Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (19)

Деветнайсета глава

Всички гледаха мен. Зърнах Пол и Рене на вратата на спалнята — стреснати от суматохата, бяха навлекли каквото им попадне. Като глава на семейството аз носех отговорността, от мен се очакваше да взимам решения, да изготвям планове. Първата ми грижа беше за Франсоаз, която неудържимо трепереше.

— Моля те, легни си отново — казах. — Скоро ще я намерим, не се безпокой.

Тя запротестира, но Бланш я заведе в спалнята.

— Вероятно е в парка или в гората — добавих. — Децата са много ранобудни. Не виждам смисъл да изпадаме в истерия.

— Чу ли какво ти казах? Изобщо не си е лягала! — през сълзи възкликна Франсоаз. — Жермен каза, че нощничката и била сгъната, леглото било оправено.

Лицето и клепачите на младата камериерка бяха подпухнали от плач.

— Да, леглото си беше както го оставих снощи, господин графе — измънка. — Малката даже не се е преоблякла, излязла е с копринената рокля и официалните обувки. Както валеше, като нищо се е простудила.

— Кой последен я е видял? — попитах. — В колко часа си е отишла в стаята?

— Беше с Бланш — каза Франсоаз. — Четохте книга, нали, Бланш? Преди малко ми каза, че към девет и половина си я изпратила да си легне. Мари-Ноел била неспокойна и превъзбудена.

Погледнах Бланш — лицето й беше изопнато от тревогата. Тя не ме удостои с поглед, а каза на Франсоаз:

— Всеки път се повтаря едно и също. Баща й я разстройва, после е способна на какви ли не глупости.

— Снощи изобщо не е била с Жан — намеси се Рене. — Той спеше в стаята си. Погрешно е да се разрешава на Мари-Ноел да присъства на официални събития и да общува с възрастни. Забелязах как вчера през целия ден се опитваше да бъде център на вниманието. Естествено е да е превъзбудена.

— На мен пък ми се стори по-кротка от друг път — обади се Пол. — А вечерта беше направо унила. И не е чудно, като се има предвид случилото се през деня. Станахме за смях пред хората от цялата област — от Вилар до Льо Ман. — Обърна се към Франсоаз и добави: — Бъди благодарна, че не присъства, спести си куп унижения.

— Защо пи толкова много? — попита „съпругата ми“ и отново се разплака. — Какво ще си помислят хората?

Забелязах, че Жермен е наострила уши да не пропусне нещо.

— Кажи на Гастон да вземе Жозеф и когото друг намери, за да претърсим парка — наредих й. — След малко ще дойдем и ние с господин Пол.

— Според мен тя е избягала, защото се е засрамила от поведението на баща си — процеди Пол. — Като всички нас, между другото.

— Не е вярно! — възрази Рене. — Чух я да се хвали пред всички, че баща й бил най-смелият човек на света, обаче тя нямало да каже защо. Бог знае какво са си помислили гостите, като я слушаха да дърдори като възрастна. На мен ми беше ужасно неловко.

— Смел ли? — озадачено промърмори Франсоаз. — Какво е имала предвид?

— Необходима е смелост, за да провалиш нарочно деня на онези, които са се скъсали от работа, за да осигурят успеха на най-голямото събитие за сезона — язвително заяви Пол. — Не е чудно, че от поканените петдесет души само двайсетина присъстваха на снощния банкет. Не го приемам като лична обида, а като оскърбление към цялото семейство.

— Причината е в лошото време — заяви Рене. — Хората се измокриха до кости.

Препирнята между съпрузите беше прекратена от почукване на вратата; всички едновременно погледнахме натам с надеждата, че ще видим детето, но на прага застана Шарлот — физиономията й беше на човек, който има да съобщи нещо важно.

— Извинете, господин графе, и вие, госпожо графиньо. Току-що научих за Мари-Ноел. Мисля, че аз последна я видях снощи. Като се качих на горния етаж, я зърнах да стои на колене пред гардеробната. Искаше да каже лека нощ на татко си. Викаше ви, обаче вие не я чухте, господин графе.

— Че как ще я чуе? — язвително процеди Пол.

— Защо не е влязла при мен? — обади се Франсоаз. — Не бях заспала. Само трябваше да почука и щях да я повикам.

— Вината е моя, госпожо графиньо — смотолеви Шарлот. — Казах й за нищо на света да не безпокои нито баща си, нито вас, мадам, защото трябва да си почивате, за да родите вашето момченце. Обясних й, че скоро ще си има братче, изпратено от Бог, което трябва да обича и закриля.

Тя ме стрелна с малките си очички, погледна Франсоаз, после отново мен, тънките й устни бяха разтегнати в раболепна усмивка. Знаех, че е надникнала в шкафа в стаята до спалнята на старата графиня и по разместените кутии е разбрала за снощното ми посещение. Нямаше да ме издаде, защото това означаваше да признае собствената си роля. Противно ми бе, че по неволя съм неин съучастник, но не можех да променя положението.

— Какво стана после? — попитах нетърпеливо.

— Ами… малката ми се видя доста разтревожена, господин графе. Каза нещо, дето направо ме потресе: „Татко обича само мен. Иска момче само защото така ще получим много пари.“ Тъй каза, честен кръст. Рекох й, че не бива да говори така, и че свещеникът и хората от замъка ще и се разсърдят, ако я чуят. Казах й още, че като дойде бебето, всички ще го обичаме — от татко й до Сезар, защото сме го чакали толкоз дълго. Тя дойде с мене до вратата към кухнята и се качи по стълбището към нейната си стая, аз пък отидох при госпожа графинята, която спеше кротко като ангел.

„По-точно е лежала в несвяст, след като й инжектирах морфин“ — помислих си. Всъщност сега нямаше значение. Важното беше, че Мари-Ноел е изчезнала, а тя бе избягала, защото отидох във Вилар, вместо да остана в замъка.

Шарлот се обърна към Бланш:

— Мислите ли, госпожице, че Мари-Ноел е отишла в църквата? В крайна сметка… — Тя се поколеба, отново ме стрелна с поглед, изражението й стана още по-угодническо. — Тъй, де… мисля си, че ако има нещо, от което се срамува, малката ще иде да се изповяда.

— Не! — отсече Бланш. — Първо щеше да дойде при мен.

Пол сви рамене:

— Вместо да си чешем езиците, да се облечем и да тръгнем да я търсим. Бланш, ти отиди при свещеника, с Жан и Гастон ще претърсим парка. — Погледна ме накриво и добави: — Разбира се, ако си в състояние да се движиш.

Не си направих труд да му отговоря; върнах се в малката стая, приближих се до прозореца, надвесих се навън. За миг ми се стори, че виждам трупа на момиченце със синя копринена рокличка, после разбрах, че въображението ми е изиграло лоша шега — в крепостния ров имаше само бръшлян, коприва и бурени.

Гастон дойде да ми каже, че и кучето го няма. Жозеф отишъл да го нахрани, но колибката била празна. Странно, ала сякаш камък ми падна от сърцето. Ако Сезар беше с момиченцето, щеше да го пази. Освен това дете, което е решило да се самоубие, не взима куче със себе си.

С хората, които щяха да участват в претърсването, се събрахме през замъка и си разпределихме маршрутите, на мен се падна територията, на която вчера се беше провел ловът. Дърветата бяха подгизнали от проливния дъжд, изгнилите опадали листа бяха като мек килим. Под слънчевите лъчи, проникващи между клоните, дърветата се открояваха ясно, не бяха смътните силуети, които бях видял вчера. Тази сутрин нямаше мъгла, дъждът не се стичаше по клоните, апатично приведени към влажната земя, ярката светлина посребряваше шубраците, дъждовни капки, чисти като езерца, за миг проблясваха в листата, които падаха и се сливаха с почвата.

Кръстосвах пътеките, надничах в рововете и между гъстите храсти, ала знаех, че няма да я зърна — малка Артемида, повела хрътката си, невинно момиченце, заспало под някое дърво. Въртях се из гората, защото не се сещах къде другаде да търся, пък и тук не чувах виковете на другите мъже, които ме дразнеха, защото бяха безполезни и глупави като например хрумването на Жозеф с вила да претърсва копата сено. Щяхме да намерим Мари-Ноел само ако тя го пожелаеше — нито тук, нито там, а скрита в символичния си храм.

Излязох от гората и отново се озовах сред ливадите; едва сега забелязах, че докато съм вървял, съм описал полукръг, на ярката светлина видях фабриката, наполовина скрита от стената около постройките, високият комин беше като молив, забит в небето. Проврях се под телената ограда, прекосих една ливада, в която пасеше бял кон, отворих вратичка, скрита сред диви шипки и коприва, и влязох в овощната градина зад къщата на управителя. Прозорците, обърнати на запад, приличаха на празни очи, ала буренясалата градина блещукаше като капчиците дъжд в гората, прозрачен воал от роса обвиваше опадалите пурпурни ябълки, пара се вдигаше от земята, затоплена от слънцето. Къщата не изглеждаше запустяла, само заспала. Пълзящите растения бранеха стените и прозорците, богатата реколта в двете градини, която никой не събираше, беше като ехо от несбъднато минало — минало, което изведнъж се беше сляло с настоящето заради открехнатия прозорец до вратата с напукана боя, затворен здраво при предишното ми посещение преди три дни.

Някой се приближи до прозореца и се загледа в мен, тръгнах по разкаляната пътека, обсипана с опадали ябълки. Като се приближих, видях, че жената до прозореца е Жюли; направи ми знак да пазя тишина и прошепна:

— Как дойдохте толкова бързо? Че аз само преди десет минути изпратих момчето в замъка да ви каже новината. Звънях по телефона, обаче никой не се обади.

Нямах представа за какво говори, но се изплаших. В кафявите и очи, толкова топли и жизнени, прочетох тревога. Интуицията никога не ме подвеждаше, мрачното ми предчувствие се задълбочи.

— Не са ми предали никакво съобщение — казах. — Дойдох случайно.

Прекачих се през прозореца и се озовах в някогашния салон, сега превърнат в склад. Прозорецът, до който стоеше Жюли, беше откъм овощната градина, другият гледаше към кладенеца. Слънчев лъч озари восъчножълтото личице на момиченцето, завито с няколко одеяла, до него лежеше Сезар, пъхнал муцуна между предните си лапи. Представял си бях, че Мари-Ноел е мъртва, но гледката беше още по-мъчителна. Малката не беше разкъсана от диво животно, нито смазана от падането в пропаст, само безкрайно самотна.

— Намерил я е един работник, и то благодарение на Сезар — обясни старицата. — Кучето стояло на стража до кладенеца. Сигурно е слязла по стълбата и цяла нощ е лежала върху стъклата и отломките от зидарията. Била заспала, не се събудила дори когато човекът я донесъл тук. Дойдох веднага, щом той ме повика.

Заспала! А пък аз си помислих, че е мъртва! Обърнах се към Жюли, сбръчканото и лице изразяваше учудване и страхопочитание, не скръб. Тя ме хвана под ръка и отново зашепна:

— Едно време госпожа графинята ходеше насън. Нищо чудно сомнамбулизмът да се предава по наследство, господин Жан. Мисля си, че малката не е изляза току-така. Сигурно е имала нещо наум.

Докоснах писмото в джоба си. Принадлежеше на Жан дьо Ге, но и на мен. В моето съзнание бе запечатан и образът на дрогираната старица, просната на грамадното легло. Майката на Жан дьо Ге се усмихна, когато отнех страданието й, ала аз не го поех върху себе си, а го прехвърлих на Мари-Ноел.

Личицето й беше като издялано от мрамор — глава на ангелско създание, усамотено, недосегаемо, погребано в студен манастир.

— Горкичката! — отново зашепна Жюли. — На тази възраст децата много фантазират, увличат се по едно или друго. Например аз си бях харесала едно момче от селото и като сянка ходех подир него. Сестра ми пък се влюби в учителя си. Мари-Ноел се е запалила по религията — сигурно гледа от леля си Бланш, ама ще й мине. — Тя нежно прокара длан по одеялото, силните й ръце бяха сбръчкани като лицето й, под нокътя на палеца й беше набита пръст. Писмото в джоба ми, което ми се струваше безценно — ключ за тайнствена врата, изведнъж се превърна в безсмислено парче хартия. Представих си как след години жена, копие на Бланш, ще го намери забутано в някакво чекмедже, ще го прочете, преди да го хвърли в кошчето за смет, и намръщено ще се пита кога и защо го е писала — страданията и мъката, които са я отвели до кладенеца, ще бъдат заличени от паметта й.

— Знаете как е — продължи старицата. — В края на краищата, в замъка малката е заобиколена от жени, време е някой да й каже какво я очаква. Децата на тази възраст са като кълнове, израстват бързо. Ернест, който я намери, има три момичета. Първото, което ме попита, беше колко е годишна. Отговорих, че още няма единайсет, а той рече, че най-малката му дъщеря съзряла на десет години, ако се сещате какво искам да кажа. Страшно е, когато момичето стане девойка и не е подготвено. Нищо чудно това скоро да се случи и с Мари-Ноел.

Щеше ми се да притежавам здравомислието на тази селянка, нежността и далновидността й. Искаше ми се да знам онова, което беше известно на Ернест, баща на три момичета. Изнасянето на лекции за историята на Франция не ме беше подготвило да бъда глава на семейство… всъщност само играех тази роля.

— Не знам какво да й кажа — промълвих, — нито как да постъпя.

Жюли ме изгледа състрадателно:

— За нас, селяните, тези неща са простички, обаче вие в замъка сте си измислили разни там усложнения. Понякога се чудя как живеете… всичко е толкова… престорено.

Под грубите одеяла Мари-Ноел се поразмърда, но не се събуди. Колко по-лесно щеше да бъде, ако можеше завинаги да остане тук, в този отрязък от време, да й бъдат спестени трудностите, които животът неизбежно щеше да й поднесе. За Жюли тя беше едва покълнало растение, на което е необходима светлина, за мен — безвъзвратно загубена частица от собственото ми аз.

— Странно — прошепнах. — Като разбрах за изчезването й, първата ми мисъл беше, че се е удавила.

— Да се удави ли? — озадачено попита старицата. — Че къде да се удави, на километри от тука няма ни езеро, ни блато. — Погледна през прозореца и добави: — Знаете, че от петнайсет години кладенецът е пресъхнал.

Обърна се, погледите ни се срещнаха, изведнъж почувствах, че повече не мога да крия тайната си. Предполагах, че Жюли вече се е досетила за истината, разбрала е, че съм измамник, представящ се под чуждо име.

— Не знаех — избърборих. — Нищо не знам. Не съм оттук, чужденец съм.

— Ако разрешите, господин графе, ще ви кажа каква ви е бедата — винаги сте били чужденец за работниците, фабриката не ви интересуваше. Загърбихте наследството си и вашето семейство, позволихте на друг човек да ви заеме мястото и да ви поеме отговорностите.

Потупа ме по рамото, разбрах, че говори и за миналото, и за настоящето. С нея принадлежахме към различни светове.

— Научи ме как да живея — промълвих. — Ти си практична и мъдра.

Старицата се усмихна, бръчиците в ъгълчетата на очите и се вдълбаха по-силно:

— Няма да ме послушате, господин Жан. Никога не сте ме слушали, даже като ви плясках по дупето, когато бяхте малък. Сам си взимате решенията, не позволявате на никого да ви се меси. Ако сега сте недоволен от живота, то е, защото все се стремяхте към нови вълнуващи приключения, не обръщахте внимание на трайното, постоянното. Вярно е, нали? Все тъй правите, още откак бяхте ей толкова висок. Сега наближавате четирийсетте, късно е да се променяте. Няма начин да върнете младостта си, както не можете да върнете сред живите горкия господин Дювал, чието единствено престъпление бе, че се грижеше за фабриката, докато ви нямаше, а вие с хората от групата ви го набедихте за сътрудник на германците, застреляхте го и го хвърлихте в кладенеца.

Отново ме изгледа съчувствено, осъзнах, че нито ме обвинява, нито ме осъжда. Тази жена, семейството в замъка, всички в околността знаеха, че Жан дьо Ге е убил Морис Дювал. Само аз, двойникът, не бях сигурен дали наистина е било така.

— Жюли, къде беше ти, когато го застреляха?

— В моята къщичка до портата. Нищичко не видях, но чух всичко. Обаче не ми влиза в работата — нито тогава, нито сега. Стореното не може да се поправи и засяга само вас, не и мен.

През портата мина камион, зави към къщата.

Обърнах се към старицата, която още ме държеше за рамото, и попитах:

— Ти харесваше ли Морис Дювал?

— Всички го харесвахме, такъв човек беше. Притежаваше онези качества, които на вас ви липсват. Затова баща ви го направи управител на фабриката. Извинете, че ви го казвам, господин Жан, ама не мога да си кривя душата.

Чух стъпки, приближаващи се към къщата, също и гласове, но ниските сгради скриваха пътеката. Жюли промърмори:

— Значи са им предали моето съобщение. Някой от замъка е дошъл. Пренесете малката до колата, после я сложете да си легне — сигурно няма да разбере, че спяща е дошла чак до тук.

— Не е било пристъп на сомнамбулизъм. Искала е да слезе в кладенеца. Всичко, което току-що научих от теб, го потвърждава.

Заради лъжата за изгарянето на ръката ми, поведението ми по време на лова и уклончивите ми отговори Мари-Ноел си беше внушила, че баща й е грешник. Решила бе да изкупи греховете му по свой начин, като приеме ролята на жертвата. Само така можеше да му изпроси опрощение. Извадих писмото и го препрочетох. Не беше само парче хартия, а доказателство за вярата й.

Някой влезе в канцеларията, мина през кухнята и по коридорчето. Жюли се приближи до вратата, притисна пръст до устните си, после прошепна:

— Тихо. Детето още спи.

Мислех, че е дошъл Гастон или Пол, но се излъгах. Беше Бланш.

— Госпожице?! — възкликна старицата, машинално погледна мебелите, натрупани до стените, после мен, изглеждаше смаяна и развълнувана. — Не трябваше да идвате, госпожице. Казах на Ернест да предаде, че малката е в безопасност. Аз щях да я пазя, пък и господин графът дойде преди десет минути.

Бланш не отговори. Коленичи до Мари-Ноел, внимателно отметна одеялата — видях, че малката си е сложила палтото и носи дебели чорапи и здрави обувки. Дрехите й бяха изцапани с вар и пръст и разкъсани тук-там. Представих си какво е направила снощи — отвързала е кучето, вървяла е в тъмното към фабриката, стигнала е до кладенеца — черна дупка в мрака, после бавно е слязла по стълбата и е легнала на дъното, кръглото парче нощно небе е останало високо над нея.

Бланш се обърна към старицата:

— Къде я откри? — Говореше толкова тихо, че едва я чувах.

Жюли въпросително ме изгледа, сякаш се колебаеше какво да отговори.

— Ернест я намери, госпожице, тука, в къщата. Не ви ли каза?

— Каза, че била в един от цеховете, но постройките нощем винаги се заключват. Освен това по дрехите й са полепнали стъкълца, цялата е във вар.

Запитах се защо лъжат и Ернест, и старицата. Старата мома се втренчи в Жюли, а възрастната селянка, която до този момент беше пряма и откровена, изведнъж се преобрази, сконфузено забърбори, че сигурно не е разбрала какво й е казал Ернест, слушала го била с половин ухо, защото хранела кокошките, когато той дошъл да й каже, че е намерил момиченцето, заспало в къщата на управителя…

— Не видя ли, че джобовете й са пълни със стъкло? — прекъсна я Бланш.

Старицата не отговори. Отново ме погледна, все едно търсеше помощ, а Бланш извади от джобовете на момиченцето шепа красиви миниатюрни фигурки — чайниче, голямо колкото нокът, вазичка, флаконче… между тях имаше мъничко, прекрасно изработено копие на замъка, двете кули бяха счупени.

— Изработени са преди войната — промълви. — Знам го със сигурност, защото са по мой проект.

За пръв път извърна очи от детето, погледна мебелите, натрупани до стената, сандъците с покъщнина, книгите — вещи, складирани в някогашния салон на къщата, недокосвани, неизползвани. Сякаш очите ми внезапно се отвориха, разбрах, че всичко тук някога е било част от живота й. Тази стая й беше позната като потискащата й спалня в замъка, само че в нейните спомени помещението беше изпълнено с радост и смях, не мъртво като сега. Този прашен салон в къщата на управителя сигурно е бил гнезденцето на мъж и жена, които са се обичали, били са верни на миналото и на традициите, мечтаели са за щастливо и безоблачно бъдеше след края на войната. След трагедията Бланш се е превърнала в друг човек, скръбта е попарила надеждите й, на кръста, пред който коленичеше в спалнята си, беше разпънат не Спасителят, а нейният блян.

Нещо ме подтикна да извадя от джоба си писмото и да й го подам. Докато я наблюдавах как чете и устните й се движат беззвучно, разбрах, че случилото се през онази страшна нощ преди петнайсет години не е станало случайно, а е било подготвено и извършено от безсърдечен и безчувствен човек, завиждащ на другия, който според Жюли е притежавал всички качества, липсващи на убиеца.

— Малката има кръв по дланите — изведнъж каза старицата. — Одеве, като я завих, не забелязах ръцете й да са наранени.

Бланш безмълвно ми върна писмото, двамата коленичихме до детето. Тя хвана ръцете му, полека отвори юмручетата му. И на двете длани имаше само белези от порязване, никаква кръв, нито прах или полепнали стъкълца. С Бланш не продумахме. Тя бавно вдигна глава:

— Жюли, кажи на Жак да телефонира на свещеника и да го помоли веднага да дойде тук. После намери в указателя номера на манастира „Сакре Кьор“, обади се и попитай възможно ли е игуменката да разговаря с госпожица Дьо Ге.

Старата селянка смаяно я зяпна, после впери поглед в мен.

— Не! — извиках. — Не…

Сезар се стресна от гласа ми и скочи, готов да защитава детето.

— Луда ли си! — обърнах се към Бланш. — Не разбираш ли, че го е сторила нарочно, заради мен, задето изгорих ръката си?

— Жюли, направи каквото ти казах — процеди старата мома.

Изправих се, изтичах до вратата и се облегнах на нея.

Старата селянка смутено поглеждаше ту мен, ту Бланш.

— Няма смисъл да викаме свещеника — промълви. — Мари-Ноел не е пострадала, само се е порязала. Дъното на кладенеца е осеяно със стъкълца.

— Какво каза? — сепна се Бланш. — В кладенеца ли е слязла?

Жюли прехапа език, но вече беше късно.

— Да, госпожице. И какво, ако е слязла до дъното и е заспала там? От петнайсет години насам кладенецът е пресъхнал. Какво, ако горката Мари-Ноел е дошла дотук в съня си или в будно състояние заради вас двамата, или заради себе си, и защото има прекалено развинтено въображение? Има ли значение за миналото, дето никога няма да се върне? Защо някой в замъка не се погрижи за бедничкото дете и му дари обич? Не трябва да търсите по ръцете й белези от раните Христови, а да я подготвите за промяната, която скоро ще настъпи в тялото и.

Бланш пребледня. Чувствата, които толкова дълго бе таила в себе си, забушуваха и изригнаха.

— Как смееш да сквернословиш? — просъска. — Бдя над Мари-Ноел, откакто се е родила. Дарих и цялата си любов, отгледах я като свое дете, защото майка й е глупачка, а баща й — самият дявол. Няма да позволя да я сполети моята съдба, да страда като мен. Създадена е за друг свят, за друг живот. Белезите на дланите й са най-яркото доказателство. Самият Господ Бог ни говори чрез нея.

От нежността и патоса й нямаше и следа. Бланш, която бе влязла в къщата, изпълнена с толкова много спомени, се превръщаше в друга жена — озлобена фанатичка, която иска да принесе в жертва най-любимото си същество.

— Грешите, госпожице — вирна брадичка Жюли. — Ако Бог иска да повика детето при него, ще го направи, когато пожелае, не защото господин графът е убил вашия любим. Мари-Ноел ще страда само заради онова, дето й причинявате; да, точно така — вие, баща й, баба й, всички в замъка. До един сте изхабени и лениви безделници. Прави са ония, които казват, че е време в тази страна да избухне нова революция, та ако не друго, поне да се отървем от завистта и омразата, които се разпространяват с ваша помощ… Вижте какво направихте! Събудихте я, сега ще разбере какво е станало! — възкликна, без да си дава сметка, че високият й глас, изпълнен с негодувание, накара Сезар да залае и стресна малката. Мари-Ноел отвори очи, седна и любопитно ни изгледа, после промълви:

— Сънувах страшен кошмар.

Бланш се наведе и е прегърна:

— Било е само сън, миличка, сега си с мен, няма да позволя нищо лошо да ти се случи. Ще те заведа на едно място, където ще те разбират и ще се грижат за теб. Никога повече няма да изживееш ужаса и страха, които си преживяла в кладенеца.

Мари-Ноел спокойно заяви:

— Изобщо не беше ужасно и не се изплаших. Жермен каза, че там живеят призраци, но аз не видях нито един. Тук, във фабриката, хората са щастливи. Призраците са в замъка.

Сезар се успокои от гласа й и отново легна до нея. Тя го погали и добави:

— Горкичкият, сигурно е гладен, аз също умирам от глад. Може ли да отида с госпожа Ив у тях и да взема малко хляб?

В канцеларията в другия край на къщата телефонът зазвъня. Внезапното дрънчене ни върна към действителността. Жюли машинално пристъпи към вратата, аз я отворих, Бланш колебливо се изправи. И тримата реагирахме машинално, само Мари-Ноел изглеждаше разтревожена.

— Дано не е началото — прошепна.

— Началото на какво? — попитах.

— На моя ужасен кошмар. — Тя отметна одеялата, изправи се, изтупа праха от палтото си и ме хвана за ръката. — Светата Дева се тревожи за нас. Каза ми, че баба иска мама да умре. В съня си и аз исках същото. Ти също, татко. Всички бяхме виновни. Много се изплаших. Можеш ли да направиш нещо, за да попречиш сънят ми да се сбъдне?

Предположих, че Жак е вдигнал телефона, защото звъненето престана, през отворената врата чух тихия му глас. Жюли безмълвно мина край мен, отиде в кухнята, след миг Жак престана да говори по телефона, двамата със старицата си зашепнаха, после тя се върна, застана на прага и ми направи знак да изляза. Пуснах ръката на Мари-Ноел, приближих се до старата селянка.

— Обади се Шарлот. Търсеше господин Пол — прошепна тя. — Казах и че сте тук с госпожица Бланш, а тя рече веднага да се върнете в замъка. Случило се било нещастие. Заръча да оставите детето при мен.

Този път шестото чувство не ме беше излъгало. Жюли наведе глава. Обърнах се. Мари-Ноел беше коленичила на прашния под и подреждаше стъклените фигурки. Най-отпред сложи замъка със счупените кулички, изведнъж забеляза драскотините по дланите си, разгледа ги и каза на Бланш:

— Сигурно съм се порязала, но не си спомням как е станало. Ще ми останат ли белези? Трябва да ме превържеш, както превърза татко?