Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (20)

Двайсета глава

Вестта за трагичния инцидент, която би трябвало да одобри брата и сестрата, само бе задълбочила пропастта помежду им. Докато пътувахме с камиона, шофиран от Ернест, не си казахме нито дума, злото ни обгръщаше като плътен облак, в който е невъзможно да се проникне.

Замъкът беше опустял. Всички още търсеха детето. Останали бяха само истерично бърборещата Шарлот, селянката, която доеше кравите, и готвачката, която досега не бях виждал, но знаех, че е жена на Гастон. Щом влязохме във фоайето, тя дотича от кухнята — блещеше се изплашено, косата и не беше сресана.

— Изпратиха линейка от болницата във Вилар — забърбори. — Не знаех къде другаде да се обадя.

Едва сега разбрах, че Ернест, когото Жюли беше изпратила да съобщи за намирането на детето, беше срещнал Бланш, връщаща се от черквата, и я беше закарал направо във фабриката.

Изгубил бях представа за времето. Не знаех колко дълго съм бродил из гората. През този ден, объркан още откакто Франсоаз панически бе затропала по вратата на гардеробната, за да ми съобщи, че детето е изчезнало, нямаше нито минути, нито часове; сега, когато гледах зейналия прозорец на спалнята и смачканата трева в крепостния ров отдолу, можеше да е пладне или късен следобед. Мари-Ноел, която спеше под купчината одеяла, принадлежеше към отминала епоха. Знаех само, че нещастието внезапно е връхлетяло замъка, докато повечето му обитатели ги е нямало.

Доячката посочи първо на мен, после на Бланш смачканата трева в рова, като в просъница чувах как пискливо повтаря едно и също:

— Видях я как падна… видях я как падна…

Закривеният й пръст на вещица, с който сочеше мястото на трагедията, забелените й очи, жестовете, имитиращи падането на тялото, пресъздаваха с ужасяваща яркост случилото се, а Шарлот, която се беше вкопчила в ръкава на Бланш и бърбореше: „Още дишаше, госпожице, приближих огледалце до устните й…“ беше нейна партньорка в ужасната драма.

Кошмарното пътуване отново започна. Камионът премина по алеята и през портата, понесе се по широкия белезникав път и излезе на шосето за Вилар, следвайки линейката, която вероятно беше тръгнала от замъка преди не повече от двайсет и пет минути. Но въпреки предчувствието ми за нещастие, което се беше сбъднало, с Бланш отново мълчахме, шофьорът Ернест беше единствената връзка помежду ни.

— Бях в църквата — изведнъж промълви тя. — Бях в църквата и се молех, когато се е случило.

— Не видях линейка, госпожице — обади се Ернест. — Сигурно сте излезли от черквата, преди линейката да дойде.

— Трябваше да се върна в замъка — прошепна тя. — Трябваше да се върна и да им съобщя, че детето е в безопасност. Може би щях да стигна навреме, за да предотвратя нещастието. — Замълча, след няколко минути каза: — Не биваше всички да се включат в издирването… Някой трябваше да остане… Ако някой от нас беше останал, това нямаше да се стане… — Най-накрая добави: — Не знам дали в болницата във Вилар има спешно отделение. Трябваше да я закарат в Льо Ман.

Хрумна ми, че думите й са неизбежното и безсмислено обобщение на поредицата от събития, предшестващи нещастието, както винаги правим, за да си докажем, че е било възможно трагедията да бъде избягната.

Десен завой, ляв, пак десен, после направо — шосето към Вилар дотолкова беше станало част от живота ми, че познавах всеки метър от него. На този завой снощи поднесе колата, шофирана от Гастон. Ето я локвата, която сутринта искреше като разтопено злато. Градът, който в шест сутринта блестеше, окъпан от дъжда, сега беше прашен и шумен. Работници разбиваха асфалта в една странична улица, коли бяха паркирани една до друга, болницата, която не бях забелязал, докато с Мари-Ноел обикаляхме пазара, сега веднага ми се наби в очите, сградата ми се стори неописуемо грозна. Бланш влезе първа, пак тя поговори в коридора с някакъв младеж в бяла престилка, после ме заведе в безличната чакалня и заедно с младежа продължи по коридора. След малко се върна, придружаваше я медицинска сестра — спокойна, невъзмутима, обучена като всички нейни колежки по света да се справя с хора, изпаднали в паника; езикът, на който говореше, също беше универсален, фразите можеха да са от разговорник, издаден в която и да било страна. Заведе ни в друга, по-малка чакалня и се обърна към мен:

— Засега не мога да ви кажа доколко сериозни са нараняванията й. Лекарят я преглежда в момента.

Бланш не седна, въпреки че сестрата й предложи стол. Прекоси стаята и застана с гръб към мен пред прозореца. Стори ми се, че се моли — навела беше глава, дланите й бяха сключени. Загледах се в картата на областта, прикрепена на стената, и видях, че Вилар е на двайсет километра от Мортан, откъдето черен път води до абатството „Гранд Трап“. На бюрото имаше настолен календар. На следващия ден се навършваше една седмица, откакто бях паркирал колата до катедралата в Льо Ман. Една седмица… Всичко, което бях казал и направил, бе тласнало семейството в замъка към злочестини и страдания. Отговорността и вината бяха мои. Жан дьо Ге, който се смееше пред огледалото в мизерната хотелска стаичка, ме бе оставил да разрешавам неговите проблеми, както намеря за добре. Като се замислех, всяка моя стъпка беше погрешна и бе причинила само беди. Глупавата ми самонадеяност и фактът, че не знаех нищо за тези хора и за семейната история, бяха довели до трагедията.

— Господин графе… — В чакалнята влезе едър грубоват лекар. Изражението му вероятно би обнадеждило роднините, скупчени в чакалнята, но през войната прекалено често бях виждал лекари със същите престорено оптимистични физиономии и разбрах, че краят е близо. — Аз съм доктор Мутие. Искам да ви уверя, че правим всичко възможно, за да спасим графинята. За съжаление има сериозни вътрешни увреждания и състоянието й е много тежко. Разбира се, тя е в безсъзнание. Казаха ми, че никой от вас не е бил в замъка, когато се е случило нещастието.

Бланш отново се нае с ролята на говорител, повтори безсмислената история.

— Прозорците в замъка са много големи — добави. — Франсоаз не беше добре. Сигурно й е прилошало, отворила е прозореца прекалено широко, навела се е и… — Не довърши изречението.

Лекарят машинално избърбори:

— Естествено, естествено. — После добави: — Графинята не беше по нощница, а облечена за излизане. Вероятно се е канела да се включи в издирването на детето…

Бланш го прекъсна:

— Когато сутринта излязохме, тя беше в леглото си — личният й лекар й беше забранил да става. И през ум не ни е минавало, че може да наруши забраната му.

— Госпожице, именно непредвидимото става причина за повечето нещастни случаи. Извинете за момент. — Излезе в коридора, зашепна на сестрата, долових няколко думи — „кръвопреливане“ и „Льо Ман“, изражението на Бланш ми подсказа, че и тя ги е чула.

— Ще й прелеят кръв — каза ми, без да откъсва поглед от вратата. — Очакват банки с кръв от болницата в Льо Ман.

Запитах се дали осъзнава, че за пръв път от петнайсет години е проговорила на брат си. Само че думите й бяха закъснели… безполезни. Той не беше тук, за да ги чуе.

Лекарят отново влезе при нас:

— Извинете, трябва да се върна при пациентката. Моля, изчакайте тук — никой няма да ви безпокои. Ще ви уведомя веднага щом настъпи промяна в състоянието й.

Бланш го хвана за ръкава:

— Един момент. Неволно чух, че сте поискали да ви изпратят банки с кръв от болницата в Льо Ман.

— Да, госпожице.

— Няма ли да стане по-бързо, ако брат ми даде кръв? С другия ми брат Пол имат кръвна група нула и са универсални кръводарители.

Лекарят се поколеба, погледна ме. Изтръпнах от ужас — съдбата ме поставяше пред ново, още по-страшно изпитание.

— Невъзможно е — смотолевих. — Много съжалявам, но моята кръвна група е А.

Бланш втрещено ме изгледа:

— Не е вярно! Само преди няколко месеца Пол каза, че с него сте универсални донори.

Поклатих глава:

— Объркала си се. Може би Пол има нулева кръвна група, не и аз. Не мога да помогна.

Лекарят нетърпеливо махна с ръка:

— Моля ви, не се притеснявайте. За предпочитане е да се прелее кръв, която е тествана в лаборатория. Няколко минути повече или по-малко няма да са фатални. От Льо Ман съобщиха, че вече са изпратили всичко необходимо.

Той озадачено ни изгледа, после излезе.

В продължение на няколко секунди Бланш не каза нищо. Изведнъж изражението й се промени — вече изглеждаше не изтерзана и неспокойна, а безмилостна.

„Разбрала е! — помислих си. — Най-после е разбрала, че не съм брат й. Издадох се!“ Ала вместо да ме изобличи, тя изрече бавно, сякаш не вярваше на думите си:

— Не искаш да я спасиш. Надяваш се да умре.

Ужасено се втренчих в нея. Тя отново ми обърна гръб и застана до прозореца. Мълчах. Нямаше какво да кажа, нито какво да сторя.

Продължихме да чакаме. От време на време в коридора се чуваха стъпки или гласове. Никой не влизаше в чакалнята. Камбаните на катедралата призоваха вярващите за обедна молитва. Отново се загледах в картата и видях, че разстоянието между Льо Ман и Вилар е четирийсет и четири километра. Лека кола щеше да го измине за около четирийсет минути. Възможно ли бе тези четирийсет минути да бъдат решаващи? Не знаех. Знаех само, че с Жан дьо Ге нямаме еднакви кръвни групи, че единствената разлика помежду ни може да се окаже фатална за живота на Франсоаз. Той можеше да я спаси, аз — не. Осъзнах, че този факт е символ на поредния ми провал. Жан дьо Ге беше човек от плът и кръв, аз — сянката му; невъзможно беше да го заместя.

Продължавах да се взирам в картата; разстоянието между двата града изглеждаше толкова кратко, но всеки завой означаваше намаляване на скоростта. Можеше да възникнат и непредвидени пречки — например ремонт на участък от шосето или образуване на колона от превозни средства, или пък дори катастрофа. Нямаше да разбера кога е пристигнала линейката, защото сигурно щеше да спре пред служебния вход. Не ме свърташе на едно място, излязох в коридора — хрумна ми, че ако съм отвън, някой ще дойде да ми каже какво е състоянието на Франсоаз. Дълго стоях пред чакалнята, но видях само някаква санитарка, която миеше пода.

В един часа дойдоха Пол и Рене. Посочих им помещението, където чакаше Бланш. Нямах желание да разговарям с тях; тя щеше да им предаде какво е казал лекарят. Рене отиде в чакалнята, но Пол се поколеба и се приближи до мен:

— Ернест още е отвън. Да му кажа ли да си тръгва?

— Аз ще му кажа.

— Как е тя?

Поклатих глава, излязох на улицата, заявих на Ернест, че няма смисъл да чака. Той се качи на камиона и потегли — изведнъж ми се стори, че почвата под краката ми се изплъзва. Погледът и гласът му изразяваха същото съчувствие, което долавях в очите на Гастон и Жюли, спомних си как старицата ми каза, че той имал дъщерички. Съжалих, че го отпратих, вместо да се кача в кабината при него и да го разпитам за жена му и за децата. Може би той щеше да ми вдъхне сили и смелост, за разлика от хората в бездушната чакалня, които щяха да ме посрещнат с ледено мълчание, дори да ме обсипят с обвинения.

Прекосих площада и без да мисля, тръгнах нанякъде, но вероятно подсъзнателно знаех къде трябва да отида. Скоро се озовах пред антикварния магазин. Вратата беше затворена, на витрината имаше бележка с надпис: „Понеделник — почивен ден“. Обърнах се, минах през старата градска порта, застанах на мостчето, загледах се в прозорците на приказната къщичка. Бяха затворени, клетката със зелените папагалчета я нямаше на балкона — внезапно ми се стори, че къщата по никакъв начин не е свързана с последните събития. Човекът, който снощи бе прекосил мостчето и прекарал нощта с Бела, беше някой друг. Дневната със сиви тапети, сините възглавнички и далиите бяха плод на въображението ми, също и спалнята, откъдето се виждаха покривите на къщите. Никога не бях прекрачвал прага на вълшебния дом, не бях виждал собственичката му. Бела — толкова умна, отзивчива и сърдечна — не съществуваше.

Отново минах през портата, пак погледнах затворения магазин и се върнах в болницата.

Пол ме чакаше на входа.

— Търсихме те — каза.

Веднага разбрах какво се е случило. Той ме хвана под ръка — странно, но жестът му бе някак покровителствен, заедно тръгнахме по коридора и влязохме в малката стая. Доктор Мутие ме чакаше заедно с Рене, Бланш и сестрата, която ни беше приела. Приближи се до мен и заговори, веднага забелязах промяната в тона му. Вече не беше отривист, рязък и авторитетен като на професионалист, който няма време за празни приказки — той говореше като човек, който може би е съпруг и баща.

— Съпругата ви почина — промълви. — Моите съболезнования. — Всички, с изключение на Бланш се взираха в мен; не отговорих веднага, затова лекарят добави: — Въобще не дойде в съзнание. Уверявам ви, че не е изпитвала болка.

— Значи… кръвопреливането е било напразно… — измънках.

— Имаше малък шанс да я спасим, но… травмите бяха прекалено сериозни и… — Мутие разпери ръце.

— Закъсняла е — прошепнах.

— Моля? — Той озадачено ме погледна.

— Колата от Льо Ман с кръвните банки е закъсняла.

— О, не, линейката пристигна за рекордно кратко време. Веднага направихме кръвопреливането. Повярвайте, че сторихме всичко възможно и до последния момент се надявахме на чудо. Уви, усилията ни бяха напразни. Не успяхме да я спасим.

Сестрата промълви: „Ще искате да я видите“ — не питаше, само съобщаваше факта, поведе ме по коридора, отвори вратата на малка стая. Заедно застанахме до леглото и загледахме Франсоаз дьо Ге. По лицето й нямаше наранявания, изглеждаше заспала, не мъртва.

Сестрата прошепна:

— Все си мисля, че изражението през първия час след смъртта показва истинската същност на човека. Действа утешително, нали?

Не бях сигурен в теорията й. Мъртвата Франсоаз изглеждаше подмладена, много по-спокойна и по-щастлива от жената, която сутринта блъскаше по вратата на гардеробната. Онази жена беше измъчена, изплашена, свадлива. Ако мъртвата Франсоаз беше „истинската“, то излизаше, че животът й е бил безсмислен, загуба на време.

— Знам какво преживявате — продължи сестрата. — Още по-тежко е, когато загубите наведнъж две любими същества.

Сепнах се. Две ли? В първия момент си помислих, че е чула за изчезването на Мари-Ноел и смята, че още не сме я намерили, после разбрах, че говори за бебето в утробата на Франсоаз.

— Имам дъщеря на единайсет години — промълвих.

— Доктор Мутие каза, че жена ви е щяла да роди син — продължи тя.

Отдръпна се, застана до вратата, сведе очи — сигурно мислеше, че искам да остана насаме с мъртвата. Вместо да се моля, се помъчих да си спомня дали съм бил преднамерено пренебрежителен с Франсоаз. Не успях. Толкова събития се бяха случили през шестте дни, откакто бях в замъка.

Радвах се, че още първата вечер й бях дал медальона с миниатюрата. Изглеждаше толкова щастлива и трогната… После почти не й обърнах внимание, ако не се смятат грижите, с които я обградих в петък вечер — доста жалка статистика. Щеше ми се да бях направил повече за бедната жена.

Излязох от стаята и отидох при другите.

— По-добре се върни вкъщи — каза Пол. — Телефонирах на Гастон да докара ситроена. С Бланш ще останем да уредим формалностите, а шофьорът ще закара с реното вас двамата с Рене.

По израженията им познах, че са обсъждали какво трябва да се направи. Тонът и жестовете им бяха някак тържествени, не ме занимаваха с подробностите, готови бяха да поемат цялото бреме. Хрумна ми колко погрешно е да се оставят сами близките на починалия. Сто пъти предпочитах да се обърнат към мен за съвет, да ми създадат някаква работа. Вместо това ме държаха настрани, което още повече подсили чувството ми за безполезност.

Бланш и Пол явно изпитаха облекчение, когато шофьорът пристигна. Изгаряха от желание да се махна, да не им преча. Рене безмълвно ме побутна да седна отпред, тя се настани на задната седалка.

Гастон изглеждаше покрусен. Не ме заговори, когато седнах до него, само разстла одеяло на коленете ми — странен и трогателен жест на съчувствие. Потеглихме, колата взимаше завой след завой по познатия път. Запитах се дали и Гастон като мен мисли за пътуването ни до Вилар и обратно — струваше ми се, че оттогава са изминали векове, сякаш никога не се беше състояло.

Кепенците на всички прозорци в замъка бяха затворени — първият знак на траур; предположих, че след като Пол се е обадил да съобщи тъжната вест, Гастон е наредил това да бъде сторено. Ала животът продължаваше. Ярката дневна светлина проникваше през процепите и образуваше шарки по пода на салона, а жестът в памет на Франсоаз, която най-сетне бе намерила покой, изглеждаше безсмислен и някак фалшив. Не слънцето и топлината й бяха навредили, а най-близките й, които не си бяха дали труда да я разберат, да й обърнат малко повече внимание, да я избавят от самотата.

Гастон беше наредил да поднесат храна в трапезарията, защото никой от нас не беше сложил залък в уста. От любезност към него седнахме на масата, въпреки че изобщо не бяхме гладни. В Рене се наблюдаваше невероятна промяна, разкриваща друга страна на характера й. Тя ми разказа как сутринта с Пол обиколили с колата всички ферми в радиус от десет километра и разпитвали за детето, върнали се в замъка в дванайсет и половина. „Странно е — помислих си — как също като войната внезапната смърт поражда съчувствие.“ Предизвикателната чувствена Рене се беше преобразила в нежна, блага и съобразителна жена, изгаряща от нетърпение да помогне на всички — предложи да приготви легло за момиченцето в стаята на Бланш, за да не бъде само, или да го вземе при себе си, изяви желание да я доведе от къщичката на Жюли; готова беше на всичко, та внезапната загуба да не е толкова мъчителна за Мари-Ноел.

— Мисля, че няма да се изплаши — промълвих. — Нямам обяснение, но смятам, че е подготвена.

Само преди няколко часа Рене щеше да заяви, че малката е ужасно разглезена, готова е на всичко, за да бъде център на вниманието, и трябва да бъде сурово наказана, но сега каза само, че децата сомнамбули не бива да спят сами.

След малко отиде в стаята си, аз останах в трапезарията и се замислих. Повиках Гастон и го изпратих да каже на Жюли за смъртта на Франсоаз и че я моля да съобщи на Мари-Ноел вестта за трагедията.

Той се поколеба, после промърмори:

— Свещеникът е при госпожа графинята. Сега ли искате да се срещнете с него или по-късно?

— Откога е тук?

— Госпожа графинята изпратила да го повикат веднага след като Шарлот й казала за злополуката.

— Кога е дошъл?

— Не знам, господин графе. Като се върнахме, разбрахме за нещастието, но нищо повече — жена ми и двете прислужници бяха изпаднали в истерия и говореха несвързано.

— Веднага ще се видя със свещеника. Но преди това кажи на Жермен, че я викам.

Лицето на Жермен беше подпухнало от плач, а като ме видя, отново се разрида. Изминаха няколко секунди, преди да се овладее.

— Дръж се, ако искаш да ни помогнеш — рекох й. — Иначе и на нас ще ни е по-трудно. Ще те питам нещо. Знаеше ли, че тази сутрин съпругата ми е станала от леглото и се е облякла?

— Не, господин графе. В девет часа й занесох закуската, тя още лежеше. Не поиска да й приготвя дрехи, не спомена, че ще става. Госпожица Бланш ме изпрати в селото да питам дали някой е видял детето, а като се върнах, отидох направо в кухнята. Повече не видях жива госпожа Жан…

Отново се просълзи, аз й казах да си върви и да изпрати Шарлот при мен.

След малко възрастната прислужница прекрачи прага на трапезарията; веднага забелязах, че няма и следа от истерията й. Изражението й беше невъзмутимо, в изпъкналите й очички долових предизвикателство. Запитах я направо, без всякакви предисловия:

— След като тази сутрин всички излязохме да търсим детето, ти разговаря ли с госпожа Жан?

За миг тя се поколеба, после отговори:

— Да, господин графе. Отбих се при нея, докато закусваше, та да я поуспокоя.

— Какво й каза?

— Ами че то нямаше много за казване, господин графе. Рекох и да не се ядосва, защото скоро ще намерят Мари-Ноел.

— Изглеждаше ли много разтревожена?

— Повече се притесняваше за душевното състояние на малката, господин графе. Внушила си беше, че Мари-Ноел не я обича. Каза ми: „Много е привързана към баща си и към Бланш, затова не обръща внимание на майка си.“ Точно тъй каза.

— А ти какво отговори?

— Казах й истината, господин графе — че когато един баща обожава дъщеря си, както вие обожавате Мари-Ноел, за майката винаги е трудно. Знам го, защото една моя леля имаше същите ядове. Още по-лошо стана, когато дъщеря и поотрасна — с баща й станаха неразделни, а леля ми я вкараха в лудницата.

— С подобни бръщолевения ли си искала да я успокоиш?

— Ако щете вярвайте, мъчно ми беше за нея, господин графе. Знаех колко самотна се чувства понякога.

Запитах се какви ли още злини и пакости е причинила на обитателите на замъка сега и в миналото тази двулична жена.

— Знаеше ли, че госпожа Жан е възнамерявала да стане?

Тя отново се поколеба, после смотолеви:

— Не ми каза нищо конкретно. Заяви само, че не й се стои сама в стаята, без да има кой да й извести какво става. Попита дали свекърва й е будна. Отвърнах, че тази сутрин се е поуспала, а госпожа Жан промърмори, че може би графинята ще подскаже къде може да е отишла малката. Взех подноса и отидох да се занимая с прането и гладенето. Не знаех, че повече няма да видя госпожа Жан. — Поклати глава, въздъхна, закърши пръсти, но скръбта й беше престорена, за разлика от искрените сълзи на Жермен.

— В колко часа се събуди майка ми?

Шарлот се позамисли:

— Не знам с точност, господин графе. Мисля, че беше малко преди десет. Позвъни, обаче като отидох в стаята й, каза, че не иска закуска. Съобщих й за Мари-Ноел. Тя сви рамене, не прояви никакъв интерес. Седна на нейното си кресло, аз й оправих леглото, после пак слязох в гладачницата. Бях там, когато стана нещастието. С жената на Гастон чухме как краварката изпищя, изтичахме навън… другото вече го знаете.

Тя сведе глава, сякаш беше обладана от силна скръб. Казах й, че е свободна, но преди да излезе, попитах:

— Как реагира графинята, когато й съобщи за трагедията?

Шарлот спря, обърна се и ме погледна:

— Беше потресена. Изплаших се да не й прилошее, затова изпратих да повикат свещеника. Страхувах се да й дам обичайното, нямаше да е разумно, нали разбирате?

— Да.

Изчаках я да излезе, качих се на горния етаж и през гардеробната и банята влязох в спалнята на Франсоаз. И тук някой беше затворил кепенците и прозореца. Леглото не беше оправено, само завивките бяха отметнати. Приближих се до прозореца, отворих го, също и кепенците. Первазът ми стигаше до хълбока. Възможно беше да седнеш на него, да се наведеш и случайно да политнеш надолу. Възможно, но малко вероятно. И все пак се беше случило… Отново затворих кепенците и прозореца. Огледах се, ала нищо не подсказваше за трагедията; излязох, тръгнах по коридора и се изкачих по стълбището, водещо към стаята в кулата.