Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (21)

Двайсет и първа глава

Не почуках. Отворих вратата и влязох. И тук кепенците бяха затворени, през спуснатите завеси не проникваше никаква светлина. Лампата на нощното шкафче и друга, на масата до печката, бяха включени, фактът, че в четири следобед през този топъл есенен следобеден ден слънцето още грееше ярко, не беше от значение за стаята в кулата, която винаги тънеше в мрак, винаги беше барикадирана срещу деня.

Кученцата ги нямаше, чуваха се само тихият глас на свещеника, който се молеше, и шепотът на старицата. Държаха броеници; свещеникът беше коленичил, свел бе глава. Графинята седеше на любимото си кресло, беше се привела, брадичката й се опираше в гърдите й. И двамата не помръднаха, когато влязох, ала забелязах как старицата за миг стисна юмрук и още по-пламенно продължи да се моли.

Останах прав и зачаках да свършат. Тихият монотонен глас на свещеника действаше успокояващо, дори приспивно; хрумна ми, че именно това е целта на молитвите, независимо дали са за живите или за мъртвите. Духът на Франсоаз, просната на болничното легло, не желаеше да му напомнят за случилото се с нея в света, който беше напуснала, а съзнанието на старицата, повтаряща думите на свещеника, не биваше да бъде пробудено внезапно. Интонацията напомняше жужене на пчела сред венчелистчета на цвете, нервите ми, опънати до скъсване, постепенно се отпуснаха, настроиха се към атмосферата и темпото на тази стая, лишена от живот.

След като беше прочетена последната молитва и бе произнесено последното „Амин“, за няколко секунди настъпи тишина, после старият свещеник с лице на младенец бавно се изправи, приближи се до мен, подаде ми ръка:

— Сине мой, с майка ви се молихме за вас, та дано Бог ви даде смелост и подкрепа в този тежък миг.

Благодарих му, той не пусна ръката ми, а окуражаващо я потупваше, лицето му изразяваше състрадание към мен, същевременно изглеждаше ведро и спокойно. Завиждах му за целенасочеността, за вярата, че всички люде са блудни синове и дъщери, залутани агнета, които Добрия пастир ще приобщи към стадото, към лоното на църквата, независимо какви са греховете им.

След като ми изказа съболезнованията си, той премина към онова, което смяташе, че е най-важно за мен, и попита дали искам да съобщи на Мари-Ноел трагичната вест за смъртта на майка й. Отговорих, че съм помолил Жюли да й го каже, но го помолих да остане и да помогне на Бланш и Пол за уреждането на траурната церемония.

— Знаете — каза той, — че по всяко време съм на ваше разположение, готов съм да направя всичко според възможностите си за вас и госпожа графинята, за момиченцето и за всички в замъка.

Благослови ни, взе книгите си и излезе. Със старицата останахме сами. Не продумах. Тя също. Не я погледнах. Изведнъж, подчинявайки се на внезапен импулс, прекосих спалнята, дръпнах тежките завеси. Отворих прозорците и кепенците, в стаята нахлуха въздух и светлина. Изгасих лампите… и беше ден. Застанах до креслото, загледах старицата; късното следобедно слънце безмилостно осветяваше лицето й, нищо не оставаше скрито — нито пепелявия оттенък на кожата й, нито подпухналите клепачи и страните й, покрити с мрежица от спукани капиляри, нито двойната й брадичка, а когато вдигна ръка да заслони очите си от светлината, ръкавът на черната й вълнена дреха се смъкна, видях следите от убожданията със спринцовката.

— Какво правиш? Опитваш се да ме ослепиш ли? — сопна се тя и се приведе, опитвайки да избегне светлината. Броеницата и требникът й паднаха на пода, вдигнах ги, подадох й ги, застанах пред прозореца.

— Какво се случи? — попитах.

— Какво се случи ли? — повтори тя, вдигна глава и се втренчи в мен, ала не виждаше очите ми, защото бях в сянката. — Откъде да знам, след като съм затворничка в тази стая и дори да позвъня, никой не идва? Реших, че си дошъл да ми кажеш какво е станало, не да ме разпитваш. — Замълча за миг, после добави: — Затвори кепенците и спусни завесите. Знаеш, че мразя светлината.

— Няма!

Старицата направи кисела физиономия, сви рамене:

— Както желаеш. Заповядах на Гастон да затворят всички прозорци в знак на траур. Предполагам, че е изпълнил нареждането ми. — Облегна се на креслото, пъхна броеницата между страниците на требника, сякаш да отбележи докъде е стигнала, остави го на масичката. — Отецът си отиде, ще кажа на Шарлот да доведе кучетата. Не знам защо, но в негово присъствие винаги се държат безобразно. Защо стоиш прав? Вземи си стол, ела по-близо.

Вместо да седна, коленичих до креслото й, сложих ръка на страничната облегалка. Графинята ме наблюдаваше, лицето й беше като маска.

— Какво й каза? — попитах.

— На кого? На Шарлот ли?

— На Франсоаз.

Тя не помръдна, но забелязах, че престана да подръпва ресните на шала си.

— Какви ги говориш? — попита. — Не съм я виждала отпреди няколко дни, откакто се разболя и Льобрен й препоръча да не става от леглото.

— Лъжеш. Била е при теб тази сутрин.

Старицата не очакваше този отговор. Забелязах, че се вцепени.

— Кой ти каза? — процеди. — Кой се е раздрънкал?

— Никой не ми е казал. Знам го. — Нарочно говорех тихо, нито тонът, нито думите ми бяха обвинителни.

— Тя дойде ли в съзнание? Каза ли ти нещо, преди да умре? — безцеремонно попита графинята.

— Не. Изобщо не дойде в съзнание.

— Защо питаш тогава? Дори да е идвала тук сутринта, има ли значение?

— Искам да знам как и защо е умряла!

Тя махна с ръка:

— Какъв е смисълът? Никой не знае какво се е случило. Завил й се е свят и е паднала. Берта я е видяла, като е минавала с кравите през парка, нали? Така обясни Шарлот. Не казаха и на теб същото?

— Да — отговорих, — поднесоха ми същата версия. Също и на Бланш, на Пол и на Рене. Както и на лекарите в болницата. Само че аз не вярвам.

— Какво е станало според теб? — заядливо попита тя.

Втренчих се в безизразното й лице:

— Мисля, че се е самоубила. И ти си на същото мнение.

Очаквах да избухне, да отрича, да ме обсипе с обвинения… или изведнъж да рухне, да признае вината си, да моли за съчувствие. Но тя само сви рамене, усмихна се и равнодушно промърмори:

— Дори да го мисля, какво от това?

Отговорът й — студено и безцеремонно пренебрегване на смъртта на едно човешко същество, потвърди всичко, от което се страхувах. От самото начало бях усетил безразличието й към Франсоаз, но и нещо друго, останало неизречено — силното желание снаха й да умре. Каквато и да беше причината — ревност, злоба, алчност, едно беше напълно ясно — графинята е искала да отстрани Франсоаз и е вярвала, че и синът й желае същото. Тежката бременност можеше да причини смъртта на натрапницата, но днешната трагедия беше довела до по-бързо разрешаване на въпроса. Старицата не изпитваше дори капчица жалост, нито угризения на съвестта, че Франсоаз — нещастна и непрекъснато пренебрегвана — може би не е имала желание да живее, затова се е поддала на импулса да сложи край на живота си. Смъртта и или раждането на наследник означаваше избавление от бедността, затова майката на Жан чувстваше само облекчение, че нещата са се уредили.

— Важно е едно — продължи тя. — Никой няма да те обвини. Не беше тук, когато се е случило. Затова престани да ровиш и го забрави. Постарай се да изиграеш правдоподобно ролята си на скърбящ съпруг. — Приведе се, с длани обгърна лицето ми. — Закъснял си с угризенията, както ти казах и онази вечер. Сега пък аз ще те попитам нещо. Ако си вярвал, че Франсоаз няма да умре при раждането, защо заложи на смъртта й?

— За какво говориш? — избърборих.

— Ден след завръщането си от Париж си телефонирал в „Карвале“. Шарлот ми каза — както обикновено е подслушвала по деривата в стаята на Бланш, после ми предаде разговора. Веднага разбрах, че си приел безсмислените им условия, като си заложил на евентуалната зестра на Франсоаз. Без увеличаване на капитала начинанието ти беше обречено на провал, очакваше те разорение. Нищо чудно, че на следващия ден те хвана страх, затова отиде в банката във Вилар да прегледаш брачния договор. Можеше да не биеш път дотам; в библиотеката има копия от всички документи, стига да си беше направил труда да ги потърсиш. Но ти беше много по-приятно да отидеш във Вилар, нали? Имаш любовница в градчето. Сам ми го призна вечерта, когато се върна.

Последователността на събитията беше очевидна и не можеше да бъде отречена. Вече нямаше значение, че мотивите ми са били изтълкувани погрешно.

— Франсоаз знаеше за неизгодния договор — промълвих. — Не го скрих от нея. Казах и истината.

— Истината ли? — Погледът на старицата беше циничен, безмилостен. Нямаше и следа от страха и болката, които снощи бях зърнал в очите й. Все едно никога не ме беше молила да й помогна, сякаш изобщо не бе страдала. — Всички казваме истината, когато ни е изгодно. Тази сутрин Франсоаз беше откровена с мен. О, да, имаш право, наистина разговаряхме! Предполагам, че аз съм последната, която я е видяла жива. Като дойде при мен, беше облечена, готова да се включи в издирването на детето. Попита какво е разтревожило Мари-Ноел, защо е избягала. „Защо ли? — казах й. — Защото се страхува, че ще бъде изместена. На никого не допада да загуби позициите си. Малката не иска нито теб, нито бебето.“ Думите ми сякаш отприщиха порой. Жена ти заяви, че никога не е била щастлива тук, че я е измъчвала носталгията по родния дом, че е била самотна и че вината е само моя, защото от самото начало съм била против нея. Добави, че никога не си я обичал. Казах й, че има право. „Дори сега иска само парите ми!“ — възкликна тя. „Естествено“ — отвърнах. Тя помълча, после попита дали желаеш смъртта й, за да се ожениш за друга. Отговорих й, че не знам, и добавих: „Жан харесва жените. Любил се е с Рене тук, под носа ти, има любовница във Вилар.“ Франсоаз измънка, че е подозирала и едното, и другото, и че вниманието, което й обръщаш през последните дни, е само хвърляне на прах в очите. „Не само Мари-Ноел не ме иска, така ли? Трън съм в очите и на вас с Жан и Рене, и на онази жена във Вилар.“ Казах й да престане да разиграва сцени, да се вземе в ръце и да си отиде в стаята. Това е всичко. Не разменихме нито дума повече. Тя поиска да чуе истината и я научи. Ако не е имала смелост да я понесе, това не ме засяга. Няма как да разберем дали се е хвърлила от прозореца, или е паднала, защото й е прилошало, но всъщност е без значение. Резултатът е един и същ. А ти получи каквото искаше.

— Не! — извиках. — Не…

Отблъснах я, изведнъж изражението й се промени, на лицето й се изписа смайване и страх, а внезапното й преобразяване от цинична властна жена в изплашена старица, предизвикано от гнева ми (нямаше как да разбере, че се гневях не на нея, а на себе си), ми подсказа, че обясненията са излишни, че каквото и да й кажа, няма да ме разбере. Жестоката й откровеност беше погубила Франсоаз, но тя го беше сторила заради сина си. Нямах право да я обвинявам.

Станах, изправих се до прозореца, загледах се в парка. „Мили Боже — помислих си, — трябва да има някакъв изход — не за мен, а за старицата, детето, за Пол и Рене.“ Ако Жан дьо Ге е изпитвал омраза и ревност, насърчавал е враждата, действията му можеха да се обяснят с миналото му. Аз нямах подобно извинение. Последвал го бях, защото исках да остана в сянка, да загубя самоличността си.

Проливният дъжд през нощта беше отнесъл боклуците, натрупани в улука. Върху езика на чудовището-водоливник се беше събрала локвичка. Нещо лъскаво блестеше в улука — празна ампула от морфин, изхвърлена от Шарлот. Запитах се какво щеше да се случи, ако снощи не бях посегнал към спринцовката, а бях останал при старицата, дали щях да проникна до студеното й сърце и да променя хода на събитията. Нямаше да отида във Вилар, Мари-Ноел нямаше да избяга и да легне на дъното на кладенеца. Трагедията щеше да бъде избегната, Франсоаз щеше да е жива. Обърнах се, погледнах жената на креслото:

— Искам да ми помогнеш.

— Да ти помогна ли? Как?

Отново коленичих до нея, хванах ръката й. Каквито и злини да бяха сторени през годините, нямаше как да бъдат поправени от мен, непознатия. Можех само да градя настоящето. Но не сам.

— Преди малко каза, че съм получил каквото искам — промълвих. — Имаше предвид парите, които ще помогнат да запазим фабриката, да помогнем и на хората от Сен Жил, така ли?

— Че какво друго? Вече си богат и свободен, можеш да правиш каквото си поискаш. Само това те интересува, нали?

— Не — отвърнах. — Ти също си много важна за мен. Искам както навремето да бъдеш глава на фамилията, но е невъзможно, докато си пристрастена към морфина.

Нещо започна да се разпада, пласт след пласт рухна стената, съществуваща около всеки човек, която ни предпазва от нежеланата истина, пречи да чуем предизвикателствата, да видим жестовете на другите; недокоснатата сърцевина за миг се пропука, допирът на дланта, вкопчена в моята, говореше за дългите години на самота, притъпените чувства, циничното отношение към живота, пустото сърце. Докато стисках дланта на графинята, тегобите й сякаш се прехвърлиха върху мен и бремето бе неописуемо тежко. След миг тя отдръпна ръката си, защитната стена отново се затвори около нея, тя се превърна в жена, която поради липса на алтернатива е избрала даден начин на живот, а човекът, коленичил до нея, когото тя мислеше за свой син, искаше да я лиши от единствената утеха, от единственото средство за забвението.

— Вече съм стара, уморена, безполезна — промълви. — Защо ми отнемаш възможността да забравя?

— Не знам как се чувстваш, но за мен не си нито стара, нито безполезна. Вчера се справи чудесно с посрещането на гостите. Знаеш ли защо? Защото искаше да стоиш до мен, както стоеше редом с баща ми, да бъдеш същата като преди много време. Не беше само опит да се вкопчиш в миналото или въпрос на гордост и чест; искаше да си докажеш, че си способна да го направиш, че не си зависима от морфина и от Шарлот. И го постигна. Щеше да продължиш да ги надмогваш, ако не бях аз.

Тя настръхна, изгледа ме недоверчиво:

— Не те разбирам.

— За какво мислеше вчера сутринта, след като гостите си тръгнаха?

— За теб… за миналото. Върнах се назад в годините. Но спомените и мислите ми причиняват болка, тогава на помощ идва морфинът.

— Аз съм причината да страдаш — прошепнах.

— И какво от това? Всички майки страдат заради синовете си. Така е устроен животът. Не те обвинявам.

— Страданието не е част от живота на синовете. Те не понасят болката. Винаги съм бил страхливец и не съм се променил. Затова ми трябва помощта ти — сега и за в бъдеще… необходима си ми много повече, отколкото в миналото.

Изправих се, отидох в съседната стаичка. Извадих от шкафа кутията с ампулите и спринцовката, върнах се в спалнята, показах ги на старицата:

— Ще ги взема, за да не ги използваш повече. Може би е опасно да те лишавам от наркотика… Нямам представа. Преди малко каза, че при сключването на новия договор с „Карвале“ съм залагал на вероятността да получа парите на Франсоаз. Сега отново играя хазарт, но рискът е друг.

Пръстите й се вкопчиха в страничните облегалки, за миг лицето й се изкриви от страх и отчаяние.

— Няма да издържа, Жан — прошепна. — Не разбираш… Невъзможно е изведнъж да се откажа. Твърде стара и уморена съм. Някога имах воля, не и сега. Ако си искал да престана, защо не ми каза по-рано? Вече е прекалено късно…

— Не е! — прекъснах я, сложих кутийката на масата. — Подай ми ръце.

Графинята се подчини, издърпах я от грамадното кресло. Тя се олюля, вкопчи се в бинтованата ми ръка, нетърпима болка се стрелна от пръстите ми до лакътя. Старицата продължи да се обляга на мен, вероятно не осъзнаваше какво страдание ми причинява, ала аз знаех, че ако се отдръпна, тя безвъзвратно ще изгуби увереност, сила, нещо, което в момента й дава смелост.

— А сега ела с мен в салона — добавих.

Едрата висока жена стоеше между мен и прозореца, масивното й тяло закриваше светлината, абаносовото разпятие, окачено на шията й, се поклащаше като махало.

— В салона ли? — повтори. — Защо?

— Защото си ми необходима — отвърнах. — От днес нататък всеки ден ще слизаш в салона.

Тя дълго стоя неподвижно, без да се досети, че стиска болната ми ръка. После ме пусна, бавно тръгна към вратата, походката й беше изискана, царствена. В коридора не ме хвана под ръка, а продължи да върви пред мен и отвори вратата на друга стая. Териерите се спуснаха към нея, залаяха пронизително, заподскачаха, за да я близнат.

Тя се обърна към мен:

— Така и предполагах. Кучетата не са извеждани. Шарлот ме лъже. Трябва да ги води всеки ден в парка, но явно не го прави. Бедата е, че тук липсва здрава ръка, някой, който да надзирава прислугата. — Кученцата изтичаха към стълбището, ние ги последвахме. — Май чух да казваш на свещеника, че Пол и Рене ще организират погребението.

— Да.

— Те не разбират от тези неща. В замъка не е имало погребение, откакто баща ти почина. Всички формалности трябва да бъдат спазени — Франсоаз не беше коя да е, а твоя съпруга, графиня Дьо Ге.

Изчака ме, докато аз скрих кутийките в моята гардеробна, после влязохме в салона. Пол и Бланш се бяха върнали от болницата; той стоеше до камината, свещеникът беше до него. Рене заемаше обичайното си място на канапето, Бланш — на един стол. И четиримата изумено се втренчиха в нас, свещеникът се окопити едва след няколко секунди и тръгна към старицата, готов да я подкрепи. Тя обаче му направи знак да се отдръпне и се настани на креслото до камината, където винаги седеше Франсоаз. Бланш веднага стана и се приближи до нея.

— Не биваше да ставаш. Шарлот ми каза, че си потресена от случилото се и си на границата на нервен срив.

— Шарлот е лъжкиня! — безцеремонно отсече графинята. — А ти не ме учи какво да правя! — Заопипва между гънките на дрехата си за очилата, които висяха на верижка на шията й до разпятието, сложи ги, изгледа ни един по един. — Това е дом в траур, не старчески приют. Снаха ми се спомина. Ще направя всичко необходимо, за да почетем достойно паметта й. Пол, дай ми писалка и няколко листа хартия. Бланш, в най-горното чекмедже на бюрото ми ще намериш списък на хората, които присъстваха на погребението на баща ти. Мнозинството от тях вече не са между живите, но имат роднини. Рене, донеси ми телефонния указател. Отче, моля ви да седнете до мен — ще се наложи да се съветвам с вас относно самото погребение. Жан… — Тя ме погледна и за миг замълча. — В момента помощта ти не ми е необходима. Поразходи се, чистият въздух ще ти помогне да се съвземеш. Ако искаш, вземи териерите. Но преди това се преоблечи, сложи тъмен костюм. Не е редно граф Дьо Ге да носи спортно сако, когато съпругата му е починала.