Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (10)

Десета глава

Хванати за ръце, двамата с Мари-Ноел се заизкачвахме по вътрешната стълба; малката изведнъж изтърси:

— Не знам защо, но всички май се ядосаха от подаръците си. Сутринта мама много се радваше на медальона, обаче следобед го свали и го прибра в кутийката при другите бижута. Леля Рене пък изобщо не поглежда своя, а преди малко, като ти казах за грешката с подаръка на леля Бланш, като че ли й идеше да убие и мен, и теб. Коя е Бела, татко?

Радвах се, че не знам. Така си спестявах по-нататъшни усложнения. Все пак Жан дьо Ге можеше да прояви повече предвидливост и да напише върху пакетчето не само инициала Б.

— Жена, която харесва скъпите парфюми — отвърнах.

— Мама познава ли я?

— Не вярвам.

— И аз не вярвам. Попитах я, обаче тя смачка бележката и каза, че сигурно твоя делова партньорка от Париж те е поканила на вечеря, а ти си й купил парфюм, за да й върнеш жеста.

— Може би… — промърморих.

— Лошото е, че все повече започваш да забравяш. Леле, как можа да направиш такава грешка и да дадеш парфюма на леля Бланш вместо на тази жена! Знаех си, че нещо не е наред. Ами че откакто се помня, не си й подарявал нищичко. Така и не разбрах защо — вие, големите, се държите много странно. Пък и защо да й купуваш подаръци, след като от петнайсет години не ти говори?

Петнайсет години! Все едно ме удари гръм, така се слисах, че спрях по средата на стълбището и се втренчих в малката, която нетърпеливо ме задърпа:

— Хайде, побързай.

Последвах я, без да кажа нито дума — информацията, получена току-що съвсем случайно, напълно ме извади от равновесие. Онова, което смятах за временно неодобрение, бе толкова дълбоко вкоренено, че вероятно влияеше на отношенията и между другите членове на семейството. Фактът, че Жан дьо Ге е въртял любов с Рене, за да се разнообразява, бледнееше в сравнение с дългогодишната вражда между него и сестра му. Нищо чудно, че всички бяха изумени, задето съм донесъл подарък и за Бланш. Откритието ме разтревожи, дори ми се стори някак зловещо, след като вече бях видял снимките на прегърнатите брат и сестра, които навремето са били неразделни. Помежду им се беше случило нещо прекалено сериозно и лично, с което другите членове на семейството, дори детето, се бяха примирили.

— Стигнахме! — обяви Мари-Ноел и отвори вратата на грамадната спалня; също като предишната вечер от нажежената до червено печка ме лъхна гореща вълна. Малките териери, които сутринта бяха изчезнали, отново бяха тук. Скочиха от леглото и пискливо залаяха, малката напразно се опитваше да ги укроти, като ту им се караше, ту ги галеше.

— Не е за вярване! — възкликна. — Всичките ни кучета са полудели. Тази сутрин Сезар не само не се зарадва на татко, ами взе да ръмжи и да лае.

Графинята се намръщи:

— Шарлот, заведе ли на разходка Жужу и Фифи, или цял следобед клюкарства в кухнята?

— Разбира се, че ги заведох, госпожо, как иначе? — побърза да се защити прислужницата. — Бяхме в парка почти един час. Смятате ли, че ще изоставя милите животинчета?

Погледна ме накриво, сякаш я бях обвинил в пренебрегване на задълженията; хрумна ми колко се различава от почтената и предана Жюли — изпъкналите й очички, кльощавото тяло, дори скъперническия маниер, с който наливаше чая, подсказваха прикритост и озлобление.

— Защо се мотаеш тук? Махай се! — гневно нареди старицата. — Детето ще ни сервира.

Също като предишната вечер се облягаше на купчината възглавници, лицето й още беше жълтеникаво, под очите й се бяха вдълбали сенки. Протегна ръка, придърпа ме към себе си, а пък аз покорно целунах набръчканата й страна. Странно, но вместо неприязън и отвращение изпитах спокойствие, докато ласките на красивата Рене ми се сториха неприлични и отблъскващи.

— Mon Dieu — прошепна, — онова, което ми разказа малката, искрено ме разсмя. — Отблъсна ме и добави на висок глас: — Седни да си изпиеш чая. С какво се занимава цял ден, освен да раздаваш подаръци, предназначени за други хора?

Осъзнах, че само в компанията на тази жена се чувствам свойски; можех да говоря, да се смея, тя извикваше у мен неподозираната досега способност да се шегувам, да водя непринуден разговор. Гледах я как излива чая в чинийката и го пие на големи глътки, а последните капки оставя за кученцата, които досущ като просяци се въртяха около нея, докато Мари-Ноел, натоварена с отговорната задача да налива чая, отчупваше малки залъчета от препечената си филия и не откъсваше поглед от двама ни с баба й.

Разказах на графинята за посещението във фабриката — тайният разговор с Париж ми беше вдъхнал нова увереност, защото поне временно бях намерил разрешение на проблема, а тя (за мое удовлетворение и за радост на момиченцето), като всички стари хора, без подканяне се впусна в описания на миналите славни времена. Разказа как навремето изделията се приготвяли не с матрици, а от стъклодухачи, а когато още не е била родена, палели пещта с дървета, отсечени в гората — именно затова всички стъкларски фабрики били в гористи области, — и как още по-отдавна, преди едно столетие, продукцията се извозвала от сто и шест коня, помагали дори жените и децата. Добави, че имената на работниците и членовете на семействата им били записани в книга, която може би е в библиотеката — вече не си спомняла къде са я забутали.

— Така или иначе — въздъхна, — добрите стари времена безвъзвратно отминаха.

Спомних си как Жюли също тъй безропотно приемаше промяната и се примиряваше с действителността; обясних на графинята, че съм посетил старата дойка, разказах и за горкия Андре, пострадал при злополука във фабриката; тя сви рамене, изведнъж стана безцеремонна:

— Не им се хващай на номерата. Стига да могат, тези хора ще ни вземат и последния франк. Бог знае колко пари е измъкнала от мен Жюли, когато работеше в замъка. А „горкичкият“ й син е най-големият мухльо и некадърник. Не обвинявам жена му, че забягна с някакъв автомонтьор от Льо Ман. — Къщичката им се руши, спешно е необходим ремонт.

— Как не! Само пръст да им подадеш, ще ти се качат на главата, ще започнат да искат какво ли не. Парите не стигат и без да удовлетворяваме прищевките на работниците. Не виждам начин положението да се подобри, докато Франсоаз не роди син, или… — Тя не довърши фразата; въпреки че не разбрах намека й, тонът и лукавият й поглед ме смутиха. След няколко секунди добави: — В днешно време всеки трябва да се бори, за да оцелее. Пък и не разбирам защо се оплакват, след като не плащат наем.

— Жюли не се оплаква — казах. — Не ми поиска нищо.

— Само това оставаше! Сигурна съм, че под някоя дъска на пода е скътала доста парици. Ще ми се да имах колкото нея.

Думите й сякаш развалиха някаква магия, почувствах се измамен. Жюли, която ми се бе сторила толкова почтена и лоялна, бе представена като безскрупулна използвачка, а графинята, така засмяна и щедра допреди малко, изведнъж се превърна в безсърдечна старица, лишена от проницателност. Искреното ми състрадание и към двете някак се притъпи — замислих се и докато Мари-Ноел ми наливаше още чай, осъзнах, че старицата е реалистка, а пък аз съм безнадеждно сантиментален фантазьор, който иска хората да бъдат по-добросърдечни и по-благородни, отколкото са в действителност. Мари-Ноел ненадейно се намеси в разговора:

— Все си мисля какво стана, когато с мама разопаковахме подаръка на леля Бланш. Мама й каза: „Хайде, не се инати, нищо няма да ти стане, ако видиш какво има в пакета, освен това смятам, че по този начин Жан ти подсказва, че държи на теб.“ Леля Бланш се втренчи в пакета, дълго мълча, после промърмори: „Щом толкова искаш, отвори го ти. На мен ми е все едно.“ Обаче като я гледах, разбрах, че и тя е любопитна. Махнахме хартията, като видя голямото шише с парфюм, мама възкликна: „Боже мой, защо тъкмо това?“, тогава и леля Бланш погледна подаръка, пребледня като платно, стана и излезе. Попитах мама: „Защо се разсърди? Нали не е лекарство като на чичо Пол?“, а тя отвърна някак особено, че май наистина е било шега, и то жестока. После намерихме бележката до онази жена Бела и мама каза: „Не е шега, станала е грешка. Подаръкът е за другиго.“ Така или иначе, не разбрах защо си помислиха, че си постъпил жестоко.

Думите й сякаш пробиха дупка в мълчанието. Странно, но излизаше, че с Мари-Ноел сме съюзници, обединяваха ни невинността й и фактът, че не знаех мрачните семейни тайни. Графинята ме наблюдаваше, долових в погледа й нещо, което не можах да изтълкувам. Не беше упрек, нито порицание, а усилие да проникне в мислите ми, сякаш (което бе невъзможно) интуитивно бе разгадала тайната ми и знаеше, че съм измамник. Ала заговори не на мен, а на момиченцето:

— Знаеш ли, мъничката ми, жените са непредсказуеми и странни… особено религиозните като леля ти Бланш. Запомни го и не ставай фанатичка като нея.

Погледнах я — изведнъж се беше състарила, изглеждаше уморена.

— Помогни ми да преместим масичката — казах на Мари-Ноел.

Поставихме я близо до тоалетката, на която между посребрените четки и гребени видях голяма снимка на Жан дьо Ге с военна униформа. Машинално се обърнах. Старицата също гледаше снимката, изражението й беше все така озадачено. Погледите ни се срещнаха, двамата едновременно сведохме очи. В този момент в спалнята влезе Шарлот, последвана от свещеника. Момиченцето се приближи до него, почтително се поклони:

— Добър вечер, отче. Татко ми подари книга за живота на Малкото цвете. Искате ли да ви я покажа?

Старецът я потупа по главицата:

— Не сега, дете мое. По-късно ще дойда в салона и тогава ще ми я покажеш. — Застана до леглото, сключи пръсти върху закръгленото си коремче и се загледа в пребледнялото изтощено лице на графинята.

— Хм, май днес не сме в най-добрата ни форма — промърмори. — Може би причината са прекомерните вълнения от вчерашния ден, последван от почти безсънна нощ и кошмари. Свети Августин може би ще помогне. И той е страдал много.

Извади книга измежду диплите на расото си, забелязах, че графинята полага неимоверни усилия да се съсредоточи върху думите му. Махна към стола, на който допреди малко седях, свещеникът подбра полите на расото си и седна. Шарлот застана в другия край на помещението, наведе глава и също се подготви да слуша.

— Може ли да остана? — прошепна Мари-Ноел; очите й блестяха от възбуда, сякаш искаше разрешение да присъства на някакъв спектакъл. Кимнах машинално, умът ми беше зает с друго, питах се как трябва да се държа. Малката изтича да вземе табуретката, която стоеше пред тоалетката, сложи я близо до свещеника. Изражението й се промени като актриса, вживяваща се в ролята си, тя затвори очи, сключи длани, замърда устни в отговор на молитвите на свещеника. Крадешком погледнах графинята. От вежливост все така се облягаше на възглавниците, ала от време на време главата и клюмваше, клепачите и се затваряха — симптоми на крайно изтощение, не на религиозно благоговение.

Излязох от спалнята, слязох по стълбището, прекосих терасата, отидох в парка и забродих по пътеките отвъд каменната Артемида — сред падащия здрач лицето й сякаш беше тържествено и опечалено. Под лъчите на слънцето замъкът приличаше на скъпоценен камък, но в сумрака внушаваше страх. Покривът и кулите, които денем се сливаха със синевата, сега се очертаваха на фона на притъмняващото небе. Запитах се какъв ли бастион е била грамадната сграда, когато ровът е бил пълен с вода, преди през осемнайсети век да бъде построена централната част, свързваща кулите, издигнати по времето на ранния Ренесанс. Дали благородните дами, които са надничали през тесните процепи, заместващи прозорците просмуканите от влага стаи, са били по-самотни от Рене и Франсоаз? През онази епоха гората сигурно е стигала до крепостта, увивните храсти са закривали вратите, на мястото на пасището глигани са ровели земята, ловци са тръбели с роговете си в ранните утрини, когато мъглата още обвива дърветата. Благородници от Анжу, подкрепени със солидно количество алкохол, са препускали с конете си по подвижния мост, за да ловуват, да участват в битки, да убиват; между тези стени двойки са се любили нощем, млади жени са се гърчели в родилни болки, внезапно са умирали хора. Век след век историята се повтаряше, само че сега чувствата и стремежите се прикриваха. Днес жестокостта беше по-дълбока, нараняваше духа, причиняваше страдание на скритото у всеки човек, докато навремето е била по-брутална — оцелявали са само най-издръжливите, самотната Франсоаз и неудовлетворената Рене от далечното минало са изгасвали като пламъчета на свещи, покосявани са били от болести и смърт, бивали са жалени или забравени от съпрузите си, предшественици на Жан дьо Ге, които повече се интересували от пиршествата, лова и битките.

Някой обикаляше от стая в стая, затваряше кепенците и високите прозорци, изолирането на нощния мрак беше като уединяване. Каквото и да се е случвало между стените на замъка, вече нямаше да се повтори; грамадната сграда беше гробница, живи бяха само кравите, които пасяха наблизо, враните и някакво куче, чийто лай ехтеше от селото.

Изминал беше едва един ден, а вече започвах да свиквам с маскарада, както юношата започва да свиква да спи в пансиона към училището. Вече познавах хората и обстановката. Ужасът от предишната вечер ме беше напуснал. Безочието ми, които снощи ме опияняваше, сега ми се струваше съвсем естествено; когато отварях врата, влизах в стая или заставах лице в лице с някого от семейството, вече не тръпнех от страх. Познавах звуци, миризми, гласове, знаех кой къде седи, не изтръпвах при иззвъняването на телефона, преобличах се за вечеря благодарение на стадния инстинкт, който подтиква новака да подражава на съучениците си, да забрави до следващата ваканция навиците от родния си дом, да нахлузи бляскава маска, да спечели одобрението на момчетата и преподавателите, да наблюдава с интерес новия човек, представящ се от негово име. Храненето, пиенето, четенето на вестник ми се струваха интересни, защото не аз извършвах действията, а Жан дьо Ге. В съня дори най-странните обстоятелства ни се струват естествени и аз започнах да се държа естествено сред моите фантоми, които ми говореха, усмихваха ми се или се преструваха, че не ме забелязват. Ритуалът съществуваше от векове; колелото, което никога не бе спирало, продължаваше да се върти, не можех да се съпротивлявам, бях само бурмичка от сложния механизъм.

По време на вечерята почти не разговаряхме, атмосферата беше доста потискаща. На масата бяхме само четирима. Казаха ми, че в седем часа Мари-Ноел хапнала супа и бисквити и нямало да вечеря, а Гастон съобщи, че Бланш била решила да пости и да прекара вечерта в стаята си.

Франсоаз, която беше толкова жизнена на обяд, изглеждаше уморена, равнодушно подхващаше ту една, ту друга тема, за да запълва дългите промеждутъци на мълчание — заболяването на жител от селото, вечерното посещение на свещеника, писмото от братовчедка в Орлеан, размириците в Алжир, влакът, катастрофирал северно от Лион. Отегчителният й монолог ми подейства успокояващо. Когато не беше изпълнен с плачливи нотки, гласът й беше звънлив и приятен. Рене носеше красива блуза с висока яка, отново беше прибрала косата си на кок, сложила си беше руж; така и не разбрах дали цели да ме заслепи с чара си, или да предизвика ревността ми с неочакваното си внимание към Пол. Планът й (ако въобще беше планирала действията си) претърпя неуспех. Останах равнодушен, а съпругът й не забеляза промяната в поведението й. Цялото му внимание беше съсредоточено в храната — премляскваше, между хапките промърморваше по нещо, рядко вдигаше поглед от чинията, а след вечерята се премести на кресло в салона, запали пура, разгърна вестник „Фигаро“ и се скри зад него.

Мари-Ноел се появи, загърната с халат, заедно с нея дойде и Франсоаз (Рене седеше на канапето и се преструваше, че чете книга); поиграхме на домино и дама — занимание, което родителите и момиченцето са упражнявали безброй пъти; когато часовникът удари девет, Франсоаз се прозина и промълви:

— Време е за сън, chérie.

Малката покорно стана, прибра в кутията фигурките, целуна чичо си, леля си и майка си и ме хвана за ръката:

— Хайде, татко.

Предположих, че това е някакъв обичаен ритуал преди лягане, последвах я в детската стая. Куклата вече не беше прободена с перодръжка — явно се беше избавила от мъченичеството и сега бе разкаяла се грешница — коленичеше пред обърната консервена кутия, заместваща олтар, голям еднокрак паток Доналд играеше ролята на свещеник, моряшката му шапка беше увита с парче плат, за да изглежда като четвъртита шапка на католически свещенослужител.

— Седни! — изкомандва малката, свали халата, за миг се поколеба, после се приближи до импровизирания молитвен стол.

— Искаш ли да видиш как ще бичувам плътта? — попита.

— Какво искаш да кажеш?

— Снощи съгреших, като заплаших, че ще се самоубия. Споделих го с леля Бланш и тя каза, че това е много голям грях. Прекалено рано е да се изповядам, затова реших да се накажа за прегрешението. — Съблече нощницата си и застана пред мен — кльощаво момиченце с ъгловато тяло. — Духът е извисен, но плътта е слаба — добави. Порови в разхвърляното чекмедже, извади малък камшик. Затвори очи и преди да осъзная какво възнамерява да направи, шибна гърба и раменете си. Неволно подскочи, хлъцна от болка.

— Престани! — извиках, станах, изтръгнах от ръката й камшика.

— Добре, ти го направи. Ти ме бичувай! — избърбори тя, без да откъсва от мен блесналите си очи.

Взех нощницата, която беше хвърлила на пода:

— Облечи се, и то по-бързичко. Кажи си молитвите и веднага в леглото!

Тя не се възпротиви; покорството, дори охотата, с която се подчини, ме разстроиха повече, отколкото ако беше запротестирала. Под маската на послушание долових възбуда и макар че не знаех нищичко за децата и игрите им, вълнението й ми се стори перверзно, неестествено.

Остана прекалено дълго, коленичила на импровизирания молитвен стол; не се молеше на глас, затова не знаех дали се преструва, но най-сетне се прекръсти, стана и със смирено изражение тръгна към тясното легло.

Наведох се да я целуна по страната, но тя не помръдна — устните ми все едно докоснаха мраморна статуя. Не знаех дали се държи така, за да продължи да се самонаказва, или защото ми се сърдеше. Излязох, затворих вратата, погледнах камшика, който още машинално стисках, завих наляво, минах през вратата, тапицирана със зелено зебло, изведнъж импулсивно тръгнах към стаята на Бланш в дъното на коридора. Завъртях валчестата дръжка — беше заключено. Почуках на вратата.

— Кой е? — извика Бланш.

Не отговорих, само почуках отново. Чух стъпки, в ключалката се превъртя ключ, старата мома застана на прага — беше по пеньоар, косата й вече не беше опъната на стегнат кок, а обрамчваше лицето й — в този момент изглеждаше като момиченце, приликата й с Мари-Ноел беше поразяваща. Прочетох в погледа и изумление и страх, които ме разколебаха. Враждата между двамата с брат й не ме засягаше. Но бях длъжен да я предупредя какво става с детето. Тикнах в ръцете й камшика:

— Задръж го или го изхвърли. Мари-Ноел се опита да го използва върху себе си. Не зле да й обясниш, че самобичуването не прогонва дявола, а го вкарва в тялото и душата.

Изумлението и страхът в погледа й се замениха с омраза, и то така силна, че се вцепених — бях като хипнотизиран от жестокостта и злобата, изписани на бледото й лице. Преди да кажа още нещо, тя се върна в стаята, затръшна вратата и я заключи; няколко секунди не помръднах — вместо да направя добро, може би още повече бях настроил Бланш срещу брат й. Бавно тръгнах обратно по коридора — бях поразен и потресен от омразата в очите й, които сигурно някога са били любящи и доверчиви.

Стигнах до стълбището и се поколебах накъде да тръгна, нямах представа какво се очаква от мен; за щастие в този момент видях един след друг по стълбата да се качват доскорошните ми сътрапезници — Франсоаз, натежала от бременността, бледа, с безжизнен поглед, Рене, още пламнала от възбуда, с красива прическа, подчертавана от блузата с висока яка, и Пол, който се прозяваше и стискаше под мишница друг вестник, този път местен. Вдигнаха глави и ме погледнаха, слабата светлина озари лицата им; тъй като не бях един от тях, както смятаха, а чужденец, който наднича в техния свят, ги видях без маски, в истинската им светлина. Усетих колко изтерзана е Франсоаз, която се мяташе между надеждата и отчаянието, разбрах с какво усилие се мъчи да прикрие разочарованието си, последвало вълшебния момент, когато и поднесох бижуто; изражението на Рене пък беше победоносно, защото бе убедена, че нито един мъж не може да устои на съблазънта на красивото й тяло, докато Пол — объркан, уморен, изпълнен със завист, се питаше как да сътвори чудо или да бъде помилван. Пожелахме си лека нощ, разделихме се като двойки, танцуващи кадрил. Последвах Франсоаз и равнодушно се запитах как ли щях да се чувствам, ако Рене беше съпруга на Жан дьо Ге. Възможно ли бе границата между привличането и отвращението да е толкова тънка, че принудителната близост да изглади отношенията помежду им и да ги превърне в едно цяло? Влязох в гардеробната и видях нещо, което ме накара да забравя размишленията си — походно легло със завивки и възглавници. Странно, но вместо облекчение изпитах чувство за вина. Запитах се какво се е случило, ала като се приближих до тоалетката, видях голямото шише с парфюм „Фам“, което така и не беше извадено от кутията.

Позамислих се, минах през банята и влязох в спалнята. Франсоаз седеше пред огледалото и си навиваше косата на ролки.

— Искаш да спя в гардеробната ли? — попитах.

— Не предпочиташ ли?

— Все ми е едно — заявих.

— Така си и мислех. — Тя продължи да си навива косата.

„Ето една случка в брачния живот — помислих си, — при която се леят сълзи, водят се безкрайни спорове, завършващи с помирение или с раздяла.“ Нямаше да изпадна в това положение, ако не беше парфюмът „Фам“ с инициала Б, небрежно надраскан върху опаковката. И двамата със съпруга и бяхме сгафили и тъй като смятах, че той ще отвърне с мълчание на обвиненията й, аз също избрах този подход.

— Добре, ще спя в гардеробната — промърморих.

Върнах се в банята, пуснах водата да напълня ваната и докато си миех зъбите, отново изпитах почти забравеното усещане, което ме обземаше през втората вечер в пансиона на новото училище. Вече бях свикнал с крановете в банята, шумът от течащата вода не беше като в дома ми, но все пак ми се струваше познат; по едно време Франсоаз влезе да вземе някакво бурканче с крем и мина покрай мен, без да разменим нито дума — спокойно можеше да е мой съученик от онези отдавна отминали времена, с когото временно не се говорим. Не се почувствах неловко, при все че бях по бельо, а тя носеше прозрачен пеньоар. Двамата с нея се бяхме превърнали в част от декора на банята, само мълчанието беше в разрез с обстановката. Облякох си пижамата и халата, отидох да пожелая лека нощ на Франсоаз и я заварих да чете книга; тя с безразличие извърна бледото си лице, за да я целуна по страната — нямаше ги терзанието и сълзите от предишната вечер. Отново вместо облекчение изпитах вина, защото изкупителната жертва на Жан дьо Ге беше увеличила десетократно греховете му.

Върнах се в гардеробната и отворих прозореца. Тази вечер ветрецът не полюшваше клоните на кестените, небето беше закрито от облаци, нямаше звезди, на перваза на стаята в купичката не стоеше дете. Проснах се на походното легло, запалих цигара и се замислих — това беше втората ми нощ под покрива на замъка, от пристигането ми в Сен Жил бяха изминали малко повече от двайсет и четири часа, ала знаех, че всичко, което бях казал или сторил, все повече ме въвличаше в измамата и ме обвързваше с човека, чието тяло и съзнание не бяха моите, чиито мисли и действия коренно се различаваха от моите, ала същината му беше част от природата ми, от моето тайно аз.