Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (27)

Двайсет и седма глава

Не съзнавах какво правя, не мислех за нищо. Спомням си, че на разклона завих надясно към Вилар. Пътят вече ми беше толкова познат, че действах машинално. Карах бавно, защото още чувствах като чужда обгорената си ръка, а онази малка част от ума ми, която още работеше, ми подсказваше, че трябва да внимавам да не преобърна колата в канавката. Усилието да се съсредоточа върху шофирането изпразни съзнанието ми. Не мислех за живота, който оставях зад себе си. Сякаш след като Жан дьо Ге бе влязъл в замъка, се беше спуснала метална завеса, изолираща ме от величествената сграда и хората в нея — изпитвах необходимост да избягам, да се скрия в мрака.

Щом влязох във Вилар, изпитах странно облекчение. Шосетата представляваха заплаха — бяха нервните окончания, водещи обратно към Сен Жил. Осветените улици на града и хората, които се разхождаха по тях, ми вдъхнаха необяснима увереност. Минах край пазара и спрях до старата градска порта. Загледах се в очарователната старинна къщичка отвъд канала. Прозорецът откъм балкона беше отворен, отвътре струеше светлина. Бела си беше у дома. Дълбоко в мен се пробуди нещо, което се беше вкаменило, след като с Жан дьо Ге си разменихме дрехите. Металната завеса ме разделяше от замъка, не от Бела. Табуто не се отнасяше до нея. Светлината от прозореца и бе като ръка, протегната за утеха, като символ на действителността. В този момент ми се струваше, че най-важното е да направя разлика между истинското и фалшивото, защото двете понятия ми се струваха еднакви. Бела щеше да ми помогне. Бела знаеше отговора.

Слязох от колата, минах по мостчето над канала, прехвърлих се на балкона и влязох през високия прозорец. В дневната нямаше никого, но чувах стъпките на Бела в съседното помещение. След миг тя застана на прага; изгледа ме учудено, затвори вратата и пристъпи към мен.

— Не те очаквах… но всъщност няма значение. Ако знаех, че ще дойдеш, щях да приготвя вечеря.

— Не съм гладен — промълвих. — Нищо не искам.

— Изглеждаш зле. Седни, ще ти налея малко коняк.

Настаних се на удобното кресло. Не бях измислил какво да кажа на Бела. Тя ми подаде чашата, продължи да ме гледа, докато отпих една-две глътки. Алкохолът ме стопли, но вцепенението не ме напусна. Вкопчих се в страничната облегалка — солидното дърво ми вдъхваше усещане за безопасност.

— В параклиса на болницата ли си бил? — попита Бела.

Озадачено я изгледах, едва след няколко секунди разбрах за какво говори.

— Не — отвърнах. — Бях там сутринта… — Помълчах, после добавих: — Благодаря за статуетките. Мари-Ноел много се зарадва. Мисли, че си залепила парчетата и че тези са предишните фигурки. Предложението ти се оказа много уместно.

— Алпи… реших, че така е по-добре за детето. — Тя състрадателно ме изгледа. Сигурно мислеше, че съм разстроен от смъртта на Франсоаз. Може би не трябваше да разбивам илюзиите й. Изведнъж осъзнах, че искам само за себе си мъничко от любовта й.

— Дойдох тази вечер, защото не знам кога с теб отново ще се видим — прошепнах.

— Разбирам. Естествено през следващите дни и седмици няма да ти бъде лесно.

Следващите дни и седмици… Те не съществуваха. Трудно ми беше да й го кажа.

— Как е малката? Трудно ли прие смъртта на майка си? — добави Бела.

— Добре е. Възхитен съм от поведението й.

— А майка ти?

— И тя е добре.

Бела не откъсваше поглед от мен. Едва сега забеляза, че нося костюм, който никога не е виждала, при това не черен, а от туид. Ризата, вратовръзката, обувките също й бяха непознати. Настъпи неловко мълчание. Почувствах се длъжен да се оправдая, да дам някакво обяснение.

— Дойдох да ти благодаря — промълвих. — Нямаше да издържа без съчувствието и подкрепата ти. Много съм ти задължен.

Бела мълчеше. Изведнъж погледът й се промени като на човек, който интуитивно е разбрал истината, докато слуша признанието на дете. Коленичи пред мен и прошепна:

— Върнал се е, така ли? Онзи другият… — Погледнах я, тя ме хвана за раменете. — Трябваше да се досетя. Прочел е във вестника за смъртта на Франсоаз. Затова се е върнал.

Изпитах неописуемо облекчение, сякаш тежък товар падна от плещите ми. Усещането бе като да престанеш да чувстваш болка или страх. Оставих на масичката чашата и направих нещо детинско и нелепо. Отпуснах глава на рамото на Бела, затворих очи.

— Защо ти? — прошепнах. — Защо само ти се досети? Защо нито майката, нито детето почувстваха разликата?

Тя сложи длани на челото ми, докосването й беше като балсам за наранената ми душа.

— Честно казано, и аз отначало се заблудих. Едва по-късно разбрах истината — промълви.

— Какво направих?

Бела се засмя — смехът й не беше нито подигравателен, нито весел, а сърдечен, изразяващ съчувствие.

— Не става въпрос какво направи, а какъв беше. Жената трябва да е кръгла глупачка, за да не различи мъжете, с които се люби.

Усетих се отхвърлен, но не ми домъчня, защото Бела беше до мен.

— Притежаваш нещо, което той няма — добави тя. — Ето как разбрах.

— Какво е то?

— Наричам го tendresse^[1]. Не знам друга дума за това… — промълви, после попита как се казвам.

— Джон — отвърнах. — Дори имената ни са сходни. Да ти разкажа ли историята?

— Само ако желаеш. В общи линии се досещам какво се е случило. Така или иначе и двамата безвъзвратно сте загърбили миналото. Важно е само бъдещето.

— Да, но не моето, а тяхното. — В мига, в който го изрекох, разбрах, че е самата истина. Предишният Джон беше умрял през онази нощ в Льо Ман. Сянката на Жан дьо Ге също беше изчезнала. На тяхно място се беше появило нещо, което още не беше същество от плът и кръв, но беше родено от безсмъртни чувства и бе като пламък, затворен в обвивката на тялото. — Обичам ги. Искам да знаеш, че завинаги ще бъдат част от мен. Повече няма да ги видя, ала ще живея заради тях.

— Разбирам. Бъди сигурен, че и те ще живеят благодарение на теб.

— Ако съм сигурен, че е така, нищо друго няма значение. Но той се върна при тях и нещастието, страданието и болката ще възкръснат. Ако съм сигурен, че ще стане така, по-добре да се обеся на най-близкото дърво. Дори сега… — Втренчих се в мрака отвъд прозореца, металната завеса изтъня, стори ми се, че стоя в замъка редом с Жан дьо Ге — видях го да се усмихва, забелязах как го гледа майка му, зърнах момиченцето, Бланш, Пол, Рене, Жюли и сина й Андре. — Искам да познаят щастието. Но не щастието според неговите представи, а онова, което е заключено в тях. Сигурен съм, че то съществува, Бела, виждал съм го за миг като проблясък на светлина или жажда, знам, че чака да бъде освободено. — Изведнъж ми хрумна, че тя няма да разбере бръщолевенето ми. Не намирах подходящи думи, за да изразя мислите си. — Той е дявол! — възкликнах. — Те отново му принадлежат…

— Ето тук грешиш — прекъсна ме Бела. — Не е дявол, а обикновен човек като теб. — Стана, спусна завесите, върна се при мен. — Не забравяй, че аз добре го познавам, известни са ми и положителните му качества, и слабостите му. Ако беше сатана, отдавна щях да го изоставя и да напусна Вилар.

Искаше ми се да й повярвам, но се страхувах, че любовта й към Дьо Ге влияе на преценката и че в заслепението си не вижда злото в него. Разказах и каквото бях научил през тези шест дни, докато парченце по парченце възстановявах миналото. Някои факти тя вече знаеше, задруги се беше досетила. Целта ми беше да го очерня, но докато говорех, осъзнах, че осъждам не Жан дьо Ге, а неговата сянка, онзи, който беше действал от негово име.

— Безсмислено е — казах накрая. — Не описвам човека, когото познаваш.

— Напротив. Но описваш и себе си.

Обзе ме страх. Запитах се кой от двама ни е истински. Кой е оцелял и кой е умрял. Изведнъж ми хрумна, че ако застана пред огледалото, няма да видя отражение.

— Бела, прегърни ме — прошепнах. — Кажи как се казвам.

— Ти си Джон. Джон, който се е разменил с Жан дьо Ге и една седмица е живял неговия живот. Два пъти дойде при мен и ме люби като Джон, не като Жан дьо Ге. Достатъчно реално ли ти се струва? Помага ли ти да възвърнеш истинската си самоличност?

Докоснах косата, лицето, ръцете й — в нея нямаше нищо фалшиво, никаква преструвка.

— Ти даде нещо на всички ни — продължи Бела. — На мен, на майка му, на сестра му и на детето му. Преди малко го нарекох tendresse. Каквото и да е, вече не може да бъде унищожено. Вкоренило се е и ще продължи да расте. От тук насетне ще търсим теб в Жан, не обратното. — Усмихна се, отново сложи ръце на раменете ми. — Разкажи ми нещо за себе си — нямам представа откъде си, къде отиваш, знам само, че се казваш Джон.

— Това е достатъчно — промълвих.

— Какво е възнамерявал да прави, ако Франсоаз не беше умряла?

— Да пътува. Щял е да вземе и теб… поне така каза. Щеше ли да приемеш?

Бела не отговори веднага. За пръв път изглеждаше объркана.

— С него сме любовници от три години — промълви най-сетне. — Той е част от ежедневието ми. Мисля, че ме харесва. Но скоро ще си намери друга.

— Не! Няма!

— Защо си толкова сигурен?

— Забравяш, че една седмица бях Жан дьо Ге. — Погледнах прозореца и попитах: — Защо спусна завесите?

— Ами… нещо като парола е, означава, че не съм сама. Той никога не идва, когато завесите са спуснати.

И Бела си беше помислила същото като мен — че след като вечеря, пожелае лека нощ на дъщеря си и на майка си, двойникът ми отново ще се качи в колата, ще пристигне във Вилар и ще прекоси мостчето над канала. И в замъка, и тук той се чувстваше като у дома, аз бях натрапникът.

— Слушай внимателно — казах настойчиво, — той не знае, че съм идвал при теб. Няма как да научи, освен от Гастон, което е малко вероятно. Постарай се никога да не разбере — добавих и станах.

— Какво ще правиш? — попита тя.

— Тръгвам си, преди да е дошъл. Доколкото го познавам, тази нощ ще изпита необходимост от близостта ти.

Бела замислено ме изгледа:

— Мога да оставя завесите спуснати.

Спомних си какво ми причини онзи. Не стига, че когато му скимна, възобнови предишния си живот, ами бе унищожил моя. Вече нямах нито работа, нито дом в Лондон, останали ми бяха само дрехата на гърба ми, фордът и портфейлът, съдържащ известна сума във франкове.

— Не отговори на въпроса, който преди малко ти зададох — казах й. — Ако те беше поканил, щеше ли да заминеш с него?

— Може би. Ако почувствах, че е искрен.

Поклатих глава:

— Нямаше да имаш време за преценка и размисъл. Не забравяй, че той не би се осмелил да дойде във Вилар.

— Така е — кимна тя. — Щеше да ми пише, да изпрати телеграма, дори да се обади по телефона, за да ми предложи да пътувам с него.

— Щеше ли да приемеш?

Бела се поколеба, но само за миг.

— Да — отвърна. — Щях да приема.

Погледнах прозореца:

— Щом изляза от къщата, дръпни завесите.

Бела ме последва в коридора.

— Ами ръката ти? — попита.

— Моля?

— Ръката ти не е превързана. — Тя отиде в банята, донесе пакет с бинтове и марли. Докато ме превързваше, си спомних как Бланш сутринта стори същото, как през цялата нощ старата графиня бе държала ръката ми. Спомних си и допира на топлата длан на момиченцето.

— Грижи се за тях — промълвих. — Само ти си способна да го сториш. Може би той ще те послуша. Помогни му да ги обикне…

— Вече ги обича — прекъсна ме тя. — Наистина. Не се е върнал само заради парите.

— Не знам… — промърморих колебливо.

Преди да изляза, Бела попита:

— Къде отиваш? Какво ще правиш?

— Отвън е колата ми, която преди седмица той открадна. Колата, с която двамата щяхте да заминете за Гърция или за Сицилия.

Тя слезе заедно с мен по стълбището, но преди да отвори външната врата, разтревожено прошепна:

— Нали не смяташ да посегнеш на живота си? Не си си казал: „Това е краят“.

— Не, не е краят. Може би е началото.

Бела вдигна резето.

— Преди седмица — продължих — се наричах Джон и не можех да се примиря с факта, че съм се провалил, че не ставам за нищо. Решил бях да отида на едно място, където може би щяха да ми помогнат. Но срещнах Жан дьо Ге и отидох в Сен Жил.

— Отново си Джон, но вече знаеш, че не си безполезен неудачник. Доказателство е всичко, което направи за хората в замъка. Ти победи неуспеха.

— Грешиш — въздъхнах. — Неуспехът ми се преобрази в обич към обитателите на замъка. Следователно проблемът още стои — какво да правя с обичта?

Бела открехна вратата. Магазините вече бяха затворени, прозорците на къщите от другата страна на улицата бяха закрити с кепенци. На улицата нямаше жива душа.

— Обичта се раздава — прошепна тя, — ала за беда винаги остава при нас. Същото е и с пресъхналия кладенец — изворът остава някъде под земята. — Прегърна ме, целуна ме и попита: — Ще ми пишеш ли?

— Вероятно.

— Знаеш ли къде отиваш?

— Да.

— Дълго ли ще останеш там?

— Нямам представа.

— Мястото, което спомена преди малко… далеч ли е?

— Не, колкото и да е странно. Намира се на петдесетина километра от тук.

— Щом смяташ, че там са щели да ти помогнат да се примириш с битието на неудачник, може би ще ти кажат какво да правиш с обичта.

— Надявам се. Надявам се да чуя същото, което каза ти преди малко.

Целунах Бела, излязох на улицата. Чух как тя затвори вратата и пусна резето. Минах под старата градска порта, седнах зад волана на форда, посегнах за пътните карти. Бяха на предишното си място в джоба на гърба на седалката. Проследих маршрута, който преди седмица бях отбелязал със синьо. В мрака изминаването на последните десет километра щеше да е истинско изпитание, но ако следях гората винаги да е отдясно, шосето щеше да ме отведе до Мортан и оттам до абатството. Пътуването щеше да ми отнеме най-много час и половина.

Оставих картата на другата седалка, погледнах към прозореца на Бела — завесите вече не го закриваха. Светлината от стаята блестеше върху мостчето и тъмната вода в канала. Включих на задна скорост, излязох на главната улица; когато минах край болницата, видях реното, паркирано пред параклиса. В колата нямаше никого, Гастон не се виждаше наблизо. Човекът, влязъл да изкаже последната си почит към Франсоаз, беше сам.

Стигнах до кръстопътя извън града и завих наляво към Белем и Мортан.