Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (17)

Седемнайсета глава

Гастон изникна отнякъде, докара колата. Подаде ми плоската бутилка, която за последен път бях видял в хотелската стая в Льо Ман, аз се строполих на задната седалка на реното и отпих няколко глътки коняк. През замъгленото предно стъкло видях как ловците, които бях лишил от удоволствието да стрелят по фазаните, отново навлязоха в гората. Преданият Гастон разтревожено ме изгледа и предложи да повика доктор Льобрен, ала аз не изпитвах болка, нито имах висока температура — само алкохолът можеше да ми донесе облекчение.

Довърших коняка, след малко автомобилът отново заподскача по черните пътища. Спомням си, че спряхме пред ниска фермерска къща, край която бяха паркирани много коли, отвън чакаха да ме поздравят арендаторът, червендалест селянин, и дребничката му бъбрива съпруга. Заведоха ме в грамаден хамбар и едва-що бях успял да се спотая в единия ъгъл, в помещението нахлуха ловците — жадни, уморени и мокри до кости, от гръмките им гласове стените закънтяха. Прислужници от замъка поднасяха чаши, пълни с виното, което Гастон беше донесъл. Помня, че от едната ми страна седна Рене, от другата — човекът от Льо Ман, тя най-подробно му разказа как съм си изгорил ръката, след което добави, че оттогава сякаш съм в делириум и само тя ме разбира и ми съчувства. Едва бе приключила монолога си, човекът от Льо Ман заговори за финансови сделки, рискови борсови операции, завършили успешно. Виеше ми се свят, мъчех се да се съсредоточа. Само този човек можеше да ми помогне — вероятно Бела говореше именно за него, ала аз не знаех нито името му, нито с какво се занимава.

— Довечера летя за Лондон — добави той. — Обичайното ежемесечно пътуване. Ако искаш да ти свърша някаква работа, знаеш къде да ме намериш.

Тъй като съзнанието ми беше замъглено от алкохола, за миг си помислих, че е разгадал тайната ми. Втренчих се в него, хванах го за ръкава:

— Хей, накъде биеш? За какво намекваш?

— За обмяна на франкове в британски лири — отвърна той. — Ако имаш приятели англичани, знам как да го направя. Фасулска работа.

— Приятели ли? — повторих. — Да, имам. — Ухилих се глупаво, защото отново се почувствах на сигурна територия. Разбира се, че не ме беше разконспирирал, разбира се, че не беше разбрал смисъла на думите ми. — Имам много близък приятел, който живее в Лондон близо до Британския музей. — Винаги е готов да размени лири за франкове, стига да ги има. — Тъй като говорех за себе си и шегата ми се стори невероятно забавна, добавих: — Дай ми нещо за писане.

Той ми подаде бележник и писалка, аз старателно написах с печатни букви името и адреса си, върнах бележника на притежателя му и със сериозността на всеки пияница заявих:

— Ако му помогнеш, все едно правиш услуга на мен — по-близки сме от братя. — Избухнах в смях, мислех си колко глупав е този тип, че не разбира шегата. Малко по-късно усетих, че някой ме хваща за лакътя — беше Мари-Ноел. Чух я да казва:

— Чичо Пол пита дали ще произнесеш реч, или той да каже няколко думи.

Преди да отговоря, човекът от Льо Ман заръкопляска, всички го последваха, затропаха с крака, той ме потупа по рамото:

— Хайде, Жан, чакаме речта ти.

Виеше ми се свят, не можех да разсъждавам трезво, но си помислих, че сега е моментът да се проявя като господар на замъка. Вярно, че сутринта провалих лова, но вече бях във форма.

— Mesdames et messieurs — подхванах, — за пореден път имам удоволствието да ви приветствам по повод традиционното ни събиране и въпреки че за съжаление поради злополука не можах да участвам в събитието, съм доволен от факта, че брат ми ме замести толкова успешно. Отлично знам, че никак не е лесно да заемеш мястото на друг човек. Разбрах го вчера сутринта, когато отидох в нашата фабрика да прегледам сметките. — Изведнъж се стреснах, запитах се какви ги говоря. Вече не знаех дали съм Жан или Джон, двете личности се бяха слели. — Но сега сме се събрали да говорим не за сметки, а за стрелба…

Някой ме дърпаше за ръкава — човекът от Льо Ман. Беше се изчервил, правеше ми знаци да приключвам, по едно време се наведе и ми прошепна:

— Полудя ли, идиот такъв?

Забелязах озадачените и дори гневни изражения на други присъстващи, ненадейно осъзнах, че речта ми не е предизвикала желания резултат, затова е за предпочитане да я завърша с някое остроумие.

— В заключение — казах и вдигнах чашата си — ще добавя само, че нараняването ми предотврати днес да се случи голямо нещастие. Маркизът постъпи много благоразумно, като си отиде. Ако носех оръжие… — Замълчах театрално, за да постигна по-голям ефект, после добавих: — … някои от вас нямаше да са живи.

Изпитах странно облекчение, че съм казал истината, ала не разбирах защо никой не ми ръкопляска. Шегата не беше от най-духовитите, ала беше редно да проявят поне малко учтивост. Вместо да ме аплодират, присъстващите станаха и забързано излязоха, все едно в хамбара изведнъж беше станало прекалено горещо и те жадуваха за чист въздух. Вярно, че речта ми беше обидно кратка, но не бях казал нищо, с което да ги засегна.

Рене отново стоеше до мен, също и доктор Льобрен.

— Струва ми се, че имате температура — промърмори той. — Трябва възможно най-бързо да се приберете у дома.

— Глупости! — отсякох. — Ръката изобщо не ме боли.

— Въпреки това е по-разумно да си легнете.

Не бях в състояние да споря. Позволих на Гастон да ме заведе до колата, когато излязохме от двора на фермата, видях ловците да вървят към следващата си цел. Не им завиждах — още валеше като из ведро.

— Изглежда, моята реч не им хареса — обърнах се към Гастон; чувствах се доста неловко, затова исках да обърна всичко на шега.

Той не отговори веднага, после устните му потрепнаха, сякаш едва сдържаше усмивката си.

— Извинете, че ви го казвам, господин графе… Прекалихте с коняка, нищо повече.

— Толкова ли беше очебийно?

Гастон едва забележимо сви рамене:

— Хората са доста чувствителни… особено към миналото. Не бива да се смесват войната и мира и да се шегуваме с тях.

— Не съм се подиграл. Говорех за нещо съвсем различно.

— Извинете, господин графе. Разбрах ви погрешно. Те също.

Докато стигнахме до замъка, повече не проговорихме. Слязох от колата, шофьорът зачака следващите ми нареждания; ненадейно ме осени мисълта, че не всички гости ще се върнат за банкета. Може би някои щяха да измислят извинения, за да не присъстват. Изразих на глас съмненията си, а Гастон каза:

— В подобни случаи е най-добре да оставиш всекиго да постъпи както намери за добре. От мен да знаете, че дори в трапезарията да присъстват по-малко гости, около масата в кухнята няма да има място за всички.

Качих се на горния етаж, на пръсти влязох в гардеробната, за да не събудя Франсоаз. Проснах се на леглото и веднага заспах. Събудих се, защото някой ми шепнеше в ухото. Отначало шепотът беше тих, сякаш го чувах в съня си, после се усили; отворих очи и видях, че се е стъмнило, дъждът беше все така проливен. Някой стоеше до леглото — Жермен, дребничката камериерка.

— Елате веднага, господин графе — повтори шепнешком. — Госпожа графинята е зле, каза да ви повикам.

Стреснах се, седнах, включих нощната лампа. Камериерката изглеждаше изплашена, но не разбирах защо беше дошла при мен.

— Къде е Шарлот? — попитах. — Тя ли те изпрати?

— Шарлот е на угощението в кухнята, господин графе — прошепна девойката. — Събрали са се всички, дето днес участваха в лова, ядат и пият, а Шарлот отиде при тях и ми нареди да стоя при госпожа графинята. Каза, че и без туй в замъка рядко има празненства, та за нищо на света няма да пропусне това. Каза още, че госпожа графинята спи и няма да бера ядове с нея.

Скочих на крака, навлякох сакото си и попитах:

— Колко е часът?

— Минава осем, господин графе. Господин и госпожа Пол и госпожица Бланш са в трапезарията с гостите, обаче дойдоха по-малко хора, отколкото се очакваха. Гастон ни каза, че някои си отишли направо вкъщи, защото били мокри до кости, пък и защото вие не сте добре и всичко се объркало.

Оправих вратовръзката си, застанах пред огледалото и пригладих косата си. Ако не друго, поне вече бях изтрезнял.

— Какво й е на графинята? — попитах.

— Хич не знам, господине — отвърна тя и отново заприлича на подплашен заек. — Както си спеше, изведнъж взе да пъшка и да вика Шарлот, обаче Шарлот ме предупреди за нищо на света да не я безпокоя, затуй излъгах, че не съм я намерила, и попитах госпожата мога ли да й помогна. Тогава тя ме прати да повикам вас, не господин доктора или госпожица Бланш, рече да зарежете всичко и веднага да отидете при нея. Много се изплаших, защото изглеждаше ужасно зле.

Тя тръгна след мен; докато се изкачвах по стълбището, чух откъм кухнята музика и весели гласове, които странно контрастираха с обичайната мъртвешка тишина в замъка. Минахме през вратата към другия коридор, изведнъж музиката и гласовете заглъхнаха — тук витаеха само сенки, радостта и веселието нямаха място в тази част на замъка.

Спрях пред вратата на спалнята — нещо ми подсказа, че трябва да вляза сам, затова казах на Жермен да изчака в коридора. В помещението цареше мрак, само огънят в печката хвърляше слаби отблясъци; не исках да безпокоя графинята, затова не включих осветлението, а отидох до прозореца и вдигнах щорите — мракът вече не беше толкова непрогледен, поне виждах очертанията на мебелите и леглото. Дъждовната вода се стичаше в улука точно както си бях представял, помиташе пръстта и листата и ги изхвърляше през устата на чудовището-водоливник. Гъста мъгла обгръщаше замъка, все едно величествената постройка беше мъртъв свят, погълнат от изпарения.

Чух гласа на графинята — слаб и някак задавен:

— Кой е?

— Аз съм, Жан.

Отдръпнах се от прозореца и се доближих до леглото. Не виждах лицето й, само очертанията на тялото й под завивките.

— Зле ми е — промълви тя. — Защо се забави толкова?

Фразата: Je souffre е непреводима на друг език, двете думички изразяват и физическо, и душевно страдание.

— Как да ти помогна? — попитах, коленичих до леглото и хванах ръката й.

— Много добре знаеш.

Погледнах лекарствата на нощното шкафче, ала тя замята глава, изпъшка и прошепна:

— Шарлот го държи в шкафа в другата стая… в чекмеджето. Не се прави, че не знаеш къде е.

Отидох в съседната стая, запалих лампата, отворих единственото чекмедже на шкафа. Вътре имаше само две кутийки, едната още беше увита в кафява хартия — познах подаръка, който бях намерил в куфара на Жан дьо Ге и бях дал на Шарлот през първата ми вечер в замъка. Махнах хартията и отворих кутийката. Беше пълна с ампули, грижливо опаковани в памук. Надписът на всяка гласеше „морфин“. В другата кутийка имаше спринцовка. Бях поразен, безмълвно се взирах. Най-сетне разбрах какво е купил Жан дьо Ге за майка си. Старицата немощно се провикна:

— Жан, защо се бавиш?

Бавно извадих спринцовката и една ампула, сложих ги на масичката до шишенцето със спирт и бурканчето с памук; знаех как се инжектира морфин — по време на войната често помагах на лекарите в подземните скривалища или в линейките, ала не бях изпитвал отвращението, което ме обзе сега. Инжектирането на морфин на ранените беше акт на милосърдие, единствен начин за облекчаване на страданията им. Графинята не беше тежко болна или на смъртно легло, нито изпитваше болка.

Върнах се в спалнята, включих нощната лампа. Жената на леглото не беше дамата с царствена осанка, а изплашена старица, която безпомощно се взираше в мен и мяташе глава като животно, затворено на тъмно без храна и вода.

— Какво чакаш? — изстена. — Защо се забави толкова?

Коленичих и без да обръщам внимание на болката в ръката, прегърнах старицата и я накарах да ме погледне.

— Не искам да го правя — промълвих.

— Защо?

Погледът и сякаш ме пронизваше, едрото й лице, пепеляво и сбръчкано, се изкриви и заприлича на мъртвешка маска от папиемаше, която деца разнасят из мъгливите лондонски улици. Стори ми се, че плътта й е мъртва, очните й кухини са празни като на череп — жената, която държах в прегръдките си, беше само празна черупка, безжизнена и безчувствена. Ала някъде в тази черупка блещукаше искрица, по-бледа от светлината на догарящ огън. Не я виждах, но знаех, че я има, и не исках да угасне.

— Защо? — изтерзано прошепна тя, надигна се и ме хвана за раменете. Маската се превърна в човешко лице — на старицата, мое, на Мари-Ноел. Тримата ме гледаха през очите и, гласът й вече не беше прегракнал, а звънлив като гласа на момиченцето, което първата вечер се бе провикнало от прозореца на стаята си: „Татко, защо не дойде да ми кажеш лека нощ?“

Изправих се и отидох в банята. Отчупих върха на ампулата, напълних спринцовката, върнах се до леглото и намазах ръката на старицата със спирт, както през войната бях виждал да правят лекарите. Вкарах иглата във вената, натиснах буталото и зачаках, графинята се облегна на възглавниците и също зачака. Клепачите й потръпнаха, миг преди да затвори очи, тя ме погледна и се усмихна. Измих спринцовката и я прибрах в кутийката, пъхнах в джоба си празната ампула. Върнах се в спалнята и отново застанах до леглото. Лицето на старицата беше спокойно, нямаше ги терзанието и страха, приликата със сина й и с внучката беше изчезнала. Не беше нито Мари-Ноел, нито майката на Жан дьо Ге, а заспало безчувствено същество, което не усеща болка. Приближих се до прозореца, отворих кепенците. Дъждовната вода шуртеше през водоливника в крепостния ров, не се чуваше друго, освен барабаненето на едрите капки по покрива. Погледнах превързаната си ръка, която бях пъхнал в огъня в пристъп на страх и срам от неспособността си да задоволя очакванията на всички, изведнъж осъзнах, че стореното преди малко е още по-срамно, че отново бях постъпил като страхливец. Колкото и да се опитвах да си внуша, че е било акт на състрадание и милосърдие, истината беше друга. Постъпил бях като майката и сина, избрал бях лесния път.

Излязох и видях, че Жермен още чака до вратата.

— Госпожа графинята е по-добре и заспа — казах й. — Оставих нощната лампа включена, но светлината няма да й пречи. Ти седни до печката, докато Шарлот се върне.

Тръгнах по коридора, минах през летящата врата, слязох по стълбището, до мен отново долетя шумът откъм кухнята, където се веселеше прислугата. Чух гласове и от салона — очевидно гостите още не си бяха тръгнали; излязох на терасата, в този момент вратата на салона се отвори, Мари-Ноел излезе и затича към мен:

— Къде отиваш?

Носеше синя копринена рокля, бели къси чорапи и елегантни обувки. На шията и висеше златно кръстче, синя кадифена панделка опасваше късо подстриганата й коса. Лицето й беше пламнало от вълнение — заместваше майка си и забавляваше гостите. Спомних си какво й бях обещал първата вечер.

— Не знам — промълвих. — Може да не се върна.

Малката веднага разбра за какво говоря, пребледня като платно, понечи да се вкопчи в мен. После сигурно си спомни, че ръката ми е пострадала, и не помръдна, само попита:

— Заради онова, което се случи днес ли?

Бях забравил идиотското си поведение по време на лова и как се бях напил и произнесъл още по-идиотската реч.

— Не — отвърнах. — Причината е друга.

Тя продължи да ме гледа, след няколко секунди прошепна:

— Вземи ме с теб.

— Не мога. Не знам къде отивам.

Едри капки дъжд обсипваха крехките й раменца, мокреха празничната копринена рокля.

— Пеша ли ще ходиш? — попита тя. — С една ръка не можеш да караш кола.

Едва сега си дадох сметка, че нямам представа какво ще правя, не съм измислил план. Наистина, как смятах да избягам? Когато слепешката бях излязъл от спалнята на старицата, мислех само за едно — как час по-скоро да напусна замъка. Ала заради собствената си глупост се бях превърнал в затворник.

— Не е толкова лесно, нали? — добави малката.

Да, не беше лесно както да бъда себе си, така и да играя ролята на Жан дьо Ге. Не бях син на самотната старица в стаята в кулата, нито баща на момиченцето пред мен. Нищо не ме свързваше с тях. Не бяха мои близки, аз нямах кръвни роднини. Бях съучастник в глупава шега, но това не означаваше, че трябва да страдам. Трябваше да бъде обратното, да бъдат наказани те, не аз.

Някой отвори вратата на салона, Мари-Ноел се обърна и отбеляза:

— Гостите вече се сбогуват. Трябва да решиш какво ще правиш. — Изведнъж в нея настъпи промяна, сякаш вече не беше дете, а възрастна и мъдра жена, която бях познавал в друга епоха, в друго време. Не исках да е така, защото ме болеше. Предпочитах да си остане непозната. — Още не е дошъл моментът да ме изоставиш — добави. — Нека порасна. Няма да чакаш дълго.

В коридора проехтяха стъпки, Бланш застана на прага.

— Ще настинеш — каза. — Не стой на дъжда. — Не ме видя, вероятно смяташе, че е сама с детето, а пък аз бях поразен от начина, по който говореше на момиченцето — гласът й беше нежен, не рязък и груб, все едно беше на друг човек. — Гостите си тръгват, постарай се да бъдеш учтива още няколко минути. После ще дойда да ти почета, ако баща ти още спи. — Обърна се и влезе обратно.

Мари-Ноел ме погледна.

— Послушай леля си — казах. — Няма да те изоставя.

Тя се усмихна и изтича вътре. Усмивката й ми напомни нещо… но какво? Внезапно си спомних — изразяваше облекчение от болката. Преди десетина минути така се усмихваше старицата, просната на леглото.

Някаква кола, идваща от селото, мина през портата, фаровете ме осветиха, шофьорът удари спирачки, слезе и тръгна към мен. Беше Гастон. Страните му горяха, изглеждаше смутен.

— Не знаех, че господин графът се е събудил — измънка. — Извинете, но понеже валеше като из ведро, си позволих да закарам до къщичките им госпожа Ив и още един-двама възрастни хора, които празнуваха с нас. Простете, че не ви помолих за разрешение. Не исках да ви безпокоя…

— Не се сърдя — прекъснах го. — Напротив, радвам се, че си го сторил.

Той пристъпи по-близо, втренчи се в мен:

— Изглеждате разтревожен, господин графе. Какво има? Още ли ви е зле?

— Не — отговорих. — Просто… днес ми се събра твърде много… — Неопределено махнах към замъка. Безразлично ми беше какво ще си помисли Гастон.

— Ще ви предложа нещо, с риск да ме обвините в недискретност — промърмори той. Говореше неуверено, но изглеждаше искрено загрижен за мен. — Искате ли да ви закарам във Вилар?

Не отговорих, защото не знаех как да тълкувам думите му.

— Наистина имахте тежък ден, господин графе — продължи той. — Всички в замъка мислят, че сте си легнали. Хубаво ще бъде да прекарате няколко часа на спокойствие във Вилар, рано сутринта ще дойда да ви взема. Осмелявам се да ви го предложа само защото в момента не можете да шофирате.

Осъзнах, че този предан човек ми предлага най-сигурния цяр за тялото и духа ми. Вероятно изражението ми бе достатъчно красноречиво, защото той отново седна зад волана, направи обратен завой и спря пред стъпалата към терасата. Отвори ми вратата, седнах до него, потеглихме в мрака, дъждът биеше по предното стъкло. И двамата мълчахме, потънах в размисли. Струваше ми се, че в мен не е останало нищо от човека, който се бе събудил в хотелската стая в Льо Ман. Мислех и постъпвах като Жан дьо Ге, притежавах неговите слабости.