Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (6)

Шеста глава

Тя не ми даде възможност да обмисля отговора си. Скочи от леглото, хвърли се към мен, прегърна ме, обсипа ме с целувки.

— Хайде, престани! — промърморих, докато се мъчех да се изтръгна от хватката й.

Малката се закиска, още по-силно се вкопчи в мен, после с маймунска ловкост направи салто и скочи обратно на леглото. Олюля се, ала запази равновесие, седна по турски на ръба и се втренчи в мен, но вече не се усмихваше. Поех си въздух, пригладих косата си, с момиченцето се измервахме с погледи като животни, преди да се вкопчат в двубой на живот и смърт.

— Е? — подхвърли малката — неизбежното Alors? което е едновременно възклицание, въпрос и язвителен отговор, аз го повторих, за да спечеля време, докато осмисля новото усложнение, което представляваше „дъщеря ми“, после си казах, че най-добрата защита е нападението, и строго попитах:

— Защо не си в леглото? Казаха ми, че си вдигнала висока температура.

— Да, имах сутринта, но тази вечер леля Бланш я премери и каза, че е почти нормална. Може би пак се е повишила, защото дълго стоях на прозореца. — Направи ми знак да седна до нея и добави: — Защо не дойде при мен веднага щом се върна?

Поведението й беше властно, дори малко надменно, сякаш беше свикнала да заповядва. Не й отговорих.

— Шегобиец такъв! — подхвърли, хвана ръката ми и я целуна. — Маникюр ли си си правил?

— Не.

— Ноктите ти имат друга форма, ръцете ти са по-гладки. Предполагам, Париж действа така на мъжете… Освен това миришеш различно.

— Така ли? Как мириша?

Малката сбърчи нос:

— Като лекар или свещеник. Или като непознат, който идва на чай.

Смаяно я изгледах, избърборих, че съжалявам.

— Няма значение. Скоро ще изчезне. Явно си се движил сред висшите кръгове. Я кажи, тази вечер говорихте ли за мен?

До този ден не бях имал досег с деца, но интуицията ми подсказа, че трябва да сложа малката на мястото й.

— Не! — отвърнах.

— Лъжеш. Жермен ми каза, че по време на обяда не са говорили за друго. Е, били поразстроени и от закъснението ти. Къде беше? Защо се забави?

Реших да кажа истината, доколкото е възможно:

— Пренощувах в един хотел в Льо Ман.

— Виж ти! Колко странно! Уморен ли беше?

— Пийнах повечко, паднах и си ударих главата. Освен това мисля, че по погрешка съм изпил приспивателно:

— Ако не го беше изпил, щеше ли да си отидеш?

— За какво говориш?

— Щеше ли да заминеш някъде и да не се върнеш?

— Не те разбирам.

— Светата Дева ме предупреди, че може да не се върнеш. Затова вдигнах температура. — Мари-Ноел вече не се държеше властно. Наблюдаваше ме внимателно, не откъсваше поглед от лицето ми. — Забрави ли какво ми каза, преди да заминеш за Париж?

— Какво ти казах?

— Че някой ден, ако животът ти стане прекалено труден, ще изчезнеш и повече няма да се прибереш вкъщи.

— Не си спомням да съм го казал.

— Обаче аз си спомням. После чух чичо Пол да разправя на другите, че имаме неприятности и че си заминал за Париж да уредиш нещата, но той не се надявал да успееш. Помислих си: „Сигурно сега ще изчезне.“ Събудих се през нощта и повърнах, Светата Дева дойде при мен, застана до леглото ми… изглеждаше много тъжна.

Не издържах прямия поглед на момиченцето. Извърнах очи, взех протъркания плюшен заек, захвърлен на леглото, разсеяно задърпах единственото му ухо.

— Ако не се бях върнал, какво щеше да направиш? — попитах.

— Щях да се самоубия.

Хванах крачката на заека, задвижих го да танцува на леглото. Смътно си спомнях, че като малък много се смеех на танцуващия заек. Мари-Ноел не се засмя. Взе плюшеното животинче и го скри зад възглавниците.

— Децата не се самоубиват — казах й.

— Тогава защо толкова бързо се качи при мен?

— Можеше да се подхлъзнеш.

— Как не! Държах се за рамката. Често се качвам на перваза… Но ако не се беше върнал у дома, нямаше да се хвана, а да скоча и да умра. После щях да горя в ада. Но предпочитам да се обрека на вечни мъки, отколкото да живея без теб.

Отново я погледнах — овално личице, късо подстригана коса, пламенни очи. Страстното й изявление, подхождащо на религиозна фанатичка, не на дете, ме потресе. Отчаяно затърсих най-подходящите думи.

— Колко си годишна? — попитах.

— Много добре знаеш, че на следващия ми рожден ден ще стана на единайсет.

— Точно така. Животът е пред теб. Имаш майка, баба, лели — всички те обичат, а ти бръщолевиш врели-некипели, че ще се хвърлиш от прозореца, ако ме няма.

— Но аз не ги обичам, татко. Обичам само теб.

Боже мили! Умирах за една цигара. Машинално зарових в джобовете си, малката скочи от леглото, изтича до малкото бюро под прозореца, извади от чекмеджето кибрит, като мълния се стрелна към мен, драсна една клечка:

— Ще те питам нещо. Вярно ли е, че шарката е опасна за неродените бебета?

Промяната в настроението й ме изуми.

— Не знам — промърморих.

— Мама каза, че ако се разболея и после я заразя, тя ще предаде болестта на братчето и то ще се роди сляпо. Така ли е?

— Не мога да ти отговоря. Не разбирам от тези неща.

— Ако братчето е сляпо, ще го обичаш ли?

Вече не беше сериозна, а се държеше като палаво дете. Изправи се на пръсти, затанцува из стаята, заставаше ту на единия, ту на другия си крак, правеше пируети. Не знаех какво да отговоря. Докато танцуваше, тя не откъсваше поглед от мен.

— Ще бъде много тъжно, ако бебето се роди сляпо — измънках неубедително.

— Ще го дадете ли в приют?

— Не. Ще го гледаме вкъщи. Достатъчно по тази тема! Така или иначе, това няма да се случи.

— Не бъди много сигурен. Ако съм болна от шарка, значи съм заразила и мама…

Неволно се беше изтървала, а пък аз нямаше да пропусна да се възползвам.

— Преди малко каза, че си се разболяла, защото си се изплашила да не би да не се върна — прекъснах я. — И думичка не спомена за шарка.

— Вдигнах висока температура, понеже при мен дойде Светата Дева. Това е знак за Божието благоволение — отвърна тя.

Престана да танцува, просна се на леглото, придърпа завивката върху лицето си. Изтръсках пепелта от цигарата в чинийка от сервиза за кукли. До прозореца, на който Мари-Ноел се беше качила, за да ме замерва с кестени, имаше друг тесен процеп, под него тя беше поставила импровизиран молитвен стол — дървена касетка, покрита с парче брокат. Над него висяха разпятие и броеница, между двете свещи върху молитвения стол стоеше статуя на Мадоната. На стената имаше картини, изобразяващи Светото семейство, на една табуретка седеше кукла, голото й тяло беше изрисувано с червени петна, изобразяващи кръв, в сърцето й беше забита перодръжка. На шията й беше завързана картичка с надпис: „Мъченичеството на свети Себастиан“. На пода бяха разхвърляни играчки, далеч по-подходящи за дете, отколкото молитвения стол, на нощното шкафче имаше снимка на Жан дьо Ге с военна униформа — беше много млад, очевидно фотографията беше заснета преди раждането на дъщеря му.

Изгасих цигарата и се изправих. Детето, скрито под завивката, не помръдна.

— Мари-Ноел, обещай ми нещо. — Отново никаква реакция. Предположих, че малката се преструва на заспала. Нямаше значение. — Обещай, че повече няма да се качваш на прозореца.

Тя не помръдна, но чух някакво леко драскане, което престана, после отново започна, обаче по-силно. Разбрах, че тя чегърта стената до леглото, за да подражава на мишка или плъх. След малко изписука и зарита.

В паметта ми изплуваха отдавна забравени упреци, които бях чувал от възрастните.

— Не е нито смешно, нито много умно — казах. — Ако не ми отговориш веднага, няма да ти кажа лека нощ. — Вместо отговор тя изписука по-високо и по-ожесточено зачегърта стената. — Както искаш! — сопнах се и отворих вратата. Бог знае какво възнамерявах да докажа с този жест — малката владееше положението, трябваше само да се качи на прозореца, за да го докаже.

За моя радост и облекчение заплахата подейства. Мари-Ноел отметна завивката, седна на леглото и протегна ръце. Колебливо се приближих до нея.

— Ще обещая, ако и ти обещаеш нещо — промълви.

Желанието й беше логично, но усетих, че ме дебне капан. Само Жан дьо Ге можеше да се справи с положението. Аз не разбирах децата, не знаех как да се отнасям с тях.

— Какво да обещая? — попитах.

— Да не ме изоставяш. А пък ако се наложи завинаги да напуснеш замъка, да ме вземеш със себе си.

Отново се престорих, че не забелязвам изпитателния й поглед. Положението беше абсурдно. Вече бях успокоил майката и съпругата. Трябваше ли да се предам и на дъщерята?

— Виж какво — промърморих, — възрастните не се обвързват с подобни обещания. Никой не може да предскаже бъдещето. Представи си, че отново избухне война…

— Говорех за друго, не за война — прекъсна ме тя.

Тонът и думите й бяха странни за дете, повече подхождаха за човек, помъдрял от житейския опит. Щеше ми се Мари-Ноел да е по-голяма или по-малка… или по-различна. Може би щях да се осмеля да кажа истината на поотрасла девойка, не и на десетгодишно момиченце, което още не се е изтръгнало от тайнствения свят на детството.

— Е? — подхвърли тя. Изглеждаше спокойна и сериозна като зрял човек, който чака съдбовно решение. Запитах се защо Жан дьо Ге и е намекнал, че може да напусне дома си и да изчезне. Дали за да я принуди да му се подчинява, както бях сторил самият аз преди малко? Или го е сторил нарочно, та когато се случи, тя да бъде подготвена.

— Не мога да ти обещая — заявих.

— Знаех си — прошепна малката. — Животът е суров, нали? Остава ни само двамата с теб да се надяваме за най-благоприятния изход — ти да останеш у дома, а пък аз да не умра млада.

Спокойният й, някак пророчески тон ми се стори по-страшен отколкото всякакъв изблик на чувства. Тя отново целуна ръката ми. Реших да рискувам:

— Слушай, обещавам, че ако реша да замина завинаги, първо ще кажа на теб. Може да не съобщя на другите, но на теб ще кажа.

— Да, така е честно — кимна тя.

— А сега заспивай.

— Добре, татко. Моля те, завий ме.

Подпъхнах одеялото под дюшека, за да не се измъква. Малката ме наблюдаваше. Предположих, че очаква да я целуна.

— Лека нощ — рекох. — Приятни сънища. — Целунах я по страната.

Беше прекалено слаба, очите й изглеждаха грамадни сред мъничкото личице.

— Трябва да се храниш повече — промърморих.

— Защо стоиш като на тръни? — изтърси тя.

— Не е вярно.

— Приличаш на човек, който лъже.

— Непрекъснато лъжа.

— Знам. Не и мен.

— Стига приказки. Заспивай.

Излязох, но останах пред вратата и се заслушах. Не чух никакъв шум, затова слязох по стълбището, минах през вратата, тапицирана със зелено сукно, и се върнах в гардеробната.

Изведнъж ме налегна силна умора. Беше тихо, никой не се беше събудил от стъпките ми, когато бях изтичал нагоре към купичката, нито от лая на кучето. На пръсти влязох в банята, застанах до отворената врата на спалнята и се ослушах. Франсоаз дори не се размърда. Приближих се до леглото и по равномерното й дишане разбрах, че спи дълбоко. Върнах се в малката стая, съблякох се, влязох във ваната. Водата беше изстинала, но не посмях да добавя топла, да не би да събудя Франсоаз. Избърсах се с хавлиена кърпа, сложих пижамата, с която бях в хотела, взех халата, преметнат на облегалката на стола. Сресах се с четките на моя двойник, както бях сторил и сутринта, приближих се до масата и взех пакета, надписан с инициалите М. Н. По големината и формата предположих, че вътре има книга. Внимателно развързах панделката, развих хартията. Наистина беше книга, озаглавена „Малкото цвете“, вътре беше пъхната цветна репродукция на света Тереза. На титулната страница Жан дьо Ге беше написал: „На моята скъпа Мари-Ноел с много обич. Татко.“ Отново опаковах книгата и я оставих на масата при другите пакети. Предполагах, че той е избрал много внимателно подаръците. Нямах представа какво беше купил за майка си, но явно й беше крайно необходимо. Медальонът пресуши сълзите на съпругата му, върна й увереността в обичта му и й помогна да заспи. Книгата, която несъмнено щеше да стои отворена до снимката му на нощното шкафче в детската стая, щеше да подхранва въображението на дъщеря му, за да продължи тя да получава видения и да мечтае, което донякъде щеше да успокои съвестта му… ако той изобщо имаше съвест, в което се съмнявах. Отново се облегнах на перваза на отворения прозорец — дивите кестени все така падаха от дърветата и тупкаха на чакълената пътека отвъд крепостния ров, от влажната трева се вдигаха тънки струйки мъгла и пълзяха към мрачните дървета.

Никой няма право да си играе с живота на хората, да се намесва в чувствата им. Всяка дума, поглед, усмивка, намръщване оказват влияние на ближните, предизвикват радост или омраза, всички човеци са свързани с верига без начало и край, затова борбата за съществуване на всекиго зависи от другия.

Жан дьо Ге беше постъпил несправедливо. Избягал беше от ежедневието си, обърнал бе гръб на чувствата, които сам бе предизвикал. Поведението на хората под този покрив щеше да е съвсем различно, ако той не им беше причинил нещо. Възрастната графиня нямаше да ме гледа умоляващо и ужасено, Бланш — да се преструва, че не ме забелязва, Рене нямаше да ми направи скандал на стълбището, съпругата — горчиво да ридае, момиченцето нямаше да заплаши да се хвърли през прозореца. Жан дьо Ге се беше провалил. Беше по-голям неудачник от мен. Затова ме заряза в хотела в Льо Ман и изчезна. Постъпката му не беше злонамерена шега, а признание за поражение. Вече знаех, че той няма да се върне, дори няма да си направи труда да разбере какво се е случило. Можех да постъпя както намеря за добре, да напусна дома му или да остана. Ако не го бях срещнал, вече щях да бъда в манастира „Гранд Трап“ и да се опитвам да разбера как да живея с мисълта, че съм неудачник. Щях да присъствам на църковната служба, да кажа първата си молитва. Ала сега това нямаше да се случи, бях сам. Не, не бях сам, а част от живота на тези хора. Доскоро чувствата на другите не ме засягаха, вълнувах се само от своите емоции и от битието и мотивите на исторически личности, отдавна легнали в гроба. Сега ми се предоставяше възможност да променя живота си… но чрез измама. Ала не вярвах, че делата, изградени върху лъжа, водят до нещо положително. Според мен лъжите по-скоро предизвикваха неприятности, войни, нещастия. Може би в манастира щях да науча отговора и на този въпрос, но вместо сред монасите бях в чужд дом.

Дръпнах се от прозореца, влязох в спалнята, свалих халата и чехлите. Легнах до бедната жалка съпруга на моя двойник, която спеше дълбоко, успокоена от неговия подарък, и прошепнах:

— Господи, какво да правя? Да избягам ли оттук или да остана?

Отговор нямаше, само въпроси.