Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (18)

Осемнайсета глава

Отначало си помислих, че дъждовната вода шурти от устата на чудовището-водоливник, помитайки тинята и отломките, натрупани през годините, самото чудовище със злобно присвити уши се пропуква в основата, камъкът се рони, скоро грозната физиономия ще бъде унищожена от пороя. След миг ужасът от кошмара избледня, вече се беше съмнало, шумът от течаща вода идваше от банята. Дъждът си беше отишъл заедно с нощта, лъчите на утринното слънце позлатяваха покривите.

Облегнах се назад, сключих длани зад тила си. През отворения прозорец виждах покривните плочи, осеяни с лишеи, наклонените комини, таванските прозорчета, над тях се извисяваше островърхата камбанария на катедралата. Отвън долитаха звуци, които бележеха началото на деня — шум от отваряне на кепенци, стъпки по паважа, плющене на вода от маркуч, с който поливаха улицата, безгрижно подсвиркване с уста — градчето бавно се пробуждаше, за да посрещне новата седмица от безметежното си съществуване. Обзет бях от лениво спокойствие, знаех, че ако извикам, Бела ще спре водата в банята и ще дойде при мен — тя не задава въпроси, примирява се с епизодичните ми посещения, приема ме безрезервно, съобразява се с настроенията ми; накратко, постъпва като майка, която зарязва работата си, за да изпълни желанието на любимото си дете. Забелязах, че е сменила превръзката, вероятно беше намазала обгорената ми ръка с някакъв мехлем, защото болката напълно беше изчезнала. За пръв път някой ми прислужваше, грижеше за мен съвсем безкористно, без да иска нещо в замяна, без да проявява собственическо чувство. Искаше ми се да се наслаждавам на усещането, да го удължа колкото е възможно повече.

Чух как тя отвори кепенците в стаята от другата страна на коридора, изнесе клетката на балкона, заговори на папагалчетата, чието цвъртене бе като ромоленето на течащата вода. След малко я повиках, тя дотича при мен, наведе се и ме целуна безгрижно като човек, който е господар на живота си и не знае що е грижа.

— Добре ли спа? — попита.

Кимнах, пъхнах ръце в широките ръкави на халата й, докоснах голите й рамене, вдъхнах аромата й на кайсии; с нея сякаш прекрачвах в трето измерение, което не бе част нито от единия, нито от другия ми свят, а съчетание от двата.

— Ей сега ще ти приготвя кафе — каза тя, — а щом дойде Венсан, ще го изпратя да вземе кроасани от пекарната. Ръката не те боли, нали? Добре. Преди да си тръгнеш, отново ще сменя превръзката.

Щом излезе, отново се облегнах назад, за да се насладя на тишината и спокойствието.

Най-хубавото в тази жена беше, че не се изненадваше от нищо. Снощи, след като Гастон ме бе оставил при старата градска порта, прекосих мостчето над канала и потропах на прозореца — Бела отвори на мига, не възкликна стреснато. Веднага забеляза изнуреното ми напрегнато лице и превързаната ми ръка, посочи ми креслото, на което бях седял предишния ден, донесе ми питие, без да ми зададе нито един въпрос. Аз пръв заговорих, след като извадих от джоба си счупената ампула и я хвърлих в кошчето за смет до креслото:

— Казвал ли съм ти, че майка ми е зависима от морфина?

— Не — отвърна тя, — но предполагах.

— Как се досети?

Бела се поколеба, после отвърна:

— От намеците, които правеше от време на време. Не ти казах нищо, защото смятам, че нямам право да се намесвам.

Реакцията и ми подсказа, че тя изслушва всичко, което Жан дьо Ге решава да сподели с нея, без да го хвали или критикува, без да изразява мнението си.

— Ще се отвратиш ли от мен — попитах, — ако научиш, че и донесох от Париж морфин, както на теб донесох парфюм?

— Не, Жан. Познавам те твърде добре, за да те намразя заради каквато и да било твоя постъпка.

Бела ме погледна в очите. Наведох се и взех цигара от кутията на масичката:

— Тази сутрин тя напусна стаята си, от която почти никога не излиза, и дойде с нас на литургията. После, въпреки че валеше проливен дъжд, застана на терасата на замъка да посреща гостите. Знаеш ли, възхитих се от маниерите и осанката и, макар да знаех, че го направи напук на Рене, която беше намислила в отсъствието на Франсоаз да играе ролята на домакиня. Преди няколко часа прислужницата Жермен дойде да ми каже, че майка ми иска веднага да отида при нея. Заварих я… — Млъкнах, защото споменът за преживяването ме връхлетя — отново видях тъмната гореща спалня, шкафа в съседната стаичка, двете кутии в чекмеджето. — Заварих я в ужасно състояние, помоли ме да й инжектирам това. — Посочих кошчето, в което бях хвърлил ампулата.

— Ти направи ли го?

— Да.

Бела не продума, но и не извърна поглед от мен.

— Дойдох тук — добавих, — защото се съжалявам и се отвращавам от себе си.

— С тези чувства трябва сам да се справиш. Не мога да ти дам опрощение на греховете, да ти помогна да ги забравиш.

— Правила си го преди — промълвих.

— Така ли?

Може би си въобразявах, но ми се стори, че тя се държи по-рязко, по-безцеремонно отколкото при предишното ми посещение. А може би просто беше равнодушна.

— Колко ли пъти съм идвал при теб, за да забравя какво се случва в замъка, и ти си ми помагала поне за малко да загърбя проблемите? — промълвих.

Представях си как Жан дьо Ге оставя колата при старата градска порта, по мостчето прекосява канала, чука на прозореца, както аз сторих тази вечер, и щом прекрачи прага, се отърсва от грижите и от чувството за вина, от неприятностите. Към същото се стремях и аз.

— Щом не си спомняш, по-добре да не го обсъждаме — отвърна Бела. — И без това няма връзка с настоящето… Спомням си обаче как в петък ми каза, че може би положението ще се подобри, защото смяташ да разрешиш проблемите по друг начин. Успя ли новият Жан дьо Ге да осъществи намеренията си?

Усмихна се, присмехулният й тон означаваше, че не вярва и никога няма да повярва в такава радикална промяна, а изявленията ми отпреди два дни, че искам да спася фабриката и да осигуря препитание на работниците, за нея са само брътвежи на човек, изпаднал в сантиментално настроение под въздействието на алкохола.

— Провали се — отвърнах. — Също като всеки път. Задоволява прищевките на близките си — не само на майка си, но и на дъщеря си, защото е страхливец и мрази усложненията. Единствената разлика е, че преди го правеше, без да му мигне окото, а сега — с нежелание и отвращение.

— Може пък да е за добро — подхвърли Бела. — Зависи от гледната точка. — Усмивката й изчезна заедно с присмехулния й тон. Тя се приближи до мен, хвана ръката ми и добави: — Значи днес не участва в лова. Чух, че си изгорил ръката си. Искаш ли да я превържа?

— Кой ти каза?

— Един от ловците, който беше много разочарован от провала на събитието и след обяда във фермата се върна във Вилар. — Докато говореше, тя размотаваше бинта. — Смятам, че вече не те боли, но превръзката трябва да се смени. Поне това мога да сторя за теб, след като не съм в състояние да ти помогна да изкупиш греховете си.

Излезе от стаята, а пък аз се запитах доколко я познава Жан дьо Ге, дали връзката им е започнала преди месеци или преди години и дали снимката на човека с униформа и с надпис „Жорж“, поставена на полицата над камината, е на починалия и съпруг. Най-много обаче ме вълнуваше доколко харесва, презира, приема, толерира — от любов или заради парите му, — човека, който не бях аз.

Тя се върна с бинтове и марли (направи ми впечатление, че действа ефикасно като Бланш), коленичи до мен; докато ме превързваше, промълвих:

— Нарочно си изгорих ръката. Не исках да участвам в лова. — Смятах, че поне с това изявление ще я изненадам, че може би ще разпаля интереса й към Жан дьо Ге, когото тя познаваше толкова добре, чийто характер и недостатъци не я отблъскваха — едва ли бе предполагала, че той притежава качества, останали скрити до този момент.

— Защо? — попита. — Страхувал си се, че няма да стреляш добре и ще се изложиш ли?

Истината, изречена от нея, беше толкова потресаваща, че не отговорих. Изчаках я да завърже бинта, смутено отдръпнах ръка.

— Веднъж след тежък запой в Льо Ман — продължи тя — едното ти око беше затворено, ръцете ти трепереха. Измисли си някаква причина — не помня каква, за да не стреляш — тогава ловът не беше в Сен Жил, а в Мондубло. Струва ми се, че да си изгориш ръката е доста драстична мярка. А може би си искал да накажеш човека, който командва, а? — В гласа й отново прозвучаха иронични нотки, тя се изправи и ме потупа по рамото — жест едновременно присмехулен и нежен. — Седни на креслото и си допуши цигарата. Казаха ми, че по обяд си наблегнал на алкохола, не на храната, затова смятам, че един омлет ще ти дойде добре.

Очевидно й бяха разказали за злополучната ми реч, заради която много гости бяха отказали да се върнат за банкета в замъка. Информаторът можеше да е всеки — от финансиста до вбесения маркиз. Всъщност нямаше значение. Събитието, което членовете на местната аристокрация чакаха цяла година, бе провалено, а господарят на Сен Жил беше допринесъл за позора.

Отидох в малката кухня и загледах как Бела приготвя омлета.

— Във всеки случай — промърморих — наруших правилото си и не задоволих лакомията на гостите, не ги обсипах с ласкателства и банални любезности, типични за подобни събития. Повярвай, само се опитвах да бъда честен. Не знам защо речта ми ги засегна толкова дълбоко.

— Истината винаги е неприятна — отбеляза Бела. — Ти най-добре трябва да го знаеш. Пък и не си избрал подходящото място и време, за да я разтръбяваш.

— Съжалявам, ако истината не им допада — заявих. — Казах само, че ако имах пушка, някои от тях щяха да са мъртви до края на деня.

Тя усърдно разбиваше с вилица яйцата, но за миг ме погледна:

— Съгласи се, че е прозвучало, меко казано, странно от устата на бивш член на Съпротивата, който изнася реч пред известни колаборационисти.

Изумено се втренчих в нея. Преди часове бях на косъм да издам своята тайна, не да ровя в миналото на Жан дьо Ге.

— Говорех за друго! — възкликнах; въпреки че по време на злощастната реч съзнанието ми беше замъглено от алкохола, бях забелязал тук-там намръщени физиономии, но досега не знаех каква е причината.

— Вярвам ти, обаче те са изтълкували погрешно думите ти. — Развеселеният й поглед ми напомни потрепването на устните на Гастон, когато се мъчеше да потисне усмивката си. Тя нито ме приветстваше, нито ме осъждаше, изражението й сякаш казваше: „Стореното, сторено, не можеш да си вземеш думите назад.“

— Не питай дали са заслужили подигравката, съзнателна или не — промълви. — Не знам какво се е случвало тук през войната — по онова време все още се опитвах да избягам от Унгария.

„Значи е унгарка, затова се казва Бела“ — помислих си; оставаше неясно обаче защо носи име на мъж.

Тя изсипа в тиган разбитите яйца, обърна се към мен:

— Щом си станал толкова отговорен и се стремиш да промениш нещата към добро, само един човек може да ти помогне — сестра ти Бланш.

Няколко секунди се взира в мен, после отново се захвана с омлетите. Изминалите години, в които нямах право да надничам, сякаш се сляха в едно като яйцата, маслото и подправките. Вече не можеха да бъдат разделени, да бъдат проучвани поотделно. Бях отговорен за настоящето, не за миналото.

— Докога можеш да останеш? — попита Бела.

— До сутринта.

— Никой няма да пита къде си, така ли? Нито възмутената ти съпруга, нито любопитната ти майка ще ти търсят сметка, а?

— Гастон ще ме прикрива.

Тя прехвърли омлета в чиния, сложи чинията на поднос, който постави на масичката до креслото в дневната, отвори бутилка вино и наля две чаши.

— Значи новият Жан вече не е роб на семейството си.

— Никога не е бил.

— Грешиш. Връзката не се къса лесно. Утре ще мислиш другояче.

Утрото вече беше настъпило, папагалчетата чирикаха в клетката на балкона, часовникът на катедралата оповести, че е изминал половин час, на улицата някой извика „Добро утро!“ на друг минувач… идилията, която бях откраднал от Жан дьо Ге, свърши.

Облякох се и излязох на балкона да си изпия кафето; видях, че верният Гастон чака в колата близо до старата градска порта. Усещането, което изпитвах, бе като сън в съня, защото не принадлежах нито към света на жената в къщата, нито към света на човека отвън. Любовта, дарена ми от Бела през нощта, бе несъществуваща сянка, господарят, когото Гастон предано пазеше, беше призрак, плод на фантазията му, обичан заради онова, което някога е бил.

По обратния път към Сен Жил отново мълчахме, само на тръгване Гастон ме увери, че отсъствието ми не е било забелязано. Без да ме погледне, промърмори:

— Казах на всички, че не желаете да ви безпокоят, дори си позволих да заключа двете врати на гардеробната. — Той бръкна в джоба си и ми подаде ключовете.

— Благодаря, Гастон.

Дърветата от двете страни на шосето се разредиха, наближавахме долината, в която се гушеше селцето; замъкът, окъпан от снощния дъжд, блестеше като посребрен под лъчите на утринното слънце.

Обърнах се към човека до мен:

— Колко пъти си ме измъквал от кашите, които съм забърквал?

Той зави по широкия бял път към замъка и промълви:

— Не съм ги броил, господин графе. Смятам, че го дължа на вас и семейството ви.

Не мина през портата и по алеята за коли, а заобиколи и спря пред гаража. Прекосих сводестия проход, отминах колибката на Сезар, който не изскочи навън и не залая, за миг застанах под вековния кедър — стори ми се, че замъкът никога не е бил по-спокоен и притихнал. Под силната светлина на слънцето не изглеждаше нито приказен, нито застрашителен; променящите се сенки на здрача и нощта бяха изчезнали заедно с мрака и дъжда, стените, покривът и кулите бяха окъпани от меко, нежно сияние — лъчезарност, която върви ръка за ръка с пукването на зората. Спящите хора в замъка сигурно я усещаха, инстинктивно се обръщаха към светлината, процеждаща се през кепенците, кошмарите и горестите на нощта неусетно се изплъзваха и търсеха убежище в още спящите дървета в гората, недокоснати от слънцето. Искаше ми се безметежното утро да продължи вечно, да не настъпва ден, носещ конфликти, раздвоение и нежелани въпроси, а хората в замъка да застинат във времето като придворните в „Спящата красавица“, защитени от бъдещето чрез преграда от паяжини.

Прекосих терасата, влязох в тъмния студен коридор. Някак си самото ми проникване във все още спящия замък сякаш развали магията, прогони усещането за мир и спокойствие. Обзе ме лошо предчувствие, все едно при събуждането си хората нямаше да посрещнат с радост прекрасния ден, а да се сблъскат с някакво зло, което вече дебнеше сред сенките по стълбището. На пръсти се промъкнах до гардеробната, превъртях ключа в ключалката. Понечих да вляза и настъпих сгънат лист хартия, пъхнат под вратата. Хартията беше розова, с букетче, нарисувано в единия ъгъл на листа — от онази, която се предлагаше в комплект с пликове и се подаряваше на деца по случай Коледа. Посланието, написано с неоформен детски почерк, гласеше: „Татко, обеща да не заминаваш и аз ти повярвах. Но така и не дойде да ми кажеш лека нощ, а вратата ти е заключена. Светата Дева ми казва, че си нещастен и страдаш заради злото, което си сторил в миналото, затова ще се моля греховете ти да се прехвърлят върху мен, защото като по-млада и по-силна, по-лесно ще понеса бремето им. Приятни сънища. Вярвай в Мари-Ноел, която много те обича.“

Пъхнах писмото в джоба си, седнах до отворения прозорец. Угнетеността ми и предчувствието за нещастие станаха още по-натрапчиви. Задействала се беше някаква сила, която бе извън контрола ми. Съжалих, задето се бях поддал на изкушението да прекарам на спокойствие няколко часа в къщичката във Вилар. В градчето, където утрото започваше в пет сутринта, звуците, съпровождащи настъпването на деня, галеха слуха ми, докато два часа по-късно тук, в замъка, цареше злокобна тишина, единствените живи същества бяха черно-белите крави, които досущ призраци се изнизваха от двора на фермата и навлизаха в парка.

Останах до прозореца, чаках да настъпи времето, по което Гастон ми носеше закуската. Малко преди осем часа някой изтича по коридора и затропа по вратата на спалнята, настана суматоха, чух възклицания, викове. След няколко секунди се почука и на вратата към банята, която още не бях отключил, Франсоаз пискливо извика:

— Жан, Жан, буден ли си?

Скочих на крака, изтичах до вратата и я отключих. Видях Франсоаз, бледа като платно, още по нощница, зад нея стоеше Жермен, Бланш стърчеше в спалнята и безмълвно се взираше в мен.

Протегнах ръка да подкрепя Франсоаз.

— Успокой се — промърморих. — Не ми казвай. Нещо се е случило с мама, нали?

Тя недоумяващо се втренчи в мен, надникна през рамото ми и огледа гардеробната.

— С мама ли? — прошепна. — Не, разбира се. Нищо и няма. Мари-Ноел е изчезнала. Жермен отишла да я събуди и не я заварила в стаята; изобщо не си е лягала, дори не се е съблякла! Все си мислех, че е при теб… претърсихме замъка, но не я намерихме. Бог знае къде е!