Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (24)

Двайсет и четвърта глава

Знаех, че няма скоро да се събуди и че мога да я оставя сама. Минах по тихите коридори, отидох в салона, отворих високия прозорец и излязох на терасата. Прекосих моста над крепостния ров, тръгнах по алеята с кестените, после по една пътека и се озовах на полянката с каменната богиня на лова. Както винаги призори, въздухът беше невероятно чист, небето, наситеночерно през нощта, вече избледняваше, сякаш изплашено от предизвикателството на настъпващия ден, гаснещите звезди изглеждаха по-далечни, малкото съзвездие Плеяди се беше изместило на запад и трептеше над тъмната гора. Оттук се виждаха замъкът и селцето, църквата с островърхата кула и къщичките; докато ги гледах, сгушени в долината и обкръжени от гъстата гора, си помислих, че старинната сграда, домовете на селяните и църквата са неразривно свързани.

Седнах до статуята, зачаках пукването на зората; тъмата се разсея, развидели се, селцето и замъкът престанаха да изглеждат като призраци в сумрака, земята под краката ми като че ли стана по-солидна, първите лъчи на слънцето я затоплиха, нощната влага и утринната роса се смесиха, за да направят почвата по-плодородна. Дърветата бяха обвити от белезникава топла мъглица, която скоро щеше да се разсее и те да заблестят в цялото си златисточервено великолепие; щом слънцето се извиси над платото, селото като по чудо се пробуди. Само след миг (поне така ми се стори), дим се заизвива от един комин, залая куче, замучаха крави. Вече не бях страничен наблюдател, смазан от умора, а един от жителите на Сен Жил. Представих си как свещеникът се събужда, спомня си за нещастието в замъка и гладкото му лице помръква, той започва да се моли за душите на всички покойници, вярата му като талисман го предпазва от нещастията, предава се и на хората около него. Спомних си и непознатите хора от селото, които снощи от уважение към Франсоаз присъстваха на литургията. В църквата бяха и шофьорът Ернест, Жюли и малкият й внук Пиер. Внезапно разбрах, че симпатията ми към тях не е предизвикана от любопитство и от сантиментално увлечение към старомодните традиции, а от някакво по-дълбоко и съкровено чувство, от стремеж да осигуря добруването им, толкова силен, че ми причиняваше болка. Не целях да им осигуря щастливо бъдеще само за да спечеля уважението им, а най-странното беше, че обичах не само тях и хората от замъка, но и всичко неодушевено — хълма, чиито контури се очертаваха на фона на небето, стръмния песъчлив път, лозницата, пълзяща по стената на къщата на управителя на фабриката, дърветата в гората.

Чувството се задълбочи, завладя цялото ми същество, тъй както преди три дни болката от изгарянето се бе разпростряла до всичките ми нервни окончания; двете изживявания се смесиха, непоносимата безсмислена болка, която бях изпитал в събота, преля в огъня, бушуващ в гърдите ми. Слънцето бавно се издигна, утринната мъгла се разсея. Гледах все още заспалия замък, когато изведнъж някой рязко отвори кепенците на стаята в западната кула (звукът проехтя като изстрел сред притихналия парк), на прозореца застана жена, но не погледна към гората и статуята, а вдигна взор към небето; не подозираше, че някой я наблюдава, изглеждаше безкрайно самотна и нещастна. Беше Бланш. Запитах се дали и тя като мен е будувала цяла нощ и сега, жадуваща за съня, който отказва да дойде, се е предала и пропуска светлината и свежия въздух в студената си стая, за да посрещне неохотно новия ден.

Станах, прекосих парка, но Бланш ме забеляза едва когато минах по моста и застанах под прозореца й. Понечи да го затвори, ала аз извиках:

— Ръката ме боли. Ще ме превържеш ли?

Тя не отговори, отдръпна се в стаята, но остави прозореца отворен; реших, че както винаги, мълчанието й изразява безразличие към мен, от друга страна, не беше отказала да ми помогне. Качих се по стълбището, почуках и тъй като тя не ме покани да вляза, отворих вратата и прекрачих прага на стаята. Бланш стоеше до масата и развиваше чист бинт. Каменното й лице беше безизразно. Беше по тъмнокафяв халат, косата й вече беше прибрана на стегнат кок, леглото — оправено. Нищо не подсказваше дали прекарала безсънна нощ. Цветята върху молитвения стол бяха единственото цветно петно в тази мрачна и студена стая. Забелязах, че са червени и златисти далии като онези, които Бела беше купила от пазара във Вилар, само че там букетът в малката всекидневна създаваше усещане за топлота и уют, липсващи тук.

Без да ме погледне, Бланш хвана ръката ми и започна да сваля превръзката, която Бела ми беше направила в неделя вечерта. Вероятно забеляза, че някой друг ме е превързал, но очевидно не се изненада — действаше машинално, равнодушно.

— Ако си дала обет за мълчание — казах й, — вчера го наруши в болницата. Вече не е валиден. — Тя не отговори, продължи да се занимава със свалянето на предишната превръзка. — Преди петнайсет години — продължих — смъртта на един човек застана между нас. Трябваше да умре друг, за да ми проговориш. Няма ли да е по-лесно и за нас, и за семейството, ако сложим край на мълчанието и враждата?

Ръката ми, освободена от бинтовете и марлите, изведнъж ми се стори беззащитна. Можех да я движа, да свивам юмрук, болката почти беше изчезнала. Бланш намаза с мехлем болното място, веднага усетих облекчение и прохлада.

— Ще бъде по-лесно за теб — проговори тя, без да вдигне тава, — както ти беше по-лесно да оставиш Франсоаз да умре. Е, постигна своето, тя вече не ти пречи, не стои на пътя ти.

— Не съм я оставил да умре.

— Излъга за кръвната си група. Излъга за договора. Години наред лъжеше за всичко. Не желая да ти говоря нито сега, нито в бъдеще. С теб нямаме какво да си кажем.

Приключи с превръзката и пусна ръката ми — жестът и недвусмислено показваше, че въпросът е приключен.

— Грешиш — настоях. — Имам да ти казвам много. Щом ме приемаш като глава на семейството, трябва да ме изслушаш, дори да не си съгласна с мнението ми.

Бланш ме погледна за миг, приближи се до шкафа, прибра превръзките в чекмедже и процеди:

— Вероятно се чувстваш всемогъщ, след като ще наследиш толкова пари, но не можеш да ме принудиш да те уважавам. Никога не си направил нещо, за да те смятам за глава на семейството.

Студенината на стаята ме сковаваше; взрях се в репродукциите, изобразяващи мъките на Исус, и си помислих, че тя ги гледа ден след ден от тясното си твърдо легло.

— Затова ли си окачила тези картини? — попитах. — За да ти напомнят, че не можеш да простиш ли?

Тя се обърна; погледът и стиснатите и устни изразяваха неописуема горчивина.

— Не се подигравай с моя Бог! — извика. — Унищожи всичко друго в живота ми. Остави ми поне Него!

— Щеше ли да ги окачиш в къщата на управителя? — продължих безмилостно. — Щеше ли да ги занесеш като зестра в дома на Морис Дювал?

Най-сетне бях проникнал през бронята й. Терзанието на изминалите години изплува на повърхността, като внезапен пламък проблесна в очите й.

— Как смееш да споменаваш името му? — възкликна. — Мислиш ли, че някога ще забравя какво му стори?

— Знам, че не си забравила — промълвих. — И аз не съм. Не очаквам да ми простиш… самият аз не мога да си простя. Тогава защо и двамата се трогнахме вчера сутринта, когато разбрахме, че Мари-Ноел е слязла в кладенеца?

Последва онова, на което се надявах, и което същевременно ме плашеше. Сълзи обляха лицето и; плачът й не беше на човек, внезапно загубил близък, а изразяваше страдания, потискани година след година. Застана до прозореца с гръб към мен; не виждах лицето й, но ми се стори безпомощна, разбрах колко се измъчва. Колко ли часове от живота й бяха пропилени в тази студена и бездушна стая? Уединявала се е тук да чете и да се моли, горчивината като приливна вълна се е надигала в гърдите й. След малко се обърна — беше се овладяла, сълзите й бяха пресъхнали, ала сега ми се стори по-уязвима, защото бе издала пред мен болката си.

— Вероятно добре те позабавлявах — промълви. — Още от малък обичаше да ме гледаш как плача.

— Тогава не плачи.

— Какво чакаш още? — сопна се тя. — Защо не си отидеш?

Не можех да поискам прошка за нещо, което не бях направил. Но като изкупителна жертва трябваше да нося вината.

— Миналата седмица разглеждах албума със снимките — казах. — Намерих стари фотографии от детството ни. И други, заснети много по-късно. Например на работници от фабриката заедно с Морис Дювал.

— Е? Какво от това?

— Нищо. Само че ми се иска станалото преди петнайсет години да не се беше случвало.

Може би защото изявлението ми беше неочаквано и нетипично, Бланш за миг изгуби присъствие на духа и смаяно се втренчи в мен; видя, че говоря искрено, без капчица цинизъм и без присмех, и тихо попита:

— Защо?

Можех да й дам само собствената си истина. Не ми ли повярваше, нямаше какво повече да й кажа.

— Допадна ми лицето му. За пръв път разглеждах негови снимки. Докато прелиствах албума, си дадох сметка колко добър е бил този човек и че работниците са го уважавали и обичали. Разбрах, че завистта е причина за смъртта му; онзи, който го бе застрелял, или бе заповядал да го убият, не е бил подтикван от патриотизъм, а от завист, защото Морис Дювал е бил по-достоен от него.

Тя недоумяващо се взираше в мен; вероятно думите ми й се струваха толкова противоестествени за брат й, че не можеше да ги приеме.

— Мислиш, че лъжа — продължих. — Грешиш. Никога не съм бил по-искрен.

— Ако си решил да се изповядваш, върви при свещеника! — отсече тя. — Самопризнанията ти са закъснели с петнайсет години. — Закръстосва стаята, машинално преместваше и оставяше обратно разни предмети, за да прикрие чувствата си. — Какво ще спечелим двамата с теб от самообвиненията ти? Невъзможно е да върнеш миналото, да възкресиш Морис. Нямаше дори смелостта сам да го застреляш, а онази нощ отиде във фабриката, излъга, че си сам, и го помоли да те укрие, а когато той отвори вратата, завари отвън шайка убийци. Бог може би ще ти прости, Жан, аз не мога.

Отново пристъпи до прозореца, през който нахлуваше свежият утринен въздух. Ала когато застанах до нея, не се отдръпна, което само по себе си беше опрощение.

— С мама открай време го мразехте — промълви едва чуто. — Когато Морис постъпи във фабриката, с теб още бяхме юноши, но ти му завиждаше, защото татко много го ценеше; завиждаше му, въпреки че фабриката изобщо не те интересуваше и рядко стъпваше там. По-късно татко го назначи за управител, тогава завистта ти прерасна в омраза. Спомням си как с мама седяхте в салона, заливахте се от смях, по едно време тя подхвърли: „Възможно ли е придирчивата госпожица Дьо Ге най-после да се е влюбила?“

Докато говореше, тя не ме поглеждаше, а се взираше към парка; профилът й беше на девойката от снимките в албума — вечно сериозна и въздържана, пазителка на тайна, която не иска да разкрие.

— Присмехът беше вашето оръжие. Морис беше от простолюдието, затова се преструвахте, че го презирате. Татко не беше като вас, той ме разбираше. Нямаше да ми попречи да се омъжа за Морис, както сторихте вие. Избухна войната, германците ни окупираха, ти стана участник в Съпротивата и се възползва от възможността да представиш като героична постъпка едно подло убийство. Не се учудвам — случвало се е и в други семейства. — Тя махна с ръка, сякаш зачеркваше миналото, което никога нямаше да се върне. Обърна се, огледа стаята, която приличаше на монашеска килия. — Сега имам това, вместо да живея с Морис в онази къща. Вероятно разбираш защо толкова се развълнувах вчера сутринта…

Направи ми впечатление, че дори след петнайсет години мълчание продължаваше да ми говори на „ти“, с което ми стана още по-симпатична. Сигурен бях, че не всичко е загубено, че още има надежда за бъдещето.

— Искам да се преместиш в къщата на Дювал — казах. — Искам да я съживиш, за да бъде както едно време, да го заместиш като управител на фабриката.

Бланш онемя от изненада, а аз побързах да продължа, преди да е отхвърлила предложението ми:

— Предложих на Пол друга възможност. И двамата с теб знаем, че през войната от чувство за дълг той пое управлението на предприятието, но работата не му е по сърце. Предложих му да стане наш търговски представител и да пътува заедно с Рене. Само така може би ще спасят брака си. Давам му възможност да прояви деловите си качества, да общува с хора.

Настойчивостта и откровеността ми, така различни от обичайния ми цинизъм, очевидно най-силно поразиха Бланш. Тя машинално седна на един стол, вкопчи се в страничните облегалки.

— Някой от семейството трябва да се заеме с управлението на предприятието — добавих. — Аз не мога. Не разбирам нищичко от дейността и нямам желание да се науча. Както сама каза, никога не съм проявявал интерес към стъкларството. Ако се беше омъжила за Морис, двамата щяхте да работите рамо до рамо и нямаше да позволите фабриката да западне. Сега някой трябва да модернизира производството, за да бъдем отново конкурентоспособни. Когато Мари-Ноел порасне и реши да се омъжи, фабриката ще бъде зестрата й. Моля те да приемеш заради Морис, заради племенницата си.

Бланш сякаш си беше глътнала езика. Да я бях зашлевил, нямаше да я зашеметя така.

— Къщата те чака — промълвих. — Чака те вече петнайсет години. Там са картините, сервизите, масите, столовете, дори книгите на Морис… всичко, което щяхте да използвате заедно. Не разбираш ли, че тук пропиляваш способностите си? Изготвяш ежедневното меню, наставляваш Гастон и другите от прислугата, които много добре си знаят задълженията, даваш уроци на Мари-Ноел, въпреки че това е работа за гувернантка… Мястото ти е във фабриката, в онази къща; отново ще изготвяш проекти и ще гравираш, ще създаваш крехки и изящни украшения като миниатюрния замък, който детето намери в кладенеца. След време, вместо да изпращаме шишенца и епруветки на фирми като „Карвале“, които предпочитат да ги купуват от големи промишлени предприятия, тук под твое ръководство ще се възкреси традицията за изработване на уникати, а Пол ще осигури пазари за тях.

Млъкнах, защото изведнъж изпитах смазваща умора, която замъгли съзнанието ми. Цяла нощ бях държал ръката на старицата и сякаш бях привлякъл върху себе си призраците на нейното разкаяние, сутринта помогнах на дъщеря й да се отърси от омразата и горчивината, които бе таила в сърцето си цели петнайсет години. Бланш вече не ме гледаше подозрително и недоверчиво, долових в очите й нежност, която я окрили, излекува душевните й рани — сега аз изпитвах нейното страдание и потъвах в мрак, който трябваше да понасям в самота.

— Уморен съм — прошепнах. — Цяла нощ не съм мигнал.

— И аз — отвърна Бланш. — Не можех дори да се моля.

— Тогава сме квит. И двамата стигнахме дъното. Ала Мари-Ноел бе там преди нас и не се изплаши… Върни се във фабриката, Бланш. Накарай твоите работници да изчистят кладенеца и да намерят извора. Знам, че не е пресъхнал.

Излязох от стаята й, отидох в гардеробната, проснах се на походното легло и заспах като заклан. Събуди ме Гастон, който ме раздруса за рамото и каза, че вече минава десет, а в единайсет трябва да бъда в полицейското управление във Вилар.

Станах, избръснах се, взех душ, отново се облякох и Гастон ме закара до града. Съпругата му и Берта поискаха разрешение да ни придружат, за да запалят свещи в параклиса на болницата. Останаха в колата, докато аз се отбих в полицията; комисарят ме помоли да прочета и подпиша показанията си — цялата процедура продължи само няколко минути. Пред кабинета му чакаше полицай, който ми каза, че някакъв човек ме чака и настоява да разговаря с мен. Беше Венсан, помощникът на Бела, видях в ръката му пакетче.

— Извинете, че ви се натрапвам, господин графе — избърбори смутено, — но госпожата нямаше как да се свърже с вас. Тази пратка пристигна вчера от Париж. Госпожата помоли да ви предам най-искрените й съболезнования за смъртта на съпругата ви и че съжалява, задето пратката се е забавила. Каза да дадете това на вашето момиченце.

Взех пакетчето и попитах:

— Какво има вътре?

— Онзи ден дъщеричката ви донесе при нас две счупени порцеланови фигурки и попита дали можем да ги залепим. Госпожа Бела сигурно ви е казала, че е невъзможно да възстановим статуетките, затова поръча да й доставят други. Смята, че е по-добре да не казвате на дъщеричката ви, че са копия — тя ще си мисли, че са същите фигурки, които майка й толкова е обичала, и ще ги пази като скъп спомен.

Благодарих му, поколебах се и попитах:

— Госпожата каза ли ви да ми съобщите още нещо?

— Не, господин графе. Заръча да ви предам пакетчето и да ви изкажа съболезнования от нейно име.

Качих се в колата; Гастон, жена му и Берта търпеливо ме чакаха. Четиримата отидохме в параклиса на болницата, откъдето на следващия ден щяха да докарат мъртвата в замъка. Стори ми се, че през изминалите часове Франсоаз е станала по-далечна и непристъпна, превърнала се е в част от времето. Жената на Гастон заплака още щом влязохме в параклиса и ми прошепна:

— Смъртта е красива. Госпожата сякаш е ангел небесен.

Не бях съгласен. Според мен смъртта бе палач, който покосява цветето, преди да е разцъфнало. Небето е красиво, бляскаво, величаво, не и гробът.

Мари-Ноел стоеше на терасата на замъка. Втурна се към мен, прегърна ме, изчака другите да тръгнат към гаража и каза:

— Баба стана рано и още преди единайсет отиде в салона да го подготви за утре. Там ще лежи мама, много хора ще дойдат да й изкажат последна почит. — Забелязах, че е закачила медальона на ревера на черната си рокля. — И госпожа Ив помага — добави. — Баба я повика, защото само тя си спомняла как било подредено всичко, когато дядо умрял. Сега спорят къде да поставят масата.

Хвана ме за ръката и ме поведе към салона. Още в коридора чух как двете жени се карат. Щом влязохме, видях, че жалузите още са спуснати, но осветлението беше включено, канапето и столовете бяха обърнати към средата на помещението. Между прозореца и вратата имаше дълга маса, застлана с дантелена покривка. Графинята седеше до масата, Жюли беше преметнала през ръката си друга бяла покривка и разпалено обясняваше:

— Уверявам ви, госпожо, че масата беше по в средата и не беше застлана с дантелената покривка, а с ей тази, дето току-що я намерих в шкафа — беше забутана най-отзад и като гледам, не е била използвана, откак изпратихме господин съпруга ви.

— Глупости! — намръщи се графинята. — Съвсем си изкуфяла. Използвахме дантелената — спомен ми е от майка ми и от сто години се предава от поколение на поколение.

— Не се и съмнявам, госпожо — упорстваше Жюли. — Много добре си спомням дантелената покривка; изваждахте я при кръщенетата на децата и много подхождаше, като сервирахме сладкишите и тортата. Обаче не става за погребение. Бялата дамаска е много по-подходяща, за да отдадем почит на мадам Жан, както навремето сторихме за господин графа.

— Дантелената пада по-тежко, пък и досущ прилича на покривка за олтар. Дори свещеникът няма да види разликата.

— Че как ще я види, като е късоглед! Обаче архиепископът има орлови очи.

— Не ме интересува. Предпочитам дантелената! Вярно, че е по се набива на очи, но какво от това? Държа да изпратим снаха ми както подобава.

— В такъв случай въпросът е приключен — въздъхна Жюли. — Ще върна в шкафа покривката от дамаска и пак ще бъде забравена. Чудя се кой надзирава нещата в този замък. Едно време беше съвсем различно… — Отново въздъхна, сложи на масата бялата покривка и грижливо я сгъна.

— Какво очакваш с прислужници като днешните? — промърмори графинята. — Гледат си работата през пръсти.

— Вината не е тяхна, а на господарката — заяви Жюли. — Отпуснеш ли юздите, всички ти се качват на главата. Помня как след всяко ваше идване в кухнята така се стряскахме, че после половин час не обелвахме дума и даже не се сещахме да се храним. Така и трябва да бъде. Ама сега… — Тя поклати глава. — Като дойдох тази сутрин, заварих онази Жермен да слуша радио. Вярно, че предаваха служба от някаква катедрала, обаче… — Махна с ръка и не довърши изречението.

— Бях болна… Нещата излязоха от контрол. Но вече няма да е така.

— Дано. Крайно време беше.

— Казваш го, защото завиждаш — заяде се графинята. — Харесваше ти да се въртиш тук и да си пъхаш носа, където трябва и където не трябва.

— Ако щете вярвайте, обаче наистина ме е грижа какво става с вас или с когото и да било от семейството, госпожо. Родена съм в Сен Жил, никога не съм го напускала. Замъкът, фабриката, селото… те са моят живот.

— Ти си истински деспот. Чух, че снаха ти избягала с някакъв монтьор, защото си й отровила живота. Сега пак си сама с Андре и внука си и сигурно си много доволна.

— Мен ли наричате „деспот“? Ако искате да знаете, аз съм най-търпеливата жена на света, мадам! Търпях и снахата, дето от сутрин до вечер опяваше на Андре и все беше недоволна. Слава Богу, че се махна и ни остави на мира.

— Бедата ти е, че нямаш достатъчно работа! — отсече графинята. — Чоплиш градинката, гледаш няколко кокошки и нищо повече. Искам два пъти седмично да идваш тук и да ми помогнеш да върнем стария ред… Между другото, бях права за дантелената покривка.

— Можете да говорите каквото си щете. Няма да споря с вас. Повече и думичка няма да чуете по този въпрос, ама да знаете, че за погребението на господин съпруга ви използвахме покривката от дамаска.

Нито едната, нито другата беше готова да отстъпи, но личеше, че спорът им доставя удоволствие. Първа ме забеляза графинята и попита:

— Как мина посещението в полицията? Всичко наред ли е?

— Да, мамо.

— Комисарят каза ли нещо ново?

— Не.

— В такъв случай можем да изпратим поканите за траурната церемония. Не е зле да помогнеш на Рене да адресира пликовете. Бланш като че ли се изпари. Не съм я виждала цяла сутрин. Сигурно пак е в черквата. Хайде, да ви няма!

С Жюли имаме много работа.

В коридора срещнахме Гастон. Подаде ми пакетчето и каза:

— Забравихте го в колата, господин графе.

Заедно с Мари-Ноел се качихме на горния етаж, влязохме в спалнята на Франсоаз.

— Какво има в пакета, татко? — попита тя. — Купил ли си нещо?

Не отговорих. Развързах канапчето, разгънах хартията, извадих от кутийката две порцеланови фигурки, съвършени копия на онези, които малката беше счупила. Сложих ги на предишното им място върху нощното шкафче, погледнах Мари-Ноел. Тя притискаше длани, сякаш се молеше, и се усмихваше.

— Все едно не са били счупени — промълви. — Едва сега получих опрощение.

— За какво говориш?

— Счупих ги, защото не внимавах, а на мама й стана толкова мъчно, че се разболя. Може ли утре да ги поставим до ковчега й?

— Не. Няма да е уместно. По-добре да са тук, при другите й вещи.

Слязохме в библиотеката, списъците с имената на гостите бяха на писалището, но никой не надписваше пликовете. Рене и Пол също бяха изчезнали.

— Къде са всички? — попитах.

Мари-Ноел вече седеше зад бюрото и грижливо надписваше един плик, но вдигна глава и отвърна:

— Трябва да го пазя в тайна, защото баба не бива да узнае. Леля Рене си е в стаята и преглежда зимните си дрехи. Каза ми под секрет, че след погребението на мама с чичо Пол заминават на пътешествие. После вероятно щели да си купят малък апартамент в Париж. Обеща да ме кани на гости, ако вие с баба разрешите.

— И чичо ти Пол ли преглежда гардероба си?

— О, не! Той е във фабриката. Леля Бланш пък изобщо не е в черквата, а отиде с него, обаче и това е тайна. Страхуваха се, че баба ще им забрани, ако разбере какво са намислили. Леля Бланш иска да разгледа мебелите, складирани в къщата. Вчера ми довери, че от петнайсет години не е стъпвала там. Каза още, че е жалко, дето къщата стои необитавана, трябвало някой да я постегне и да се пресели в нея.

— Наистина ли го каза?

— Ами да, тази сутрин, преди с чичо Пол да тръгнат за фабриката. — Тя отново се захвана с пликовете, по едно време вдигна глава, започна да хапе перодръжката. — Хрумна ми нещо много лошо. Не знам дали да ти го кажа…

— Хайде, изплюй камъчето.

— Ами… помислих си, че след като мама умря, всички получиха каквото искат. Баба, която обича да командва и да я забелязват, вече не лежи по цял ден в стаята си. Чичо Пол и леля Рене се радват, че ще пътуват. Леля Бланш отиде в онази къща, в която много отдавна, още преди да се родя, е щяла да живее. Даже госпожа Ив е доволна, защото баба я повика да й помага. Ти вече имаш много пари. Аз… — Поколеба се, забелязах, че изглежда разтревожена и натъжена. — Аз пък няма да те деля с малкото ми братче и ще бъдеш само мой до края на живота ми.

В съзнанието ми изплува фраза, която бях забравил или съзнателно потисках… нещо за човешката лакомия и задоволяването и. През открехнатата врата към трапезарията чух звъненето на телефона. Острият пронизителен звук ме подразни, защото прекъсна размишленията ми — изведнъж бях почувствал, че казаното от малката е много важно и трябва внимателно да обмисля отговора си.

— Чудя се — добави тя — дали всичко това щеше да се случи, ако мама не беше умряла.

Съкрушителният й въпрос сякаш разтърси основите на вярата ми.

— Да — побързах да кажа. — Съдено е било тези събития да се случат. Смъртта на майка ти няма нищо общо. И да беше останала жива, пак щеше да стане така.

Ала тя недоверчиво поклати глава:

— Когато Господ Бог урежда нещата, винаги е за добро, но понякога дяволът се предрешва и ни подлага на изкушение. В Евангелието на Матей се казва: „Всичко това ще Ти дам, ако паднеш и ми се поклониш.“

Телефонът престана да звъни, чух как Гастон говори с някого. След няколко секунди влезе в трапезарията и тръгна към нас.

— Важното е да узнаем кой ни дава нещата, които искаме — Бог или дяволът — продължи да разсъждава Мари-Ноел. — Един от двамата е, но как да разберем?

— Търсят ви по телефона, господин графе — каза Гастон.

Излязох в коридора, пристъпих в килерчето, взех старомодната слушалка и попитах:

— Кой се обажда?

Някаква жена каза: „Изчакайте, моля“, чу се пращене, характерно за междуградските разговори, след минута се обади мъж:

— Граф Дьо Ге ли е на телефона?

— Да — отвърнах.

Настъпи тишина, сякаш човекът от другата страна на линията обмисляше какво да каже.

— Кой е? — повторих. — Какво искате?

Онзи прошепна:

— Аз съм, Жан дьо Ге. Току-що видях съобщението в днешния вестник. Връщам се.