Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (2)

Втора глава

Не обелихме нито дума, продължихме да се взираме един в друг. Бях чувал за подобни случаи — хора се срещат случайно и се оказват братовчеди, които не са се виждали дълги години, или близнаци, разделени при раждането им; историята може да бъде забавна или трагична като онази за Желязната маска.

Случващото се в момента не беше нито забавно, нито трагично. Докато гледах непознатия, изпитах леко замайване, както когато случайно видех отражението си в някоя витрина или в огледалото — гротескна карикатура на образа, който самонадеяно си бях изградил. След подобни инциденти се чувствах смирен, огорчен, със смазано самочувствие, ала никога досега не ме бяха побивали ледени тръпки, не бях изпитвал желанието да се обърна и да си плюя на петите.

Непознатият проговори пръв:

— Да не би случайно да сте самият дявол?

— Спокойно мога да ви задам същия въпрос — промърморих.

— Един момент…

Той ме хвана за ръката и ме придърпа още по-близо до плота — въпреки че огледалото зад бара беше позамъглено от парата и отчасти скрито зад чаши и бутилки, въпреки че в него се отразяваха и главите на други хора, съвсем ясно виждахме как стоим един до друг и напрегнато се взираме в гладката му повърхност, все едно животът ни зависи от онова, което ще видим. Отговорът беше категоричен — приликата помежду ни не беше случайна, първото впечатление за еднаквост не се помрачаваше от разлика в цвета на косата и очите, на изражението, ръста или широчината на плещите; изглеждаше, сякаш пред огледалото стои един човек.

Онзи промърмори (стори ми се, че дори интонацията му е като моята):

— Имам си правило да не се изненадвам от нищо, не виждам причина сега да го наруша. Какво ще пиете?

Желанието да се напия ме бе напуснало, бях прекалено развълнуван и потресен. Той поръча две fines — евтино френско бренди, после, без да разменим нито дума, се преместихме на другия край на барплота, където огледалото не беше толкова запотено, а напористите пътници с остри лакти бяха по-малко.

Едновременно извърнахме очи от огледалото и се спогледахме; сигурно приличахме на двама актьори, които проверяват грима си. Непознатият се усмихна, аз също; той се намръщи, сторих същото, като му подражавах… по-точно подражавах на себе си; той оправи вратовръзката си, аз оправих своята, двамата на един дъх гаврътнахме брендито, за да видим как изглеждаме, докато пием.

— Авантюрист ли сте? — попита ме.

— Не. Защо?

— Можем да изпълняваме номер в цирка или да спечелим поне милион като кабаретни артисти. Ако не се налага веднага да се качите на някой влак, предлагам да пийнем още по едно. — Той отново поръча две брендита. Никой не изглеждаше изненадан от приликата помежду ни. — Мислят, че сте моят брат близнак, който е дошъл да ме посрещне. Всъщност може би наистина сме близнаци. Откъде идвате?

— От Лондон.

— Май не ме разбрахте. Питам от кой район на Франция сте родом, къде живеете.

Едва сега си дадох сметка, че ме е взел за свой сънародник.

— Англичанин съм — казах. — Но дълго и старателно съм изучавал езика ви.

Той вдигна вежди:

— Моите поздравления. Не бих предположил, че сте чужденец. Какво правите в Льо Ман?

Обясних, че през отпуската си, от която остават само няколко дни, съм предприел обиколка на Франция, набързо описах маршрута. Добавих, че съм историк и в Англия изнасям лекции, посветени на неговата страна и историческото й минало.

Непознатият иронично се усмихна:

— С това ли си изкарвате прехраната?

— Да.

— Невероятно! — Той ми предложи цигара.

— Защо? Мнозина френски историци упражняват същата професия. Всъщност във вашата страна се гледа много по-сериозно на образованието. Хиляди професори преподават история в различни университети.

— Разбира се, обаче те са родени тук и преподават история на Франция. Не са французи, които прекарват отпуската си в Англия, и се връщат тук, за да изнасят лекции за чуждата страна. Не проумявам защо проявявате толкова голям интерес към родината ми. Висока ли е заплатата ви?

— Не особено.

— Женен ли сте?

— Не. Нямам близки родственици. Живея сам.

— Късметлия! — възкликна непознатият и вдигна чашата си. — Пия за благословената ви свобода. Дано дълго й се радвате.

— А вие? — попитах.

— Аз ли? Семеен съм. Бих казал, че съм затънал до шията. Впримчиха ме много отдавна. Така и не се изплъзнах… освен по време на войната.

— И вие ли упражнявате някаква професия?

— Всъщност съм земевладелец. Живея на трийсетина километра оттук. Били ли сте в Сарт?

— По-добре познавам районите южно от Лоара. С удоволствие бих разгледал вашата област, но пътувам на север. Ще го отложа за друг път.

— Жалко. Щеше да е забавно… — Той не довърши изречението, а се втренчи в чашата си. — С кола ли сте?

— Да, оставих я близо до катедралата. Тръгнах да се поразходя, но се загубих, затова съм на гарата.

— Ще пренощувате ли в Льо Ман?

— Още не съм решил. Всъщност… — Поколебах се. От брендито нервите ми се бяха поотпуснали; усещах, че е без значение какво ще кажа на този човек — все едно говорех на себе си. — Всъщност мислех да прекарам няколко дни в „Гранд Трап“.

— В „Гранд Трап“ ли? Говорите за манастира на бенедиктинците край Мортан, така ли?

— Да. Мисля, че дотам са около осемдесет километра.

— За Бога, защо ще ходите там?

Едва ли си даваше сметка колко уместна е фразата му. Хората отиваха в манастира, за да намерят Бог. Поне така предполагах.

— Реших, че ако остана там няколко дни, преди да се върна в Англия, може би ще събера смелост да продължа да живея.

Непознатият замислено ме изгледа, отпи от брендито си, после попита:

— Защо сте толкова отчаян? Заради някоя жена ли?

— Не.

— Имате парични проблеми.

— Не.

— Забъркали сте се в някаква каша.

— Не.

— Имате рак.

— Не.

Той сви рамене:

— Виж ти. Може би сте алкохолик или хомосексуалист. Или изпитвате удоволствие от неудобствата и суровия живот. Сигурно здравата сте закъсали, щом искате да отидете в „Гранд Трап“.

Отново се взрях в огледалото. Едва сега разбрах по какво се различаваме. Не по облеклото, въпреки че аз носех сако от туид, а той — тъмен пътнически костюм; разликата беше в поведението — шеговитият му тон, свободните маниери и присмехулното изражение рязко контрастираха с присъщата ми сериозност и скованост. Говореше и се усмихваше по начин, който ми беше напълно чужд.

— Не съм преживял трагедия — промърморих. — Измъчва ме усещането, че съм неудачник.

— О, това ли било! Вие, аз, хората наоколо — всички сме неудачници. Тайната на спокойния живот е отрано да осъзнаеш този факт и да се примириш. След това престава да те вълнува.

— За мен още има значение — заявих. — Не съм се примирил.

Непознатият допи брендито си и погледна часовника на стената:

— Не се налага веднага да тръгнете към манастира. Добрите монаси са си все там, ще ви изчакат още няколко часа. Да отидем в някое свястно заведение, където няма да ни блъскат всяка секунда, може да хапнем нещо — тъй като съм семеен, изобщо не бързам да се прибера у дома.

Ненадейно си спомних шофьора, който ме заговори на улицата.

— Жан ли се казвате? — попитах.

— Да. Жан дьо Ге. Защо питате?

— Преди малко ме объркаха с вас. Някакъв човек ми подвикна от автомобила си „Здрасти, Жан!“, а когато му казах, че се е припознал, иронично се подсмихна — явно си помисли, че аз… тоест вие предпочитате да останете инкогнито.

— Нищо чудно. Какво направихте?

— Нищо. Онзи избухна в смях и преди да потегли, подхвърли, че ще се видим в неделя.

— О, да. La chasse^[1]…

Изражението му се промени — прииска ми се да можех да прочета мислите му. Сините му очи се замъглиха, запитах се така ли изглеждам, когато в съзнанието ми изплува почти неразрешим проблем.

Той махна на носача, който търпеливо чакаше пред бюфета и охраняваше два големи куфара, после се обърна към мен:

— Май споменахте, че сте оставили колата си близо до катедралата.

— Да.

— Ако подслоните куфарите ми в багажника, можем да вземем автомобила и да вечеряме някъде. Съгласен ли сте?

— Разбира се.

Той даде бакшиш на носача, повика такси, потеглихме към катедралата. Чувствах се странно, сякаш бълнувах. Много често насън бях сянка и се наблюдавах как участвам в съновидението. Сега го преживявах в действителност, но изпитвах същото усещане за безплътност, същата безволевост.

— Значи онзи ви обърка с мен, така ли?

— Кой? — Стреснах се, сякаш чух гласа на съвестта — с моя спътник не бяхме проговорили, откакто се качихме на таксито.

— Човекът, който ви е спрял пред гарата.

— Да, наистина се припозна. При следващата ви среща вероятно ще ви обвини, че сте искали да го измамите. А, сега си спомних — знаеше, че не сте били в града, защото подхвърли, че пътуването ви е било безрезултатно. Говори ли ви нещо изявлението му?

— Уви, да.

Предпочетох да не го разпитвам. Каквото и да бе, не ме засягаше. След малко крадешком го погледнах, забелязах, че и той ме гледа изпод око. Погледите ни се срещнаха, но вместо машинално да се усмихна, защото приликата в израженията предизвикваше смях, изпитах неприятно усещане, все едно ме дебнеше опасност. Извърнах се и се загледах през стъклото на колата; тъкмо когато таксито спря пред катедралата, тържественият звън на камбаните призова за молитва вярващите католици. Колкото и пъти да го чуех, сърцето ми трепваше. Призивът винаги беше неочакван и необяснимо затрогващ. Тази вечер, докато слизахме от таксито, биенето на камбаните ми се стори като гръмко предизвикателство. Постепенно гръмкият звън премина в шепот, шепотът — във въздишка, въздишката — в укор. Двама-трима души влязоха в катедралата. Приближих се до колата и я отключих. Спътникът ми я огледа с интерес:

— Хм, форд „Консул“. От коя година е моделът?

— Купих я преди две години. Досега съм навъртял около двайсет и четири хиляди километра.

— Доволен ли сте?

— Много. За съжаление почти не я карам през седмицата, само през почивните дни.

Сложих в багажника двата му куфара, междувременно той ме обсипа с въпроси за колата — приличаше на ученик, който изпробва нов автомобил. Завъртя копчетата, опипа седалките, докосна лоста за скоростите и индикаторите, накрая попита ще му разреша ли да шофира.

— Разбира се — отвърнах. — И без това познавате града по-добре от мен.

Двойникът ми седна зад волана — държеше се така, сякаш е съвсем естествено да кара чужда кола, аз се настаних до него. Докато шофираше по улица „Волтер“, той продължи да се държи като ентусиазиран ученик, мърмореше: „Прекрасно! Отлично!“ и явно изпитваше удоволствие от пътуването, което се оказа кошмарно за предпазлив и внимателен шофьор като мен. След като мина на червено, едва не сгази един старец и принуди някакъв американец с грамаден буик да се качи на тротоара, той продължи да обикаля из града, да „изпробва маневреността на автомобила“.

— Знаете ли — подхвърли по едно време, — много обичам да използвам чужда собственост. Това е едно от големите удоволствия в живота. — Взе един завой, сякаш караше бобслей (аз ужасено стиснах клепачи), и добави: — Май се поувлякох. Сигурно умирате от глад.

— Не се притеснявайте — промълвих. — На ваше разположение съм. — Докато говорех, изведнъж ми хрумна, че френският език е прекалено учтив, прекалено изискан.

— Смятах да ви заведа в единствения ресторант с превъзходна кухня — заяви той, — но размислих. Там ме познават, а тази вечер ми се ще да бъда без самоличност. Не се случва всеки ден човек да се озове лице в лице със себе си.

Отново ме жегна усещането за надвиснала опасност, което изпитах в таксито. И двамата не желаехме да демонстрираме пред хората приликата помежду ни. Ненадейно си дадох сметка, че не искам да ме видят с него. Не ми се щеше сервитьорите да ни зяпат. Необяснимо защо се чувствах като закононарушител, срамувах се. Усещането беше странно. Наближихме центъра на града, спътникът ми намали скоростта и промърмори:

— Май тази вечер няма да се прибера у дома, а ще си взема стая в хотел… — Стори ми се, че разсъждава на глас и не очаква отговор. — Бездруго докато вечеряме, ще стане прекалено късно да телефонирам на Гастон да ме вземе с колата. Пък и вкъщи не ме очакват тази вечер.

Помислих си, че бих използвал същите извинения, за да отложа нещо неприятно. Запитах се защо този човек не изпитва особено желание да се прибере у дома.

Докато чакахме на един светофар, той се обърна към мен:

— Може да се откажете да потеглите към манастира веднага и също да пренощувате в хотел.

Гласът му беше някак особен. Все едно опипваше почвата за някакво споразумение помежду ни, за разрешаването на проблем, неразгадаем и за двама ни — погледът му бе изпитателен, ала изражението му бе непроницаемо.

— Не знам — промърморих. — Още не съм решил.

Докато шофираше през центъра на града, той вече не приличаше на въодушевен ученик, а беше умислен, разсеян; отмина големите хотели, които бях видял по-рано, докато се разхождах, скоро се озовахме в квартал в близост до фабриките и складовете, където сградите бяха стари и западнали. От двете страни на мрачните улички се редуваха евтини пансиони, неугледни къщи, предлагащи квартири под наем, и мизерни хотели, в които можеш да си вземеш стая за една нощ или за един час, без да ти поискат паспорт и да ти задават неудобни въпроси.

— Тук е по-спокойно — отбеляза спътникът ми — отново не разбрах дали говори на мен, или разсъждава на глас. Във всеки случай не бях очарован от избора му, когато спря пред занемарена страда, притисната между също толкова неугледни постройки — синият неонов надпис „Хотел“ над открехнатата врата недвусмислено указваше предназначението на бордея.

— Понякога подобни свърталища са полезни — промълви той. — Особено когато нямаш желание да срещнеш приятели или познати.

Предпочетох да не коментирам. Той изключи двигателя, отвори вратата:

— Е, идвате ли с мен?

Нямах желание да разбера какво се предлага като Tout comfort, както бе написано с по-малки букви под неоновата фирма, но слязох от колата, отворих багажника и понечих да извадя двата куфара.

Дьо Ге ме спря:

— Да не бързаме с багажа. Ако желаете, вземете си стая. Аз първо ще вечерям, после ще реша какво да правя.

Отговорих, че предпочитам да продължа — по магистралата ще стигна до Мортан, а оттам ще поема по локалните шосета към абатството. Той сви рамене:

— Както искате.

Запалих цигара и го проследих с поглед, докато влезе в хотела. Вече усещах въздействието на брендито, което бях изпил в бюфета на гарата. Съзнанието ми беше замъглено, струваше ми се, че случващото се е недействително, питах се какво търся в този западнал квартал на Льо Ман, защо чакам човек, когото допреди по-малко от час не бях виждал и още не познавах, но който заради случайната прилика помежду ни за добро или зло беше влязъл в живота ми и го тласкаше в неизвестна посока. Идваше ми да седна зад волана, да потегля към манастира и да се помъча да забравя случващото се, което отначало ми се стори интересно, а сега ми изглеждаше заплашително, дори страшно. Тъкмо когато посягах да включа стартера, Дьо Ге излезе от хотела:

— Уредих нещата. Да отидем да хапнем нещо. Колата няма да ни трябва, знам един ресторант наблизо.

Не можах да измисля правдоподобно извинение да се откопча от него и макар да се презирах заради слабостта си, го последвах като сянка.

Заведе ме в някакво заведение на съседната улица — нещо средно между ресторант и бистро. Пред входната врата бяха оставени много велосипеди, все едно беше клуб на колоездачи, залата беше претъпкана с младежи с шарени пуловери, които пееха и се надвикваха, на една маса по-възрастни мъже, явно работници, играеха на зарове. Дьо Ге уверено си запробива път сред тълпата и ме заведе до маса зад опърпан параван, където пращенето на старомодно радио почти заглушаваше пронизителните гласове на младежите.

Собственикът — едновременно барман и сервитьор, тикна в ръцете ми нечетливо написан лист с менюто, сложи пред мен чаша с вино и чиния със супа, които не бях поръчал; изведнъж ми се стори, че помещението се преобърна, времето вече беше без значение, моят спътник се облегна на масата, вдигна чаша и каза:

— Да пием за престоя ви в „Гранд Трап“.

Понякога четвъртото питие временно прогонва замайването, предизвикано от предишните три, затова докато се хранех и отпивах от виното, погледът ми се фокусира, лицето на Дьо Ге вече не ми се струваше злостно и заплашително, а добродушно и познато като собственото ми отражение в огледалото — усмихнех ли се, и той се усмихваше, мръщеше се, когато се намръщех, а гласът му, досущ ехо на моя глас, ме насърчаваше да бъбря, подтикваше ме да се изповядам; докато се усетя, заговорих за самотата, смъртта и живота ми, напомнящ празна черупка, за неувереността и безчувствеността си. Като в просъница се чух да казвам:

— Смятам, че сред монасите, дали обет за мълчание, може би ще намеря отговор на въпросите си, може би те знаят как да запълнят празнотата, защото съзнателно са навлезли в мрака, за да открият светлината… докато аз… — Замълчах за миг, опитвах се да намеря най-точните думи, защото онова, което се мъчех да обясня, беше жизненоважно и за двама ни. — Ако не друго, поне ще ми кажат къде да търся истината — знам, че за различните проблеми на всеки човек има различни отговори, както за всяка ключалка има различен ключ, но все си мисля, че отговорите на монасите са универсални, нещо като шперц, който отваря всички ключалки.

Жан дьо Ге бе вперил в мен сините си очи, насмешливото му изражение не беше отражение на меланхолията ми, предизвикана от алкохолното опиянение, а на съмнението, което придружава изтрезняването и връщането към действителността.

— Лъжете се, скъпи приятелю — промълви. — Ако познавахте религията колкото мен, щяхте да се пазите от нея като от чума. Имам сестра, която е религиозна фанатичка. Житейският опит ми помогна да стигна до важно прозрение — лакомията е единствената движеща сила. Насекоми, животни, мъже, жени, деца — лакомията е в основата на живота ни. Не е особено ласкателно за човешкия род, но какво от това? Важното е да задоволиш лакомията, да дадеш на хората каквото искат. За съжаление, те вечно са недоволни. — Въздъхна и си наля още една чаша вино. — Оплаквате се, че животът ви е безсмислен. Според мен обаче си живеете като в рая. Разполагате със собствен апартамент, нямате семейство, което да ви тежи като воденичен камък, нито служебни неприятности, цял Лондон е ваш, ако решите да се забавлявате; откровено казано, британската столица не ми се стори особено весела, докато през войната бях в изгнание там, но така или иначе, градът е огромен и вдъхва усещане за свобода. Не стяга шията ви като примка.

Тонът му се промени, стана горчив, в погледа му долових презрение и раздразнение — за пръв път издаваше, че и той има неприятности, които предпочита да загърби; приведе се над масата и добави:

— Имате невероятен късмет, а сте недоволен. Споменахте, че родителите ви са починали отдавна, не сте отговорен пред никого. Свободен сте като птичка, събуждате се, храните се, работите и спите сам. Радвайте се на щастието си и забравете глупостите, които ми надрънкахте за абатството.

Реагирах като повечето самотници, които лесно се поддават на съчувствието — езикът ми се развърза прекалено бързо, забравих добрите обноски, станах нетактичен. Бях разкрил колко скучен и безсмислен е животът ми, а не знаех нищичко за събеседника си.

— Е, сега е ваш ред да се изповядате — подхвърлих. — Какво ви мъчи?

Помислих, че ще се подчини, ще ми разкрие душата си. Нещо проблесна в очите му, стори ми се, че долавям колебанието му, после той покровителствено се усмихна, небрежно сви рамене:

— Мен ли? Нищо не ме мъчи. Единственият ми проблем е, че притежавам прекалено голямо имущество. — Махна с ръка и запали цигара, за да ми покаже, че не желае повече да го разпитвам. Не ме спираше да анализирам чувствата си, мрачните си настроения, ала не ми разрешаваше да надничам в живота му. Приключихме с вечерята, но продължихме да пушим и да отпиваме от виното, вслушвахме се в гръмките разговори на развеселените младежи, изтерзаното пеене по радиото, тропота на отмествани столове и караниците на работниците, които играеха на зарове.

Мълчах, защото изведнъж установих, че нямам какво повече да кажа, чувствах, че онзи ме наблюдава изпод око, незнайно защо погледът му ме тревожеше. По едно време той стана, заяви, че трябва да телефонира вкъщи, и се отдалечи; в същия момент изпитах странно облекчение, сякаш присъствието му ми пречеше да дишам. Когато се върна, промърморих „Е?“ — по-скоро коментар, отколкото въпрос, а той отвърна:

— Предупредих да изпратят шофьора да ме вземе утре. — Повика собственика, плати сметката, без да обръща внимание на неискрените ми протести, хвана ме под ръка и ме преведе през тълпата младежи, които пееха с цяло гърло.

Беше се стъмнило, отново валеше проливен дъжд. Наоколо не се виждаше жива душа. Няма нищо по-потискащо от дъждовна вечер в покрайнините на провинциално градче; избърборих, че отивам да взема колата и да продължа пътя си, но Жан дьо Ге не ме пусна, а каза:

— Не мога да ви оставя да заминете и повече да не ви видя. Срещата ни е прекалено странна, прекалено фантастична. — Отново се озовахме пред мизерния хотел, надникнах през все така открехнатата врата — на регистратурата нямаше никого. Моят спътник също забеляза отсъствието на хотелския служител, озърна се и прошепна: — Елате в стаята ми. Да пийнем още по едно, преди да отпътувате. — Говореше настойчиво, припряно, все едно нямахме време за губене. Запротестирах, но той ме накара да се изкача по стълбите, поведе ме по някакъв коридор. Извади от джоба си ключ, отвори вратата и натисна ключа на стената — слабата крушка освети неугледната стаичка. — Заповядайте, разположете се удобно.

Седнах на леглото, защото спътникът ми беше оставил на стола отворения си куфар. Извадил беше пижамата си, четките за коса и пантофите си, а сега измъкна от вътрешния си джоб плоска бутилка и наля коняк в чашата, предназначена за четките за зъби. Стаята отново се преобърна, връхлетя ме усещането, че случващото се е предопределено от съдбата, неизбежно, че няма да се отърва от моя двойник, нито той от мен — ще ме последва, ще се качи заедно с мен в колата и никога не ще го прогоня. Беше моята сянка или аз бях неговата, бяхме обвързани завинаги.

— Какво има? Прилоша ли ви? — Той настоятелно се взираше в лицето ми.

Едва се държах на крака, изпитвах противоречиви желания — да избягам от хотела или още веднъж да застана пред огледалото до моя двойник и да погледна отражението си. Давах си сметка, че първото ще бъде подчинено на разума, второто — на неразумен и неоправдан порив, ала все пак трябваше да му се подчиня, да го изпитам отново. Той предусети намерението ми; едновременно се обърнахме и се втренчихме в огледалото — сред тишината на малкото помещение приликата помежду ни беше още по-невероятна и ужасяваща, отколкото ми се бе сторило в шумния и задимен бюфет на гарата (докато бяхме в бистрото, изобщо не бях мислил по този въпрос). Противната хотелска стаичка с грозни тапети и скърцащ под беше като гробница, която ни изолираше от външния свят: бяхме тук заедно, без надежда за спасение. Той тикна в треперещата ми ръка чашата с коняка, пи направо от бутилката, после изрече с глас, несигурен като моя (може би аз проговорих, а той слушаше):

— Да си разменим ли дрехите?

Спомням си, че един от двама ни се засмя, сетне се строполих на пода.