Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (14)

Четиринайсета глава

Тази вечер тайно благославях Франсоаз — заболяването й ми даде повод да избегна по-нататъшното общуване с членовете на семейството. Много по-лесно беше да седя до леглото й, отколкото в салона заедно с Рене и Пол. Сложих малката да си легне, после отидох при Франсоаз. Занесох й топла вода от банята, гъба, сапун и хавлиена кърпа, после четка и паста за зъби, ролките за коса, бурканчето с крем и нощната й шапчица. Прислужвах й като санитар в болница или като човек, на когото спешно се е наложило да окаже първа помощ. Спомних си как през войната от време на време излизах от катакомбите, където се занимавах с дешифриране на документи, шофирах линейка или се занимавах с нещо друго, изникнало през онези страшни нощи. Внезапната близост, възникваща между мен и непознатите хора — повечето жени и деца, изплашени до смърт или ранени, ми вдъхваше същото състрадание и смирение, което изпитвах сега, докато помагах на Франсоаз. Благодарността и беше безгранична като на онези нещастници. Непрекъснато и учудено повтаряше, че съм много мил с нея.

— Защо реагираш така? — попитах. — Какво очакваше?

— Не съм свикнала — промълви тя. — Обикновено не си толкова грижовен. Случвало се е да съм уморена и да си легна рано, а ти оставаш в салона да си говориш с Пол и с Рене. А може би тази вечер ги избягваш, за да не те разпитват какво си правил във Вилар, така ли е?

И тя като момиченцето интуитивно долавяше истината; целунах я, изключих осветлението и се запитах дали не се е досетила, че съм скрил нещо, което се е случило през деня.

Едва когато се върнах в гардеробната, си спомних, че съм взел от банката писмо от някой си адвокат Талбер. Сгънатият лист хартия още беше във вътрешния ми джоб.

Извадих писмото и го прочетох. Съдържанието беше безмилостно ясно. Адвокатът подчертаваше, че стъкларската фабрика работи на загуба (това поне вече знаех) и че затварянето й е неизбежно, освен ако не се намерят пари от другаде, например от продажба на ценни книжа или земи, както беше предложила Бела. Добавяше, че на драго сърце ще дойде в Сен Жил в удобно за мен време, за да обсъдим положението, и тъй като въпросът не търпял отлагане, предлагаше срещата да се състои възможно по-бързо. Предполагах, че именно това писмо е подтикнало Жан дьо Ге да замине за Париж и да се опита да издейства по-изгодни условия от „Карвале“.

Следващият ден беше събота; реших да отида във фабриката рано сутринта, преди Пол да е станал и да е изпил кафето си, за да проверя дали не е пристигнало писмо от парижката фирма. Предполагах, че заседанието на съвета на директорите е било в петък, и писмото, изпратено веднага след това, би трябвало да пристигне днес. Отидох да изкарам колата от гаража много преди Гастон да дойде да ми приготви дрехите и да вземе подноса. Този път Сезар ме пропусна, без да залае; като минах край колибката му, го погалих, той завъртя опашка — усетих се като победител. Наоколо нямаше жива душа. Предположих, че старицата е в обора при кравите, мъжът с гащеризона се беше привел и усърдно копаеше в нивата. Седнах зад волана и потеглих; на излизане от селото завих вляво по правия път през гората — шофирах машинално, сякаш цял живот бях минавал по този маршрут, нищо не ми се струваше чуждо и странно. Пътуването до фабриката, пришпорването на колата по правия път между дъбовете и кестените беше елемент от ежедневието ми. Усещането за принадлежност не ме напусна и когато ударих спирачки до портата, слязох и поздравих работниците от първа смяна.

На път за къщата зад най-големия цех срещнах пощальона и разбрах, че съм постъпил правилно, като дойдох толкова рано. Влязох в канцеларията тъкмо когато Жак преглеждаше пощата. Той се обърна и зяпна от изненада.

— Добър ден, господин графе. Какво неочаквано посещение! Господин Пол предупреди, че днес и двамата няма да идвате във фабриката.

Запитах се защо го е казал. Може би днес имаше някакъв празник.

— Очаквам писмо от „Карвале“ — отвърнах лаконично.

Той продължи да ме зяпа. Вероятно деловият ми тон го изненада.

— Надявам се, че всичко е наред — смотолеви.

— И аз. Виждам, че са донесли пощата. Да проверим дали има вест от Париж.

Жак погледна снопчето писма, които още държеше. Веднага забелязах продълговатия плик с печата на „Карвале“.

— Ето го — казах. — Благодаря.

Издърпах плика, Жак дискретно се отдалечи, докато четях писмото. Нямаше неприятни изненади. От фирмата потвърждаваха уговорката ни по телефона и прилагаха новия договор. Изразяваха задоволство, че в крайна сметка сме стигнали до споразумение.

— Жак, имаме ли предишния договор?

— Да, господин графе, в папката на бюрото ви е.

— Намери го, ако обичаш, междувременно ще прегледам другите писма.

Жак се подчини, но изглеждаше озадачен. Наблюдавах го изпод око и видях как отвори папка, поставена на видно място; набързо прехвърлих пощата — останалите пликове съдържаха фактури и сметки. Той безмълвно ми подаде договора; седнах зад бюрото и сравних двата документа, които се различаваха само по условията за предоставяне на готовата продукция. Не разбирах нищичко от делови отношения и сметки, не знаех какво количество стъклени изделия произвежда фабриката, но най-важното ми беше ясно — че в бъдеще „Карвале“ ще плащат по-малко за стоката, която им изпращаме.

Извадих от джоба си писмото от адвоката и го разгърнах редом с договорите.

— Искам да прегледам сметките — обърнах се към Жак. — Интересува ме сумата, необходима за заплати, стойността на продукцията и така нататък.

Човекът се облещи:

— Ама… нали преди да заминете за Париж, тримата с господин Пол направихме всички изчисления…

— Ще ги направим отново.

Работата ни отне около час и половина; цифрите не ми говореха нищо, понякога ми доскучаваше, но общо взето, бях запленен от тази непозната дейност. След като свършихме, Жак отиде в кухнята да приготви кафе, аз сравних крайните суми, които ми беше дал, с онези, които щяха да се получат при условията на новия договор. Излизаше, че Жан дьо Ге трябва да намери отнякъде пет милиона франка, за да покрие загубите. Разбрах защо е искал да закрие фабриката. Нямало е друг изход, ако не е желаел да продаде земя или ценни книжа. И досега фабриката беше губеща, а при новите условия щеше да се превърне в скъпа играчка, краткотрайна и чуплива като стъклените изделия, които произвеждаше. Глупавата ми сантименталност щеше да струва на собственика скъпо и прескъпо.

Сгънах новия договор, пъхнах го в джоба на сакото си при писмата, отидох в кухнята при Жак. Той ми подаде чаша димящо кафе:

— Заповядайте, господин графе. Редно е да се подкрепите след толкова много работа. Знаете ли, още се учудвам на успешната ви мисия в Париж. Признахте, че заминавате без всякаква надежда, но явно личният контакт е променил нещата в наша полза.

— Никой няма да остане на улицата — промърморих. — Това е най-важното.

Жак вдигна вежди:

— Нямах представа, че толкова сте се тревожили за хората. Вярно, че отначало щяха да са потресени, но после щяха да си намерят работа. Отдавна знаят, че може би ще се наложи фабриката да бъде затворена, и са подготвени за най-лошото.

Отпих от кафето, изведнъж ме обзе силно разочарование. Казах си, че може би намесата ми е била безсмислена.

Някой почука на външната врата, Жак се извини и се върна в канцеларията. Огледах се — стоях в голяма кухня, вратата в дъното водеше към другите помещения в къщата. Тласкан от любопитство, я отворих и видях коридор, застлан с каменни плочи — от двете му страни имаше стаи, стълбище водеше към втория етаж. Тръгнах по коридора, надникнах във всяка стая. Помещенията бяха празни, стените бяха напукани, плътен слой прах покриваше подовете. В последното — красива квадратна стая с дървена ламперия — бяха складирани мебели, дървени каси, пълни с фаянсови съдове, столове, натрупани един върху друг; стаята изглеждаше изоставена, сякаш собственикът беше събрал на едно място всичките си вещи и ги бе забравил. На стената висеше календар от 1941 година, наблизо имаше голям кашон с книги. Наведох се, извадих една и я разгърнах. На титулната страница беше написано „Морис Дювал“.

Нещо прошумоля до прозореца. Обърнах се. Някаква пеперуда, останала след дългото лято и пробудена от слънцето, се мъчеше да се изскубне от паяжината, в която беше впримчена. Опитах се да отворя прозореца, но рамката се беше разсъхнала — вероятно не беше отварян от години. Освободих пеперудата от капана, за секунда тя кацна на перваза, после отново литна сред паяжините.

Чух стъпки откъм кухнята, обърнах се. Жак стоеше на прага и ме наблюдаваше. Поколеба се, после влезе и неспокойно запристъпва от крак на крак, после почтително запита:

— Търсите ли нещо, господин графе?

Запитах се да не би мебелите и предметите да са му поверени на отговорно пазене и дали не съм нарушил някакъв етикет, като разгледах къщата.

— Защо държим тези неща? — Посочих мебелите.

Жак изумено ме изгледа, после извърна очи:

— От вас зависи, господин графе.

Отново се обърнах към мебелите, натрупани до стената — забравени, безполезни. Колко потискаща беше гледката… а някога тази стая е била обитаема, била е приемна или трапезария.

— Жалко, че са захвърлени — промълвих.

— Да, имате право.

Престраших се да задам въпрос, който Жан дьо Ге не би задал, защото знаеше отговора:

— Смяташ ли, че трябва да използваме тези стаи? Да разрешим на някого да живее в къщата, вместо да стои празна.

Жак не отговори веднага; продължи да се суети, оглеждаше се, взираше се в мебелите, но избягваше погледа ми. Накрая промърмори:

— Кого имате предвид?

Отново се озовах в задънена улица. Приближих се до прозореца, погледнах навън.

Цеховете бяха вляво, вдясно — селскостопанските постройки; и едните, и другите опасани от ограда. Къщата с малката градинка се намираше по средата, досами нея имаше полуразрушен кладенец с ръждясала макара.

— Защо не се преместиш тук? — попитах.

Горкият човек още повече се разтревожи, вероятно реши, че някъде е сгрешил и сега си изкарвам недоволството.

— С жена ми много си харесваме къщичката — смотолеви. — Селцето е на един хвърлей място от фабриката, а съпругата ми обича да е сред хора. Тук ще се чувства много самотна, освен това… — Той смутено млъкна.

— Какво?

— Хората ще си помислят, че е малко… странно. Толкова време сградата е била необитаема, пък и… извинете, господин графе, но местните още помнят трагичните събития, които се разиграха тук. Не знам дали ще се намери човек, който да се съгласи да живее в тази къща. — Отново се поколеба, после явно събра смелост и заговори бързо като картечница, все едно нещо го подтикваше да излее, каквото му е на сърцето. — Господин графе, щяхме да го приемем, ако в двора на фабриката се беше разиграло сражение между две войски. Но господин Дювал, последният обитател на къщата, бе измъкнат от леглото посред нощ, собствените му съотечественици го застреляха, нарязаха трупа му със стъклото, произвеждано във фабриката, и хвърлиха парчетата в кладенеца; вярно, че се случи отдавна и ние предпочитаме да го забравим, обаче сам разбирате, че едва ли някой ще доведе тук жената и децата си.

Мълчах. Нямаше какво да кажа. Пеперудата отново се помъчи да се освободи от паяжината; пак протегнах ръка да я спася от смъртта, която тя упорито търсеше, и в полезрението ми попадна полуразрушеният кладенец, заобиколен от бурени и коприва.

— Да, разбирам — промълвих. — Имаш право.

Излязох, минах по коридора и през кухнята се върнах в канцеларията — това помещение не изглеждаше запуснато и изоставено може би заради миризмата на цигарен дим и папките и документите, натрупани навсякъде. За момент застанах до бюрото, погледнах разписките и фактурите — нямах повече работа тук. Вече знаех горчивата истина. Стъкларската фабрика щеше да продължи да работи, докато някой не откриеше, че няма пари за заплати и за суровини.

— Ако обичаш, дай ми плик, адресиран до господин Мерене от „Карвале“ — казах на Жак, който ме беше последвал. — Пътьом ще изпратя по пощата подписания договор, а копието ще задържа.

Той отново се държеше официално като подчинен с работодателя си, от предишната му откровеност нямаше и следа. И двамата мислехме за празните стаи, дума не можеше да става отново да се захванем за работа.

— Дойдох само да направим отново изчисленията — казах. — Предпочитам да не казваш на господин Пол за посещението ми.

— Както желаете, господин графе. — Той извади плик от чекмеджето на бюрото, написа адреса, сложи печат. Подаде ми плика и добави много по-дружелюбно: — Поканата за утре остава, нали? По радиото казаха, че времето ще бъде хубаво. И така, ще се видим утре в десет и половина.

Отстъпи встрани да ми отвори вратата, казах му „Довиждане“, излязох на двора. „Да му се не види, защо всички ме питат дали са поканени?“ — помислих си. Може би Жак със съпругата му, както и Льобрен, присъстваха на литургията в Сен Жил, после по традиция обядваха в замъка.

Нещо ме подтикна да свърна вляво и да вляза в занемарената градина, където през първия ден бях видял Жюли да прекопава лехите със зеленчуци. От тази страна постройките на фабриката не се виждаха; къщата, обрасла с пълзящи растения, можеше да бъде старинна сграда в имение сред гъста гора. Мястото й беше в друго време и онова, което бях зърнал преди малко — полуразрушения кладенец с ръждясала верига, заобиколен от буренаци и коприва, — също принадлежеше към миналото, когато от дълбините му е извирала чиста вода и е давал живот на обитателите на къщата и работниците от фабриката, а не е бил гроб на зверски убит човек. Сега веригата, с която са изваждали водата, беше скъсана, може би изворът беше пресъхнал или водата вече течеше в друга посока, оставяйки само прах, отломки, счупени стъкла; връзката между фабриката, къщата на управителя и замъка също беше прекъсната, единството и взаимната подкрепа ги нямаше. Странното беше, че този факт толкова ме вълнуваше; питах се защо Морис Дювал, който навремето бе живял тук, ми се струва олицетворение на добродетелите, които се предаваха от поколение на поколение, и защо смъртта му — грозна, страшна, символизираща омразата между хора от една раса, изправени едни срещу други, изведнъж ми се струваше моя отговорност — рана, която не бива да гнояса, без никой да й обърне внимание, а да бъде отворена и почистена.

Излязох от градината, минах край цеховете и се върнах до портата пред фабриката; край къщичката на портиера видях Жюли, до гърдите си притискаше голям наръч трева. Поздравих я и отново бях поразен от почтеността, изписана на лицето й, от топлотата и проницателността на кафявите й очи, от силата, излъчваща се от тялото й. Знаех, че й се доверявам не поради глупава сантименталност, а по интуиция също както на Бела от Вилар.

— Много сте подранили, господин графе — подвикна тя. — Пък и не сме свикнали в събота да ни навестявате. Как сте? Как е младата графиня? Казаха ми, че вчера не е била добре.

„Тук новините се разпространяват твърде бързо“ — помислих си, после си спомних, че старицата беше завела Мари-Ноел в замъка и вероятно после бе разговаряла с прислугата.

— Лекарят й препоръча да пази леглото и да не се преуморява — отвърнах. — Вечерта беше по-добре. Дължа ти извинение, Жюли. Дъщеря ми ти се е натрапила във Вилар. Нямах представа къде е и какво е намислила — чиновникът от банката ме заблуди.

Старицата се засмя:

— Какво ти извинение, господин Жан! Аз трябва да ви благодаря. Тъкмо се връщахме от гарата и детето като живак изскочи отнякъде. Разбира се, накарах младия Гюстав да спре камиона. Не проумявах защо малката е сама, обаче тя ми каза, че татко й бил в банката, а на нея й било омръзнало да чака и на всяка цена трябвало да се прибере с нас. Толкова ни беше хубаво с нея, все едно ни огря слънчице. По целия път дъщеричката ви не спря да чурулика.

Неусетно я бях последвал в мъничката градинка край къщичката, засадена нагъсто с всевъзможни зеленчуци и цветя — тя започна да храни зайците, затворени в дървена клетка, като непрекъснато им говореше. Докато я гледах, си спомних как старата графиня даваше бучки захар на териерите. Изведнъж ми хрумна, че по природа двете жени са еднакви — силни, жизнени, нежни, ала старицата в замъка беше емоционално осакатена, защото нещо в нея така и не беше разцъфтяло.

Отново се престраших да задам въпрос, който щеше да учуди събеседничката ми:

— Жюли, как беше тук, в Сен Жил, по време на окупацията?

Странно, но тя не се изненада. Може би Жан дьо Ге я беше питал същото, може би също като мен бе усещал, че само тази жена, толкова откровена и земна, е в състояние да прибави нови щрихи към картината. Дълго мълча, а когато заговори, думите и ме удивиха, защото не подхождаха на простовата селянка:

— Мисля си, господин Жан, че за човек като вас, участвал в Съпротивата, войната е планирана и е нещо като игра, в която или ще победите, или ще се провалите. Обаче за ония, дето не участват в нея, е съвсем различно. Все едно да си в затвор, но без решетки, и не се знае кой е престъпник и кой — тъмничар, кой лъже и кой кого е предал. От мен да го знаете, че хората изгубиха вярата си. Ако нещо, което си смятал за непобедимо, се окаже слабо и безсилно, те хваща срам и се чудиш кой е виновен. Казваш си: „Аз ли съм слабият или ти?“, обаче никой не знае отговора и не иска да поеме вината.

— Питам те за друго, Жюли. Ти какво направи? Какво мислеше?

— Аз ли? Ами че какво друго да правя, освен да си остана тука, дето съм живяла години наред, да си садя зеленчуци, да си храня кокошките, да се грижа за горкичкия ми мъж, който още беше жив, и да си мисля: „Ставало е и преди, пак ще стане, трябва да се изтърпи“? — Изправи се, избърса от престилката мазолестите си длани. — Виждали сте как дивите зайци измират от оная болест със сложното име, нали? Стигна се дотам, че за да бъде животното в безопасност, трябва да го държим в клетка. Право да ви кажа, нямам добро мнение за човеците. Хубаво е, че от време на време избухват войни, та хората да разберат що е страдание. Някой ден ще се избият взаимно, както избиха зайците. Ще настъпи мир и спокойствие, щото няма да е останало нищо, освен онази гора и земята. — Усмихна се и добави: — Елате да ви покажа нещо, господин графе.

Последвах я в къщичката, която не беше по-голяма от гълъбарника в парка на замъка. В единия ъгъл имаше готварска печка, до нея стояха дървена маса и стол, едната стена беше заета от голям бюфет. До печката лежеше кокошка. Старицата я пропъди и промърмори:

— Хич да не си въобразява, че може да снася тук. Много е хитра тази ми ти кокошка, опитва се да ме преметне… Изчакайте да намеря една снимка. — Извади от джоба на полата си ключ и се приближи до бюфета; вътре имаше какво ли не — документи, книги и съдове, но не нахвърляни безразборно, а грижливо подредени. — Малко търпение, господин графе, ей сегичка ще я намеря. — Разрови някакви хартии, извади ученическа тетрадка, разгърна я, взе някакъв пощенски плик и от него извади снимка. — Питахте ме за окупацията… Обвиниха ме, че помагам на немците ей заради това момче.

На снимката беше фотографиран млад войник с германска униформа. В него нямаше нищо забележително — не позираше пред обектива, не се усмихваше, само беше много млад, почти момче.

— Какво е направил? — попитах.

— Нищо. Нищичко не е направил. Беше разквартируван тук заедно с мнозина като него. Един ден си изцапал с боя униформата, обаче тъкмо тогава щели да идват на инспекция разни там висши военни. Младокът дойде при мен и с жестове ме попита дали мога да му изчистя дрехите, за да не го накажат. В този момент се сетих за моите момчета, господин Жан — тогаз Андре беше пленник, а пък Албер вече го бяха убили на фронта; дожаля ми за туй момче, дето можеше да ми е син, представих си колко далече е от дома си, колко е самотно и нещастно. Разбира се, изчистих му куртката. После младежът дойде да ми благодари и ми даде тая снимка. Пет пари не давах дали е германец или японец, или е паднал от луната. Не се съмнявам, че после е убивал, също като другите войници — и тези момчета, и нашите бяха родени, за да умрат. Ала понеже му изчистих куртката, кметът на Сен Жил и много мои съселяни не ми говориха цели две години. Разказах ви я тая история, за да разберете, че когато войната дойде пред прага на къщата ни, вече не е трагична, а дава повод да проявим омразата си. Затуй не съм голяма патриотка, господин Жан, и не ми се ще да говоря за немската окупация в Сен Жил.

Върнах й снимката, тя я пъхна обратно в плика и я прибра в бюфета при писмата и книгите. Обърна се към мен, загрубялото й лице беше безизразно.

— От мен да го знаете, че с течение на времето всичко се забравя. Така е устроен животът. Обаче ако преди няколко години ви бях показала снимката, господин графе, днес нямаше да бъда тука, нали? Щяха да надянат примка на врата на старата Жюли и да я обесят на най-близкото дърво.

Нямаше какво да й кажа. Моята страна не беше пострадала от войната като нейната. Не познавах омразата, жестокостта, терора. Страдах само от чувството за безполезност и от мисълта, че съм се провалил. Разбирах онзи Жан дьо Ге, който избяга от задълженията си и ме остави да ги поема на плещите си, ала Жан дьо Ге, видният участник в Съпротивата, бе непозната личност. Питах се дали тогава е вярвал, че за да оцелее, трябва да задоволи лакомията на събратята си. Какво вътрешно противоречие е превърнало в безразличен циник засмения весел мъж на снимките в семейния албум? Изведнъж изпитах абсурдното желание да кажа на старицата от името на Жан дьо Ге, за когото тя ме мислеше, колко много съжалявам за случилото се с нея, за горчивината, бедността, страданията и смъртта на любимите й хора. Знаех обаче, че ако го сторя, ще я изплаша и разстроя. Затова само я потупах по рамото. Тя ме изпрати до колата, отвори ми вратата, отдръпна се, скръсти ръце под големия си шал и се усмихна.

Махнах й и потеглих; мислех си, че светът ще бъде прекрасен и никога няма да страдам, ако можеше да живея само със старата Жюли от фабриката и с Бела от Вилар… и може би с Гастон. Представих си ги как обитават дома ми и се грижат за мен, но изведнъж осъзнах, че всеки от тях е прекалено самостоятелен, за да изтърпи другите, и че само след двайсет и четири часа скандалите помежду им ще прогонят сантименталните ми фантазии за хармоничен живот. Което пък навеждаше на мисълта, че в общи линии отношенията между хората са без стойност, защото онези, които обичаме, взаимно не се понасят, затова веригата се прекъсва. Състраданието ми към Франсоаз, безпомощно просната на леглото, не можеше да помогне на старата графиня, която, също така самотна и откъсната от света в спалнята си в кулата, с тъга си спомняше миналото. Спонтанната ми обич към Мари-Ноел — грациозна, млада и красива, не стопляше огорченото сърце на Бланш. Защо Бела от Вилар така безкористно даряваше себе си, а Рене от Сен Жил като октопод обгръщаше с пипала любовника си? Кога покълваше първото семенце на разрушението?

Тази сутрин бях научил три факта. Първо, че вследствие на разговора с „Карвале“ бях обрекъл фабриката на бавна, но сигурна гибел; второ, че управителят на предприятието е бил убит пред дома си и трупът му е бил хвърлен в кладенеца; трето, че обитателите на Сен Жил като всички хора по света бяха използвали поражението като повод яростно да се нахвърлят срещу себеподобните си.

Преди да стигна селото, спрях колата, измъкнах от джоба си договора и портфейла на Жан дьо Ге, в който беше шофьорската му книжка. Извадих я и я отворих. Както очаквах, подписът му приличаше на онези, които бях виждал върху стотици френски документи, обект на проучванията ми. Само след няколко опита добих достатъчно увереност да го фалшифицирам. Със замах подписах договора и си помислих, че самият граф би се подвоумил да обяви подписа за подправен. Отново включих двигателя, превалих хълма, минах през селото, спрях само колкото да пусна писмото и продължих към замъка.

Входната врата беше широко отворена, в коридора цареше истинска суматоха. Гастон беше запретнал ръкави и тикаше към трапезарията тежък шкаф; помагаха му човекът с гащеризона, друг непознат мъж, Жермен и яката дъщеря на перачката. Наблюдавах ги изумено и се питах как, без да се издам, да науча причината за разместването на мебелите. Гастон ме видя и подвикна:

— Господин Пол се скъса да ви търси, господин графе. Каза, че още не сте дали нареждания на Робер… Жермен, тичай в кухнята и повикай Робер, ако още е там. — После се обърна към непознатия, за когото предположих, че е градинарят: — Хайде, Жозеф, повдигни откъм теб. Точно така, давай.

Жермен изчезна по посока на сервизните помещения. Стърчах в коридора и си блъсках главата кой ли е този Робер и какви нареждания трябва да му дам. След малко камериерката се появи отново, следваше я дребен набит човек с прошарена коса и белег на страната, който носеше гамаши и брич-панталон.

— Ето го Робер, господин графе — каза тя.

— Добро утро, Робер. — Подадох му ръка, той се усмихна и се здрависа с мен. — Е, какво искаш да знаеш?

Човекът озадачено ме изгледа, после неуверено се изкиска, все едно го бях взел на подбив и не знаеше как да реагира.

— Ами… чакам нареждания за утре, господин графе. Мислех, че ще ме повикате още вчера да обсъдим подготовката, обаче Гастон ми каза, че ви е нямало цял ден, пък и като разбрах за неразположението на младата графиня, реших да не ви безпокоя.

Зяпах го недоумяващо. Бяхме сами в коридора. Жермен и другите бяха преместили шкафа и се бяха уединили в кухнята.

— За утре… — повторих. — Да, разбира се. Ще дойдат много хора. Да не би да се интересуваш какво ще бъде менюто?

Човекът се намръщи, сякаш прекалено дълго беше търпял шегите ми.

— Много добре знаете, господин графе, че нямам грижата за менюто. Интересува ме програмата за деня. Господин Пол каза, че изобщо не сте говорили по този въпрос.

Предположих, че според някаква древна традиция през втората неделя на октомври се организира я прескачане на огън, я някакво друго езическо развлечение, в което аз, господарят на замъка, трябва да играя главната роля. С най-голямо удоволствие щях да преотстъпя на Пол тази чест.

— Не смяташ ли — подхванах предпазливо, — че тази година е добре да поверим на господин Пол подготовката на събитието?

Робер се облещи от изненада.

— Как така, господин графе? — възкликна. — С вас се познаваме от години, но за пръв път предлагате подобно нещо. Откакто баща ви почина, само вие организирате la grande chasse^[1].

Този път аз се почувствах, сякаш с мен са си направили лоша шега. Господи, какъв глупак бях! През последните два дни чувах подмятания по този въпрос, но не им обръщах внимание. На следващия ден щеше да се проведе най-голямото събитие за сезона — ловът, организиран от Жан дьо Ге, господаря на замъка.

Робер тревожно ме наблюдаваше.

— Зле ли ви е, господин графе? — попита колебливо.

— Виж какво — казах, — струпа ми се прекалено много работа, откакто се върнах от Париж; честно казано, още не съм изготвил програмата за утре. Какво ще кажеш да поговорим по-късно?

— Ами… както кажете, господин графе — смутено избърбори той. — Обаче времето лети, а ни предстои много работа. Да дойда ли в два часа?

— Да — отвърнах и за да се отърва от него, прекосих фоайето, сякаш отивах да телефонирам; изчаках, докато го чух да минава през вратата към кухнята, излязох на терасата, слязох по стъпалата и се скрих под кедъра, където бях намерил убежище през първата си нощ в замъка. Все едно ми беше дали ще се срещна с Робер в два следобед или в полунощ — нямаше начин да изготвя план и програма за голямото събитие. Бях специалист по история на Франция, не ловец — не бях хващал оръжие и не умеех да стрелям.