Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (12)

Дванайсета глава

Въпреки че жената затвори прозореца и спусна завесите, слънцето сякаш продължи да прониква в стаята. Стените бяха боядисани в сивкавосиньо, навсякъде бяха разхвърляни бели възглавнички, но вместо чувство за студенина обстановката създаваше усещане за въздушна лекота. Червените и златисти далии, които бях видял да носи непознатата, бяха натопени в голяма ваза, поставена в ъгъла, и сякаш озаряваха помещението. На малка масичка имаше фруктиера с красиво подредени плодове, едната стена беше заета от библиотека, над камината беше окачена картина на Мари Лорансен. На едно от удобните кресла се беше настанила персийска котка и усърдно ближеше лапките си. До прозореца имаше малък тезгях, върху него видях пособия и материали за рисуване. Въздухът беше наситен с аромат на кайсии.

— Какво търсиш във Вилар по обяд? — попита русокосата.

— Имах работа в банката и забравих, че трябва да взема снаха ми, която отиде на фризьор.

— Дано дамата обича да се разхожда по улиците — подхвърли тя. Приближи се до шкафа и извади бутилка дюбоне и две чаши. — Къде е дъщеря ти?

— Не знам. Май се е качила на някакъв камион и е отпътувала обратно заедно с работници от фабриката.

— Браво, проявила е добър вкус. Възпитал си я добре. Ще обядваш ли с мен? Предлагам шунка, салата, сирене и хубаво кафе. — Отвори прозорчето към кухнята, взе от плота поднос, на който беше сервирана храната.

— Не мога — промърморих колебливо. — Снаха ми патрулира отвън.

Жената отиде до прозореца, отвори го, надникна през балкона към площад „Сен Жулиен“.

— Няма я. Ако има малко ум в главата, ще се върне при колата, а като й омръзне да чака, ще тръгне сама за Сен Жил.

Не знаех и не ме беше грижа дали Рене умее да шофира. Много по-интересно беше да разбера защо любезната домакиня носи името на прочута унгарска кралска династия. Настаних се на удобното кресло, отпих от чашата с дюбоне. Изведнъж се почувствах освободен от отговорност, склонен да оставя събитията да следват естествения си ход. Не бях очаквал, че в живота на Жан дьо Ге има толкова много жени.

— Представи си как се стреснах, когато сутринта Венсан дойде да ми каже, че дъщеричката ти е в магазина и пита дали можем да поправим нещо много ценно, което принадлежало на майка й. Нямах представа какво се е случило, отначало си помислих, че жена ти е разбрала за миниатюрата… че аз съм я нарисувала. Даде ли й я? Тя хареса ли я?

Не отговорих веднага — мъчех се да свържа събитията, внимателно обмислях думите си. Накрая промърморих:

— Да, много я хареса. Остана много доволна.

— Значи онзи бижутер, на когото телефонирах, ти е запазил медальона.

— Да, много умело беше вградил миниатюрата.

— Чудесно. Идеята ти беше великолепна, сигурно ти е хрумнала в някой от редките моменти на добронамереност. Малката не спомена за бижуто, затова и аз не я попитах. Каза, че майка й била много разстроена от счупването на фигурките. Разбира се, невъзможно е да залепя парчетата, но ще уредя да ми доставят копия от Париж. Хайде, ела да хапнем. Умирам от глад.

Придърпа масичка до креслото ми, сервира обяда; хрумна ми, че за пръв път, откакто се подвизавах като Жан дьо Ге, се чувствах толкова спокоен. Все едно съдбата, която до този миг не беше особено благосклонна към мен, неочаквано беше решила да ми направи подарък. Притесняваше ме само Рене, която бродеше из улиците на Вилар и гневът й нарастваше с всяка изминала минута.

Жената на име Бела сякаш прочете мислите ми.

— Венсан скоро ще се върне от обяд — каза. — Ще го изпратя да провери дали снаха ти чака в колата. Къде остави автомобила? На площад „Репюблик“ ли?

— Да — отвърнах, въпреки че изобщо не бях сигурен.

— Не се безпокой. Тя сигурно вече е потеглила обратно. На нейно място щях да постъпя точно така. Вероятно Гастон ще се върне да те вземе. Между другото, пошегува ли се, като каза, че дъщеря ти е заминала с някакъв камион?

— Не. Съобщи ми го чиновникът от банката.

— Учудена съм от спокойствието ти.

— Доколкото разбрах, тръгнала е с работници от фабриката. Пък и какво можех да сторя? Като излязох от трезора, вече беше изчезнала.

— Какво си правил в трезора?

— Преглеждах съдържанието на моя сейф.

— Предполагам, бил си потресен.

— Вярно е.

Взех парче шунка, отчупих залък хляб, опитах салатата; помислих си колко по-приятен е обядът в компанията на тази жена, отколкото в трапезарията на замъка. Което пък ме подсети за единствения подарък, който още не беше предаден по предназначение.

— Купил съм ти парфюм, но остана на тоалетката в гардеробната ми.

— Много благодаря. Трябва ли да отида да го взема?

Разказах и как съм дал подаръка й на Бланш, защото съм се подвел от буквата Б, написана върху опаковката; за пръв път не ми се налагаше да лъжа, дори случилото се ми се стори смешно.

— Не проумявам как е станало — озадачено промърмори тя. — Та ти не си говориш със сестра ти. Да не би да си й купил нещо в знак на помирение?

— Не. Май не бях на себе си. Предишната вечер прекалих с алкохола.

— Трябва да си бил мъртвопиян, за да направиш такъв колосален гаф.

— Така е.

Бела вдигна вежди:

— Ударил си на камък в Париж, а?

— Да.

— Значи „Карвале“ са отказали да подновят договора.

— Не приеха условията ни. Върнах се и излъгах Пол, че съм ги склонил да продължим доставките за тях. Близките ми и работниците мислят, че въпросът е уреден. Вчера телефонирах във фирмата и поднових преговорите, те склониха да подновят договора, но промениха условията в тяхна полза. Само аз знам истината. Тази сутрин отидох в банката, за да разбера дали мога да поема загубите… но още не съм наясно.

Вдигнах глава, видях, че сините и очи са приковани в мен.

— Как така не си наясно? — озадачено попита тя. — Преди да заминеш, ми каза, че фабриката работи на загуба, и ако „Карвале“ не приемат твоите условия, ще закриеш предприятието.

— Не искам да го закривам. Няма да е честно спрямо работниците.

— Откога те е грижа за съдбата им?

— Откакто се напих в Льо Ман.

Някъде се отвори врата. Бела стана, излезе в коридора и се провикна:

— Ти ли си, Венсан?

— Да, госпожо.

— Ако обичаш, провери дали колата на граф Дьо Ге е на площад „Репюблик“ и дали една дама го чака там.

— Веднага, госпожо.

Тя се върна, сложи на масата фруктиерата и подноса с парчетата разнообразни сирена, наля ми още една чаша вино и отбеляза:

— Изглежда, откакто си се върнал, си забъркал големи каши. Как смяташ да се измъкнеш?

— Нямам представа. Живея ден за ден.

— Нищо ново.

— Всъщност сега живея минута за минута.

Бела ми подаде парче грюйер:

— Знаеш ли, хубаво е от време на време човек да си прави равносметка, за да прецени къде е сгрешил. Понякога се питам защо продължавам да живея във Вилар. Печалбата от магазина е нищожна, издържам се с парите, които ми остави Жорж, а инфлацията почти ги изяде.

Кой беше този Жорж? Покойният й съпруг ли? Почувствах, че трябва да кажа нещо:

— Защо още живееш тук?

Тя сви рамене:

— По навик, предполагам. Пък и обичам тази къща. Дълбоко грешиш, ако си въобразяваш, че твоите редки посещения осмислят живота ми — изобщо не се ласкай от тази мисъл. — Усмихна се и внезапно смени темата. — Да не би внезапният ти интерес към фабриката да е породен от надеждата най-после да имаш син, на когото да оставиш предприятието, основано преди двеста и петдесет години?

— Не.

— Сигурен ли си?

— Напълно. Вчера се случи нещо, което ме накара да погледна с нови очи на нещата. За пръв път наблюдавах работниците, бях поразен от факта, че се гордеят с труда си и изпитват симпатии към собственика. Затворим ли фабриката, освен че ще останат без работа, ще се почувстват измамени.

— Аха, значи за теб е въпрос на чест.

— Може би.

Бела обели една круша, подаде ми парченце:

— Грешиш, че оставяш брат ти да ръководи предприятието. Сигурно щеше да се справиш по-добре от него, ако не беше вроденият ти мързел.

— Може би.

— Късно ли е да вземеш нещата в свои ръце?

— Прекалено късно. Пък и нищо не разбирам от тази работа.

— Глупости. От дете гледаш как става всичко. Въпреки че никога не си проявявал интерес, в паметта ти все е останало нещо, което да ти помогне. Понякога се питам… — Тя замълча, взе ябълка и започна да я бели.

— Какво искаше да кажеш?

— Не… предпочитам да не говоря по въпроса, иначе ще си помислиш, че си пъхам носа в твоите работи, което е против принципите ми.

— Напротив, разпитвай ме. Любопитно ми е да узная мнението ти.

— Ами… понякога се питам дали си безразличен към съдбата на фабриката, защото предпочиташ да не мислиш за нея, да не си спомняш какво се случи с Морис Дювал.

Не отговорих веднага. Усещах, че съм пред прага на важно разкритие. Жак беше споменал името на Морис Дювал, този човек беше редом с Жан дьо Ге на някои снимки в семейния албум.

— Може би — промълвих след малко.

— Видя ли — все пак ти стана неприятно — промълви Бела.

Изключително важно беше да науча колкото е възможно повече за Жан дьо Ге. Ала рискувах отново да направя гаф — трябваше внимателно да преценявам думите си.

— Грешиш — казах. — Искам да разбера мнението ти.

За пръв път тя извърна поглед от мен, загледа се в някаква точка в пространството:

— Изминаха петнайсет години от края на окупацията, но местните хора още помнят Морис Дювал, неговата доблест и смъртта му. Всички, замесени в тази история, едва ли някога ще намерят покой.

На вратата се почука, влезе дребен слабичък човек с барета:

— Добър ден, господин графе. Радвам се да ви видя. Как сте?

— Добре, благодаря.

— В колата нямаше никого. На седалката обаче намерих тази бележка.

Той с поклон ми подаде хартийката, на която бе написано лаконичното съобщение: „Почти час ви търсих с Мари-Ноел. Ще се върна с такси в Сен Жил. Р.“ Показах бележката на любезната домакиня.

— Е, успокои ли се най-сетне? — подхвърли тя. — Венсан, ако обичаш, занеси чиниите в кухнята.

— Да, госпожо.

— Спокойствие, но докога? — продължи Бела. — За мен — до три часа, а за теб, докогато решиш да останеш. Искаш ли още една възглавничка?

— Не, така ми е добре.

Тя разчисти масата, донесе цигари и кана с кафе.

— Радвам се, че ненадейно отношението ти към фабриката се е променило — каза. — Това е доказателство, че само се преструваш на безучастен. Все пак не знам как смяташ да я задържиш, след като работи на загуба, а условията в новия договор са по-неизгодни.

— И аз не знам.

— Онзи твой приятел, с когото ходите на лов… нали той те съветва? Него трябва да попиташ.

Бела свали синьото сако и остана по елегантна сива рокля от фин вълнен плат. Като я гледах, се успокоявах, знаех, че господарката на този дом няма изисквания към мен. Колко ли пъти Жан дьо Ге е бягал от замъка и е седял на удобното кресло, подпрял глава на възглавничка? Дружелюбието на тази жена беше обезоръжаващо, но и изкусително, тя проявяваше разбиране, без да иска нещо в замяна. Вдигнах котката, сложих я на коленете си, замилвах я. Помислих си колко хубаво щеше да бъде, ако можех завинаги да остана тук, да се приличам на слънце, да галя котката, а Бела да ми подава парченца обелена круша; вместо това нелепият маскарад ме беше превърнал в господар на старинен замък.

— Не можеш ли да продадеш ценни книжа или част от земята? — попита тя. — Ами жена ти? О, да, сега си спомних! Ще получи зестрата си само ако роди момче. — Наля ми още една чаша кафе и добави: — Състоянието и е доста деликатно, нали? Как се казва лекарят и?

Замислих се за секунда и отвърнах:

— Доктор Льобрен.

— Този старец ли?! На твое място щях да настоявам за нея да се грижи специалист. Проявяваш странно безразличие. Дано да обръщаш повече внимание на жена ти.

Смачках в пепелника цигарата. Давах си сметка, че само тази жена няма да бъде засегната от истината, ала незнайно защо не исках да я научи. Представях си как ще вдигне вежди, ще се разсмее, ще предложи няколко практични решения, ще се държи с мен учтиво, но като с непознат.

— Не съм безразличен — избърборих. — Старая се да проявявам съчувствие. Бедата е, че не познавам достатъчно Франсоаз.

Бела замислено се втренчи в мен. Откровеният и поглед ме изнерви.

— Какво те измъчва? Не става въпрос само за пари, нали? Нещата са много по-сложни. Ще ми кажеш ли какво се е случило в Льо Ман?

Спомних си как в детството ми с една моя леля играехме на „скрий напръстника“ — въпросната леля, неомъжена госпожица, сядаше и затваряше очи, докато аз на пръсти прекосявах дневната, претъпкана с мебели, и скривах напръстника зад часовника над камината. Тя отваряше очи, започваше да задава омразните въпроси. Погледнеше ли часовника, колебливо прошепвах „Топло“, въпреки че не ми се искаше тя намери напръстника, сгушен в мъничкото си скривалище. Този път обаче аз затворих очи и продължих да милвам котката, която блажено мъркаше в скута ми. Най-безопасната тактика беше и да увъртам, и да бъда откровен.

— Преди малко каза, че е хубаво човек да си прави равносметка — промълвих. — От известно време наистина размишлявам какво съм постигнал в този живот, а истината ми блесна, когато нощувах в Льо Ман. Осъзнах, че съм се провалил. Единственият начин да избягна отговорността за провала бе да се превърна в друг човек, да го накарам да поеме нещата в свои ръце.

Бела мълчеше. Може би обмисляше думите ми. Не виждах изражението й, защото очите ми бяха затворени.

— Другият Жан дьо Ге — подхвана колебливо — … онзи, който толкова дълго се е крил под маската на безгрижен и очарователен веселяк… питам се дали някога е съществувал. Ако е решил да се появи, сега е моментът.

Интуитивно беше схванала смисъла на думите ми, но нямаше начин да се досети за истината. Напръстникът зад часовника беше в безопасност, умело бях отклонил въпросите, които щяха да доведат до намирането му. Чувствах се толкова добре в прегръдките на удобното кресло, че не ми се искаше да помръдна.

— Струва ми се, че не разбираш какво се опитвам да ти кажа — промълвих.

— Напротив, разбирам. Не си единственият с раздвоена индивидуалност. Във всекиго от нас живеят по няколко личности. Никой обаче не се оправдава с това, за да избегне отговорността. Дори да си затваряш очите за проблемите, те остават, трябва да бъдат разрешени.

„Хм, студено… още по-студено“ — помислих си. Търсещият напръстника гледаше в противоположната посока.

— Друго имах предвид. Отговорностите и проблемите са нови, защото онзи, който трябва да ги разреши, е друг.

— Какво е мнението ти за него?

Камбаната на най-голямата църква във Вилар започна да бие — беше два часът. Струва ми се, че камбаната на всяка черква и катедрала призовава към покаяние; този път тържественият звън звучеше твърде близо и бе като упрек към гузната ми съвест.

— Понякога ми изглежда безчувствен — отвърнах, — друг път е прекалено емоционален. В един момент е готов да убие най-близките си, в следващия — да жертва живота си заради непознат. Според него лакомията е единствената движеща сила в живота ни и той оцелява, като я задоволява. Смятам, че теорията му е доста извратена, но за съжаление е доста близо до истината.

Чух как Бела стана, сложи чашата ми на подноса и го занесе до прозорчето към кухнята. Върна се, седна на страничната облегалка на моето кресло. Стана ми неприятно, но не от интимния й жест, който беше съвсем естествен и непринуден, а задето беше за Жан дьо Ге, за другото ми аз. Още по-неприятна ми беше мисълта за подаръка, който още беше в гардеробната в замъка.

— Сега пък аз ще те попитам нещо — добавих. — Защо ти купува парфюм „Фам“?

— Защото и двамата харесваме аромата.

— Според теб това задоволяване на алчността ли е?

— Зависи колко голямо е шишенцето.

— Много голямо.

— В такъв случай господинът е проявил предвидливост.

Не познавах миризмата на „Фам“, никому не бях правил такъв подарък, ненавиждах и избягвах силно напарфюмираните жени. Тази обаче не лъхаше на парфюм, а на кайсии.

— Мисля, че не е лакомия, а глад — казах. — Ето къде греши нашият познат. Ако е глад, се получава конфликт на интересите. Майка ми, съпругата, детето, брат ми и снаха ми, дори работниците — не съм в състояние да задоволя всички. Откровено казано, не знам откъде да започна, нито какво да правя.

Бела безмълвно сложи длан на челото ми. Анонимността ме обгърна. Намирах се в океан, разделящ два свята. Малкият каменист остров, на който някога бях заточен, се беше изплъзнал изпод краката ми; гъсто населеният континент, където щях да се приютя, в момента не се виждаше. Превъплъщението в друг човек бе и освобождаване, и обвързване. Нещо бе възкръснало, но и пропиляно. Питах се дали ако претенциите към мен отпаднат и мога да живея безметежно, кой ще предпочета да бъда — аз или Жан дьо Ге.

Протегнах ръце, докоснах лицето на Бела:

— Предпочитам да не мисля.

Тя се засмя, нежно целуна клепачите ми.

— Затова идваш при мен, нали? — прошепна.