Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (22)

Двайсет и втора глава

Оставих ги в салона, отидох да се преоблека. После повиках Гастон и му наредих да докара колата през главния вход.

— Искам да взема Мари-Ноел от фабриката, но ти ще шофираш — добавих.

Излязохме от селото, автомобилът запълзя нагоре по хълма.

— Господин графе — каза Гастон, — ние със съпругата ми и всички в замъка ви поднасяме най-искрените си съболезнования.

— Благодаря.

— Само кажете, ако можем да ви помогнем с нещо.

Отново му благодарих. Никой, освен мен не можеше да предизвика положителна промяна в живота на семейството, ала първата ми стъпка беше да лиша от морфин една наркоманка, което можеше да доведе до много по-голяма трагедия от днешната. Можеше, но не бях сигурен. Знаех само, че съм станал хазартна личност като Жан дьо Ге.

Гастон спря пред портала на фабриката. Наоколо нямаше никого — хората бяха прекратили работа в знак на почит към паметта на Франсоаз.

Слязох от колата, влязох в двора. Жюли не беше в къщичката си до портала. Предположих, че е в дома на сина си и Мари-Ноел е с нея. Помолих Гастон да почака, тръгнах към къщата на управителя, но вратата беше заключена. Минах по пътеката под прозорците, отидох до кладенеца и надникнах вътре. Вероятно беше дълбок около шест метра. Стълбата беше разнебитена, тук-там стъпенките липсваха, дървото гниеше. Стените бяха влажни и позеленели от плесен. Сред калта на дъното блестяха стъкълца. Невероятно бе, че десетгодишно дете посред нощ е слязло в кладенеца и не му се е случило нищо лошо, ала това беше самата истина.

Обърнах се и надникнах през прашното стъкло. Одеялата още бяха струпани на пода, където беше лежала Мари-Ноел. Заобиколих сградата, видях, че прозорецът, през който се бях прекачил сутринта, е затворен. Но резето не беше спуснато отвътре, предположих, че след като Бланш си е тръгнала, Жюли е бързала да заведе момиченцето в къщичката си или в дома на сина си.

Отново отворих прозореца и се прехвърлих през перваза. Също като сутринта застанах до купчината одеяла, стори ми се, че виждам изнуреното личице на спящото дете, наглед неподозиращо болката на действителността, но измъчвано от кошмарен и пророчески сън. Наведох се, докоснах одеялата, изведнъж си спомних гледката, обичайна за Шинон или Орлеан — любопитно облещени поклонници допират мърлявите си длани до стъпало, на което някога е коленичила Девата, сякаш да поемат от камъка добродетелта й. Тогава смятах, че това е глупаво, дори нелепо. И наистина беше. Под одеялото, което докосвах, беше лежало момиченце с развинтено въображение, нищо повече. Извадих писмото, отново прочетох последните редове: „Светата Дева ми казва, че си нещастен и страдаш заради злото, което си сторил в миналото, затова ще се моля греховете ти да се прехвърлят върху мен, защото като по-млада и по-силна, по-лесно ще понеса бремето им. Приятни сънища. Вярвай в Мари-Ноел, която много те обича.“ Прибрах в джоба си парчето хартия. Бях единственият поклонник…

Излязох през прозореца, прекосих овощната градина с чепатите дървета, чиито клони бяха натежали от ябълки, с полегналите слънчогледи и лозницата, отрупана с гроздове, които никой не береше. Отново излязох на празното пространство между постройките. Вероятно Гастон беше отишъл до къщичките на работниците, за да предупреди, че съм дошъл, защото Мари-Ноел вървеше към мен.

Изведнъж осъзнах, че не знам какво да й кажа. Смятах, че първо ще се видя с Жюли и тя ще ми каже как детето е приело трагичната вест.

— Не се смей! — извика ми отдалеч.

Да се смея ли? Изобщо не ми беше до смях. Спрях, запитах се да не би съзнанието й да се е размътило, като е разбрала за смъртта на майка си.

— С дрехите на Пиер съм — каза, като се приближи. — Виж — нося пуловера му и черния му гащеризон. Госпожа Ив ме накара да се преоблека, защото роклята ми беше влажна.

Едва сега забелязах, че е с дрехи, които са прекалено къси — така краката й изглеждаха още по-дълги и по-слаби; вместо елегантните обувки носеше сабо и тътреше крака, за да не се изхлузят дървените чехли.

— Погледни! По-висока съм от Пиер, а той е на дванайсет години. — Тя протегна ръце, за да покаже, че ръкавите на гащеризона не стигат до китките й.

— Да, виждам. — Помислих си, че сигурно има нещо, което бащата казва на детето си в подобен случай. Във всеки случай не стои като пън и не обсъжда облеклото на дъщеря си.

— Не успях да те взема по-рано… — подхванах, но Мари-Ноел ме хвана за ръката и ме прекъсна:

— Добре, че не дойде. Ела да видиш какво направихме с Пиер. — Поведе ме към една купчина отломки и посочи миниатюрния стъклен замък, който сутринта Бланш бе извадила от джоба й. — Това е нашият замък, а тези тук са къщичките в Сен Жил. Голямото парче стъкло е църквата. Виж, Пиер изкопа пътища. Камъчетата, подредени едно до друго, представляват реката, а огънатото клонче е мостът. Да знаеш само колко хубаво си играем!

Реших, че Жюли не й е казала за смъртта на майка й. Огледах се за старата селянка или за Гастон, но не ги видях.

— Къде е госпожа Ив? — попитах.

— В нейната си къща. Разговаря с Гастон и Андре. Пиер отиде до фермата да донесе прясно мляко. Имаха малко в една кана, обаче аз го изпих цялото. Познай какво обядвахме — пилешко! Госпожа Ив хвана петела, дето все се биеше с другите, и каза, че му е дошло времето за почивка. Той умря храбро в чест на моето посещение.

Мари-Ноел ме погледна, за да види реакцията ми. Мълчах, опитвах се да измисля как да й съобщя за случилото се.

— Ще ти кажа една тайна. — Тя понижи глас. — Майката на Пиер вече не живее с тях. Преди няколко седмици избягала в Льо Ман, затова госпожа Ив се грижи за Андре и Пиер и им готви. Много е тъжно едно момче да остане без майка и мъж — без съпругата си.

Вече бях сигурен, че Жюли не е намерила удобен момент да съобщи на малката, че и нейната майка вече я няма. След миг разбрах, че се лъжа.

— И нашето положение е почти същото — продължи Мари-Ноел. — И ти се изгори като Андре, само че на теб бързо ще ти мине, а той никога няма да се оправи. Освен това на нас ни остава утехата, че за мама ще се грижат добре. Госпожа Ив ми обясни, че е много по-добре да си в рая с Исус, отколкото в Льо Ман с някакъв монтьор. — Тя се изправи, бръсна пясъка, полепнал по коленете й. — Щом Ернест се върна и каза, че за закарали мама в болницата, знаех какво ще се случи. Сънищата ми почти винаги се сбъдват. Е, поне е било нещастен случай. В съня ми ние се опитвахме да я убием нарочно. Как е паднала от прозореца?

— Не знам — промълвих. — Никой не знае.

— Аз ще разбера. Ако знаем истината, мама ще получи утеха в рая.

Тя взе стъкления замък, пъхна го в джоба си, отново ме хвана за ръката, тръгнахме към къщичката до портала и видяхме насреща си Жюли и Гастон. Старицата носеше дрехите на малката.

— Вече са сухи — извика й. — Ела да се преоблечеш. Не можеш така да се върнеш в замъка. Хайде, побързай. — Подаде на Мари-Ноел дрехите, накара я да влезе в къщичката, после се обърна към мен и прошепна: — Държа се много смело. Можете да се гордеете с нея.

— Случи се внезапно — казах. — Още не е усетила болката.

Жюли ме изгледа състрадателно както сутринта, когато стояхме до спящото дете.

— Изглежда, малко познавате децата, господин Жан, та си мислите, че щом не плачат, не чувстват нищо. Обаче грешите. — Говореше бързо, все едно искаше да защити детето от несправедливите ми обвинения. След миг се сепна и добави: — Простете ми за откровеността. Истината е, че днес дъщеря ви спечели сърцата на всички ни… Господин графе, моите съболезнования за тежката ви загуба — добави с тон, с който портиерката на фабриката се обръща към господаря на замъка. Кимнах, благодарих й. После отново й заговорих като на приятелка:

— Днес много ни помогна, Жюли. Реших, че само ти можеш да съобщиш на Мари-Ноел за трагедията, и се оказах прав.

— Всъщност не аз, а тя ни го съобщи. Честно казано, не вярвам в сънищата, господин Жан. Обаче децата, също като животните, са близо до Бог. — Тя се загледа в къщата и кладенеца, после добави: — Сигурно ще докарате госпожа Жан едва когато приключи разследването.

— Разследване ли?

Тя кимна:

— Така се прави в подобни случаи. Предполагам, от полицията вече са се обадили в болницата. Дано свърши по-бързо, тия неща са доста неприятни.

Бях толкова потресен и объркан, че изобщо не ми беше хрумнало за необходимостта от разследване. Разбира се, Жюли имаше право.

— Не знам какво са уредили Пол и Бланш — казах. — Оставих всичко на тях.

Мари-Ноел излезе от къщичката, целуна Жюли и се сбогува с нея, Гастон ни закара обратно в замъка. Щом минахме през портата, видях, че на алеята са спрели няколко автомобила.

— Това е колата на доктор Льобрен — посочи малката, — а онази е на господин Талбер. Не знам другите на кои хора са.

Името Талбер ми беше познато — той беше адвокатът, чийто подпис носеше писмото, което бях намерил в сейфа. Несъмнено той се занимаваше с финансовите дела на семейството. Едва когато слязохме, видях, че зад волана на единия автомобил седи униформен шофьор.

— Това е колата на полицейския комисар — промърмори Гастон. — Сигурно е пристигнал от Вилар заедно с господин Талбер и докторите.

— Защо са дошли? — обади се Мари-Ноел. — Няма да арестуват никого, нали?

— Такъв е законът, когато има нещастен случай — обясних. — Трябва да се срещна с тях. Иди при Жермен и я помоли да ти почете.

— Жермен се запъва, като чете. Не се безпокой за мен. Обещавам най-тържествено, че повече няма да създавам неприятности.

Изчаках я да влезе и се обърнах към Гастон:

— Предполагам, комисарят ще пожелае да разпита жена ти. Тя е била тук, когато е станала злополуката.

— Да, господин графе.

Изглеждаше неспокоен, аз също бях като на тръни. Кошмарният ден още не беше свършил. Влязох в замъка, чух гласове, отворих вратата на салона. Разговорите секнаха, всички се обърнаха да ме погледнат. Познах доктор Льобрен и доктор Мутие от болницата. Видях дребничък широкоплещест мъж с прошарена коса — вероятно адвокатът Талбер, и друг човек, за когото предположих, че е началникът на полицията.

Първата ми мисъл беше за графинята. Огледах се и видях, че още седи на креслото до камината. Не изглеждаше уморена, изражението й бе твърдо и непоколебимо, осанката й — величествена; в сравнение с нея всички останали изглеждаха дребни и незначителни.

— Това е синът ми, господине — каза на комисаря, после се обърна към мен: — Господин Льомот е дошъл от Вилар, за да зададе необходимите въпроси.

Тримата пристъпиха към мен, за да изразят съболезнованията си.

— Много съжалявам, че се налага да ви безпокоя в такъв момент, господин графе — промърмори полицаят.

— Потресен съм от случилото се — заяви адвокатът. — Позволете да ви бъда от помощ в това изпитание.

— Трудно ми е да намеря думи, с които да изразя скръбта си — промълви Льобрен.

Благодарих, стиснахме си ръце — жестове на учтивост, които запълниха неловката пауза преди началото на разпита. После комисарят се обърна към мен:

— Господине, доктор Льобрен и доктор Мутие ми съобщиха, че съпругата ви е трябвало да роди след няколко седмици, а напоследък била доста изнервена. Така ли е?

— Вярно е — отговорих.

— Може би се е страхувала.

— Да, струва ми се…

— Позволете едно уточнение, господин комисар — намеси се адвокатът. — Господин графът и съпругата му с нетърпение очакваха раждането на детето. Надяваха се на син.

— Естествено — каза полицаят. — Всички родители искат наследник.

— Вярно е, особено при този случай, защото според условията на брачния договор раждането на момче щеше да означава незабавно увеличаване на доходите, и то най-вече на господин графа. Веднъж жена му ми довери, че се страхува да не го разочарова… и не само него, а цялото семейство. Предполагам, че затова беше толкова неспокойна.

— Пресилено е да се твърди, че се е страхувала, господин Талбер — обади се графинята, всички се обърнаха към нея. — Снаха ми нямаше повод да се бои от когото и да било в този дом. Не сме толкова зависими от брачния договор, че да разчитаме само на нейната зестра. В крайна сметка семейството на покойния ми съпруг притежава този имот от триста години, нали?

Адвокатът се изчерви:

— Нито за миг не съм намекнал, че върху госпожа Жан е бил упражняван натиск. Истината е, че положението беше деликатно, а тя знаеше, че ако роди син, финансовото състояние на цялото семейство ще се подобри.

Комисарят се обърна към доктор Льобрен, който се поколеба, погледна графинята, после мен.

— Госпожа Жан много искаше бебето да е момче. При последното ми посещение миналата седмица говореше само за това. Несъмнено притеснението още повече е опънало нервите й.

— Накратко — каза полицаят, — госпожа Дьо Ге е била склонна към истерия. Извинете, господине, само искам да се уверя, че съпругата ви е била на ръба на нервна криза — състояние, което би могло да предизвика силен световъртеж. Съгласен ли сте, докторе?

— Разбира се, разбира се.

— А вие, господине?

— Може би… — измънках. — Франсоаз беше разтревожена и за дъщеря си. Знаете ли, че сутринта детето изчезна?

— Господин Пол дьо Ге и госпожица Бланш ми разказаха за случилото се. Радвам се, че сте открили малката. Твърдите, че за последен път сте видели жена си сутринта, преди да се включите в издирването, така ли?

— Да.

— Беше ли много разтревожена?

— Не повече от всички нас.

— Предложи ли да ви придружи, за да търсите детето?

— Не.

— Останала е да чака да се върнете и да й съобщите, че малката е била намерена.

— Точно така.

— Излиза, че в замъка са били само готвачката и двете прислужници — Шарлот и Жермен; Жермен е приготвила закуска на госпожа Жан, после е отишла в селото по поръчение на госпожица Бланш… Разбира се, и госпожа графинята е била тук, но в стаята си. Огледах мястото, на което е паднала съпругата ви — добави, обръщайки се към мен. — Ще ми разрешите ли да се кача в спалнята й?

— Разбира се.

— Вече разпитах краварката Берта. Видяла жена ви да се надвесва от прозореца, все едно посягала към нещо, после според Берта размахала ръце и паднала. Берта завикала за помощ, готвачката и Шарлот я чули и изтичали навън. Готвачката телефонирала на болницата във Вилар да изпратят линейка. Доктор Мутие ми разказа останалото. Искам да се уверя, че след Жермен никой не е влизал в стаята на младата графиня.

— Може Шарлот да се е отбила при нея — намеси се Рене.

— Позвънете й да дойде, ако обичате, господине.

— Шарлот е моя лична камериерка, аз ще я повикам! — заяви графинята, протегна ръка да дръпне шнура за звънеца. — Тя ми съобщи за нещастието. Беше изпаднала в истерия. Също като другите две жени, предполагам. Боя се, че няма да ви бъде полезна. Всички от прислугата са такива — губят си ума по време на криза!

Когато Гастон влезе, тя му каза, че комисарят иска да разпита Шарлот.

— Не разбирам — обади се Пол — защо е толкова важно да се разбере какво са казали на снаха ми Жермен или Шарлот. Няма връзка с факта, че й се е завил свят и е паднала от прозореца.

— Господине, давам си сметка какъв жесток удар е понесло семейството ви. Но според закона трябва да събера доказателства, че смъртта на младата графиня е била нещастен случай. За съжаление много често не е така.

Рене потрепери, пребледня като платно:

— Какво намеквате?

— Госпожо — меко каза комисарят, — когато някой е на ръба на нервен срив, е способен на необмислени постъпки. Не твърдя, че случаят е такъв. Както вече казах, според мен става въпрос за внезапен пристъп на световъртеж. Мой дълг е обаче да го докажа.

— Намеквате, че снаха ми нарочно се е хвърлила от прозореца ли? — намеси се Бланш.

— Възможно е, мадам. Трябва да проверя всяка вероятност.

Внезапно настъпи тишина; докато гледах лицата им, изкривени от тревога, ми хрумна, че тишината е изпълнена с неизречени опровержения, породени от угризенията им, че всеки може да е допринесъл за смъртта на Франсоаз. Бланш й е отнела обичта на Мари-Ноел; Пол непрекъснато и е натяквал за условията на брачния договор, Рене не я е било грижа какво страдание ще й причини, ако разбере за любовната й връзка с Жан; графинята я е лишила не само от нежността на съпруга й, но и от подобаващото й място като господарка на замъка. И четиримата бяха виновни за душевното състояние на Франсоаз, което може би я беше тласнало към смъртта.

Появата на Шарлот поразсея напрежението.

— Викали сте ме, госпожо графиньо — измънка тя. Физиономията й беше на човек, несправедливо обвинен в някакво прегрешение, изглеждаше доста неспокойна.

— Да, Шарлот. Господин комисарят иска да ти зададе няколко въпроса.

— Интересува ме дали тази сутрин сте разговаряли с младата графиня — каза полицаят.

Шарлот гневно ме изгледа — сигурно си помисли, че я разпитват, защото съм се оплакал от нея. Смяташе, че съм разказал как е отишла в спалнята на Франсоаз и сега ще я мъмрят.

— Бях при госпожа Жан само няколко минути — избърбори. — И не съм клюкарствала, ако искате да знаете. Господин графът греши, ако мисли, че съм искала да създам неприятности. Изобщо не споменах за разговора по телефона.

Комисарят наостри уши:

— Какъв разговор по телефона?

Шарлот разбра, че е сгрешила. Негодуващо погледна господарката си, после мен. В стремежа си да прикрие предишните си прегрешения, се беше насадила на пачи яйца.

— Извинявайте… — смотолеви. — Помислих си, че господин графът ме обвинява за нещо. Случайно чух един негов разговор с Париж, обаче и думичка на казах на госпожа Жан, за да не се разтревожи още повече. Знам си мястото в тази къща.

Всички се втренчиха в мен, лицата им — от подозрителната физиономия на Рене до смутеното изражение на доктор Льобрен, издаваха заключението, до което са стигнали след злостното изявление на прислужницата. Първа заговори графинята:

— Разговорът на сина ми е бил делови и няма връзка с трагичния инцидент.

Комисарят деликатно се покашля:

— Не желая да обсъждаме финансовите дела на господин графа, мадам, но ме интересува всичко, което би могло да предизвика влошаване на психическото състояние на съпругата му. — Обърна се към мен и добави: — Тя знаеше ли за телефонния разговор?

— Да — отговорих.

— Не е била разстроена от него, така ли?

— Не. Разговорът беше делови във връзка с един договор.

Полицаят продължи да разпитва Шарлот:

— Защо смятате, че разговорът с Париж би могъл да обезпокои младата графиня?

Шарлот, която вече се беше наежила, изтълкува резкия му тон като упрек към нея. Отново злобно ме изгледа и процеди:

— Попитайте господин графа, не мен!

— Не разбирам накъде биете, господин комисар! — намеси се Пол. — Брат ми поднови договора с парижката фирма „Карвале“, която изкупува голяма част от продукцията на фабриката ни. Всички с радост посрещнахме новината. Ако не беше успял, щеше да се наложи да закрием предприятието, а сега имаме сигурност поне за следващите шест месеца. Снаха ми също беше щастлива от благоприятния развой на събитията…

Талбер, който изглеждаше безкрайно озадачен, го прекъсна:

— Далеч съм от мисълта да ви противореча, господине, но явно не сте наясно с фактите. Тази сутрин получих новия договор от „Карвале“, който значително се различава от предишния и условията определено са неизгодни за вас. Честно казано, много се учудих, когато го прочетох. После се случи… трагедията и въобще забравих за договора, но след като вече стана въпрос… — Той ме погледна и добави: — Може би госпожа Жан се е разтревожила, че ще фалирате… разбрала е колко зависите от това дали ще ви се роди наследник.

Пол изумено се втренчи в него:

— Какви ги говорите? Как така договорът е бил неизгоден? Условията са в наша полза…

— Не — прекъснах го. Забелязах, че комисарят няколко пъти погледна часовника си. Обърканите финансови дела на семейство Дьо Ге не го интересуваха. — По-късно ще обясня на брат си подробностите — побързах да добавя. — Уверявам ви, че съпругата ми ни най-малко не се обезпокои от новите условия. Споделих с нея проблемите, тя ме поздрави, че няма да затворим фабриката. Нямам какво повече да кажа. Когато пожелаете, ще ви заведа в стаята й.

— Благодаря, господине. — Той отново се обърна към Шарлот: — Естествено младата графиня е била обезпокоена от изчезването на дъщеричката си, но мислите ли, че е била в обичайното разположение на духа?

Прислужницата сви рамене, намусено промърмори:

— Де да знам… Госпожата често изпадаше в депресия. Каза ми, че онзи ден й станало много мъчно, задето са се счупили любимите й порцеланови статуетки. Много си пазеше тия фигурки, даже сама ги бършеше от прах, не даваше друг да ги пипа. „Поне те са си само мои — казваше. — Нямат нищо общо със замъка.“

Злъчното и изявление беше удар срещу всички ни, порицание на живота в този дом. Питах се дали също като мен полицаят си представя Франсоаз като нещастна жена, която се вкопчва във вещите, донесени от бащиния й дом, защото е самотна и пренебрегвана, защото всички се интересуват само от наследството й.

Комисарят поиска да огледа спалнята, заведох го на горния етаж, другите останаха в салона. Докато вървяхме по коридора, той каза:

— Искрено съжалявам, че ви създавам неудобства в такъв тежък момент, господине.

— Не е необходимо да се извинявате. Напротив, проявявате забележително разбиране.

— Странно е, че след подобна трагедия най-близките на покойника се чувстват като подсъдими. Питат се дали вината е тяхна и дали са могли да предотвратят нещастието. В случая смятам, че отговорът е отрицателен. Всички близки на жертвата са били извън дома. Случилото се наистина е много тъжно, но никой не бива да се чувства отговорен. Единствената виновница може би е дъщеричката ви, ала тя никога няма да разбере.

Влязохме в спалнята, веднага видях, че някой е отворил кепенците и прозореца. Мари-Ноел се беше надвесила навън, с една ръка се държеше за рамката, главата й не се виждаше. Комисарят ахна. Хванах го за рамото. Първата ни реакция беше да се втурнем към прозореца, но имаше опасност да стреснем малката и тя машинално да отслаби хватката си. В продължение на десетина секунди, които ми се сториха цяла вечност, не помръднахме. После Мари-Ноел се смъкна надолу по перваза, стъпи на пода, обърна се към нас; очите й сияеха, косата й беше разчорлена.

— Взех го! — възкликна. — Беше паднал на каменния перваз под прозореца.

Бях обезумял от страх, не можех да произнеса нито дума, само се взирах в малката, която не осъзнаваше, че животът й е бил на косъм. Държеше нещо, което приличаше на парцал за прах. Полицаят се окопити пръв.

— Какво си взела, милинка? — попита тихо.

— Медальонът на мама, който татко й донесе миналата седмица от Париж. Сигурно е тръскала през прозореца парцала, както прави винаги, и медальонът се е закачил за него. Навярно щеше да си остане там, ако не го бях видяла, като се наведох. — Пристъпи към нас и добави: — Вижте, иглата се е забила в плата. Мама можеше да повика Гастон и да го помоли да й вземе бижуто, обаче е нямала търпение и си е помислила, че сама ще го достигне… — Погледна комисаря: — Религиозен ли сте, господине?

Той изумено я изгледа и промълви:

— Ами… да.

— Татко не вярва в Бог. Но аз намерих медальона, защото се помолих на Светата Дева. Казах й: „Докато беше жива мама, често я пренебрегвах. Помогни ми сега да направя нещо за нея.“ Светата Дева ми каза да се кача на прозореца и да погледна надолу. Признавам, че ме беше страх, обаче го направих и ето какво стана! Не знам как това ще помогне на мама, но сега, когато е в рая, тя може би иска дъщеря й да носи медальона, вместо да остане захвърлен и забравен на перваза.