Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (26)

Двайсет и шеста глава

Не виждах очите му, само смътно съзирах лицето му, огледално отражение на моето. В мрака присъствието му изглеждаше много по-зловещо, но и някак си по-поносимо.

— Какво се случи? — попита. — Как умря Франсоаз? Във вестника пишеше, че е било нещастен случай.

— Паднала от прозореца на спалнята. Изпуснала медальона, който си й купил в Париж, и се пресегнала да го вземе.

— Сама ли е била в стаята?

— Да — отвърнах. — Имаше полицейско разследване. Комисарят разпита и нас, и прислугата, увери се, че наистина е било нещастен случай, подписа смъртния акт. Утре ще докарат Франсоаз в замъка, погребението е в петък.

— Да, научих от вестника. Затова се върнах.

Предпочетох да не коментирам, макар да знаех, че не се е прибрал заради погребението на съпругата си, а заради онова, което щеше да получи благодарение на смъртта й.

— Честно казано — заяви, — не вярвах, че ще се престрашиш да заемеш мястото ми. Предполагах, че след като те зарязах в онзи долнопробен хотел, ще отидеш в полицията и ще ги накараш да повярват на заплетените ти обяснения. Вместо това… — Той се засмя. — Успя да живееш в лъжа цели седем дни. Моите поздравления. Ех, какъв дар Божи щеше да си за мен преди петнайсетина години! Я кажи, никой ли не те заподозря?

— Никой.

— Нито майка ми, нито Мари-Ноел, така ли?

— Те пък най-малко — казах и почувствах невероятно задоволство. Най-близките му хора не бяха усетили отсъствието му, никой не съжаляваше, че го няма.

— Интересно доколко си научил истината за моето семейство… — промърмори той. — Умирах от смях, като си представях, че ще се сблъскаш с Рене, която още преди да замина, беше станала ужасно досадна. Ами Франсоаз? Как успяваше да я умиротвориш, че да не се оплаква непрекъснато? Много съм любопитен дали от учтивост си се опитал да разговаряш с Бланш и какво е последвало. Колкото до майка ми… тя е неспасяема и час по-скоро трябва да постъпи в клиника. Вече разговарях с една болница в Париж.

Не откъсвах поглед от револвера, ала знаех, че няма начин да го грабна. Човекът срещу мен, тъй ловък във всяко друго отношение, щеше да реагира светкавично.

— Не се налага да я изпращаш в Париж — промълвих. — Разбира се, за нея трябва да се грижи лекар, но не е необходимо тя да напусне дома си. Иска да се откаже от наркотика. Тази нощ прекарах до леглото й. Тя направи първия опит.

В мрака усещах погледа му, прикован в мен.

— Бил си при нея цялата нощ ли? — възкликна. — Защо? С каква цел?

Мислено се пренесох в стаята в кулата, все едно отново седях до леглото на старицата и слушах бълнуванията й, обгърнат от заплашителни сенки, които призори сякаш избледняха и изчезнаха. Невъзможно беше да опиша преживяването, каквото и да кажех, щеше да бъде банално, дори абсурдно. Пък и не бях постигнал нищо, освен да помогна на една изтерзана жена да заспи.

— Седях до нея, държах ръката й. Накрая тя заспа.

Смехът му — заразителен и същевременно отблъскващ, проехтя в тъмната стая.

— Голям наивник си бил, драги! Така ли мислиш да излекуваш една наркоманка? Довечера ще обезумее, ще се наложи Шарлот да й инжектира двойна доза.

— Не, няма! — натъртих, обаче сам не си вярвах. Спомних си, че я бях погледнал, преди да изляза — тя спеше на креслото, но изглеждаше изтощена и болна.

— Я кажи какво още си натворил — присмехулно подхвърли той.

„Какво ли?“ Позамислих се и отвърнах:

— Пол вече няма да е управител на фабриката, а търговски представител. С Рене напускат замъка и ще пътуват поне шест месеца в годината.

Дьо Ге кимна:

— Това още по-бързо ще разруши брака им. Рене ще си намери любовник, а Пол ще се чувства още по-голямо нищожество. Озове ли се сред светски хора, ще осъзнае, че не е нищо повече от недодялан селяндур.

Спомних си как като малък играех на кегли — търкулвах топката по улея и тя поваляше кеглата. Тъкмо това правеше Дьо Ге с плановете, които бях замислил, тласкан от обичта си към семейството му. Докато го слушах, разбрах, че действията ми са били продиктувани не от обич, а от глупава сантименталност.

— Отказал си на „Карвале“ да подновиш договора, но аз подписах ново споразумение с тях — заявих. — Фабриката няма да бъде затворена, хората няма да останат без работа. Ще бъдеш принуден да поемеш загубите.

Този път той не се засмя, само подсвирна. Очевидното му изумление стопли сърцето ми.

— Хм, сигурно има начин да се измъкна — процеди. — Обаче няма да е нито лесно, нито бързо. Другите ти „подвизи“ са само гафове, но с фабриката си забъркал голяма каша. Въпреки че ще разполагам с парите на Франсоаз, нямам никакво желание да влагам средства в предприятие, обречено на загиване. Кого смяташе да назначиш на мястото на Пол?

— Бланш.

Той се приведе към мен, доближи лице до моето. Сега виждах дори очите му. Сякаш отново се пренесох в хотела в Льо Ман. Приликата помежду ни ме отврати.

— Не думай! Искаш да кажеш, че сте разговаряли, така ли?

— Точно така. Сутринта тя за пръв път от петнайсет години стъпи в тази къща. Казах й, че отсега нататък ще отговаря за фабриката. Може да прави каквото си иска с предприятието, а пък ако го спаси от фалит, то ще бъде зестрата на Мари-Ноел.

Дьо Ге дълго мълча. Искрено се надявах, че рухването на плановете му го е извадило от равновесие. Повече от всичко ми се искаше той да загуби проклетото си самочувствие. Ала това не се случи.

— Хм, може би положението не е толкова трагично — промърмори. — Ако Бланш отново се захване с дизайнерство и произвеждаме евтини сувенири, без да се занимаваме с големи фирми като „Карвале“, ще създадем пазар в този район на страната, който ще подбие цените на сходните предприятия. Вместо да ходят в Льо Ман, туристите ще се отклоняват от магистралата, за да дойдат в Сен Жил. Случайно си се натъкнал на нещо интересно. — Позамисли се и добави: — Дааа… идеята все повече ми допада. Какъв глупак съм бил, че не изобщо не ми е хрумнал този вариант! Но дори да се сетех, омразата на Бланш към мен нямаше да ми позволи да го осъществя. Предполагам, поласкал си я — много хитър ход, признавам. Навремето си мислеше, че е много способна, а онзи надут пуяк Дювал все я хвалеше и още повече повдигаше самочувствието й. Ако дойде да живее тук, сигурно ще носи траур и ще си въобразява, че тайно е била омъжена за него. — Той извади от джоба си пакет с цигари, запали, предложи и на мен. — В крайна сметка си се справил доста добре… Ами Мари-Ноел? Какво си предвидил за нея? Тази седмица имала ли е видения, сънувала ли е пророчески сън?

Не отговорих. Питах се що за човек е този, който очерня собствената си дъщеря. Можеше да тласка майка си към пропаст, да се присмива на брат си и сестра си, но нямаше да му позволя да се подиграва с Мари-Ноел.

— Малката е добре — отвърнах. — Стоически понесе трагичната смърт на майка си.

— Не се учудвам. Двете не се разбираха. Франсоаз ме ревнуваше от нея, Мари-Ноел го знаеше. Е, вече си наясно какво е да имаш семейство, което те обсебва. А ти беше готов да търпиш заради парите. Решил беше да ме убиеш, за да живееш в охолство до края на дните си. — Отдръпна се, лицето му отново попадна в сянка и се превърна в размазано петно.

— Няма да повярваш — отговорих, — но не ме е грижа за парите. Обикнах твоето семейство, това е всичко.

Дьо Ге пак се засмя:

— Доста си безочлив, приятелю! Твърдиш, че обичаш майка ми, която е най-себичната, най-алчната и най-зла жена на света; че обичаш Пол, който е слабохарактерно нищожество, и Рене — вероятно заради тялото и, което, признавам, е съвършено, но главата й е като празна кутия; обичаш Бланш — проклета стара мома, чието единствено удоволствие е да коленичи пред разпятието. Може би ще кажеш, че обичаш дъщеря ми заради добротата и невинността й, които, уверявам те, са само маска. Истината е, че тя обожава да я глезят и да бъде център на вниманието.

Не възразих. Доводите му бяха верни от неговата гледна точка и донякъде ги подкрепях. Въпросът бе, че за мен те нямаха значение.

— Имаш право — казах. — И все пак обичам близките ти. Не питай защо. Не мога да отговоря.

— Аз имам известни чувства към тях — заяви Дьо Ге. — Разбираемо е — все пак сме една кръв. Но ти… невъзможно е! Познаваш ги едва от седем дни. Според мен си непоправимо сантиментален.

— Може би.

— Мислиш се за спасител, а?

— Не, за глупак.

— Ако не друго, поне си честен. Е, какво смяташ, че ще стане сега?

— Не знам. Зависи от теб.

Той почеса главата си с дулото на револвера. Можеше да се нахвърля върху него и да се опитам да му отнема оръжието, но сигурно нямаше да успея.

— Именно. Съдбата на близките ми и на фабриката е в мои ръце. Ако реша, ще изпълня „програмата“ ти или ще я проваля — зависи какво ще ми скимне. Въпросът е какво ще стане с теб. Може би е най-разумно да отидем в гората и да изкопаем гроб. Ще изгоря колата ти. Ще изчезнеш и никой няма да те потърси. Случвало се е и с други хора.

— Направи го, щом си решил. Разбира се, ако не предпочиташ да ме хвърлиш в кладенеца.

Не го виждах, ала усетих, че се усмихна.

— И това ли знаеш? Какъв хитрец си бил, драги! Предполагах, че историята вече е забравена. Е, беше ли потресен?

— Не. Обаче не разбрах мотивите ти.

— Мотивите ли? — повтори той. — Няма как да ги разбереш. От хиляда шейсет и шеста година насам в твоята страна не са нахлували нашественици, затова съотечествениците ти са толкова самонадеяни и с лека ръка съдят другите. Ние понякога сме безмилостни, но за щастие нито един французин не е лицемер. И Морис Дювал ли обичаш — онзи Дювал, който съществува в представите ти?

Позамислих се. Питах се дали думата „обичам“ е твърде пресилена.

— Съжалявам го — промълвих. — Всички говорят много ласкаво за него.

— Не им вярвай. Беше кариерист като всички от неговата класа. Влезе под кожата на баща ми, Бланш беше най-силният му коз, но аз му попречих да го изиграе. Едва ли ще изпитваш симпатии към човек, който живее в охолство и сключва споразумения с враговете на родината си, за да си спаси кожата.

Нямаше какво да кажа. Враждата не ме засягаше, войната не беше моя война. Знаех само, че хора са страдали и умирали.

— Безсмислено е да обсъждаме Дювал и близките ти — казах. — Изградил съм си представа за тях. Каквото и да кажеш, няма да я разрушиш. Ако си решил да ме убиеш, както възнамерявах да сторя с теб, направи го. Не ме е страх.

— Не съм сигурен, че искам да те очистя. Ще бъде безсмислено прахосничество. В края на краищата щом ги измамихме веднъж, можем отново да го направим. Ще ти се обадя, ще се срещнем някъде, ще изчезна за една седмица, а ти ще заемеш мястото ми. Какво ще кажеш? Разбира се, може междувременно да съм унищожил всичко, което си се опитал да направиш, но това няма да те притеснява, нали? Дори ще ти бъде по-интересно.

Омразата към него ме стисна за гърлото, не можех да продумам. Дьо Ге изтълкува мълчанието ми като съгласие и продължи:

— Не вярвам да си се запознал с моята Бела… Едва ли си имал време и възможност. Дамата е собственичка на магазин във Вилар и аз я наричам Бела, защото твърди, че произхожда от унгарската кралска фамилия. Невероятна готвачка е, но и другите й качества не са за пренебрегване. Навестявам я от време на време, за да прогоня скуката. Разбира се, ако с теб се споразумеем, и тя ще бъде включена в сделката. Няма да съжаляваш, ако я посетиш, повярвай. — Изгледа ме и след като не отговорих, добави: — Положението ще бъде много пикантно, ако разбера, че си заблудил и нея.

Станах, той мигновено скочи на крака и насочи оръжието към мен.

— Да приключваме — промълвих. — Казах ти всичко.

— Обаче аз още не съм свършил. Даваш ли си сметка, че не ме попита какво съм правил през изминалата седмица?

Не проявявах интерес към подвизите му. Беше телефонирал от Довил, затова предположих, че е бил там.

— Честно казано, не ме е грижа — отвърнах. — Изобщо не ме засяга.

— Напротив, засяга те, и то много.

— В какъв смисъл?

— Седни, ако обичаш, и ще ти обясня. — Щракна запалката, пламъчето освети лицето му, досущ като моето. След миг забелязах, че е облечен с мое сако, но не онова, което носех в Льо Ман. — Играх честно, също като теб. Реших, че щом си заел местото ми — естествено не бях сигурен, но рискувах, — тогава аз ще се превъплътя в твоята роля. Заминах за Лондон, настаних се в апартамента ти. Едва днес се върнах със самолет.

Втренчих се в Дьо Ге, по-точно — в сянката му. През изминалата седмица често мислех за него, но като за призрак на вече несъществуващ човек. Ако си го бях представил от плът и кръв, щях да предположа, че е в Париж, Италия или Испания — където и да е, само не в моя свят.

— Бил си в жилището ми, използвал си вещите ми, така ли? — прошепнах, задушен от гняв. Не можех да повярвам, че се е случило… някой би трябвало да го предотврати.

— Защо не? Ти си бил в замъка и по свой начин си използвал близките ми. Нямаш право да ме обвиняваш, че приех твоята самоличност.

Представих си ежедневието си и разбрах защо никой не е забелязал измамата. С портиерите на сградата само си кимахме и си пожелавахме добро утро или лека нощ. Чистачката идваше в жилището ми в десет и половина, след като вече бях отишъл на работа. Вечер или излизах с приятели, или си готвех сам. Повечето мои познати и колеги смятаха, че още не съм се върнал от Франция, нямаше кой да телефонира или да ми пише. В объркването си потърсих доказателство, че Дьо Ге лъже:

— Как разбра къде живея? Откъде научи адреса?

— Боже, колко си наивен! В куфара ти намерих визитните ти картички, бележника и чековата ти книжка, ключовете, паспорта… всичко необходимо. Успях дори да сменя билета за ферибота. Накратко, изобщо не беше проблем да се превъплътя в скучноватата ти личност. Изкарах си страхотно. След бъркотията в замъка твоят апартамент ми се видя като рай. Прерових всички чекмеджета, прочетох всичките ти писма, разгадах бележките за лекциите ти, осребрих чековете ти — за щастие нечетливият ти подпис е лесен за фалшифициране. Хайлазувах цели пет дни — тъкмо каквото ми беше крайно необходимо.

Най-сетне схванах иронията на положението, осъзнах странната справедливост. Играл си бях с живота на хората, той — не. Сторил бях всичко възможно, за да променя нещата в замъка, той само си беше почивал. Бях се намесил в чужди съдби, той само беше ровил в чекмеджетата ми… После си спомних, че все пак се е върнал във Франция, а в Довил беше прочел във вестника за смъртта на Франсоаз.

— Щом толкова си се наслаждавал на самотата, защо се върна? — попитах.

В мрака усетих погледа му. Дълго мълча, а когато заговори, долових леко смущение:

— Може би е редно да се извиня, въпреки че онова, което направих, не може да се сравнява с нахалството ти да подновиш договора и да ми причиниш сериозни материални загуби. Въпросът е, че… — Той замълча, сякаш търсеше най-подходящите думи. — Петте дни в Лондон ми бяха предостатъчни. Установих, че не бих могъл вечно да водя скучното ти добродетелно съществуване. Пък и след време приятелите ти щяха да ти пишат, от деканата на университета да се свържат с теб; макар досега никой да не е оспорвал нито способността ми да се превъплъщавам в различни роли, нито отличното ми владеене на английския език — през войната имах много възможности да упражнявам и едното, и другото, установих, че ми липсва невероятната ти самоувереност. Тъй като възнамерявах да живея под твое име, най-лесното бе да променя начина ти на живот. Така и направих.

— Не разбирам… — промълвих. — Как е възможно да промениш живота ми?

Дьо Ге въздъхна:

— Боя се, че ще те шокирам, както аз бях потресен от стореното от теб в замъка… Първо изпратих в университета писмената ти оставка. После казах на хазяина ти, че заминавам за чужбина и се отказвам от апартамента — тъй като в Лондон, както и в Париж, трудно се намират жилища под наем, човекът се зарадва, че напускам незабавно. Продажбата на мебелите възложих на фирма, която организира търгове. Накрая, след като разбрах с колко пари разполагаш в банката, осребрих чек за тази сума. Както знаеш, парите не са много — едва двеста паунда, но щяха да ми стигнат за месец-два, докато изникне нещо друго.

Опитах се да вникна в думите му, да осъзная, че говори за нещо, което наистина се е случило, да разсъждавам като предишния си аз. Ала виждах само призрак, издокаран с моите дрехи, който само за няколко часа беше унищожил живота на двойника си от Лондон.

— Не… невъзможно е да съм обменил във франкове двеста паунда — избърборих първото, което ми дойде наум. — От банката отпускат само известна сума в пътнически чекове, а пък аз вече бях изхарчил две трети от нея.

Той хвърли на пода фаса и го смачка с подметката си:

— Това е най-забавното в цялата история. Имам приятел финансист, който само за няколко часа уреди въпроса. Нямаше да разбера, че е в Лондон, ако ти не му беше дал адреса си — нямам представа какво те е прихванало, но така или иначе ми направи неоценима услуга. Той ми телефонира в понеделник — като чух гласа му, едва не припаднах от изненада; едва тогава разбрах, че живееш в замъка… Питам се обаче какво ще правиш, ако не те убия и не се съгласиш от време на време да се разменяме. За теб няма бъдеще.

За пръв път осъзнах безизходността на положението. Нямах работа, освен ако не преглътнех срама си и не пишех на декана, че съжалявам за прибързаното си решение и че не желая да напускам. Нямах пари, с изключение на няколко скромни инвестиции. Нямах жилище и ако веднага не се върнех в Лондон, щях да остана и без мебели. Накратко, не съществувах. Човекът, който живееше в Англия, завинаги беше изчезнал.

— Разбира се — продължи Дьо Ге, — нямах намерение да се върна у дома, а да пътувам и да се забавлявам. Приятелят ми е финансов гений, щеше да вложи парите в която и да е банка, в която и да е страна. Смятах отначало да отида в някое селце в Сицилия или в Гърция, да повикам Бела. Естествено с течение на времето тя щеше да ми омръзне, но не веднага. Унгарките притежават особен чар. Влизат ти под кожата, както се казва. Обаче сега… — Той млъкна, стори ми се, че вдигна рамене. — Плановете ми се промениха след смъртта на горката Франсоаз. Ако имам късмет, вместо беден провинциален благородник ще бъда милионер. Съдбата или който урежда тези неща, изпълни желанието ми. — Стана, но продължи да ме държи на мушка.

— Ще ти призная нещо — продължи, — въпреки че не е много ласкателно за мен, защото издава слабост на характера ми. Днес следобед, докато пътувах по магистралата, изведнъж се развълнувах от прекрасната гледка. Така или иначе, това е моята страна, тук ми е мястото. Вярно, че замъкът се руши, а паркът е занемарен и буренясал, но не ме е грижа. Родният дом действа по особен начин на всекиго. Не обръщах внимание на разрухата, проклинах замъка поради същата причина, заради която проклинах майка си… И все пак… — Той се засмя, махна с ръка. — И все пак, докато шофирах насам, осъзнах, че старицата ми липсва. Вярно, че е зла и проклета, но ме разбира и аз я разбирам — едва ли можеш да се похвалиш с това, нали?

Внезапно той ме хвана за рамото — жестът му не беше враждебен, а почти приятелски:

— Отказах се — няма да те застрелям. В много отношения съм ти благодарен за стореното. — Извади портфейла си… моя портфейл. — Сумата ще ти стигне за известно време. Повтарям, че винаги съм на твое разположение, ако решиш да се разменим дори за няколко дни. Е, ще разиграем ли отново комедията с размяната на дрехите?

В главата ми се въртеше нещо, което бе казал свещеникът… нещо за бъдещето и че всеки ден ни е подарен от Бога. Старецът вече беше в Сен Жил и прибираше велосипеда с три колела. В замъка чакаха да се прибера за вечеря и се питаха къде съм. Представих си как Мари-Ноел нетърпеливо стои на терасата. Свалих сакото.

Чувствах се ужасно. Струваше ми се, че с всяка свалена дреха губя частица от новата си самоличност. Накрая застанах гол пред Дьо Ге, който още се прицелваше в мен, и прошепнах:

— Довърши ме. Не искам повече да живея.

— Глупости! Никой не се отказва от живота. Освен това не искам да те убия. Вече ми се струва безсмислено.

Докато говореше, започна да се разсъблича и да ми мята дрехите си; видя, че се затруднявам с копчетата, и попита:

— Какво ти е на ръката?

— Изгорих я.

— Пожар ли е имало в замъка?

— Не. В парка бяха запалили огън.

— Друг път внимавай повече. Имало е опасност завинаги да се осакатиш… Ще можеш ли да шофираш?

— Да. Раната от обгарянето вече заздравява.

— Дай ми и превръзката. Не мога да се появя без нея.

Дрехите, които беше взел от гардероба ми, сякаш се бяха свили и ми бяха омалели. Тъканта беше прекалено гладка. Отгоре на всичко той беше избрал костюм, който много рядко обличах. Помислих, че приличам на човек, който е навлякъл ученическата си униформа.

Дьо Ге доволно въздъхна:

— Прекрасно! Отново се чувствам като себе си. — Пристъпи до прозореца и добави: — Да излезем оттук. По-безопасно е. Клюкарката Жюли може да е в къщичката си. Тази противна бабишкера често ми лази по нервите, но ти сигурно си обикнал и нея.

Прехвърли се през перваза и скочи навън, последвах го. Усетих миризмата на прекопана пръст, лъхаща от овощната градина.

— Извинявай, но ще те помоля да вървиш пред мен — прошепна той. — Ще ти покажа къде е колата.

Залитайки, прекосих градината и ливадата. В сумрака зърнах до живия плет стария бял кон. Животното изпръхтя и хукна нанякъде.

— Горкият Жакоб — промърмори Дьо Ге. — Толкова е стар, че вече няма ни един зъб и не може да пасе. Някой ден ще му тегля куршума, за да го отърва от мъките му. Виждаш ли, и аз ставам сантиментален от време на време.

Навлязохме в тъмната гора; още не бях сигурен, че на този безцеремонен човек няма да му скимне все пак да ме убие и завинаги да се отърве от мен. Вървях сред мрака, съчки пропукваха под стъпките ми; вече нямах нито настояще, нито минало, съществото, което се препъваше по пътеката, нямаше нито мозък, нито сърце.

— Ето я колата — внезапно каза Дьо Ге.

Фордът, изпръскан с кал, стоеше встрани от широката алея. Стори ми се, че също като дрехите ми, колата принадлежи към период, който вече съм надрасъл. Прокарах длан по предния капак.

— Качвай се — нареди онзи. Настаних се на познатата седалка, включих фаровете и двигателя. — Изкарай я на заден ход. — Той седна до мен, потеглих по алеята. Завих по пътя през гората, колата запълзя нагоре по хълма. В подножието блещукаха светлинките на селцето, часовникът на църквата удари осем.

— Няма да е лесно — промълвих. — Всички са се променили — майка ти, Бланш, Пол и Рене. Само малката е същата.

Той се засмя:

— Дори да се е променила, скоро отново ще бъде моята дъщеря. Само аз имам значение в нейния свят.

Минахме по белия път и през моста. Спрях до портата:

— Ще те оставя тук. Опасно е да продължа по-нататък.

Слязохме от колата, Жан дьо Ге за миг остана неподвижен, задуши като животно:

— Ммм, колко е хубаво! Вече знам, че съм в Сен Жил. — Изпразни револвера, пъхна го в джоба си заедно с патроните. — Е, всичко хубаво. — Поусмихна се и подхвърли: — Чакай. — Пъхна два пръста в устата си и свирна пронизително и протяжно. Сезар залая, но не враждебно, а радостно, нададе вой, после заскимтя. — Не си научил този номер, нали? — доволно отбеляза Дьо Ге. — Не, разбира се, нямало е кой да ти го покаже.

Отново се усмихна, махна ми, мина през портата и тръгна по алеята. Погледнах към терасата — някой стоеше отвън, лампата над вратата го осветяваше. Беше Мари-Ноел. Видя човека, крачещ по алеята, радостно извика и се затича към него. Той я прегърна, двамата се изкачиха по стъпалата и влязоха в замъка. Кучето продължаваше да скимти. Седнах зад волана и потеглих.