Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (11)

Единайсета глава

На другата сутрин се събудих с мисълта, че ми предстои работа, и то спешна. После си спомних разговора с фирмата „Карвале“ и как се бях обвързал с договор… по-точно бях обвързал стъкларската фабрика в Сен Жил да продава продукцията на по-ниска цена, въпреки че нямах дори бегла представа за финансовото състояние на семейството. Под ръка имах само чековата книжка на Жан дьо Ге, името и адреса на неговата банка във Вилар. Някак си трябваше да се добера до тази банка, да разговарям с управителя, като измисля правдоподобно оправдание за невежеството си. Само той щеше да ми помогне да разбера с какви средства „разполагам“.

Станах, взех душ и се облякох; разбрах, че Франсоаз закусва в спалнята, затова реших да не я безпокоя и поръчах да ми донесат само чаша кафе. Докато го пиех, се помъчих да си представя на пътната карта местоположението на замъка и пътя, по който бяхме дошли от Льо Ман. Сигурен бях, че Вилар се намира на петнайсетина километра от Сен Жил — бях забелязал това име, докато планирах пътуването от Льо Ман до Мортан и манастира на бенедиктинците. Пътните карти бяха изчезнали заедно с колата ми, но предполагах, че няма да ми е трудно да открия града. Щом Гастон дойде да ми приготви дрехите, му казах, че възнамерявам да отида до банката във Вилар и колата ще ми трябва.

— В колко часа ще тръгне господин графът? — попита той.

— Ами… към десет и половина.

— Реното ще бъде отпред в десет. Господин Пол ще вземе ситроена, за да отиде във фабриката.

Бях забравил, че има втора кола. Нещата се подреждаха идеално — така нямаше опасност Пол да ме подложи на разпит и да предложи да ме придружи до банката. Оказа се обаче, че облекчението ми е било прибързано. Разбира се, Гастон вероятно беше споделил с някого намеренията ми, защото тъкмо когато прибирах в джоба си дребните монети и се канех да сляза на долния етаж, дребничката камериерка почука на вратата:

— Извинете, господин графе, мадам Пол пита дали ще я закарате до Вилар. Имала запазен час при фризьора.

Повече ми се искаше мадам Пол да има нов пристъп на мигрена. Последното, което исках, бе да остана насаме с нея, но не виждах начин да се измъкна.

— Госпожата знае ли, че тръгвам в десет?

— Да, господине, уговорила си е час в десет и половина.

Запитах се дали това е поредният опит на Рене да останем насаме. Казах на Жермен да предаде на госпожата, че с удоволствие ще я закарам, после ми хрумна невероятна идея — влязох в спалнята и заварих Франсоаз да седи на леглото, подпряна на възглавниците.

— Отивам във Вилар — казах. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Изведнъж се сетих, че вероятно всеки съпруг целува жена си за добро утро, дори предишната нощ да го е прогонила от брачното легло, затова се приближих до нея, докоснах с устни страната й, попитах я дали е спала добре.

— Цяла нощ се мятах, нямаше да те оставя на спокойствие. Добре, че спа на походното легло… Не мога да те придружа. Трябва да лежа. Освен това след малко ще дойде доктор Льобрен. Защо тъкмо днес ще ходиш във Вилар? Надявах се да поговориш с лекаря.

— Имам спешна работа в банката.

— Ако ти трябват пари, Гастон ще изтегли.

— Не, налага се да обсъдя нещо важно с управителя.

— Господин Пеги е болнав и рядко стъпва в банката. Не знам кой го замества. Може би главният касиер, но той едва ли ще ти свърши работа.

— Ще видим.

— Между другото, крайно време е да решим дали да родя в болницата в Льо Ман или тук. — Отново говореше плачливо, като човек, който се чувства пренебрегнат.

— Какво предпочиташ?

Тя апатично и примирено сви рамене:

— Предпочитам ти да решиш. Ще ми се да забравя този кошмар и повече да не се тревожа.

Погледът й бе така обвинителен, че побързах да извърна очи. Предполагах, че е в реда на нещата съпруг и съпруга да обсъждат разрешаването на проблемите, възникващи в ежедневието. Проблемът обаче не беше мой, пък и тя бе избрала най-неподходящия момент — доядя ме, че повдига въпроса тъкмо когато имам много по-спешна работа.

— Смятам, че трябва да се посъветваш с доктор Льобрен. Ще постъпим както той препоръча. Попитай го още днес — промърморих и веднага осъзнах, че съм сгрешил. Франсоаз търсеше морална подкрепа, защото се чувстваше изоставена, самотна. Изкушавах се да кажа: „Виж какво, не съм твоят съпруг, затова нямам право да те съветвам“ и веднъж завинаги да се отърся от бремето на вината. Вместо това постъпих като подлец, направих опит да заглуша гласа на гузната съвест.

— Няма да се бавя — измънках. — Вероятно ще се върна, преди лекарят да си е тръгнал.

Тя не отговори. Жермен дойде да вземе подноса с остатъците от закуската, последва я Мари-Ноел — целуна мен и майка си и настоя да я заведа във Вилар.

Съдбата ми поднасяше неочакван подарък — как не се бях сетил да взема детето и да осуетя плановете на Рене? Казах на малката, че ще я взема, тя засия, нетърпеливо заподскача, докато майка й я решеше.

— Днес е пазарен ден — промърмори Франсоаз. — Пълно е с хора от селата. Гледай да не се допираш до тях, че може да се разболееш… най-малкото ще хванеш бълхи. Жан, не и разрешавай да обикаля пазара.

— Бъди спокойна, няма да отделям поглед от нея — отвърнах. — Освен това и Рене ще дойде.

— Рене ли? Защо?

— Леля Рене има час при фризьора — намеси се момиченцето. — Щом разбра, че татко ще ходи във Вилар, дойде да се обади по телефона от стаята на леля Бланш.

— Какво ли я е прихванало? — вдигна вежди Франсоаз. — Беше на фризьор преди четири-пет дни!

Малката заобяснява, че леля и искала да бъде хубава за la chasse, но аз я слушах с половин ухо. Случайно се бях добрал до важна информация — че дериватът на телефона е в стаята на Бланш. Може би тя бе подслушала разговора ми с парижката фирма? А пък ако не е била Бланш, то кой е вдигнал слушалката и дали е чул всичко?

— Ще се помъча да задържа доктор Льобрен, докато се върнеш — каза Франсоаз, — но знаеш колко е зает — винаги бърза.

— Защо ще идва? — намеси се Мари-Ноел. — Какво ще прави?

— Ще преслуша малкото ти братче.

— Ами ако не чуе нищо? Тогава бебето е умряло, така ли?

— Не, разбира се. Не говори глупости. Бягай да се облечеш.

Малката озадачено изгледа майка си, после мен; изведнъж съвсем безпричинно се изправи на ръце:

— Гастон ме похвали, че имам много силни крайници. Каза, че повечето момичета не могат да правят като мен.

— Внимавай! — извика Франсоаз, но беше късно. Малката се преметна, блъсна с крака масичката до камината, порцелановите фигурки на котка и куче паднаха на пода и се разбиха на парчета. За миг настъпи тишина. Момиченцето, чието лице беше пламнало от усилието, се изправи и погледна майка си, но Франсоаз седеше като парализирана.

— Моите статуетки — прошепна, без да откъсва очи от парчетата на пода. — Мама ми ги подари, донесох си ги, като се омъжих…

Реших, че не е в състояние да изпита гняв, защото е потресена от случилото се, ала сгреших — инцидентът я извади от релси, отприщи горчивината, таена месеци, може би години.

— Ах, ти, противно същество! — извика на детето. — Как можа да счупиш единственото, което обичах в тази къща? Защо баща ти не те научи как да се държиш възпитано, вместо да ти пълни главата с врели-некипели за светци и видения? Само да се роди братчето ти, ще обичам само него, а ти ще минеш на второ място — ще бъде от полза не само за теб, но и за всички. Излезте и двамата! Оставете ме на мира!

Момиченцето пребледня като платно и изтича навън. Приближих се до леглото.

— Франсоаз… — подхванах, но тя ме отблъсна, лицето й беше изкривено от страдание.

— Не! — прошепна. — Не… не… не… — Просна се на леглото, скри глава сред възглавниците; машинално се наведох да събера парчетата от порцелановите фигурки, та да не се разстрои още повече, като ги гледа. Занесох ги в гардеробната, увих ги в целофана и хартията от опаковката на злощастното шише парфюм, което още стоеше на тоалетката. От Мари-Ноел нямаше и следа; спомних си камшика и как снощи тя заплашваше да скочи от прозореца, внезапно ме обзе страх, изскочих от гардеробната и се заизкачвах по задната стълба, като взимах по три стъпала наведнъж. Втурнах се в стаята на малката и с облекчение видях, че прозорецът е затворен, а тя се съблича и грижливо сгъва дрехите си, преди да ги остави на стола.

— Какво правиш? — попитах.

— Бях непослушна. Не трябва ли да си легна?

Ненадейно видях през очите й света на възрастните, чиито заповеди не се подчиняват на логика и разбиране; тя безропотно приемаше, че трябва да бъде в леглото като наказание за непослушанието си, въпреки че слънцето нахлуваше през прозореца и вероятно беше станала едва преди час.

— Не! — отсякох. — Едва ли ще има полза. Освен това не го направи нарочно, а без да искаш.

— Но сега няма да ме вземеш във Вилар, нали?

— Защо не?

Тя озадачено ме изгледа:

— Защото това е нещо като награда. Човек не получава награда, когато счупи нещо ценно.

— Не искаше да счупиш фигурките, стана случайно — повторих. — Има голяма разлика. Знаеш ли какво ще направим — ще намерим някой да залепи парчетата и малките животинчета ще станат като нови. Може би във Вилар има специалист по реставрация.

Мари-Ноел поклати глава:

— Мисля, че няма.

— Ще видим.

— Не знам как стана така, че паднах — промърмори тя. — Правила съм го стотици пъти в парка.

— Мястото не беше подходящо да демонстрираш уменията си — казах.

— Така е.

Малката изпитателно ме погледна в очите, сякаш търсеше потвърждение на неизречена мисъл, ала аз нямаше какво повече да й кажа.

— Да си облека ли роклята? — попита.

— Разбира се. Побързай, почти десет часът е.

Върнах се в гардеробната да взема счупените фигурки.

Гастон вече беше докарал колата, Рене стоеше в коридора.

— Дано не съм те накарала да чакаш — каза.

Тонът й беше на човек, който очаква да му се случи нещо приятно, изглеждаше безкрайно самоуверена; мина край мен, излезе на терасата, слезе по стъпалата; весело поздрави Гастон, вдигна глава да огледа ясното небе — всеки жест изразяваше радостна възбуда. Най-сетне ме беше впримчила, днес щях да бъда само неин. След малко Мари-Ноел излезе на терасата и затича към нас. Носеше бели памучни ръкавици и бяла найлонова чанта.

— Ще дойда с вас, лельо Рене — обясни, — но това не е награда. Просто трябва да напазарувам.

За секунди самоувереното изражение на Рене се замени от изумление.

— Кой ти разреши? — възкликна тя. — Нямаш ли уроци?

Спогледах се с Гастон, видях в очите му такова разбиране и съчувствие, че ми се прииска да му стисна ръката.

— Леля Бланш предпочита да ми преподава следобед — заяви Мари-Ноел, — а на татко му е приятно, че ще му правя компания. Нали, татко? Може ли да седна отпред? Иначе ще ми стане лошо.

Помислих, че Рене ще се откаже от пътуването — толкова силно беше разочарованието й. Но тя бързо се овладя и без да ме удостои с поглед, се настани на задната седалка.

Оказа се, че напразно съм се тревожил как ще стигна до Вилар. Както обикновено истината се оказа най-лесният начин за измъкване от трудна ситуация.

— Ще се престорим — казах на малката, — че съм чужденец, който не познава пътя, затова ще ми даваш указания.

— О, да! — възторжено възкликна тя.

Излязохме от Сен Жил и докато шофирах по страничните пътища сред златистозелените ниви, грейнали под есенното слънце, си мислех колко лесно и с удоволствие децата се отдават на фантазиите си и че животът им е търпим само заради способността да се самозаблуждават, да виждат нещата различни, отколкото са в действителност. Ако можех да разкрия на Мари-Ноел истината за себе си, без да разруша доверието и към Жан дьо Ге, тя възторжено щеше да се съгласи да ми съдейства, щеше да се превърне във вълшебница, в духа от лампата на Аладин.

Скоро приказните ниви, поляните, горите, тополите с падащи листа и черните пътища останаха зад нас, излязохме на магистралата; с напевен глас момиченцето ми даваше указания, пътничката на задната седалка не продумваше, само веднъж, когато рязко ударих спирачки, за да избегна сблъсъка с колата отпред, внезапно намалила скорост, и Рене политна напред, от устните и се изтръгна гневно възклицание, издаващо настроението й.

— Ще оставим леля Рене при фризьора, после ще паркираме колата на площад „Репюблик“ — каза Мари-Ноел.

Спрях пред малкия салон, на чиято витрина се мъдреше восъчна женска глава със ситно накъдрена коса, все едно беше овца, преди да бъде остригана; отворих вратата, Рене слезе, без да обели нито дума.

— Кога да те вземем? — попитах, но тя не отговори, обърна ми гръб и влезе в салона.

— Май е в лошо настроение — подхвърли момиченцето. — Чудя се защо.

— Не й обръщай внимание, продължавай да ме упътваш. Забрави ли, че не съм местен?

След като намусената Рене вече я нямаше, настроението ни се подобри. Паркирах колата до спрелите камиони и без да се плашим, че ще ни полазят бълхи, предприехме обиколка на пазара на площада до църквата.

Местният пазар беше съвсем скромен в сравнение с този в Льо Ман. Не се предлагаха домашни птици, крави и бикове — на малкия площад до църквата бяха сбутани една до друга дървени масички, отрупани с престилки, якета, шлифери от непромокаем плат, саба; без да бързаме, с момиченцето обикаляхме сергиите, едновременно посочвахме предмети, привлекли вниманието ни — носни кърпички на точки, шалчета, порцеланова чаша за чай, оформена като глава на петел, розови гумени топки, дебели цветни моливи, от едната страна със син, от другата с червен графит. Купихме за Жермен чехли на бели и сиви карета, на друга сергия видяхме същите чехли, но в яркозелено, купихме и тях, после ни се прииска да вземем жълти връзки за обувки за нас и за Гастон, избрахме си два сюнгера за баня, прикрепени с връвчица, накрая взехме грамаден млечнобял сапун с релефно изображение на русалка, яхнала делфин.

Натоварихме се с пакети и си запробивахме път сред многолюдното множество; изведнъж забелязах как някаква русокоса жена с яркосиньо сако, притиснала до гърдите си грамаден букет далии, усмихнато ни наблюдава; като се приближихме, тя подхвърли, сякаш говореше на продавачката до себе си:

— Значи е вярно, че ще затворят стъкларската фабрика в Сен Жил и ще я превърнат в универсален магазин. — Тръгна към църквата, но като мина край нас, ми прошепна: — За разнообразие се правиш на глава на семейството, а?

Любопитството ми пламна, обърнах се да я изгледам, но Мари-Ноел ме задърпа за ръката:

— Татко, видях много хубава дантелена покривка — тъкмо каквато ми трябва за молитвения стол.

Отново се впуснахме в покупки — благосклонно гледах как момиченцето тича от сергия на сергия, приличах се под топлото есенно слънце и въобще не се сещах защо съм във Вилар, докато часовникът на църквата не удари единайсет и половина — изведнъж осъзнах, че ще затворят банката след половин час, а още не съм свършил нищо.

Подканих Мари-Ноел да побърза, занесохме покупките до колата. Докато малката ги подреждаше на задната седалка, още веднъж погледнах чековата книжка, за да запаметя адреса на банката.

— Татко! — изведнъж възкликна тя. — Забравихме да потърсим майстор, който да залепи фигурките на мама. — Лицето й помръкна, радостта бе отлетяла.

— Не се притеснявай, по-късно ще свършим и това. Посещението в банката е по-важно.

— Ама на обяд всички магазини затварят! — запротестира тя.

— Няма как. Вече ти казах, че имам неотложна работа.

— Дали лепят порцелан в онзи магазин до Порт дьо Вил? Онзи, в който продават свещници и разни други предмети?

— Не мога да ти кажа. Ще проверим по-късно. Предлагам да ме чакаш в колата. В банката ще ти бъде скучно.

— Няма. Искам да дойда с теб.

Само че аз не исках малката да присъства на разговора ми с банковия чиновник — беше прекалено умна за възрастта си, имаше опасност да заподозре истината.

— Може да се позабавя — промърморих. — Сигурно ще ти доскучае. Предпочитам да останеш тук или да отидеш във фризьорския салон при леля Рене.

— А, не! Още по-лошо е от посещение в банката. Знаеш ли какво? Ще отида до онзи магазин, ще попитам дали поправят счупени статуетки, после ще те взема от банката. — Загледа ме очаквателно, явно беше възхитена от идеята си. Поколебах се, после попитах:

— Къде е този магазин? Забравил съм го. Няма ли опасност да те сгази някоя кола?

— Ама и ти си един! Знаеш, че по тази улица не минават коли. Магазинчето е до магазина за чадъри. На връщане ще мина покрай черквата и ще дойда направо в банката. Погледни колко е близо!

Огледах в двете посоки улицата, на която бяхме оставили колата. Куполът на голямата готическа черква надничаше иззад дърветата, значи разстоянието до магазина наистина беше малко.

— Добре — рекох. — Вземи това пакетче. Внимавай да не го изпуснеш. — Подадох и парчетата, увити в целофан и хартия. — Познават ли те в магазина?

— Разбира се. Достатъчно е да кажа, че съм дъщеря на Жан дьо Ге.

Проследих я с поглед, докато прекоси улицата, после завих наляво към сградата на ъгъла, където предполагах, че се помещава банката. Влязох и поисках да говоря с господин Пеги, чието име тази сутрин бях научил от Франсоаз.

— Много съжалявам, господин графе — отвърна чиновникът. — Господин Пеги още отсъства по болест. Мога ли да ви услужа с нещо?

— Да. Искам да знам какви пари имам в сметката.

— В коя, господине?

— Във всичките.

Жената зад гишето, която печаташе на пишеща машина, вдигна поглед от клавишите и ме зяпна.

— Извинете, господин графе, да разбирам ли, че ви интересува само балансът, или искате пълен финансов отчет?

— Интересува ме всичко.

Чиновникът изчезна; запалих цигара, облегнах се на гишето, заслушах се в тракането на машината, изпреварващо по-бавното тиктакане на стенния часовник. Обгръщаше ме миризмата на застоял въздух, типична за всички банки; много пъти бях осребрявал пътнически чекове в подобни институции из цялата страна, а сега като гангстер се подготвях да надникна в чужди тайни. Чиновникът се върна с дебела папка.

— Може би ще ви е по-удобно в кабинета, господин графе — подхвърли и ме заведе в малко помещение с остъклена врата, после излезе. Отворих папката, запрелиствах документите и само след няколко минути разбрах, че дългите колони цифри не ми говорят нищо — бях безпомощен, както когато преглеждах документацията във фабриката. След малко чиновникът се върна да попита интересува ли ме друга информация.

— Това ли е всичко? Няма ли други мои книжа?

Човекът озадачено ме изгледа, после отвърна:

— Не, господине. Разбира се, ако не смятаме онова, което държите в сейфа в банковия трезор.

Представих си торбички, натъпкани със златни монети, съхранявани в масивен сейф.

— Какво държа там? — попитах.

— Не знам, господин графе — смотолеви човекът — явно го бях обидил с глупавия си въпрос. — Много съжалявам, че господин Пеги го няма, той щеше да отговори на всичките ви въпроси.

— Има ли време да погледна в сейфа, преди да затворите?

— Разбира се. — Чиновникът отново изчезна, върна се с връзка ключове, последвах го по стълбището към мазето. Той отключи вратата, озовахме се в голямо помещение с нисък таван, стените бяха заети от номерирани сейфове. Човекът спря пред номер седемнайсет, избра друг ключ, превъртя го в ключалката. Очаквах вратичката да се отвори, но служителят извади ключа, отстъпи встрани, очаквателно ме изгледа. След като не помръднах, озадачено попита:

— Извинете, ключа ли сте си забравили?

Мислено се наругах заради глупостта си, побързах да извадя от джоба си връзката ключове на Жан дьо Ге. Един беше по-дълъг и по-голям — реших, че е онзи, който търся, с престорено самочувствие пристъпих до сейфа, пъхнах го в ключалката и завъртях дръжката — слава Богу, вратичката се отвори.

Чиновникът промърмори, че ще остави господин графа да работи на спокойствие, и излезе; пъхнах ръка в сейфа, но не напипах торбички със златни монети, а други документи, всеки навит на руло и прикрепен с лепенка. Странно, но изпитах разочарование. Извадих ги и ги занесох под лампата. Надписът на един привлече вниманието ми: „Брачен договор на Франсоаз Брюйер“. Понечих да отстраня лепенката, но чиновникът се върна:

— Дъщеричката ви е отвън. Каза да ви предам, че е уредила въпроса с фигурките. Пита дали може да се върне с камиона на госпожа Ив.

— Какво? — попитах разсеяно, вниманието ми беше погълнато от документа, изгарях от нетърпение да го прочета.

Той повтори съобщението, което отново ми се стори неясно, обаче не исках да го попитам за какъв камион и за коя госпожа Ив говори, защото би трябвало да знам.

— Добре, добре — промърморих. — Кажете й, че ще дойда след малко.

Отстраних лепенката, разгърнах документа и на секундата забравих, че се намирам в банков трезор, защото стъпвах на познат терен въпреки юридическите термини. Все едно преглеждах архивите в Тур или в Блоа, или бях в читалнята на Британския музей. Regime dotal^[1]… majorat^[2]… usufruit^[3]… — пореден пример за сложния и неразбираем закон за брака във Франция, който винаги бе възбуждал интереса ми; седнах и зачетох документа.

Бащата на Франсоаз, някой си господин Робер Брюйер, очевидно е бил богат човек, който не е вярвал на благоразумието на Жан дьо Ге и не е искал да хвърля парите си, за да издържа западналите аристократи в замъка. Ето защо солидната зестра на Франсоаз се пазеше в попечителски фонд за първородния й син, но приходите можеха да бъдат използва, докато въпросният наследник е малолетен, като двамата съпрузи съвместно управляват фонда. В договора се посочваше, че ако до петдесетгодишна възраст Франсоаз не роди син, парите ще бъдат разпределени между нея и дъщерите й, а пък ако тя почине, преди да навърши петдесет години и съпругът й още е жив, наследството да бъде разпределено между него и дъщерите. Най-важният момент беше, че приходите от фонда можеха да се използват от съпрузите само при условие че имат син; в случай че не се родеше наследник, никой нямаше право да вземе и едно су, докато Франсоаз не стане на петдесет години — разбира се, стига тя да не почине преди навършването на тази възраст. След сключването на брака съпругът беше получил значителна сума, с която можеше да се разпорежда както намери за добре, но въпросната сума възлизаше на по-малко от една четвърт от цялата зестра.

Десетина пъти препрочетох сложния документ; най-сетне разбрах намеците на Франсоаз и другите, че материалното ни положение ще се подобри, ако детето, което очаква, е момче. Питах се каква ли прищявка е накарала баща й да обвърже наследството й по този начин и дали Жан дьо Ге се е оженил за нея, за да вземе парите, отпускани веднага на съпруга, и е разчитал тя да роди момче. Ако й се родеше брат, бедната Мари-Ноел нямаше да получи нищичко. Жан дьо Ге пък щеше да наследи половината сума само при условие че няма наследник и Франсоаз умре, преди да навърши петдесет години…

— Извинете, господин графе, имате ли още много работа? Знаете, че затваряме в дванайсет, а вече е дванайсет и двайсет.

Чиновникът стоеше до мен, изражението му беше страдалческо като на човек, който е загубил ценни минути от обедната си почивка. С усилие се върнах към действителността — допреди секунди ми се струваше, че седя в грамадната спалня в кулата и отново чувам гласа на графинята: „Закъсали сме… Не виждам начин положението да се подобри, докато Франсоаз не роди син, или…“ Сега разбрах за какво намеква, въпреки че скритото значение на думите, лукавият й поглед все още си оставаха загадка. Смътно усещах, че помежду ни има силна и нерушима връзка, че в тайния ни свят на майка и син нямат право да пристъпят нито съпруга, нито дете или сестра; аз, човекът, представящ се за друг мъж, бях на косъм да разгадая тайната — жадувах да го сторя и същевременно се страхувах от разкритията си.

— Свършвам — избърборих. — Не знаех, че е толкова късно.

Върнах в сейфа документите, измежду тях се изплъзна някакъв лист хартия, който не беше навит и прикрепен с лепенка. Прегледах го набързо — беше писмо от адвокат на име Талбер, изпратено преди две-три седмици. Отделни думи привлякоха вниманието ми — стъкларската фабрика, наеми, пласмент, дивиденти; помислих си, че може би писмото ще ми помогне да се ориентирам във финансовото състояние на семейството, затова го пъхнах в джоба си. С чиновника повторихме ритуала с двата ключа, после излязохме от трезора, изкачихме се по стълбището и се озовахме в малкия кабинет.

Разсеяно се огледах, умът ми още беше погълнат от сложните клаузи на брачния договор; изведнъж се сепнах:

— Къде е детето?

— Отдавна тръгна — отвърна служителят.

— Тръгна ли? Къде?

— Господин графе, дъщеря ви попита дали може да се върне в замъка с онази жена и вие се съгласихте.

— Глупости! Не съм казал такова нещо! — възкликнах гневно — яд ме беше и на себе си, и на него; чиновникът се засегна още повече и дума по дума повтори каквото бях казал. Явно бе станало недоразумение — толкова бързах да прочета документа, че не бях обърнал внимание какво бръщолеви онзи.

— С кого замина? Как се казва жената, която я е отвела? — Вече си представях как някаква циганка е отвлякла детето, а по-късно ще намерим трупа му, захвърлен в гората.

— Мисля, че беше работничка от вашата фабрика, господин графе. Изглежда, дъщеря ви я познаваше и веднага прие поканата й да пътуват заедно с камиона.

Не можех да сторя нищо. Мари-Ноел щеше да бъде закарана в замъка или убита в гората. Ако се случеше най-лошото, вината щеше да е само моя.

Чиновникът ме преведе през банковия салон (машинописката беше в обедна почивка) и щом излязохме, заключи вратата. Завих наляво, прекосих площада и тръгнах към черквата — ако не друго, поне трябваше да разбера дали наистина някой се е наел да възстанови счупените порцеланови фигурки. Къде беше тази градска порта, за която говореше малката? Опитах се да си спомня накъде беше тръгнала, върнах се и поех по уличката; въпреки че бях обзет от гняв и страх, неволно се възхитих на красивата гледка — изкуствени канали кротко лъкатушеха край очарователните стари къщи с покриви, позеленели от времето, и надвиснали стрехи. Най-после стигнах до Порт дьо Вил, старинна порта, водеща към някогашния град-крепост; всичко беше както преди столетия, само подвижният мост беше заменен с каменен. Минах под арката, излязох на търговската улица и почти веднага видях антикварния магазин, за който говореше Мари-Ноел — познах го по старинните порцеланови и сребърни съдове на витрината. Приближих се, но вратата беше затворена, на табелката с работното време бе обозначено, че обедната почивка е от дванайсет до три часа.

Обърнах се и забелязах, че ме наблюдава някакъв човек, застанал пред отсрещния магазин.

— Добър ден, господин графе — подвикна. — Госпожата ли търсите?

Очевидно ме познаваше, но предпочитах да не разговарям с него, за да избегна поредния гаф.

— Ще дойда друг път — смотолевих.

Непознатият се поусмихна:

— Не искам да ме помислите за нетактичен, но госпожата не чува звънеца, когато вратата е затворена. Съветвам ви да минете през градината и да заобиколите откъм задния вход.

Продължи да се усмихва, явно доволен, че ми е услужил, обаче аз нямах намерение да влизам в чужда градина и да безпокоя старата антикварка по време на обедната й почивка. Благодарих на непознатия, тръгнах обратно, но все така любопитно се оглеждах — едва сега забелязах, че широк канал минава зад ниските сгради на главната улица; антикварният магазин всъщност беше красива къща от осемнайсети век, отзад имаше тераса и градинка, простираща се до водата — все едно гледах миниатюрен венециански дворец. Прозорците бяха отворени, на балкона беше окачена клетка с две зелени папагалчета, тясно дървено мостче водеше към градината. Във всеки туристически справочник гледката щеше да бъде наречена „живописна“, вероятно в градчето се продаваха пощенски картички със снимка на очарователната къщичка. Спрях да запаля цигара, в този момент на балкона излезе русокосата жена, която одеве на пазара ми беше прошепнала загадъчната реплика. Помислих си, че ако тя е собственичката на антикварния магазин, ще се възползвам от възможността да я попитам дали се е съгласила да възстанови счупените порцеланови фигурки.

Застанах на дървеното мостче и макар да се чувствах малко неловко, извиках:

— Извинете за безпокойството, госпожо. Видях, че магазинът е затворен, но исках да разбера дали сутринта дъщеря ми е идвала при вас.

Жената се обърна и за мое изумление избухна в смях:

— Глупчо такъв! Помислих, че си се върнал у дома. Защо висиш на улицата и се правиш на шут?

Фамилиарността й и фактът, че ми говореше на „ти“, ме извадиха от равновесие. Зяпах я глуповато и се запитах какво би отговорил Жан дьо Ге. Жената се огледа — по улиците нямаше жива душа — очевидно тук всички фанатично спазваха свещената обедна почивка.

— Никой не ни наблюдава — каза. — Ела.

„Господи, с каква ли репутация се ползва тук Жан дьо Ге?“ — помислих си. Поколебах се, понечих да си тръгна, но видях нещо, което ме накара да приема поканата. Рене, за която напълно бях забравил, отдавна беше излязла от фризьора и обикаляше градчето да ме търси. Изведнъж си дадох сметка, че след като Мари-Ноел е заминала с някакъв камион, ми предстои пътуване до замъка само в компанията на Рене. Все пак бях попаднал в капана й. Русокосата проследи погледа ми и възкликна:

— Побързай! Тя не те видя — гледаше в друга посока!

Изтичах по мостчето, прехвърлих се на балкона; без да престава да се смее, непознатата ме изблъска в стаята.

— Извадихме късмет! — възкликна. — След секунда щеше да ни хване на местопрестъплението.

Затвори високия прозорец и се обърна към мен; одеве бях забелязал, че изглежда развеселена от нещо, запленен бях от заразителната й усмивка, ала сега в изражението й нямаше нищо прикрито или престорено — изглеждаше спокойна, волна.

— Дъщеричката ти е очарователна — каза, — но не биваше да я изпращаш тук. И защо, за Бога, си сложил при парчетата картичка, надписана за мен? Малката обясни, че погрешка си дал другиму подаръка за някаква жена в Париж, но да знаеш, любими мой, че някой ден ще прекалиш с шегичките. — Пъхна ръка в джоба на синьото си сако, извади смачкан целофан. — Ще се погрижа за фигурките и ще изпълнявам всякакви други поръчки, но не изпращай при мен дъщеря си, съпругата или сестра си, защото ги уважавам прекалено много и ми е неприятно да се подиграваш с тях.

От другия си джоб извади смачкана картичка с надпис: „На моята красива Бела. Жан.“ На масата бяха разпилени парчетата от порцелановите фигурки. Единственото липсващо парче от мозайката беше голямото шише парфюм „Фам“.