък щеше да мине погребалното шествие, след краткото пътуване, продължило около две минути, влязохме в църквата и заехме местата си.

Слушах литургията и се питах какви ли молитви изричат с плам или със смирение хората, коленичили до мен, дали искат покой за мъртвата Франсоаз или опрощение за себе си; всъщност нямаше значение, защото крайната цел на молитвата е да ни освободи от страховете и болката. Под траурните воали майката, дъщерята и снахата изглеждаха почти еднакви, сякаш бяха три страни на една и съща личност, триптих на едно и също лице. Не знаех дали наистина изпитват скръб, или се преструват; виждах само лицето на Мари-Ноел — момиченце с късо подстригана коса, символ на миналото, на изгубената невинност, която оплакваха жените в черно.

След литургията потеглихме за Вилар, няколко минути постояхме в параклиса на болницата. Противно на очакванията ми преживяването не беше потискащо и ужасно. Франсоаз изглеждаше като восъчна кукла и вече не беше жената, предадена от всички нас — приличаше на мумия, открита след столетия в египетска гробница. Изпод око наблюдавах Мари-Ноел, страхувах се да не се разплаче или да изпадне в истерия, но опасенията ми се оказаха напразни. Малката с интерес гледаше двете монахини, свещите, цветята; разбрах, че и тя, както може би всички ние, не скърби за восъчната фигура в ковчега, а изпитва само любопитство и смътна почуда. На излизане от параклиса се разплака само Рене. Видях я да рови в джоба си за носна кърпичка, а Мари-Ноел почервеня и се извърна — очевидно се почувства неловко, задето възрастен човек плаче.

Върнахме се в замъка към осем и половина, свещеникът дойде с нас, защото беше поканен на вечеря. Графинята, която досега не бях виждал в трапезарията, седна срещу мен; странно, но въпреки печалния повод присъствието й придаде на помещението изисканост и уют. Все едно не се бяхме събрали да почетем паметта на покойница, а да посрещнем Нова година. Колкото й да бе абсурдно, очаквах Гастон да внесе поднос с печена пуйка или гъска. В купата трябваше да има шоколадови бонбони в шарени хартийки, над вратата да е окачено клонче имел. Отначало всички говореха тихо, ала постепенно гласовете се повишаваха; след като поднесоха десерта и кафето, всички начело с графинята тръгнахме към салона — изглеждаше, сякаш след оттеглянето на прислугата ще си сложим смешни картонени шапки, ще играем забавни игри или ще печем кестени в камината. Едва когато свещеникът си тръгна, графинята за пръв път прояви признаци на изтощение; погледнах я и видях как внезапно пребледня като мъртвец. Капки пот избиха по челото й и се стекоха по страните, очите й, които неспокойно се стрелкаха изпод подпухналите й клепачи, изведнъж станаха безжизнени. Пол беше отишъл да изпрати свещеника, Бланш, Рене и малката, която прелистваше някаква книга, не забелязаха нищо.

Приближих се до нея и прошепнах:

— Ще те заведа в стаята ти.

Тя озадачено ме изгледа, като че ли говорех на чужд език, но когато я хванах под ръка, се облегна на мен; усетих, че трепери, затова казах високо, та и другите да чуят:

— Смятам, че е по-добре да си легнеш. Ще те придружа и заедно ще уточним списъците.

Тя се поизправи, още по-силно се вкопчи в ръката ми и преди да излезе, произнесе ясно, без да се затрудни:

— Лека нощ. Не се безпокойте за мен. С Жан искаме да обсъдим нещо насаме.

Всички станаха, Бланш пристъпи към нас и промърмори:

— Трябваше да останеш на легло, мамо. Дойде ти прекалено много, преуморена си.

Графинята рязко се обърна, пусна ме, вирна глава и се сопна:

— Случайно да съм искала съвета ти? Известно ли ти е, че до утре вечерта трябва да се адресират четиристотин плика? Заеми се с надписването, Мари-Ноел ще ти помогне.

Излязохме, изкачихме стъпалата до първия етаж; спрях да си поема дъх, тя се обърна към мен:

— Защо го казах? За какво са поканите?

— За погребението в петък.

— Чие погребение?

— На Франсоаз. Тя почина днес — промълвих.

— О, да. Бях забравила. Мислех за времето, когато изготвяхме списъци на гостите за сватбата на Бланш. Поканите бяха отпечатани, но така и не ги изпратихме.

Отново ме хвана под ръка, изкачихме се до втория етаж; когато тръгнахме по коридора към стаята в кулата, сенките като че ли ни обгърнаха, тишината стана още по-дълбока, усещането бе, сякаш се връщахме в минало, което никога не си беше отивало.

Шарлот ни посрещна на прага на спалнята, по изражението й веднага разбрах, че е изплашена. Изгледа ме подозрително, изчака графинята да влезе и ми прошепна:

— Кутийките ги няма в чекмеджето.

— Знам. Аз ги взех.

— Защо? Тази вечер ще ми трябват.

— Няма. — Минах край нея, влязох в стаята и казах: — Съблечи се и си легни, мамо. Може би ще заспиш, може би — не. Няма значение, ще бъда до теб през цялата нощ.

Сянката й на тавана, чудовищна и грамадна като на вещица, сякаш властваше над тежките завеси и балдахина над леглото, ала когато графинята се обърна да ме погледне, сянката се смали и изчезна, видях усмивката на жената, която преди малко седеше начело на масата и бе превърнала в празник траурната вечеря, противопоставяйки на трагедията гордостта и острия си ум.

— Май си разменихме ролите — подхвърли. — Отдавна не се е случвало някой от нас да е в леглото, а другият да бди над него. Веднъж, когато беше дванайсетгодишен, вдигна висока температура. Цяла нощ седях до теб и слагах студени компреси на челото ти. Готов ли си да сториш същото за мен?

Засмя се, направи ми знак да изляза и повика Шарлот. Слязох в салона — другите тъкмо се разотиваха по стаите си. Бланш водеше за ръка Мари-Ноел, личицето на малката беше пребледняло от умора.

— Ще дойдеш ли да ми кажеш лека нощ, татко? — попита.

— След малко — казах, отидох в трапезарията да изпуша една цигара. На излизане се сблъсках с Рене, която не беше последвала другите, а чакаше в коридора. Спомних си как през първата ми вечер в замъка, когато се канех да изляза на терасата, внезапно бях чул стъпките й и тя се приближи до мен. Тогава беше по халат, с разпусната коса, жадуваше за ласките ми, гневеше се от безразличието ми. Сега изглеждаше променена, някак помъдряла и позасрамена, сякаш разбираше, че трагичната смърт на Франсоаз е издигнала помежду ни непреодолима преграда.

— Искаш да се отървеш от нас с Пол, така ли? — подхвърли. — Подозирам, че си го планирал още откакто се върна от Париж.

Поклатих глава:

— Грешиш. Идеята ми хрумна спонтанно едва тази вечер, докато с него стояхме на терасата. Ако предложението не ти допада, забрави го.

Тя дълго мълча, като че ли обмисляше нещо, после колебливо промълви:

— Променил си се, Жан. Нямам предвид как се държа днес… поведението ти е оправдано, всички сме потресени от трагедията. Още като се върна от Париж, забелязах промяната. Не си същият.

— В какъв смисъл?

Рене сви рамене:

— Не е само отношението ти към мен. Вече знам, че само си се забавлявал с мен. Беше ти скучно, нямаше с какво да се занимаваш, бях ти под ръка… Променил си се във всяко отношение, станал си по-неотстъпчив, по-затворен в себе си.

— По-неотстъпчив ли? Аз пък смятам, че е тъкмо обратното — станал съм по-мекушав.

— О, не! — Тя замислено ме изгледа. — И Пол е забелязал промяната. Сподели го с мен още преди два дни, когато ти си изгори ръката. Отчуждил си се от всички, не само от мен. Затова предложението ти да останеш тук, а ние да пътуваме, ни се стори толкова изненадващо. Миналата седмица се държеше така, все едно единственото ти желание е да заминеш завинаги.

Изтръпнах, объркано се втренчих в нея:

— Наистина ли?

— Честно казано, да.

— Не е вярно. Непрекъснато мисля какво ще стане със замъка, фабриката, с цялото семейство. И през ум не ми е минавало да ви изоставя.

Рене недоумяващо ме изгледа:

— Не те разбирам. Колко наивна съм била да си въобразявам, че те познавам по-добре от другите. Никога не си бил влюбен в мен, нали?

— Не съм влюбен в теб сега. Не знам за миналото, но мисля, че и тогава не съм те обичал истински.

— Виждаш ли? — промълви тя. — Станал си по-суров и безцеремонен. Вече не си правиш труда да се преструваш.

— Замълча за миг, после колебливо добави: — Ще те питам нещо. Не съм го чула от Пол, но смятам, че го мисли… и аз започвам да го вярвам. Сключил си неизгодния договор, без да ти мигне окото, защото си се надявал, че… ще се случи… днешната трагедия, така ли?

Говореше тихо, но в гласа и долових странна настойчивост, смесица от изумление и ужас, че мъжът, в когото е била влюбена, е действал като пресметлив и хладнокръвен комарджия и я е въвлякъл в плановете си.

— Ако намекваш, че съм подписал договора, защото съм разчитал на смъртта на Франсоаз, отговорът е отрицателен — казах.

Рене въздъхна:

— Радвам се. Докато бяхме в параклиса, изведнъж ме връхлетяха спомени за случилото се през последните дни. Преди седмица за нищо на света не бих напуснала замъка, но сега… — Тя се заизкачва по стълбището, спря, обърна се и добави: — Повече не мога да живея тук, трябва да се махна. Това е единствената надежда за бъдещето на двама ни с Пол.

Наблюдавах я, докато изчезна от погледа ми; питах се дали наистина смъртта на Франсоаз е предизвикала у нея угризения на съвестта, или безразличието ми е потушило страстта й.

Изключих осветлението, в мрака заизкачвах стъпало след стъпало; хрумна ми, че онова, което бях сторил за Пол и Рене, не е мое дело, нито на Жан дьо Ге, в чиято сянка се бях превърнал, а е подбудено от трета личност, съчетание от двама ни — безплътен дух, роден не от мисълта, а от усета, който бе освободил и мен, и него.

Спомних си, че бях обещал на Мари-Ноел да й кажа лека нощ, минах през летящата врата, изкачих се по стълбата към куличката, влязох в стаята. Очаквах, че ще заваря малката коленичила на молитвения стол. Ала умората най-сетне я беше надвила — тя беше в леглото и спеше дълбоко. Докато я наблюдавах в параклиса, си бях помислил, че траурната атмосфера не й прави впечатление, но бях сгрешил. До леглото горяха две свещи, патокът коленичеше между тях, сякаш се молеше. В прегръдките на Мари-Ноел лежеше кукла със счупена глава, на таблата на леглото с кабарче беше прикрепен лист хартия с надпис: „Тук почиват тленните останки на Мари-Ноел дьо Ге, напуснала земния живот през лето Господне 1956-то, чиято вяра в Светата Дева донесе мир на хората от селцето Сен Жил и ги накара да се покаят.“

Изгасих свещите и дръпнах кепенците, без да затварям прозореца. Слязох по стълбите, тръгнах по коридора, който водеше към другото крило на замъка, към стаята в другата кула. Тук не горяха свещи, само нощната лампа до леглото беше запалена, жената с пепеляво лице, просната на леглото, не спеше, а напрегнато се взираше във вратата.

— Мислех, че няма да дойдеш — промълви.

Придърпах до леглото креслото, което обикновено стоеше до печката. Седнах, хванах ръката на старицата. Тя стисна дланта ми:

— Изпратих Шарлот в стаята й. Казах й: „Не ми трябваш. Тази вечер господин графът ще остане при мен.“ Нали това искаше да й кажа?

— Да, мамо.

Графинята още по-силно стисна дланта ми; разбрах, че ще я държи през цялата нощ, за да се защити от мрака, че не бива да помръдна или да отдръпна ръка, защото връзката помежду ни ще се прекъсне и ще загуби значението си.

— Доста мислих… — промърмори тя. — Само да мине погребението, ще се преместя в предишната си стая на долния етаж. Така ще ми е по-лесно да контролирам прислугата.

— Както искаш.

— Откакто лежа по цял ден, паметта ми взе да отслабва. Понякога не знам дали съм в настоящето или в миналото. Освен това сънувам кошмари.

Позлатеният часовник на нощното шкафче тиктакаше, през стъкленото прозорче виждах как махалото се поклаща наляво-надясно, съчетанието между хипнотичното полюшване и гръмкото тиктакане създаваше впечатлението, че времето тече прекалено бавно.

— Снощи — продължи старицата — сънувах, че не си в замъка, а пак участваш в съпротивата, четях бележката, която ми изпрати в нощта на убийството на Морис Дювал. Препрочитах я отново и отново, докато ми се стори, че главата ми ще се пръсне. После ти ми инжектира морфина и престанах да сънувам.

На шкафчето на Бела имаше часовник в малка кожена кутия, на фона на тъмния циферблат фосфоресциращите стрелки блестяха в мрака, а цъкането — бързо и толкова тихо, че едва се чуваше, беше като пулсирането на човешко сърце.

— Не се плаши, дори пак да ти се присънят кошмари — промълвих. — Ще бъда до теб. — Наведох се, изключих лампата, мракът сякаш веднага се сгъсти и ме обгърна. Сенките връхлетяха върху мен и ми вдъхнаха усещане за безнадеждност; графинята се унесе, замърмори в съня си, в който аз нямах място — можех само да слушам гласа й, съпроводен от тиктакането на часовника. Понякога тя надигаше глас и ругаеше, после започваше да се моли, по едно време истерично се разсмя, ала нито веднъж не помоли да облекча страданията й, не пусна ръката ми. Заспа дълбоко едва след пет сутринта; наведох се да я погледна — лицето й вече не изглеждаше като ужасяваща маска, скриваща терзания, продължили месеци, години, а беше спокойно и странно красиво, дори младо.