Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (13)

Тринайсета глава

Късното следобедно слънце позлатяваше зеленикаво-сивкавите покриви, когато излязох от къщата на Бела. Момичета и момчета с ученически чанти и учебници под мишници изтичаха от съседния вход, прекосиха канала по друго мостче. Край старата градска порта мина каруца, теглена от уморен кон, каруцарят се беше привел на капрата и само от време на време лениво размахваше камшика. Кепенците и прозорците на къщите отново бяха отворени. На улицата с чинарите, където сутринта бяха спрели камиони и каруци, сега стояха на групички възрастни мъже и жени и се приличаха на слънцето, преди да се свечери и да застудее, дечица, чуруликащи като птички, щъкаха сред опадалите листа и вдигаха прахоляк. Питах се как ли изглежда нощем Вилар, чиито жители спускат щорите и си лягат рано също като обитателите на всички провинциални градчета — улиците тънат в тишина, сенки обгръщат къщите, островърхата готическа кула на църквата пробожда мастиленосиньото небе, не се чува нито звук, освен може би стъпките на закъснял минувач, който бърза към дома си, и едва доловимото плискане на водата в каналите.

Вилар беше като градчетата, които в миналото ме изкушаваха да прекъсна пътуването си, за да ги разгледам. Вечерях в някой ресторант, после бродех из пустите улици, отминавах притихнали къщи, чиито прозорци, закрити с кепенци, бяха като слепи очи, само тук-там светлина, проникваща през жалузите, издаваше признаци на живот. Понякога зървах отворен прозорец на горния етаж, отвъд който се ширеше океан от мрак, друг път пламъче на свещ чертаеше сенки по тавана на стая, случваше се да чуя плач на бебе, но най-често нищо не нарушаваше тишината и аз необезпокоявано се разхождах в компанията на гладни котки, които се прокрадваха около мен и душеха канавките край улиците със старинен паваж. При посещението си във Вилар щях да мина през някогашната градска порта, да се възхитя от очарователната къщичка отвъд дървеното мостче, прехвърлено през канала, да се върна в хотела и сутринта отново да потегля на път, без да знам коя е обитателката на дома. Сега обаче животът ми се беше преобърнал, гледах на Вилар с други очи, сякаш част от него ми принадлежеше.

Лъчите на залязващото слънце придаваха топлота и колорит; това бе дружелюбно градче с усмихнати обитатели. Реното, паркирано на площада, вече не беше колата на Жан дьо Ге, а моят автомобил, бялата найлонова чанта на Мари-Ноел, захвърлена на задната седалка при покупките, не беше обикновен предмет, а имаше емоционална стойност, защото я видях, преметната на китката на момиченце с бели ръкавици. Дори банката на ъгъла имаше свое място в общия фон. Вилар беше крепост, убежище; докато шофирах по улицата, извеждаща от града, се питах защо любовницата на моя двойник — неочакван дар от съдбата, се оказа толкова ефикасно средство против напрежението. Сега ми се струваше, че нищо не е в състояние да ме трогне — нито сълзите на Франсоаз, нито гневните изблици и капризите на Рене. С малко повече внимание щях да въртя на малкия си пръст старата графиня, детето щях да глезя, но в границите на разумното, можех да усмиря брата и да умилостивя сестрата — нито един от тях не представляваше проблем за мен както през първите четирийсет и осем часа под покрива на замъка.

Трудно ми беше да си отговоря какво е предизвикало сегашното ми състояние. Само по себе си физическото облекчение не беше достатъчно — знаех го от опит. Възможно ли бе промяната на самоличността да доведе до промяна на пулса, да освободи някакво лостче в съзнанието, което дотогава е било задържано от предразсъдъците? Светът беше пълен с трагични саможиви призраци, търсещи избавление, като се любят, скрити под чужда външност. Не бях от тях. Бела от Вилар затваряше кръга, включващ майка, съпруга и дъщеря. Сърдечността на едната, зависимостта на втората и смехът на третата пораждаха необходимостта от засмяната жена, господарка на очарователната къщурка. Стигнал бях до някакво разрешение, но ме очакваха още много препятствия.

Едва за трети път минавах по шосето за Сен Жил, ала нито веднъж не се обърках, а докато шофирах по широкия бял път, по моста, през портата и по алеята към стопанските сгради, които бях виждал само от разстояние, самочувствието ми бе непоклатимо. Сега нищо не можеше да ме изплаши. Постройките се оказаха два гаража, чиито врати бяха широко отворени, барака за инструменти и конюшня с изпочупени прегради между отделенията. Слязох от колата и затръшнах вратата — от конюшнята излезе старицата, с която бях разговарял вчера пред краварника, обърна се и подвикна на някого, че господин графът се е върнал. Последва я човек със син гащеризон. Двамата усмихнато се приближиха до мен, непознатият попита искам ли да измие колата. Отговорих утвърдително, защото предположих, че така е прието, жената отново ме обсипа с порой неразбираеми думи на местния диалект — усмихвах се и кимах, долових само, че старицата говори за beau temps и la chasse, останалото ми убягна.

Върнах се, минах през сводестата арка, Сезар изскочи от колибката и залая. Тихичко го повиках, ала животното продължи да се дере, същевременно въртеше опашка, сякаш не беше сигурно какво да прави. Приближих се до него, за да ме подуши. Песът озадачено изсумтя — явно инспекцията не го задоволяваше; вдигнах поглед и забелязах, че човекът с гащеризона стои на прага на конюшнята и наблюдава сцената.

— Какво му става на Сезар? — попита.

— Сигурно го изплаших, затова залая.

— Шантава работа. Обикновено пощурява от радост, като ви види. Дано не го е хванал бяс.

— Нищо му няма. Нали, Сезар? — Помилвах по главата кучето, което се беше поусмирило от спокойния ми тон и вече разрешаваше да го докосна, само дето подозрително душеше ръката ми. Ала щом се отдръпнах, заръмжа.

— Ако прави така и в неделя, няма да ви е от полза — отбеляза човекът. Да му дам ли малко рициново?

— Не — отвърнах. — Остави го на мира. Скоро ще се оправи.

Питах се какво ли трябва да прави кучето в неделя. Казах си, че ако го заведа на разходка, може би ще ме опознае, ще престане да ме лае и ще ме посреща с радостно скимтене. Иначе поведението му щеше да направи впечатление и горкото животно щеше да бъде обвинено в предателство към господаря си, въпреки че от всички обитатели на замъка — хора и животни, само неговата интуиция не го подведе.

Изкачих стъпалата към терасата, в коридора се сблъсках с Пол.

— Да му се не види, къде се губиш цял ден? — възкликна той. — От един часа се чудим какво е станало с теб. Рене се върна с такси, после, тъкмо когато привършвахме с обяда, Мари-Ноел се появи сама и преспокойно съобщи, че се е прибрала с някакъв камион. Льобрен чака до два часа, после си тръгна, защото го чакаше друга визитация. Преди малко ми телефонира да разбере дали си се прибрал.

— Какво толкова се е случило? — попитах.

— Какво ли? — повтори той. — Нищо особено, само дето Франсоаз не е добре и лекарят и нареди да не става от леглото. Предупреди я, че ако не се пази, ще загуби детето, което ще доведе до сериозни последствия за самата нея. Но това едва ли те интересува.

Нямаше как, трябваше безропотно да изтърпя презрението и горчивата му ирония. Вината не беше на Жан дьо Ге, а моя. Обещах да се върна навреме, за да разговарям с лекаря, но не изпълних обещанието. Всъщност дори го бях забравил.

— Продиктувай ми номера на телефона му. Веднага ще се свържа с него.

— Няма го вкъщи. Предупреди, че са го извикали по спешност. Помолих го да те потърси привечер.

Обърна ми гръб, влезе в трапезарията, а оттам — в библиотеката. Радвах се, че разпитът е приключил. Знаех как да постъпя. Качих се на горния етаж, влязох в спалнята. Завесите бяха спуснати, в камината гореше огън. Франсоаз сякаш спеше, ала като ме чу да влизам, отвори очи.

— Ти ли си? — измънка вяло. — Вече мислех, че няма да се върнеш. Казах на всички, че вероятно си взел влака за Париж.

Пристъпих до леглото, хванах ръката й:

— Трябваше да телефонирам и да предупредя, че ще закъснея. Задържаха ме във Вилар и така се отнесох, че забравих за посещението на лекаря. Както виждаш, не се опитвам да шикалкавя, казвам самата истина. Дори не те моля за прошка… Как си? Пол каза, че Льобрен наредил да не ставаш от леглото.

Тя не отдръпна ръка, но дланта й бе отпусната и студена.

— Ако не го послушам, ще загубя бебето — промълви. — От това се страхувам, откакто разбрах, че съм бременна. Предчувствах, че ще се случи нещо лошо.

— Няма да се случи, стига да спазваш съветите на лекаря. Въпросът е доколко можем да се доверим на професионалните му умения. Искаш ли да повикам специалист?

— В никакъв случай. Намесата на непознат ще ми подейства отрицателно, ще оскърбим и Льобрен. Всичко ще бъде наред, ако пазя леглото и не се тревожа. Даваш ли си сметка, че обезумях от страх, след като работниците докараха Мари-Ноел, а Рене се върна с такси и съобщи, че си изчезнал? После си казах, че трябва да се примиря — предположих, че вече няма да се върнеш, затова си гледал да се отървеш от тях и да заминеш за Париж.

Морните й очи обходиха лицето ми; знаех, че единственият изход е да се придържам към истината, разбира се, доколкото е възможно.

— Забавих се в банката. Ще ти доверя нещо, но не искам другите да го научат. Излъгах за договора с „Карвале“, посещението ми в Париж беше неуспешно, от фирмата отказаха да подновят договора. Вчера им телефонирах и за щастие те склониха, обаче при други условия, неизгодни за нас. Това означава, че загубите от фабриката ще бъдат още по-големи, но друг изход няма. Налага се отнякъде да намеря парите.

Франсоаз озадачено ме изгледа:

— Защо излъга? Не разбирам какъв е смисълът…

Леко стиснах дланта й:

— Беше въпрос на чест. Исках всички да вярват, че съм успял. Може би наистина ще спася положението, макар и временно. Още не съм прегледал всички сметки. Моля те за едно — да не казваш на никого. Няма да го споделя нито с мама, нито с Пол, освен ако не е крайно наложително.

Тя за пръв път се усмихна, понадигна се, явно очакваше да я целуна. Наведох се, допрях устни до страната й, пуснах дланта й.

— Бъди спокоен, няма да кажа на никого. Радвам се, че за пръв път ми се довери. Чудно ми е обаче, че толкова се тревожиш за фабриката. Знам, че Пол и Бланш много държат на нея, ала смятах, че на теб ти е безразлично дали ще я затворим.

— Имаш право, наистина ми беше все едно. Но вчера следобед бях там и преосмислих нещата.

Франсоаз ме помоли да й подам гребена и ръчното огледало, облегна се на възглавниците и среса правата си коса. Само преди два часа бях видял друга жена да прави същото, но сега жестът бе странно трогателен и някак по-интимен поради разликата в настроението — едната беше игрива и безгрижна, другата — отпаднала и апатична; искаше ми се равновесието да бъде възстановено и Франсоаз също да бъде щастлива и жизнена.

— Защо не ми каза същата вечер, когато се върна? — попита тя.

— Още не бях решил какво да предприема.

— Пол ще разбере. Не можеш да го скриеш от него. Няма значение, важното е, че си уредил подновяване на договора. Освен това тревогите ни ще свършат, след като се роди момчето. — Остави огледалото върху нощното шкафче и добави: — Мари-Ноел каза, че си бил в трезора на банката. Всички се питаха какво си търсил там. Не знаех, че държиш нещо в сейфа.

— Прибрал съм разни ценни книжа и документи.

— И нашият брачен договор ли?

— Да.

— Прегледа ли го?

— Да, хвърлих едно око.

— Няма да получим парите, ако ни се роди още една дъщеря.

— Така е.

— Ами ако умра? Ти ще получиш цялата ми зестра, нали?

— Няма да умреш. Искаш ли да спусна жалузите и да включа нощната лампа? Да ти донеса ли някаква книга?

Тя не отговори веднага, дълго се взира в мен. После промълви:

— Дай ми медальона, който ми донесе от Париж. Ще го сложа на нощното шкафче, за да го гледам непрекъснато.

Приближих се до тоалетката в алкова, взех кутийката за бижута и я подадох на Франсоаз. Тя извади медальона, отвори го и се загледа в миниатюрата.

— Откъде каза, че си купил бижуто?

— От един магазин в Париж… забравих как се нарича.

— Рене ми каза, че собственичката на антикварния магазин във Вилар също рисува миниатюри.

— Така ли? Не знаех.

— Поинтересувай се. Ако приема поръчки, може да й възложим да нарисува Мари-Ноел и бебето. Ще излезе по-евтино отколкото в Париж.

— Да… може би.

Тя сложи на шкафчето кутийката с отворения медальон:

— Съветвам те по-скоро да се извиниш на Рене. Върна се побесняла от гняв, обаче ми беше прекалено зле да се опитам да я успокоя — знаеш колко е невъзможна, когато я прихване.

— Ще и мине — промърморих, затворих кепенците, хвърлих една цепеница в камината.

— Мари-Ноел сигурно е с Бланш или при мама — добави тя. — Нямах сили да поговоря с нея. Предай й, че сутринта ми е било много лошо, затова й наприказвах какво ли не…

— Мисля, че тя го разбира.

— Къде са парчетата от статуетките?

— Няма значение. Аз имам грижата да получиш обратно любимите си фигурки. Искаш ли да ти донеса още нещо?

— Не. Може пак да подремна.

Минах през банята, отидох в гардеробната, смених си обувките и сакото, както бях сторил предишната вечер. Шишето с парфюм все така стоеше на тоалетката. Вече не беше безлично като предмет, видян на някоя витрина, а символизираше другия ми живот, за който обитателите на замъка не подозираха. Пъхнах го в чекмеджето, заключих и пуснах ключа в джоба си. Излязох от стаята и тръгнах към стълбището, където налетях на Шарлот.

— Господин свещеникът току-що си тръгна — осведоми ме тя. — Графинята пита за вас.

— Тъкмо отивах при нея.

Също като през първата вечер в замъка последвах прислужницата нагоре по стъпалата. Все едно оттогава не бяха изминали само четирийсет и осем часа, а цяла вечност — предрешеният натрапник бе тъй различен от човека, който сега се качваше по стълбището, както пък той се различаваше от онзи, събудил се в хотелската стая в Льо Ман. Усещането бе, сякаш носех ризница. Преди две вечери смелостта ми беше престорена, сега се чувствах неуязвим.

— Какво стана, че толкова се забавихте във Вилар, господин графе? — попита Шарлот.

Още щом я видях, инстинктивно изпитах неприязън към тази жена, а сега вече знаех, че интуицията не ме е подвела, че любезността й е престорена и че не бива да вярвам на нито една нейна дума.

— Имах си работа — отвърнах доста рязко.

— Следобед мадам Пол пи чай заедно с госпожа графинята — продължи тя. — Беше бясна, задето е трябвало да се върне с такси, и разказа на майка ви цялата история.

— Каква история?! — сопнах се. — Имах си работа. Точка по въпроса!

Вече бяхме в коридора на горния етаж. Минах край нея, завих по малкия проход, влязох в спалнята в дъното. Кученцата залаяха и се спуснаха към мен, но този път небрежно ги изритах, приближих се до креслото край камината, на което седеше старицата, загърната с пурпурен шал. Наведох се да я целуна, мимоходом с облекчение забелязах, че Бланш я няма.

— Добро утро и добър вечер — казах. — Извинявай, че не дойдох да те видя сутринта, обаче излязох рано. Разбрах, че вече са те осведомили за всичко. Радвам се, че си станала. Лек ли беше денят ти?

Лукавите й любопитни очи се впериха в мен, тя изсумтя, посочи ми друго кресло:

— Седни ей тук, на светло, за да ти виждам лицето. Махай се, Шарлот! Да не си посмяла да подслушваш! Отиди в кухнята и поръчай да приготвят два подноса — с господин графа ще вечеряме тук. Хайде, по-живо! Но първо махни тези неща. — Старицата побутна встрани требника и молитвеника, поставени на масата до нея. Кученцата се покатериха в скута й, тя зачака прислужницата да излезе, едва тогава заговори отново:

— Е, къде беше?

Предполагах, че Мари-Ноел и Рене подробно са й разказали онова, което им беше известно — пътуването до Вилар, обиколката на пазара; вероятно бяха телефонирали в банката и чиновникът ги беше осведомил кога съм си тръгнал. Въпросът й подсказваше, че тя не знае за къщичката до канала. Хм, значи все пак имаше нещо, което Жан дьо Ге не беше споделил с майка си.

— Имах си работа — отвърнах лаконично.

— Излязъл си от банката в дванайсет и половина, а сега минава шест часът.

— Може би съм отишъл с колата до Льо Ман.

— Не и с твоята кола. Целия следобед реното е било паркирано на площад „Репюблик“. Шофьорът, който докара Рене, каза, че го е видял, като се е върнал във Вилар. Помолих я да му се обади по телефона и да го попита.

Усмихнах се. Любопитството я човъркаше, беше нетърпелива като дете.

— Щом толкова държиш, ще ти кажа истината — заявих. — Опитвах се да избягам от Рене и успях. Повече и думичка няма да чуеш по въпроса. Можеш да ме разпитваш до полунощ, но нищо няма да научиш.

Старицата се изкиска; за втори път интуицията ми бе подсказала да не лъжа и ми помогна да се измъкна.

— Не те виня — подхвърли тя. — Не й се давай, иначе няма да те остави на мира.

— Бедата й е, че няма занимание — заявих. — Всички жени в това семейство страдате от безделието си.

— Преди войната, когато баща ти беше жив и ти не беше женен, не бях такава. Тогава в тази дом жените не седяха със скръстени ръце. Празноглави глупачки като Франсоаз и Рене още бяха момиченца на по петнайсет-шестнайсет години. Имах цел в живота, Бланш — също.

Сепнах се — ненадейно в гласа й се бе прокраднала злъч. Погледнах я — стиснатите й устни се бяха превърнали в тънка линия, изражението й беше сурово като на дъщеря й, очите й, които преди малко проблясваха присмехулно, подозрително ме стрелкаха изпод притворените клепачи.

— За какво намекваш? — попитах.

— Не се преструвай, че не разбираш! — сопна се старицата, изражението й отново се промени, тя сви рамене: — Бедата е, че съм стара и болна и това ме измъчва, както ще измъчва теб, когато станеш на моите години. С теб много си приличаме. Не понасяме нито собствените си болести, нито чуждите. Между другото, как е Франсоаз?

Усетих, че съм бил на крачка от прозрение, което щеше да ми помогне да проумея истинските й чувства, ала въпросът бе зададен с безразличието на безсърдечен човек, лишен от чувства.

— Както вече знаеш, не успях да се срещна с лекаря — отвърнах. — По-късно ще се чуем по телефона. Разбрах, че й е наредил да не става от леглото. Състоянието й буди тревога.

Тя забарабани с пръсти по страничната облегалка на креслото. Погледнах я и разбрах, че потропва машинално, защото в съзнанието й се оформя мисъл, която може би щеше да сподели с мен, или да запази в тайна.

— Разговарях с Льобрен — промърмори. — Едва ли ще ти каже нещо, което не знаем. Този човек е некадърник, но си придава важност. Знаех си, че Франсоаз ще има проблеми и този път, само дето задържа бебето по-дълго.

Като хипнотизиран се взирах в пръстите й, които продължаваха да барабанят по облегалката.

— Преди малко й предложих да се обърнем към специалист, но тя отказа — промълвих.

— Предложил си й, така ли? Защо?

— Ами… в сегашното й състояние има опасност от усложнения, затова… — Млъкнах, защото се почувствах неловко от погледа й. Спомних си условията на брачния договор и че ако Франсоаз умреше, без да роди син, голямата й зестра щеше да бъде поделена между Жан дьо Ге и Мари-Ноел.

Стори ми се, че в спалнята стана още по-горещо, усетих как се задушавам. Станах, разхлабих яката на ризата си. Отидох до прозореца — усетих как очите на старицата сякаш пробождат гърба ми, но тя не продума. Отворих кепенците и прозореца, облакътих се на перваза, дълбоко си поех въздух. Здрачаваше се, мъгла се стелеше над земята, скриваше пътеките в парка и статуята на богинята на лова, в полумрака гълъбарникът приличаше на черна гърбица. На сантиметри от мен беше поредният водоливник, оформен като глава на чудовище с присвити уши и очи, дъждовната вода изтичаше през грозните устни. Улукът беше задръстен с листа, започнеха ли есенните дъждове, всичко щеше да стане на кал и да се заизлива от устата на чудовището. Предполагах, че в тази стая, намираща се почти под покрива, шумът е най-силен — отначало се чува барабаненето на първите капки, после дъждът се усилва, стича се по стените, задавя се и бълбука над водоливника, бие по стъклата на прозорците; през безкрайните зимни нощи жената на леглото чува само този шум и бученето, когато водата, смесена с листа, се лее от устата на чудовището.

Затворих прозореца, обърнах се. Графинята продължаваше да ме наблюдава, но вече не барабанеше по страничната облегалка на креслото.

— Какво ти е? — подхвърли. — Май си изнервен, а?

— Не — отговорих. — Не ми достига въздух. Тук е много горещо.

— Нима? Не вярвам на ушите си — нали все се оплакваш, че в замъка е студено. Ела при мен.

Насилих се да се подчиня. Очите и, които толкова приличаха на очите на нейния син и на моите, бяха прекалено проницателни — страхувах се, че всеки момент ще ме разобличи. Тя хвана ръцете ми и ги стисна:

— Да не би най-сетне съвестта ти да се е пробудила?

Казват, че при допира на дланите се разкриват истинските чувства. Детето хваща ръката на възрастен и по интуиция разбира дали да му има доверие или не. Преди две вечери ръцете на старицата, обзета от паника, умоляващо се вкопчваха в мен, сега бяха по-силни от моите, безмилостно стискаха дланите ми. Нито ми вдъхнаха увереност, нито я отнеха, но осъзнах нещо много важно. Тя така безрезервно вярваше в сина си, че макар да не знаеше всичките му тайни и не заемаше най-важното място в живота му, той оставаше с нея, обвързан и сляп като в утробата и, и тя никога нямаше да го загуби.

— Е, да не ставаме прекалено сантиментални — промърмори. — И за двама ни е твърде късно да се тревожим какво ще ни поднесе съдбата. Противно на всеобщото схващане животът не е кратък, а дълъг, прекалено дълъг. Остават ни още много години, докато удари последният ни час. Да се опитаме да ги изживеем приятно.

На вратата дискретно се почука, влезе Шарлот, последвана от Жермен, и двете с подноси; последва ритуалът по сервиране на вечерята, който вече познавах. Първата вечер графинята почти не бе докоснала храната, ала сега надроби залъци в супата и ги смачка — така се беше навела, че носът й почти докосваше чинията. Спомних си прекрасния обяд, който ми поднесе стопанката на приказната къщичка във Вилар, очарователната й компания, запитах се как ли Бела прекарва вечерите си; дали излиза с приятели, или седи сама вкъщи, как ли изглежда прекрасната дневна, когато кепенците са затворени. Старицата се обърна към мен, набоде на вилицата си парче от пържолата и го подаде на едното кученце, после подхвърли:

— Защо се умълча? За какво мислиш?

— За една жена. Не я познаваш.

— Хубаво ли ти е с нея?

— Да.

— Само това е важно. Баща ти имаше държанка в Льо Ман. Веднъж я видях — беше червенокоса и много красива. Ходеше при нея всеки петък, пък и ние бяхме облагодетелствани, защото след тези посещенията ставаше малко по-поносим. После тя се омъжи за един богат месар и се пресели в Тур. Съжалявах, че замина — влияеше положително на баща ти.

Шарлот поднесе крем карамел в малки купички. Кученцата се изправиха на задните си лапи и очаквателно ни загледаха.

Старицата внезапно превключи на друга тема:

— Разбрах, че си разрешил на Мари-Ноел да се прибере от Вилар заедно с Жюли и внука й. Дъщеря ти ми разказа всичко от игла до конец, заяви, че много повече й харесва да пътува с камион, отколкото с лека кола. Попитах я кой е бил шофьорът. Тя го описа — млад, с къдрава коса, и добави, че миришел много хубаво. Посъветвах я да сподели възторга си с леля Бланш.

„Значи тайнствената госпожа Ив всъщност е Жюли“ — помислих си с облекчение. Новината за влошаването на състоянието на Франсоаз така ме стресна, че забравих страховете си за момиченцето.

— Всички деца обичат да се возят на камион — отбелязах. — Сигурно и аз не съм бил по-различен.

— Ти ли? — Графинята се изсмя. — Предпочитам да не си спомням какво правеше като малък. Забрави ли как заключи в гълъбарника малката Сесил? Майка и повече не я доведе на чай. Бедната Сесил… Дръж под око Мари-Ноел, расте бързо.

— Не й е лесно да живее, заобиколена само от възрастни.

— Напротив, дори й е приятно. Не й трябват други деца. Харесва по-големите. И аз бях същата на нейната възраст. Влюбена бях във всичките си братовчеди, вече пораснали младежи. Мари-Ноел няма братовчеди, затова ще се влюбва в работниците от фабриката. — На вратата се почука. — Кой е? — провикна се тя. — Мразя хората, дето чукат по вратите.

Жермен застана на прага:

— Доктор Льобрен търси по телефона господин графа.

— Благодаря. — Станах, оставих салфетката върху подноса.

— Пожелай ми лека нощ сега, после ще бъда прекалено уморена — измърмори старицата. — Кажи на дъртия глупак да не изпада в паника. Ако Франсоаз прояви воля и не става от леглото, може би ще роди момче. Хайде, целуни ме. — Отново се вкопчи в мен, погледна ме в очите. — Да не съм чула повече да говориш за разни там специалисти. Хонорарите им са безбожни, не можем да си ги позволим.

Слязох на долния етаж, където беше телефонът. Заварих в коридора Мари-Ноел — беше бледа и изплашена.

— Може ли да слушам разговора по деривата в стаята на леля Бланш? — попита.

— В никакъв случай. Доктор Льобрен иска да говори с мен, не с теб.

— Ще ми кажеш ли после какво ти е съобщил?

— Не знам. — Побутнах я встрани, влязох в тясното килерче, затворих вратата и казах „Ало?“ в слушалката. От другия край на линията прозвуча пискливият старчески глас на лекаря, който ме засипа с порой от думи:

— Добър вечер, господин графе, много съжалявам, че сутринта се разминахме. Следобед бях във Вилар и можехме да се срещнем там, ако знаех къде да ви намеря… А сега за онова, което, предполагам, най-много ви интересува. Емоционалното състояние на съпругата ви буди сериозни опасения — тя е изнервена, страхува се, че няма да доизноси детето. Редно е да ви предупредя, че на този етап всяко непредпазливо действие може да предизвика нежелани последствия, а като се вземат предвид предишните затруднения на госпожата, анемията й и другите й заболявания, има опасност състоянието й сериозно да се влоши. Много е важно през следващите няколко дни да й бъде осигурен пълен покой — този етап през седмия месец на бременността е най-критичен. Надявам се, че не съм ви изплашил, но въпросът наистина е сериозен.

Спря за секунда-две да си поеме дъх, възползвах се от прекъсването на монолога и попитах дали иска да се консултира със специалист.

— Засега не — отвърна. — Нека съпругата ви си почива; ако не се появят тревожни симптоми и най-вече кървене, всичко ще бъде наред. Бих препоръчал раждането да бъде в клиниката в Льо Ман, но този въпрос ще обсъдим след няколко седмици. Непрекъснато ще поддържам връзка с вас, утре отново ще ви телефонирам. Между другото, предполагам, че съм поканен у вас в неделя.

Реших, че може би е традиция в неделните дни той да обядва в замъка — нещо като официално посещение, не визитация при пациент.

— Разбира се — отвърнах. — Много ще се радваме.

— За щастие изложението на спалнята ви е такова, че съпругата ви няма да бъде обезпокоявана. Е, ще се видим в неделя. Доскоро.

— Дочуване, докторе.

Върнах слушалката на вилката. Една от фразите на бъбривия старец силно ме озадачаваше: „Съпругата ви няма да бъде обезпокоявана“. Едва ли обядът в неделя бе толкова празничен, че смеховете на многобройните гости да отекват чак до спалнята на Франсоаз. Питах се какво ли имаше предвид лекарят. Мари-Ноел още чакаше в коридора и като ме видя, нетърпеливо попита:

— Какво каза докторът?

— Препоръча майка ти да си почива и да не се тревожи.

— Бебето скоро ли ще се роди?

— Не.

— Тогава защо всички говорят, че ако не дойде сега, ще се роди мъртво?

— Кой го казва?

— Жермен, Шарлот… другите. Чух ги да си говорят в кухнята.

— Хората, които подслушват, винаги чуват лъжи.

В трапезарията Пол говореше с Рене — още не бяха свършили с вечерята. Отидох в салона, Мари-Ноел ме последва и зашепна:

— Кажи ми честно, дали мама се разболя, защото й счупих фигурките и й стана много мъчно?

— Не — отвърнах, седнах на страничната облегалка на креслото, придърпах малката. — Какво ти е? Защо си толкова неспокойна?

Тя извърна поглед — очите й се стрелкаха като подплашени птици, но бягаха от моите.

— Не разбирам защо толкова искаш това бебе — промълви най-накрая. — Мама изобщо не му се радва. Чух я да казва на леля Рене, че съжалява, задето е принудена да роди.

Въпросът й беше напълно логичен. С право питаше защо майка й е длъжна да има дете, което не желае. Щеше ми се да зададе този въпрос на Жан дьо Ге. Каквото и да правех, не можех да заместя баща й. В случая ми се струваше уместно да споделя с нея истината, каквато беше според мен.

— Положението е особено — започнах. — Дядо ти Брюйер е бил много богат. Направил е така, че баща ти и майка ти да получат парите само ако им се роди син. Ето защо, въпреки че много обичат единствената си дъщеря, финансовото им положение значително ще се подобри, стига това бебе да е момче.

По лицето й внезапно се изписа облекчение, сякаш й бяха дали силно болкоуспокояващо:

— О, това ли било? Значи бебето е необходимо, за да имаме пари.

— Да — отвърнах. — Прилича на търговия, нали?

— Напротив. Според мен е много практично. Това означава ли, че ако имате повече момчета, ще получите повече пари?

— Не. Достатъчно е само едно.

Радостта й беше неописуема. Изплъзна се от прегръдката ми и направи салто — халатът и нощницата се изхлузиха върху главата й. Тя избухна в смях и заднешком запълзя назад, навирила задниче; в този момент в салона влязоха Рене, Бланш и Пол.

Бланш се вцепени от изумление, впери поглед в детето, което се беше превърнало в необуздано животинче.

— Какво правиш? — извика. — Веднага си оправи дрехите!

Мари-Ноел се обърна, подръпна нощницата си и доволно се усмихна, като видя, че има многобройна публика.

— Всичко е наред, лельо Бланш! — възкликна радостно. — Мама и татко го правят заради парите, не защото им е притрябвало друго дете. Сигурно всички хора искат момчета, за да получат повече пари. — Спусна се към мен, с маниер на собственица ме хвана за ръката и ме накара да се обърна към родствениците й. — Знаеш ли, татко, леля Бланш ми каза, че след като си се родил, всички престанали да й обръщат внимание, никой вече не я обичал; това й било за урок, затова Бог я научил на смирение. Обаче тук нищо няма да се промени след раждането на братчето, нали? Ти ще ме обичаш както преди и може би Светата Дева ще ми даде урок, различен от този на леля Бланш.

Вероятно видя каменните изражения на възрастните и внезапно осъзна, че не споделят радостта й. Погледна ме нерешително, извърна очи към двете жени. Рене изглеждаше още по-вбесена и потресена от религиозната стара мома. Малката благосклонно й се усмихна:

— В крайна сметка има и други добродетели, освен смирението. Ще се науча да бъда търпелива като леля Рене. Не всеки може да роди дете. Тя от три години е женена за чичо Пол, обаче още си няма бебе.