Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (9)

Девета глава

Първата ми мисъл не беше нито за Жак, нито за обитателите на замъка, защото предполагах, че са били подготвени за най-лошото, и са почувствали облекчение при мисълта, че им се е разминало. Нямаше да умрат от глад, тъй като им оставаха приходите от земите им или наследените суми, само замъкът щеше да бъде все по-занемарен, градините и моравите — по-зле поддържани; с течение на времето и с наближаването на старостта огорчението им щеше да се задълбочи, щяха да обвиняват за бедите си жестокия свят. Тревогата ми беше за хората, голи до кръста и облени в пот, които следобеда видях да сноват около пещта, за другите работници във фабриката и най-вече за тежко пострадалия Андре и майка му Жюли, почерпила с кафе и захар от оскъдните им запаси. Страхувах се как ще ме погледнат, когато се върна, за да им съобщя, че съм ги излъгал и договорът с „Карвале“ не е подновен. Добродушните усмивки, с които ме бяха посрещнали, ще помръкнат, те ще извърнат очи, без дори да изразят презрението си към мен; след като Жак им обясни, че е станало недоразумение, че положението не се е променило и че за съжаление господин графът не може да си позволи фабриката да работи на загуба, лицата им ще се вкаменят, в погледите им ще проблесне отчаянието, което видях в очите на обгорения Андре, и недоумение, задето ще ги сполети злочестина, срещу която са безпомощни, ала господин графът би трябвало да я е предвидил и предотвратил, ако поне малко милееше за съдбата им. Ще гледат как двамата с Пол се качваме в колата, за да се върнем в замъка, ще се повъртят из двора на фабриката, в която машините внезапно са престанали да работят и пещта вече не гори, а наоколо са струпани купища шишенца и бутилки, вече ненужни никому, после ще се върнат в мизерните си къщурки с олющени стени и петна от влага по таваните и ще мълвят помежду си:

— На него му е безразлично, но какво ще стане с нас сега?

Най-много ме озадачаваше фактът, че се тревожа какво ще си помислят за мен обитателите на замъка и работниците. Предаността на Жюли, доверието на сина и, възхищението на Пол, заменило враждебността му, възторгът на Жак, радушното посрещане и дружелюбието на работниците бяха не за мен, а за Жан дьо Ге. Следователно презрението и омразата, които неминуемо щяха да последват, щяха да са отправени към него и не ме засягаха. Мъжът, който носеше дрехите на друг човек, притежаваше неговото лице и подражаваше на маниерите му, бе невинен — беше само обвивка, фасада, която няма нищо общо с оригинала, както калъфът за цигулка няма нищо общо с инструмента, съхраняващ се в него. Нямаше смисъл да хабя чувствата си. Нито за миг не се заблуждавах, че дружелюбието на тези хора е породено от неподозирани мои качества, които внезапно са се проявили и са предизвикали ответна реакция; те обожаваха него и само него, колкото и незаслужена да бе обичта им. Но какво се случваше в действителност? Исках да спася Жан дьо Ге от падението. Нямаше да понеса опозоряването му. Исках пощада за този човек, който не заслужаваше да бъде спасен. Защо? Защото приличаше на мен ли?

Взирах се в писмото от „Карвале“, изразяващо учтив, но твърд отказ, и се питах какво ли е мислил Жан дьо Ге, когато го е пъхнал в джоба на куфара. Знаех, че няма време за отлагане и че трябва незабавно да взема решение — или да призная на Пол, че съм го излъгал, или да го оставя да вярва, че договорът е бил подновен. Първият вариант означаваше да призная лъжата и пред работниците, Пол да ме обсипе с обвинения и подигравки и незабавно да закрие фабриката, което вероятно щеше да се случи, дори Жан дьо Ге да се беше върнал. Вторият щеше да създаде още по-голям хаос — произвеждането и изпращането в Париж на изделия, които не са били поръчани, а след доставянето на първата пратка от фирмата „Карвале“ щяха да поискат незабавно обяснение.

Може би оставаха няколко дни или седмици до изтичането на сегашния договор. Не знаех истината. Дори да разполагах с документацията, едва ли щеше да ми помогне. Не разбирах от счетоводство и сметки, единствените ми финансови отношения бяха с университетите, от които получавах скромни хонорари, и с издатели и редактори на вестници, които публикуваха лекциите и статиите ми. Какво би сторил собственик на стъкларска фабрика, за да се свърже с фирмата, на която доставя продукцията? Несъмнено ще телефонира от кабинета си, ако въпросът не търпи отлагане. Нямах кабинет, намирах се в стаичка в замък в дълбоката провинция и дори не знаех къде има телефон.

Пъхнах във вътрешния си джоб писмото от „Карвале“, слязох на долния етаж. Наближаваше четири часът, коридорите бяха пусти, витаеше усещането за следобедна почивка. Чиниите и съдовете от обяда отдавна бяха отнесени в кухнята, където и да се намираше това помещение, но по стените и ниските тавани беше полепнала миризмата на ястията и на зеленчуци, току-що набрани от двора, които след малко ще бъдат почистени и измити, за да започне приготвянето на вечерята. Предпазливо пристъпих до открехнатата врата на салона и след като не чух гласове, прекрачих прага — другите жени ги нямаше, само Франсоаз спеше на канапето. На пръсти се върнах в коридора. Сигурен бях, че Рене е в стаята си — не знаех и не ме интересуваше дали е полегнала да облекчи мигрената си, или изпробва скандалната нощница. Мари-Ноел, която бях зарязал, за да отида във фабриката, вероятно беше в мрачната и потискаща стая на Бланш и се потеше над учебниците, изпълнена с копнеж по мекото есенно слънце, огряващо гълъбарника и люлката. Най-ненадейно се натъкнах на телефона. Едва ли можеше да се избере по-неподходящо място; старомодният апарат с микрофон, прикрепен към стената, и със слушалка, закачена отстрани, беше забутан в тъмно килерче между разни шлифери и други горни дрехи. Над него на височината на очите беше залепена репродукция, изобразяваща как кучета лочат кръвта на двама обезглавени светци — поредното доказателство за старанията на Бланш да спаси душите на ближните.

Откачих слушалката, зачаках, след малко се чу бръмчене, носов женски глас произнесе:

— J’écoute.^[1]

Докато преди секунди бях прелиствал телефонния указател, изобщо не се изненадах, че номерът на замъка е „Сен Жил 2“. Нищо не се беше променило след прокарването на линията. Поисках да ме свържат с номера в Париж, отпечатан на бланката на „Карвале“, и зачаках, свит в тъмната дупка — стори ми се, че измина цяла вечност. Най-сетне телефонистката обяви, че има връзка с фирмата, ала аз така се паникьосах, че изпуснах слушалката и писмото, отгоре на всичко ми се причуха стъпки по коридора. Жената повтори информацията, напевният й глас кънтеше от слушалката, която се полюшваше на кабела; бързо вдигнах писмото, опитах се в мрака да разчета подписа най-отдолу, прошепнах в микрофона, че искам да говоря с господин Мерене. От другата страна на линията попитаха кой го търси. Отвърнах, че на телефона е граф дьо Ге, изведнъж осъзнах, че още повече затъвам в измамата, но връщане назад нямаше. Помолиха ме да изчакам, след няколко секунди въпросният господин Мерсие каза, че е на мое разположение.

— Господине, приемете най-искрените ми извинения, че ви безпокоя така неочаквано, така също и задето тъй неучтиво не отговорих на писмото ви. Ако не бях принуден спешно да се върна у дома поради заболяване на член на семейството, щях да ви помоля да се срещнем отново, за да поговорим относно някои неясноти. Днес разговарях с брат си, с него обмислихме положението и сме готови да намалим цените, за да отговорим на вашите условия.

Човекът от другата страна на линията вероятно онемя от изненада, но след секунди учтиво каза:

— Не разбирам, господин графе. Миналата седмица с вас обсъдихме договора точка по точка. Недвусмислено заявихте решението си, много почтено от ваша страна, признавам. Да разбирам ли, че сега искате да подновите преговорите?

— Именно — отвърнах. — С брат ми сме готови да понесем загуби, но да не затворим фабриката и да не оставим работниците на улицата.

Мерсие отново замълча, после промърмори:

— Извинете, господин графе, ала сегашното ви становище е в пълно противоречие с решението ви от миналата седмица.

— Вярно е, но, честно казано, постъпих прибързано, без да се посъветвам с близките си. В края на краищата въпросът засяга цялото семейство, нали?

— Естествено, господин графе, затова винаги сме проявявали разбиране. Искрено съжаляваме, че се налагат промени в условията, и най-вече, че ще се наложи да закриете предприятието, ако не се споразумеем, както за беда се случи. Много добре си спомням как казахте, че не ви е грижа какво ще стане с хората и че фабриката се е превърнала в бреме, което не можете да си позволите.

Той продължи да говори учтиво и гладко — представих си как с Жан дьо Ге седят един срещу друг в кожени кресла, пушат, разменят си реплики, а след приключването на разговора изобщо не се замислят за последствията. А пък аз, чуждият човек, се подлагах на унижение в името на загубена кауза, защото не исках шепа работници, селянка и осакатеният й син да намразят господаря си, който не се вълнува от съдбата им и никога няма да научи за чувствата им.

— Да, имате право. Но размислих. Ще приема всякакви уговорки, стига фабриката да продължи да действа. Производствените разходи не ви засягат. Моля ви да подновите договора, каквито и да са условията.

Този път Мерсие мълча няколко секунди, после каза с присъщата си обиграност:

— Господин графе, взаимоотношенията ни се градят на дългогодишно сътрудничество, ето защо ни беше толкова неприятно да прекратим договора, ала изглеждаше, че няма друго решение. След като сте склонен да приемете нашите условия — разбира се, подробностите ще уточним лично, не по телефона, — трябва отново да се консултирам с другите директори на фирмата. Не виждам причина крайният резултат да не е удовлетворителен за двете страни, нали?

По тона му разбрах, че още храни известни съмнения, затова побързах да го уверя в сериозността на намеренията си. Предстоеше размяна на писма, настоящият договор щеше да бъде подновен, но при други условия. Разменихме си любезности, чух как Мерсие затвори телефона. Извадих носната си кърпа — по-точно кърпата на Жан дьо Ге, и избърсах потта от челото си — наистина, в тясното килерче беше задушно, но се бях изпотил най-вече от напрежение. Наемах се с нещо, без да имам дори бегла представа как да го осъществя. Ако цената, предлагана от „Карвале“, не покриваше производствените разходи и сумите за заплати на работниците (сигурен бях, че е така), то парите трябваше да бъдат осигурени от друго място. В този момент чух дишане в слушалката, която машинално още притисках до ухото си — някой подслушваше по деривата. Не сторих нищо. Продължих да чакам, след малко телефонистката се обади да пита дали съм приключил разговора с Париж и след като отговорих утвърдително и връзката прекъсна, отново чух дишането, после тихо изщракване — някой затвори телефона, намиращ се в друго помещение на замъка. Нямаше как да узная истината, но почти бях сигурен, че разговорът ми с парижката фирма е бил подслушван. Но от кого? Къде беше дериватът? Окачих слушалката и излязох в коридора. Преди малко ми се стори, че чух приближаващи се стъпки, ала бях много притеснен — нищо чудно шумът да е бил плод на въображението ми. Така или иначе никой не слезе по стълбището, никакъв звук не нарушаваше тишината. Дишането в телефонната слушалка обаче не беше въображаемо. Излязох на терасата, защото нямаше значение дали някой ще ме види, вдигнах глава и огледах грамадната сграда. Видях само главния телефонен кабел, прокаран в покрива между едната кула и стената. Високите комини, куличките и дори водоливниците скриваха другите кабели, пък дори и жиците да се виждаха, нямах достатъчно технически познания, за да разбера накъде водят.

В момента нямах време да издирвам деривата и да разбера кой е подслушвал разговора с Париж. Много по-важно беше незабавно да науча нещо повече за финансовото състояние на Жан дьо Ге. Качих се в гардеробната, взех чековата му книжка — страниците бяха изпълнени със загадъчни цифри и инициали, но липсваше краен баланс, единствената полезна информация беше названието на банката и адреса на клона й в един близък град. В гардеробната нямаше бюро. Някъде в замъка трябваше да има кабинет, в който собственикът на имението води кореспонденцията си и държи личните си вещи. Спомних си библиотеката, където членовете на семейството се бяха събрали преди обяда. Отново слязох, минах по коридора, прекосих трапезарията, отворих двойната врата на библиотеката, влязох и се озовах сред полумрак — някой беше затворил кепенците на високите прозорци в дъното на помещението. Блъснах ги встрани и видях писалището, което търсех. Беше заключено. Връзката ключове заедно с портфейла, чековата и шофьорската книжки на Жан дьо Ге, които досега не ми се беше налагало да използвам, бяха в джоба ми, откакто носех дрехите му. Изпробвах ключовете, един се превъртя в ключалката. Не се притеснявах, че постъпвам като крадец — играта на шпиони продължаваше, не вредях никому.

В писалището цареше истински хаос (с носталгия си спомних собственото си бюро с педантично подредени книжа); писмата преливаха от специалните прегради, пликове, фактури и разписки бяха нахвърляни безразборно. Чекмеджетата едва се отваряха, защото бяха претъпкани с книги, документи и снимки, неделима част от историята на няколко поколения от фамилията Дьо Ге и на самия Жан. Упорството на залостените чекмеджета ме подтикна към безразсъдни действия. Трябваха ми банкови извлечения, а ги нямаше — натъкнах се само на отдавна приключени чекови книжки. Изнервих се като крадец, който не намира търсената огърлица от перли, готов бях да взема каквото и да било, за да задоволя неудовлетвореното си любопитство. Накрая забелязах голям бележник, подвързан с червена кожа, който ми заприлича на счетоводна книга; задърпах, с усилие го измъкнах от чекмеджето, но се оказа ловен албум, страниците бяха запълнени със снимки на фазани, яребици, зайци — птици и животни, които се ловуваха преди войната. Пъхнах ръка в процепа на чекмеджето, извадих друг дебел том, който миришеше на плесен — беше албум с фотографии, повечето избледнели.

Отказах се да търся банковите извлечения. Желанието ми да надникна в миналото бе неустоимо. На първата страница на албума имаше герб, изобразяващ глава на ловно куче и дърво, отдолу с полегат почерк бе написано „Мари дьо Ге“. На следващата видях фотография на графинята, когато тя е била на около двайсет и пет години — млада жена със заоблена, решително вирната брадичка вместо сегашната двойна гуша, с гъста руса коса, накъдрена с маша; носеше елегантна блуза с къдрички, раменете й бяха изопнати, а не приведени и загърнати с безброй шалове. Все едно гледах себе си, но с перука и предрешен като жена, за да изпълнявам роля в някакъв комедиен фарс. Снимката имаше дата — 1914 година. Следваха фотографии на други членове на семейството: Жан дьо Ге — баща, който приличаше на Пол, но с къси мустаци, и бе заснет на безвкусен фон от драперии и изкуствени цветя; двамата съпрузи, които гордо гледат момиченце с панделки в косата и рокличка с дантели — вероятно Бланш; по-възрастни приятели и родственици, лели, чичовци, престарял дядо на инвалидна количка. Датите невинаги бяха написани отстрани, често трябваше да гадая през лятото на коя година момченце и момиче яздят пони или през коя зима двете деца стоят прегърнати пред гълъбарника, покрит със сняг. Направи ми впечатление, че винаги са снимани заедно, което означаваше, че са били неразделни — ако момченцето държеше въдица или пушка, момичето стоеше зад него; докато гледах снимките, с изненада и дори с отвращение установих, че неизменно присъстващата на втори план Бланш като малка е била копие на Мари-Ноел — дългокрака, слабичка и с късо подстригана коса. От снимките се виждаше, че е започнала да се променя след петнайсетата си годишнина, овалното й лице се удължило, очите й станали по-недоверчиви и сериозни; въпреки това изглеждаше симпатична и състрадателна и нямаше нищо общо със сегашната стара мома със стиснати тънки устни.

Младият Жан пък никога не беше сериозен. Все се смееше или правеше комични физиономии и макар чертите ни да бяха еднакви, снимките му бяха съвсем различни от моите снимки като малък, на които стоя като препариран и с изцъклени очи се взирам в обектива. Пол почти не присъстваше в албума. Понякога лицето му не беше на фокус — смътен образ сред група хора, друг път се беше навел да завърже обувката си тъкмо когато фотографът ги е заснел. Дори на най-хубавата снимка на трите деца в юношеската им възраст Пол пак беше полускрит зад широките рамене на брат си, засенчен от ослепителната му усмивка.

Тук-там разпознавах по някого, например свещеника, който беше по-млад, по-слаб, но пак с лице като на херувим, а когато стигнах до снимките от ранната възраст на децата, разбрах, че навремето Жюли е била кърмачка на Пол. Към края на албума често се срещаше снимката на някой си Морис. Фотографиран беше сред работниците и в замъка, на една снимка двамата с Жан стояха пред статуята в парка. Последните четири страници бяха празни — може би защото старият Дьо Ге беше починал, може би заради избухването на войната, или защото на графинята й беше омръзнало да снима. Фотографиите бележеха края на една епоха, завършването на цикъл.

Затворих албума, обзе ме необяснима носталгия. Отдавна бях свикнал да се ровя в миналото, да чета писма или документи, датиращи отпреди столетия, ала надникването в историята на хора от моето поколение ме развълнува. Не тъгувах, че красивата графиня на първата снимка в албума е остаряла и че прекрасната й руса коса е прошарена, а заради жестокия отпечатък на времето върху нея — нямаше го самоувереният и властен поглед, сега очите й се стрелкаха изплашено и неспокойно, прекрасната шия и изпънатите рамене бяха погълнати от гънки тлъстина. Мъчно ми беше, че Бланш, толкова грациозна и пленителна като дете, толкова сериозна и състрадателна като девойка, се беше променила до неузнаваемост, превърнала се бе в грозна карикатура. Дори Пол, който все се криеше зад гърба на засмения си брат, и на всяка снимка отмяташе от челото си кичура непокорна коса, изглеждаше очарователен. А сега беше вечно намръщен, бездушен и безразличен — проявил беше някакви чувства само когато неволно разкрих тайната му и го направих за посмешище.

Нечии стъпки ме изтръгнаха от миналото, когато животът в замъка е бил прекрасен, и ме върнаха в настоящето. Миг преди двойната врата да се отвори, успях да пъхна албума обратно в чекмеджето; обърнах се и видях Рене, която също като Франсоаз липсваше на избелелите снимки. Двете принадлежаха към мрачната епоха, последвала благоденствието, когато замъкът и селцето са загубили очарованието си. Тя затвори вратата, помълча, после промърмори:

— Чух колата и реших, че Пол е с теб. Обаче срещнах Шарлот и тя ми каза, че си се върнал сам. Франсоаз още спи в салона, затова предположих, че си тук. Е, няма ли да се извиниш за номера, който ми погоди пред всички?

Отново ме очакваше порицание заради гафа с подаръците. Несъмнено Рене смяташе, че съм заслужил упреците. Въздъхнах, свих рамене:

— Вече се извиних на Пол. Не е ли достатъчно?

Тя очевидно се опитваше да потисне чувствата си, беше напрегната, нервно кършеше ръце; погледът й, изразяващ едновременно недоумение и гняв, ме разтревожи и раздразни, ненадейно изпитах съчувствие към Пол, който беше принуден да търпи капризите й.

— Защо го направи? — сопна се тя. — И без това е трудно да се държа така, че да не предизвикам подозрения и най-вече да не причиня болка на Пол! А може би целта ти е била да се подиграеш и с мен, и то пред цялото семейство?

— Виж какво, в Льо Ман прекалих с пиенето и забравих какво има в пакетите. Смятах, че съм донесъл книги за всички…

— За глупачка ли ме взимаш? Нима очакваш да ти повярвам? Защо не се обърка да поднесеш другиму подаръка за Франсоаз? Между другото, колко струва дрънкулката? А може би още не си я платил, а?

Бях свидетел на типична женска злоба, предизвикана от факта, че съпруг е подарил нещо хубаво на жена си. Радвах се, че Франсоаз, а не Рене получи медальона с миниатюрата.

— Дадох й нещо, което знаех, че ще оцени — заявих. — Твоя си работа, ако си разочарована от подаръка. Дай го на Жермен. Не ме интересува какво ще го правиш.

Ако я бях зашлевил, едва ли щях да предизвикам подобна реакция. Рене се втренчи в мен, лицето й пламна; бавно прекоси стаята и застана до бюрото, което вече бе заключено, а ключът беше в джоба ми. Преди да осъзная намеренията й, тя ме прегърна, притисна страната си до моята, а пък аз се вцепених от изненада — стърчах като скован треторазреден актьор в провинциална постановка.

— Какво става? — прошепна тя. — Какво ти е? Защо си така променен? Страхуваш ли се да ме любиш?

Ето какво било! Вероятно бях прекалено наивен, за да се досетя, ето защо откритието ме потресе и ужаси. Не исках да я целуна. Допирът й ме отвращаваше, жадните й устни не ме изкушаваха, дори ме отблъскваха. Каквото и да бе сторил Жан дьо Ге, за да се разнообрази от скучния провинциален живот, нямаше да бъде продължено от неговия „заместник“. Потърсих спасение в баналното оправдание на всеки малодушен любовник.

— Рене, някой може да влезе… — промърморих и най-безцеремонно се изтръгнах от неочакваната и нежелана прегръдка, облегнах се на писалището. Ала тя отново пристъпи към мен, протегна ръце, за да ме милва, да ме задуши в обятията си — изведнъж ми хрумна колко смешен и лишен от достойнство изглежда мъжът, насилван от представителка на нежния пол. Ако грубиян нападне жена, нейната крехкост придава някакво очарование на насилието.

Потупах я по рамото, притиснах устни до косата й, ала осъзнавах колко неумели са опитите ми да загладя положението, затова потърсих спасение в порой от думи:

— Трябва да внимаваме, да бъдем много предпазливи. Мисля, че глупавата нощница не предизвика подозренията на Пол, защото обърнах всичко на шега. Мога да успокоя и Франсоаз. Но не бива да се срещаме тайно. Може да ни види някой от прислугата, а загнезди ли се веднъж съмнението в главите им, ще настъпят Бог знае какви усложнения.

Слушах се как изреждам какви ли не оправдания, изведнъж си дадох сметка, че затъвам още по-дълбоко в измамата. Приемах интригата за даденост и като долен страхливец пропуснах възможността да заявя откровено и брутално: „Не те обичам и не те желая. Край на тази история!“

— Намекваш, че трябва да се виждаме другаде, така ли? — промълви Рене. — Как? Къде?

Не се разплака, не помоли да й кажа колко я обичам. Интересуваше я само едно. Връзката, която Жан дьо Ге беше започнал, за да разнообрази скуката, се беше превърнала в бреме. Интересно доколко беше обвързан и колко дълбоко е било отегчението му след преминаването на първата тръпка.

— Ще измисля нещо — отвърнах, — но запомни, че трябва да бъдем много предпазливи. Не бива заради глупост да рискуваме щастливото бъдеще.

Самият Жан дьо Ге едва ли бе способен на подобно двуличие. „Колко лесно било да си подлец!“ — казах си. Думите ми, несръчното потупване по рамото и беглата целувка подействаха успокояващо на Рене, изражението й вече не беше така напрегнато. Тъкмо се питах как да се измъкна от неловкото положение, когато с облекчение чух гласа на Мари-Ноел:

— Татко, къде си?

Рене гневно сви рамене, аз извиках:

— Тук съм. Трябвам ли ти?

Малката се втурна в библиотеката. Машинално разперих ръце, тя като маймунка скочи в прегръдките ми, запитах се дали мога отсега нататък да я използвам като буфер срещу предизвикателствата на света на възрастните.

— Баба вече е будна — обяви. — Отидох да я видя, а тя ни покани на чай — само двамата с теб. Разказах й за подаръците и колко недоволен остана чичо Пол. И знаеш ли какво? Объркал си нещо с подаръка на леля Бланш. Тя не искаше да го отвори, затова ние с мама го разопаковахме — вътре имаше бележка, на която пишеше: „На моята красива Бела от Жан“, и много голямо шише с парфюм „Фам“ в красива кутийка, увита в целофан, отгоре още беше залепено етикетче с цената — десет хиляди франка.