Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (4)

Четвърта глава

Наведох се, разцелувах я, все така безмълвно прекосих просторното помещение, разцелувах и другата жена. Русокосата — по гласа познах, че тя бе извикала, докато бях в коридора, ме хвана под ръка и ме заведе до камината, в която тлееше грамаден пън.

— Как не те е срам! — подхвана. Направи ми впечатление, че и тя ми говори на „ти“ като Пол. — Изплашихме се, че си катастрофирал, но както винаги, ти изобщо не си се замислил как ще реагираме. Какво прави цял ден, защо не си бил в хотел „Париж“? Пол телефонира там, казаха му, че изобщо не са те виждали. Започвам да си мисля, че постъпваш така нарочно, за да ни плашиш и да ни принудиш да мислим най-лошото.

— Какво според теб е най-лошото? — промърморих. Отговорът, който ми хрумна спонтанно, ме поокуражи. Сънят… по-точно кошмарът бе нещо, което досега не бях изживявал. Интуицията ми подсказваше, че думите и делата ми са без значение — колкото и скандално да бе поведението ми, тези хора щяха да го приемат.

— Много добре знаеш, че се тревожим за теб. — Тя пусна ръката ми, леко ме побутна. — Способен си на всичко, когато не си у дома, винаги мислиш само за себе си. Ставаш прекалено бъбрив, пиеш прекалено много, шофираш прекалено бързо…

— Обвиняваш ме, че съм невъздържан ли? — прекъснах я.

— Готов си да направиш всичко възможно, за да ни вгорчиш живота.

— Остави го! — обади се другата. — Не виждаш ли как се държи? Явно не възнамерява да ти каже каквото и да било. Само си губиш времето.

— Благодаря — рекох.

Тя вдигна очи от ръкоделието си, изгледа ме съчувствено. Може би с нея бяхме съюзници. Запитах се коя ли е. Не приличаше на Пол, въпреки че и двамата бяха тъмнокоси, фугата отново седна и въздъхна. Едва сега ми проблесна, че ако се съди по фигурата и, тя очакваше дете.

— Няма ли поне да ни кажеш какво се случи в Париж? — промърмори. — Може би и това ще остане загадка, така ли?

— Нямам представа какво е станало в Париж — заявих безгрижно. — Страдам от загуба на паметта.

— Страдаш от преливане! — сопна се тя. — И сега лъхаш на алкохол. Иди да се наспиш, утре ще си по-добре. И не припарвай до Мари-Ноел — има температура, може да е заразно. Чух, че в селото има епидемия от дребна шарка, и ако се заразя… — Тя замълча за миг, многозначително ни изгледа. — … знаем какви ще бъдат последствията.

Стоях с гръб към камината, питах се как да се измъкна и да намеря „моята“ стая. Разбира се, куфарите бяха някакъв ориентир, освен ако вече не бяха прибрани. Но дори и да беше така, все някъде щях да видя четките за коса с инициалите Ж. дьо Г. Леглото ми се струваше като убежище, където да се усамотя, да поразсъждавам, да измисля някакъв план. Въпросът беше дали още искам да мисля и да кроя планове. Неволно избухнах в смях.

— Сега пък какво те прихвана? — плачливо и негодуващо попита русокосата.

— Положението е необикновено — отвърнах. — Дори не предполагате колко е чудато.

Възможността да го изрека подейства като магическо заклинание на предишното ми аз, което още упорстваше и не ме напускаше. Все едно бях невидим или като вентрилоквист говорех през корема.

— Не разбирам какво е смешното, ако се заразя, особено в сегашното ми състояние — нацупи се русокосата. — Не желая да родя сляпо или деформирано дете, както често се случва с бременните, които прекарват дребна шарка. А може би говориш за положението в Париж. Надявам се, че за доброто на всички ни си постигнал някакво споразумение, макар да не го вярвам.

Избягнах изпитателния й обвинителен поглед, като се обърнах към другата жена, но изражението й се беше променило. По бледите й страни беше избила руменина, сега изглеждаше още по-красива, обаче изражението й беше враждебно, и преди отново да се наведе над ръкоделието, леко поклати глава, сякаш ме предупреждаваше за нещо. Несъмнено с Дьо Ге бяха съюзници, но в името на каква кауза? Нямах представа каква е връзката между тримата. Изведнъж ми хрумна да кажа истината, за да изпробвам смелостта си, и защото вече не бях сигурен в здравия си разум.

— Всъщност не съм Жан дьо Ге, а друг човек — заявих. — Запознах се с него снощи в Льо Ман, разменихме си дрехите, той е взел колата ми и е отпътувал в неизвестна посока, а пък аз съм тук вместо него. Съгласете се, че положението наистина е необикновено.

Очаквах русокосата да се разгневи, ала тя само отново въздъхна, за миг се загледа в тлеещия пън в камината. Прозина се и се обърна към другата жена:

— Пол не каза дали ще закъснее.

— Разбира се, че ще закъснее. Случвало ли се е да се прибере рано, когато вечеря в клуба на ротарианците?

— И бездруго беше доста кисел, а след като видя Жан в това състояние, настроението му едва ли се е подобрило.

Разговаряха, без да ме погледнат, все едно ме нямаше. Изявлението ми, което вероятно приеха като глупава шега, изобщо не им се стори забавно, та да си направят труда да ми отговорят язвително. Поведението им беше най-сигурното доказателство, че не са забелязали измамата. Можех да правя каквото пожелая, да дрънкам каквото ми дойде наум — щяха да решат, че съм пиян или луд. Усещането беше неописуемо. Бях изпитал опиянение още докато шофирах реното, но след като преминах изпитанието от срещата с роднините на Дьо Ге, разговарях с тях и дори ги разцелувах, без да усетят нещо нередно, чувството за могъщество бе изумително. Ако пожелаех, можех да причиня безброй неприятности на тези съвършено непознати хора — да ги нараня, да преобърна живота им, да ги скарам помежду им, и то без да ми мигне окото, защото бяха бутафорни фигури, които нямаха място в живота ми. Запитах се дали когато Жан дьо Ге ме е зарязал в хотелската стаичка, си е давал сметка за опасността. Възможно ли е постъпката му да не е глупава шега, а да е била продиктувана от желанието да унищожа дома, за който каза, че го е обсебил?

Усетих, че тъмнокосата жена ме наблюдава — изпитателно, недоверчиво.

— Защо не си отидеш в стаята, както предложи Франсоаз? — промърмори. Поведението й ме озадачи. Изглеждаше, сякаш иска да изляза, сякаш се страхуваше, че ще кажа нещо неуместно.

— Добре — казах, после добавих: — И двете имахте право. Напих се до забрава в Льо Ман. Целият ден спах в един хотел.

Фактът, че казвах истината, придаваше пикантност на заблудата. Двете безмълвно се втренчиха в мен. Прекосих просторното помещение и през открехнатата врата се озовах в коридора. Чух, че щом излязох, жената, наречена Франсоаз, заговори бързо като картечница.

В коридора нямаше никого. Застанах пред вратата от другата страна на грамадния шкаф, и се заслушах; чух приглушени звуци, които подсказваха, че там се намира кухнята — шум от течаща вода, тракане на чинии. Реших да се кача по вътрешната стълба. На първия етаж се озовах в дълъг коридор, който се разклоняваше вляво и вдясно, стъпалата водеха към следващия етаж. Поколебах се, после тръгнах вляво. Наоколо цареше полумрак, коридорът се осветяваше от една електрическа крушка без абажур. Дъските скърцаха при всяка моя стъпка. Усетих странно вълнение, когато завъртях валчестата дръжка на вратата в дъното на коридора. Помещението тънеше в мрак. Опипом затърсих бутона за осветлението, натиснах го. Намирах се в мрачна стая с висок таван, тъмночервените завеси бяха спуснати, над тясното легло, застлано с тъмночервена кувертюра, беше закачена репродукция на картината на Гуидо Рени „Ecce Homo“ — Исус с трънения венец. По формата на прозорците разбрах, че се намирам в една от кулите, помежду им се образуваше алков, превърнат в нещо като параклис — молитвен стол, разпятие на стената, съд за светена вода… нищо повече. Стаята беше обзаведена с бюро, столове и маса, масивен скрин и гардероб, което подсказваше, че служи едновременно за всекидневна и спалня. Срещу леглото беше окачена още една картина на религиозна тема — некачествена репродукция на „Бичуването на Исус“, на стената до вратата беше окачена друга, изобразяваща Христос, препъващ се под бремето на кръста. От стаята лъхаше студ, все едно никога не беше отоплявана. Дори миризмата — смесица от острия мирис на препарат за почистване на мебели и на прашни завеси, беше потискаща.

Изключих осветлението и излязох. Оказа се, че посещението ми не е останало незабелязано. Някаква възрастна жена беше слязла от горния етаж, стоеше на площадката на стълбището и ме гледаше.

— Добър вечер, господин графе — каза. — Госпожица Бланш ли търсите?

— Да — излъгах. — Не е в стаята си.

Почувствах, че е редно да разменя две-три думи с нея. Беше слабичка и дребна, по облеклото и говора и разбрах, че е от прислугата.

— Госпожица Бланш е с госпожа графинята — обясни жената; запитах се дали интуитивно не е усетила нещо нередно, защото ме гледаше озадачено, дори учудено, после извърна очи към стаята, от която току-що бях излязъл.

— Няма значение — смотолевих. — Ще се видя с нея по-късно.

— Случило ли се е нещо лошо, господине? — попита тя, очичките й заблестяха още по-любопитно. Тонът й беше интимен, заговорнически, сякаш с нея споделяхме някаква тайна.

— Не, защо?

Жената крадешком се огледа, отново се втренчи в затворената врата и промърмори:

— Извинете, господин графе. Реших, че щом влизате в стаята на госпожица Бланш, може да е станало нещо лошо.

Тя извърна очи. Погледът й не изразяваше привързаността и топлотата, които бях зърнал в очите на Гастон, същевременно подсказваше фамилиарност, породена от някакво тайно споразумение помежду ни, което ми вдъхваше неприязън.

— Надявам се посещението на господина в Париж да е било успешно — добави; интонацията й превръщаше фразата не в обикновена учтивост, а в намек, че може би съм претърпял провал, заради който ще бъда критикуван.

— Да, всичко мина като по вода — отговорих и понечих да я отмина, ала тя изтърси:

— Госпожа графинята знае, че сте се върнали. Тъкмо слизах в гостната да ви предупредя. Най-добре е веднага да отидете да я видите, иначе няма да ме остави на мира.

Госпожа графинята… Ето че изникваше нова заплаха. Щом аз съм графът, коя е графинята? Отново се почувствах несигурен, усетих лека паника.

— Ще й се обадя по-късно — промърморих. — Не е толкова спешно.

— Много добре знаете, че тя не обича да чака, господине. — Жената впери в мен любопитните си черни очички. Нямаше начин да се изплъзна.

— Добре — смотолевих неохотно.

Последвах жената, която се заизкачва обратно по витата стълба. Озовахме се в коридор, подобен на онзи на долния етаж, който обаче водеше към друго, късо коридорче; отвъд летящата врата, тапицирана със зелено сукно, зърнах задното стълбище, откъдето лъхаше миризма на готвено. Тръгнахме по коридорчето, застанахме пред последната от редицата стаи. Прислужницата отвори вратата, кимна ми отривисто, все едно ми даваше някакъв знак, влезе и каза на някого:

— Срещнах господин графа на стълбището. Тъкмо идваше при вас.

Стаята беше голяма, но така претъпкана с мебели, че човек не можеше да се обърне. Над многобройните маси и столове властваше грамадно двойно легло с балдахин. От печката, нажежена до червено, се излъчваше топлина, непоносима за всеки, който идваше от студените стаи на долния етаж. Два фокстериера с панделки и звънчета на нашийниците залаяха пискливо и се спуснаха към мен.

Огледах се, доколкото ми позволяваха подскачащите кучета, видях високата слаба жена, която демонстративно беше напуснала при появата ми, до нея седеше възрастен беловлас свещеник, по симпатичното му румено лице нямаше нито бръчица. На известно разстояние от него, близо до печката, имаше масивно кресло, на него се беше настанила също така масивна старица, сбръчкана като гюдерия, ала очите, носът и формата на устните й бяха така ужасяващо еднакви с моите, че за миг изтръпнах — помислих, че Жан дьо Ге е пристигнал в замъка преди мен и се е предрешил като старица, за да увенчае нескопосаната си шега.

Възрастната дама протегна ръце, като привлечен с магнит пристъпих към креслото, машинално коленичих до нея и веднага се изгубих в планина от плът и вълнени дрехи; за миг се почувствах като впримчен в мрежата на грамаден паяк, същевременно бях поразен от приликата помежду ни — все едно виждах себе си, но като гротескна старица. Помислих за майка ми, починала, когато бях едва десетгодишен, образът й почти ми убягваше, беше избледнял в съзнанието ми; запитах се дали ако беше доживяла дълбока старост, щеше да прилича на разплутата жена, потънала в дълбините на креслото.

Старицата ме притискаше така, сякаш не искаше да ме пусне, после леко ме отблъсна и ми прошепна:

— Ето те и теб, непослушно момче! Пак си се забавлявал, а?

Отдръпнах се, погледнах я в лицето; очите и, почти скрити от тежките клепачи и подпухналата плът, бяха моите очи, но погребани и преобразени.

— Както винаги, подвизите ти разтревожиха всички — добави тя. — Франсоаз изпадна в истерия, Мари-Ноел вдигна висока температура, Рене се цупи, Пол е в ужасно настроение. Пфу! Повдига ми се от цялата сбирщина! Само аз не се тръшках. Знаех, че ще се върнеш, когато решиш, не и по-рано. — Изкиска се гърлено, отново ме придърпа, потупа ме по рамото и ме отблъсна. — В този дом аз съм единствената вярваща, нали, отче? — Обърна се към свещеника, който се усмихна и кимна, но не отривисто, а продължи да клати глава — разбрах, че кимането е нервен тик, който той не може да преодолее, и не е знак на съгласие. Почувствах се ужасно неловко, побързах да извърна поглед от него, втренчих се в кльощавата жена, която досега не беше благоволила да ме погледне. Тя затвори книгата в скута си и промърмори:

— Предполагам, че за тази вечер приключихме с четенето, мамо. — Гласът й беше безжизнен, неизразителен. От прислужницата вече знаех, че кльощавата дама е госпожица Бланш, в чиято спалня бях нахлул по погрешка, предположих, че е по-голямата сестра на предрешения натрапник, тоест — на моя милост. Графинята се обърна към свещеника:

— Отче, нали няма да ме помислите за невъзпитана и груба, ако ви помоля по случай завръщането на Жан тази вечер да пропуснем обичайната ни беседа? — Направи ми впечатление, че говори учтиво и с уважение, гласът й беше съвсем различен от преди малко, когато се кискаше в ухото ми. — Сигурно има да ми разказва толкова много!

— Разбира се, госпожо графиньо — промълви свещеникът; усмивката и непрестанното му кимане дотолкова изразяваха благосклонно съгласие, че отказът му щеше да изглежда неубедителен. — Знам колко ви липсваше, макар че отсъства за кратко време, и вероятно изпитвате облекчение от завръщането му. — Той се обърна към мен и добави: — Надявам се престоят ви в Париж да е бил приятен. Казват, че напоследък по тамошните улици стават невероятни задръствания и е необходим цял час да се придвижиш от площад „Конкорд“ до „Нотр Дам“. Не обичам шумотевицата на големия град, но вероятно за вас, младежите, е различно.

— Зависи дали човек е в Париж по работа или за удоволствие — подхвърлих. Докато поддържах разговор с него, бях в безопасност. Страхувах се да остана насаме с „моята майка“, която интуитивно щеше да разбере, че нещо не е наред.

— Така е. Предполагам, че вие сте съчетали полезното с приятното. Е, няма да ви задържам повече… — Без предупреждение коленичи на пода, затвори очи и започна да се моли, сипейки думите бързо като картечница; госпожица Бланш последва примера му, старицата само сведе глава. Аз също коленичих, с длани засенчих очите си, двата фокстериера се присламчиха до мен и взеха да душат джобовете ми. С крайчеца на окото видях, че прислужницата, която ме беше довела, също беше на колене, стискаше клепачи и монотонно повтаряше думите, изричани от свещеника. Той завърши молитвата, вдигна ръце, благослови ни с кръстния знак и с известно усилие се изправи.

— Лека нощ, госпожо графиньо, лека нощ, господин графе, лека нощ, госпожице Бланш, лека нощ Шарлот — каза, като се кланяше и кимаше, сияйна усмивка озаряваше руменото му лице. Пред вратата настъпи лека суматоха — госпожицата настояваше да му направи път, той — учтиво да я пусне пред себе си, накрая излезе пръв, Бланш го последва, свела глава като послушница.

Прислужницата Шарлот взе бутилката от масичката в ъгъла, наля в чашка за лекарства някаква течност и ме попита:

— Ще желае ли господин графът да му изпратя вечерята тук?

— Разбира се, глупачко! — сопна се графинята. — Приготви нещо и за мен, а глупавото лекарство изхвърли — няма да го близна. Бягай да донесеш вечерята. По-живо! — Нетърпеливо посочи вратата, гневно свъси вежди. Направи ми знак да седна до нея, двата фокстериера се настаниха на скута й. — Успя ли? Споразумя ли се с „Карвале“?

За пръв път, откакто бях влязъл в замъка, ми задаваха директен въпрос, на който не можех да отговоря уклончиво.

Преглътнах и промърморих:

— Какво по-точно те интересува?

— Поднови ли договора?

Едва сега ми стана ясно, че Жан дьо Ге е бил в Париж по работа. Спомних си, че в куфара имаше пощенски пликове и папки. Приятелят му, който ме беше спрял пред гарата, бе подхвърлил, че пътуването е било губене на време. Очевидно темата живо интересуваше възрастната дама, напрегнатият и поглед отново ми напомни думите на сина й за човешката ненаситност: „Важното е да задоволиш лакомията, да дадеш на хората каквото искат.“ След като това беше неговото мото, несъмнено сега би казал нещо, което да удовлетвори майка му.

— Не се безпокой — заявих. — Всичко е уредено.

— Хм! — изсумтя старицата. — В крайна сметка се споразумя с тях, а?

— Да.

— Пол е такъв глупак. — Тя се настани по-удобно на креслото. — Все мърмори, очаква най-лошото. Ако някой го слуша, ще си помисли, че сме стигнали до просешка тояга. Видяхте ли се с него?

— Срещнахме се на вратата — тъкмо излизаше.

— Съобщи му новината, нали?

— Не. Много бързаше.

— Виж ти! Можеше да изчака няколко минути, за да разбере какво се е случило! Лошо ли ти е? Изглеждаш зле.

— Прекалих с пиенето в Дьо Ман.

— В Льо Ман ли? Какво си търсил там? Защо не остана в Париж, щом толкова ти се е искало да празнуваш?

— И в Париж пих доста.

— Хм! — Този път сумтенето изразяваше съчувствие. — Горкичкият! Трудно ти е, нали? Трябваше да останеш още малко, за да се разтовариш. Ела, целуни ме пак. — Придърпа ме към себе си, отново потънах сред гънките на плътта й. — Дано си се позабавлявал — промърмори. — Хубаво си изкара, нали?

Разбрах за какво намеква, но вместо да се отвратя, ми стана забавно, дори интересно, че затлъстялата старица, с която толкова си приличахме физически и която току-що се беше молила със свещеника, искаше да научи за неблагопристойните похождения на сина си.

— Разбира се, че се забавлявах, мамо. — Изтръгнах се от задушаващата й прегръдка и осъзнах, че с лекота бях изрекъл думичката „мамо“. Странно, но това ме стресна повече от всичко, което беше наговорила тя.

— Значи си купил подаръчето, което ми обеща, а? — Тя присви очи, лицето й се изопна. Изведнъж атмосферата стана напрегната и странна.

— Обещах ли ти подарък? — подхвърлих.

Устата й се изкриви, затрепери. Погледът й бе умоляващ, изпълнен със страх — допреди миг не предполагах, че е възможно да ме гледа така.

— Нали не си забравил?

Повторната поява на Бланш ме избави от невъзможното положение. Изражението на майката се промени, сякаш тя си сложи маска. Наведе се и замилва териерите на скута си:

— Жужу, престани да си хапеш опашката, дръж се прилично. Не бъди такава егоистка, Фифи, остави му малко място. Хайде, отиди при чичо. — Тикна в ръцете ми кученцето, което взе да се дърпа, докато се освободи, после изтича да се скрие под креслото й. — Какво й е на Фифи? — изуми се тя. — Досега не е бягала от теб. Полудяла ли е?

— Не я закачай — избърборих. — Сигурно дрехите ми са пропити с миризмата на влака.

За разлика от хората животното беше разбрало измамата. Интересно каква беше разликата между мен и Жан дьо Ге, която кучетата усещаха. Старицата се беше отпуснала на креслото и намръщено гледаше дъщеря си. Бланш стърчеше като глътнала бастун, вкопчила се беше в облегалката на един стол и не откъсваше очи от майка си.

— Наистина ли си поръчала да донесат тук вечеря за двама? — попита.

— Да. Жан предпочита да хапне с мен.

— Не мислиш ли, че за днес ти се събраха прекалено много вълнения?

— Нищо ми няма. Както виждаш, напълно спокойна съм. Говориш така само за да ни развалиш удоволствието.

— Не е вярно. Правя го заради теб, за твое добро — прекалената възбуда пречи на съня ти, пак няма да спиш, а утре ще се чувстваш ужасно.

— Ще се чувствам ужасно и през нощта, и утре, ако Жан не остане при мен.

— Добре — равнодушно изрече Бланш, захвана се да подрежда стаята, да прибира разхвърляните книги и вестници; бях поразен от пълната безизразност на гласа й и от факта, че въобще не ме поглеждаше, все едно не съществувах. Предположих, че е на около четирийсет и две години, но можеше да е по-млада или по-възрастна. Беше с черна пола и жилетка, не носеше бижута, само кръст, окачен на верижка. Придърпа една масичка към леглото — вероятно за да бъдат оставени подносите с вечерята.

— Шарлот даде ли ти лекарството? — попита.

— Да — отговори старицата.

Бланш седна по-далеч от бумтящата печка, взе плетивото си. На масичката до нея видях требник, молитвеници, подвързани с кожа, и библия.

— Защо висиш тук? — с изненадваща ярост се сопна майка й.

— Чакам Шарлот да поднесе вечерята.

Неизвестно защо след тази размяна на реплики почувствах, че съм на страната на майката. Вярно, че маниерите й бяха под всякаква критика, същевременно, за разлика от дъщеря си, ми се струваше изпълнена с топлота и съчувствие. Може би изпитвах симпатии към нея заради физическата прилика помежду ни.

— Мари-Ноел твърди, че пак е имала видения — промърмори графинята.

Мари-Ноел… Докато бяхме в гостната, някой беше споменал, че Мари-Ноел е вдигнала висока температура. Коя ли е тя? Сестра на Бланш, религиозна фанатичка като нея ли? Усетих, че трябва да кажа нещо.

— Сигурно е от високата температура — избърборих.

— Нищо й няма! — отсече графинята. — Само иска да е център на вниманието. Какво й каза, преди да заминеш за Париж, че толкова я разстрои?

— Нищо.

— Не ме лъжи. Непрекъснато повтаряла на Франсоаз и Рене, че няма да се върнеш. Казал си й го, потвърдила го и Светата Дева. Нали, Бланш?

Обърнах се към мълчаливата религиозна фанатичка. Тя вдигна очи от плетивото, но не ме погледна, а се втренчи в майка си:

— Ако Мари-Ноел има видения, в което не се съмнявам, крайно време е някой в този дом да ги приеме насериозно. Свещеникът е съгласен с мен.

— Глупости! — изсумтя графинята. — Днес говорих с отеца по този въпрос. Според него това е често срещано явление особено сред бедните и неграмотните. Нищо чудно Жермен да й е натъпкала главата с глупости. Ще попитам Шарлот. Тя знае всичко.

Лицето на Бланш остана безизразно, но забелязах как стисна устни.

— Да не забравяме, че отецът не е първа младост — изрече със странния си монотонен глас. — Обърква се, когато едновременно му говорят няколко души. Ако виденията продължат, ще пиша на архиепископа. Той най-добре знае как трябва да постъпим, дори съм сигурна какво ще ни посъветва.

— Нима? И какъв ще бъде съветът?

— Мари-Ноел да живее далеч от покварата, някъде, където ще принесе дарбата си в името на всемогъщия Бог.

Очаквах графинята да избухне, но тя само помилва териера в скута си, измъкна от джоба си хартиено пликче, извади шоколадов бонбон и го пъхна в устата на животинчето:

— Вкусен е, нали, миличко? Къде е Фифи? Фифи, искаш ли нещо сладичко? — Другото кученце изпълзя изпод креслото, скочи на коленете й и взе да души пликчето. Тя отново заговори на дъщеря си: — Ще постъпиш глупаво, Бланш. Ако в семейството ни наистина има светица, не бива да я изпускаме. Може да привлече поклонници в Сен Жил — представи си колко изгодно ще бъде за селцето. Разбира се, ще трябва да поискаме разрешение от архиепископа и от Светата църква, но си струва да обмислим идеята. Така най-сетне ще се намерят пари за изкърпване на покрива на черквата.

— Душата на Мари-Ноел е много по-важна от покрива на черквата — заяви Бланш. — Ако зависеше от мен, още утре щеше да напусне замъка.

— Бедата ти е, че й завиждаш — отбеляза графинята. — Завиждаш й за красотата и големите очи. Някой ден виденията ще престанат, защото Мари-Ноел ще се омъжи. — Тя ме смушка с лакът. Изобщо не се изненадах, че дъщеря й не отговори. — Така ли е, Жан?

— Може би — смотолевих.

— Моля се на Бога да доживея сватбата й. Съпругът й трябва да е богат…

Шарлот влезе с поднос, по петите й вървеше червендалеста дребничка камериерка на около осемнайсет години — като ме видя, девойката се изчерви, изкиска се и каза:

— Добър вечер, господин графе.

Поздравих я, тя сложи на друга масичка подноса, предназначен за мен. Бланш се изправи, остави плетивото и попита майка си:

— Искаш ли да поговориш с Франсоаз или Рене, преди да си легнеш?

— Не. Видяхме се по време на следобедния чай. Сигурна съм, че ще спя спокойно, след като Жан вече си е у дома, и не желая да ме безпокоят… особено ти.

Бланш прекоси стаята, целуна майка си, пожела й лека нощ и излезе, без да ми проговори или да ме погледне. Интересно какво беше сторил Жан дьо Ге, за да предизвика подобно отношение. Вдигнах капака на купичката със супа. Ухаеше прекрасно, изведнъж усетих вълчи глад. Дребничката камериерка, която Шарлот нарече Жермен, излезе заедно с Бланш, но старата прислужница още се суетеше из стаята и ни наблюдаваше как се храним.

Любопитството ме накара да рискувам и да попитам графинята:

— Какво й е на Бланш?

— Нищо. Забележителното е, че днес ме нервира по-малко от друг път. Направи ли ти впечатление, че не се нахвърли върху мен, като казах, че е изгодно да имаме светица в семейството?

— Беше потресена, нали?

— Потресена ли? Тъкмо обратното — беше въодушевена. Само гледай как ще доразвие идеята. Ако се прослави благодарение на виденията на Мари-Ноел, Бланш ще бъде на върха на щастието. Това ще осмисли живота й… Шарлот, още ли си тук? Вземи подноса, нахраних се. Донеси вино за господин графа. Жан, искам да ми разкажеш какво се случи в Париж, и то от игла до конец. Престани да ме въртиш на шиш, сподели с мен.

Напрегнах въображението си. За разлика от друг път тази година не бях ходил в Париж, пък и впечатленията ми от френската столица, свързани предимно с историческите сгради и музеите, едва ли интересуваха графинята. Заговорих за храната в ресторантите (тема, която явно я заинтригува), за безбожните цени (явно още по-любима тема), във внезапен прилив на вдъхновение измислих посещения на няколко театрални постановки и среща с приятели от фронта, а тя изреди имената им и неимоверно ме улесни. След като се нахранихме, и то до насита, и прислужницата изнесе подносите, установих, че за пръв път в живота си не се чувствам неловко. Причината беше повече от ясна — възрастната жена ме приемаше безрезервно. Имаше ми доверие, обичаше ме, вярваше ми — все чувства, които досега никой не беше изпитвал към мен. За пръв път в живота си бях необходим някому. Ако се беше отнесла с мен като с непознат, диалогът помежду ни щеше да е невъзможен. Каквото и да кажех като неин син, не рискувах неодобрението й. Смеех се, шегувах се, бърборех с непривична лекота, която ме окриляше, докато след излизането на Шарлот тя не промълви:

— Жан, не си забравил подаръчето ми, нали? Предполагам, одеве се пошегува…

Устатата й пак се изкриви и затрепери, тя отново ме загледа умоляващо. Промяната беше потресаваща. Злобните подмятания секнаха, дяволитите пламъчета в очите й помръкнаха, изчезна впечатлението за добродушна сърдечност, съчетана с неочаквани изблици на жестокост. Превърнала се беше в жалко създание, което трепереше и като хищна птица впиваше пръсти в ръцете ми. Нямах престава какво да кажа, как да постъпя. Станах, отидох до вратата и извиках:

— Шарлот, тук ли си?

Териерите се сепнаха, скочиха на пода и яростно залаяха.

Прислужницата изтича от съседната стая.

— На графинята й прилоша — казах. — Отиди при нея.

Жената ме изгледа:

— Не го ли донесохте?

— За какво става въпрос?

Шарлот присви очи:

— Господин графът много добре знае какво обеща да донесе от Париж.

Помъчих се да си спомня какво имаше в куфарите, сетих се за пакетчетата, изглеждащи като подаръци. Не знаех какво съдържат, нито къде са сега.

Жената настойчиво промърмори:

— Веднага го донесете, господине. Иначе тя много ще страда.

Тръгнах по коридора, качих се на първия етаж, отново се поколебах накъде да тръгна. От стаята вляво се чуваше шум от течаща вода, неуверено тръгнах в тази посока, докато видях открехната врата до помещението, което вероятно беше баня. Застанах на прага, но чух стъпки, затова отминах банята и спрях пред следващата стая. Вратата беше широко отворена, в помещението нямаше никого. Огледах го и с облекчение установих, че съм извадил късмет. Намирах се в малка гардеробна, на тоалетката видях четките с инициали, на облегалката на един стол беше преметнат мъжки халат. Някой беше разопаковал багажа ми, куфарите ги нямаше, но пакетчетата бяха подредени на масичката като подаръци под коледна елха. Спомних си, че към всяко беше прикрепена бележчица; когато за пръв път огледах пакетчетата, буквите Ф, Р, Б, П, М-Н ми се сториха като странен код, ала сега знаех какво означават; слава Богу, имаше и пакетче с надпис „мама“, но за разлика от другите беше опаковано с груба хартия и запечатано. Взех го и отново се изкачих по стълбището.

Шарлот чакаше на площадката.

— Носите ли го? — попита.

— Да. Да й го дам ли?

Жената ме изгледа и смотолеви: „Не, не…“, сякаш беше изненадана и дори разгневена. Грабна пакетчето, пожела ми лека нощ и забърза към стаята на господарката си.

Поведението и недвусмислено говореше, че присъствието ми в покоите на графинята вече е нежелателно; бавно слязох по стълбището, върнах се в „моята“ гардеробна, ала внезапният завършек на вечерта не ми даваше покой. Питах се от какво страда възрастната жена; може би имаше гърчове или някакво умствено заболяване, за което знаеха само прислужницата и Жан дьо Ге, не и другите членове на семейството. Искрено се надявах, че каквото и да се съдържаше в пакетчето, ще облекчи страданията й. Странно, изглеждаше толкова нормална, толкова уравновесена… с изключение на внезапните изблици на гняв. Изобщо не приличаше на душевноболна.

Изведнъж ме обзе умора, отново се почувствах потиснат. Не можех да забравя потресаващата промяна в изражението на старицата. Не знаех какво да правя, как да постъпя. Ненадейно някаква жена извика от спалнята:

— Каза ли лека нощ на мама?

Познах гласа на русокосата Франсоаз; едва сега забелязах вратата към банята, скрита зад голям гардероб. Жената вероятно беше чула стъпките ми. Изведнъж си дадох сметка, че в малкото помещение няма легло. Къде ли спеше Жан дьо Ге?

— Ти ли си, Жан? — отново се провикна русокосата. — Реших, че сигурно искаш да се изкъпеш, и напълних ваната. — Гласът и прозвуча приглушено, вероятно се беше отдалечила.

Влязох в банята. По всичко личеше, че я използват двама души. Сюнгери, туби с паста за зъби, хавлиени кърпи… ето го комплекта за бръснене, но видях и шапка за баня, дамски чехли, на вратата висеше дамска хавлия.

Не помръдвах, за да не издам присъствието си. Чух изщракването на ключа за осветлението, въздишка, после жената плачливо извика:

— Защо не ми отговаряш?

Стиснах зъби, за да се подготвя за новото изпитание, влязох в съседното помещение. Оказа се просторна спалня със същата форма и размери като стаята на Бланш, но много по-жизнерадостна — елегантните тапети бяха светли, липсваха картини на религиозни теми. В алкова вместо молитвен стол имаше тоалетка с голямо огледало, обрамчено с лампички. Срещу тоалетката стоеше двойно легло без балдахин. Русокосата жена на име Франсоаз седеше, подпряна на възглавницата, наметнала беше пухкава розова пелеринка, косата й беше навита на ролки. Внезапно ми се стори смалена, по-дребничка от преди.

Продължи да говори с все същия плачлив тон на онеправдана жертва:

— Разбира се, трябваше да прекараш цялата вечер с мама. Как нито веднъж не помисли за мен? Дори Рене, която по принцип е на твоя страна, заяви, че си станал непоносим.

Извърнах очи от лицето й, сгърчено от умора и негодувание, загледах се в леглото. Забелязах втората възглавница, на нощното шкафче стояха пътническият часовник и кутия цигари. Дори раираната пижама, която носех в хотела, прилежно беше сгъната върху отметнатата завивка.

Бях решил, че Франсоаз е сестра на Жан дьо Ге и е омъжена за Пол. Сърцето ми се преобърна, защото едва сега разбрах, че тя е съпругата на моя двойник.