Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (16)

Шестнайсета глава

Седнах на стола до леглото. Струваше ми се, че така пропастта между нас се стеснява, исках да й покажа, че съм равен с нея, не възрастен, който говори с дете. Вероятно смяташе, че съм изхвърлил часовника, после съм съжалил и съм се изгорил, докато опитвах да го извадя от огъня. Не можеше да предположи, че нарочно съм се наранил, но всяка друга версия щеше да приеме като чиста монета.

— Часовникът беше само претекст да не участвам в лова — казах. — Не знаех как да се измъкна, изведнъж, докато стоях до огъня, ми хрумна да си изгоря ръката. Сега си давам сметка колко глупаво постъпих. Освен това преиграх и се нараних твърде жестоко.

Мари-Ноел ме изслуша, без да продума, хвана бинтованата ми ръка и я разгледа.

— Защо не се престори на болен? — попита.

— Нямаше да ми повяват, пък и доктор Льобрен щеше да каже, че ми няма нищо. Изгорената ръка е напълно правдоподобно извинение.

— Да, много неприятно е да те хванат в лъжа. Ти си получи наказанието и дано да ти е като обица на ухото… Може ли пак да видя часовника? — Извадих го от джоба си и й го подадох. — Горкичкият! — възкликна тя. — Целият е почернял, стъклото е паднало. Свършено е с него… Знаеш ли, на обяд всички се чудеха защо си рискувал така, за да го спасиш. Обаче аз не им казах, че първо го хвърли в огъня. Как не ти дожаля за него! Не ти ли хрумна, че ще го заболи?

— Да ти призная, тъкмо тогава не бях на себе си. Мислех за един човек, който навремето е бил застрелян, и машинално хвърлих часовника, после веднага се опитах да го извадя и си изгорих ръката.

Мари-Ноел кимна:

— Сигурно си мислел за господин Дювал.

Изненадано я изгледах:

— Вярно е. Как позна?

— Много лесно. Часовникът ти е подарък от него, освен това знам, че са го застреляли.

— Какво друго знаеш за господин Дювал?

— Бил е управител на фабриката; Жермен казва, че едни го смятат за патриот, други за предател. Във всеки случай смъртта му е била ужасна и ми е забранено да говоря по този въпрос… особено пред теб и леля Бланш. — Тя ми върна часовника.

— Кой ти забрани?

— Баба.

— Кога?

— Ами… не знам. Много отдавна, още когато Жермен за пръв път ми разказа какво е станало с този господин Дювал. Веднага отидох да разпитам баба, а тя ми се скара: „Млъкни! Забранявам да слушаш клюките на прислугата и да повтаряш лъжите им!“ Много ми се разсърди и оттогава не сме говорили за това. Татко, защо не искаш утре да участваш в лова?

Ето че ми бяха задали въпроса, от който най-много се страхувах, но аз не знаех отговора.

— Просто така — смотолевих.

— Не, трябва да има някаква причина. Знам, че чакаш с нетърпение този ден.

— Вече не. Не искам да стрелям.

Тя замислено се втренчи в мен, изведнъж бях поразен от приликата й с малката Бланш от снимките в семейния албум.

— Защото вече не искаш да убиваш, така ли? Разбрал си, че е грях да се отнема живота даже на птичка, а?

Трябваше да й кажа направо, че се отказвам от лова, за да не се изложа като стрелец, вместо това се поколебах, търсейки вратичка, през която да се измъкна, а малката изтълкува колебанието ми като съгласие. Очите й възбудено заблестяха, представих си какво си фантазира — че баща й внезапно е изпитал отвращение към кръвопролитието и си е изгорил ръката, за да не се изкуши отново да убива.

— Може би — отвърнах и на мига осъзнах грешката си. За пръв път я лъжех преднамерено. Създавах й погрешна представа за баща й, за да не падна в очите й.

Тя коленичи на леглото и ме прегърна, като внимаваше да не се допре до превързаната ми ръка.

— Според мен прояви голяма смелост. Също като в Евангелието на Матей, където се казва: „И ако дясната ти ръка те съблазнява, отсечи я и я хвърли от себе си; защото по-добре е за тебе да погине един твой уд, а не цялото ти тяло да бъде хвърлено в геената огнена. И ако дясното ти око те съблазнява, извади го…“ Радвам се, че не беше окото ти, татко, тогава щеше да загазиш. Раната на ръката ти бързо ще заздравее, но в случая е важна идеята, така твърди леля Бланш. Жалко, че не можем да й кажем — сигурно предпочиташ да си остане между нас.

Намръщих се:

— Слушай, не желая да превръщаш в мистерия тази глупава история. Изгорих си ръката и не мога да стрелям. Точка по въпроса!

Малката се усмихна, наведе се и целуна превързаната ми ръка:

— Обещавам повече да не говоря за това, но не можеш да ми забраниш да мисля за теб. Ако утре ме видиш да те гледам по особен начин, знай, че мисля за твоята смела постъпка…

— Не беше смела, а глупава! — прекъснах я.

— В очите на Бог глупците са мъдреци. Чел ли си за света Роза от Лима?

— И тя ли си е пъхнала ръката в огъня?

— Не. Носела е тежък железен колан, който никога не сваляла, накрая плътта и загноила, но тя с радост посрещнала болката… Знаеш ли, леля Бланш иска да стана монахиня. Казва, че в този свят никога няма да бъда щастлива, и аз й вярвам, особено след като прочетох „Малкото цвете“. Ти какво мислиш?

Погледнах я. Изправила се беше на леглото, скръстила бе ръце, изглеждаше много сериозна.

— Не знам — промърморих. — Смятам, че е прекалено рано, за да вземеш толкова сериозно решение. Може леля Бланш да не е намерила щастието, но това не означава, че същото ще се случи с теб. Зависи какво разбираш под това понятие. Щастието не е буца злато, заровена под някое дърво. Питай свещеника, той ще ти обясни по-добре от мен.

— Ако искаш да знаеш, вече съм го питала. Каза, че ако се моля усърдно, някой ден Бог ще ми отговори. Ама леля Бланш не престава да се моли, а още не е получила отговор, въпреки че е много по-стара от мен.

Часовникът на църквата удари десет. Нямах желание да задълбавам в религиозни теми, затова подхвърлих:

— Е, може би ще имаш повече късмет от нея и по-бързо ще научиш отговора.

Мари-Ноел въздъхна, просна се на леглото:

— Животът е много труден.

— Съгласен съм.

— Смяташ ли, че е по-лесно да бъдеш някой друг?

— Ще ми се да разбера.

— Нямам нищо против да бъда друго дете, ако съм сигурна, че ти пак ще ми бъдеш баща.

— Дълбоко грешиш — промълвих. — Всичко е илюзия. Лека нощ.

Странно, но безрезервната й обич ме потисна. Изгасих лампата, върнах се в малката стая до банята, където ме чакаше походното легло. Дълго не можах да заспя; измъчваше ме не болката в ръката, а осъзнаването, че фасадата е най-важна, че единственото, което всички искаха, бе копие на Жан дьо Ге. Дори кучето Сезар, което бе разбрало, че съм непознат, се бе примирило и тази сутрин ми позволи да го погаля и завъртя опашка.

Най-сетне се унесох в неспокоен сън, събуди ме Гастон, който отвори кепенците — небето беше сиво, ръмеше ситен дъжд. Представих си предстоящото изпитание — посрещане на гостите, лов и ритуали, които ми бяха непознати като обичаи на дивашко племе; изведнъж реших, че за нищо на света не бива да изложа семейството от замъка Сен Жил — не поради уважение към дезертьора Жан дьо Ге, а защото се прекланях пред традициите.

Чух гласове и стъпки по коридора, църковната камбана заби, за да призове на литургия вярващите. За щастие вечерта се бях избръснал, оставаше само да облека тъмния костюм, който Гастон ми беше приготвил; на вратата се почука, Мари-Ноел влезе и ми помогна да си сложа дрехите.

— Защо се забави толкова? — попита. — Ръката пак ли те заболя?

— Не. Не усетих кога мина времето.

Заедно отидохме в спалнята да пожелаем добро утро на Франсоаз, после слязохме по стълбището и излязохме на терасата. Пол, Рене и Бланш вече бяха минали през портата и вървяха по моста, Бланш водеше под ръка някаква много едра жена, облечена в черно, която се движеше приведена. Тъкмо щях да попитам момиченцето, но изведнъж се досетих, че това е самата графиня, която до този момент бях виждал само седнала или легнала. Двете черни фигури — едната грамадна и властна, другата — изпъната, сякаш е глътнала бастун, приличаха на силуети на фона на нарисуван хълм и църква, тъжното сиво небе обрамчваше картината.

Настигнахме ги, предложих на графинята да я хвана от другата страна, за да се обляга на двама ни с Бланш. Забелязах, че е много по-висока, отколкото предполагах; бяхме еднакви на ръст, но заради масивността си тя изглеждаше още по-висока.

— Чух, че си се изгорил — измърмори. — Никой не ми казва истината. Докато вървяхме към черквата, й разказах моята версия. Свърших тъкмо когато се озовахме пред входа и камбаната престана да бие.

— Не ти вярвам! — сопна се графинята. — Само ненормален може да постъпи така. Да не би внезапно да си си загубил ума?

Селяните пред вратата се отдръпнаха да ни направят път, влязохме в храма и тръгнахме към местата, отредени за семейството — старицата още се подпираше на двама ни с Бланш; мислех си колко абсурдно е, че семейството на Дьо Ге идва тук да се моли и да иска опрощение на греховете, след като двама негови членове не са си проговорили цели петнайсет години. Малката църква от дванайсети век бе семпла отвън, но интериорът беше крещящ; миришеше на лак като в методистки параклис, прозорците бяха виолетово-сини, близо до стъпалата към олтара Мадона с кукленско лице и прекалено голяма тиара изненадано се взираше в малкия Исус в обятията си.

Надявах се, че като вляза в храма и присъствам на литургията, ще забравя маскарада и ще се превърна в господаря на Сен Жил. Вместо това в мен отново се пробуди чувството за вина; не ми беше толкова криво, че заблуждавам членовете на семейството, чиито недостатъци вече познавах и някак си приемах, срамувах се, задето мамя селяните в черквата, за които не знаех нищичко. Още по-лошо бе, че постъпвах подло спрямо добродушния свещеник с момчешка физиономия, който се молеше и за мен; шишкавият старец с непрекъснато поклащаща се глава толкова приличаше на африкански шаман, че извърнах очи от него и с длан прикрих усмивката си.

Изпитвах смесени чувства — мразех се заради двуличието си, чувствах, че всяка дума от литургията ще бъде горчив упрек към мен заради прегрешението ми, от друга страна, много ясно съзнавах колко зле се чувстват хората, коленичили до мен — старата графиня тихичко пъшкаше, Пол се задушаваше от кашлица, типична за всички пушачи, ненапудреното лице на Рене изглеждаше изнурено и жълтеникаво, Мари-Ноел имитираше всеки жест на леля си Бланш и все повече се привеждаше към сключените си длани. Нито една литургия не ми се беше струвала така дълга и изпълнена със скрити послания, ала изслушана толкова нетърпеливо и неохотно; когато най-сетне свърши и бавно запристъпвахме по централната пътека, графинята се увеси на ръката ми и първото, което ми прошепна, бе:

— Сигурно тази глупачка Рене ще се перчи като паун, защото Франсоаз няма да присъства. Няма да си отида в стаята, а ще остана, за да й разваля удоволствието.

Отвън Бланш застана от другата й страна и отново я хвана под ръка, тримата бавно заслизахме по хълма по обратния път към замъка. Влязохме в имението — брат и сестра, които не си говореха, и майка им, която заяви, че много се радва, задето вали, защото приемът ще се провали, гостите ще се измокрят до кости, глупавият тоалет на наконтената Рене ще се накваси, ако тя си подаде носа навън, а Пол така ще се изложи като организатор и участник в лова, че ще стане за смях на всички. Стисна ръката ми и добави злорадо:

— И така в крайна сметка ти ще тържествуваш.

Строихме се на терасата въпреки ръмящия дъжд, в десет и половина започнаха да пристигат първите коли. Горката Рене, чиито планове бяха провалени, почти не се виждаше зад широкия гръб на свекървата; възрастната графиня, загърната с грамаден шал, се подпираше на бастуна си, заемаше почетното място на входа и величествено поздравяваше всеки гост. Появата й беше толкова неочаквана, че почти не стана дума за обгорената ръка на господаря, а отсъствието на Франсоаз дори не беше забелязано. Госпожа графинята „приемаше“ — само това беше важно.

Тя беше неузнаваема. Не можех да повярвам, че жената с царствена осанка, заобиколена от гости от съседните имения, беше старицата с пепеляво лице, превита на креслото или просната на двойното си легло. Всяка нейна реплика завършваше с язвителни думи по повод на дългоочакваното събитие. „Най-добре остави пушката и се хвани да събираш кестени“ — казваше на един, на друг подхвърляше: „Ако искаш да поспортуваш, изведи на разходка моите териери. Гарантирам, че за десет минути ще ти осигурят забавлението, което Пол не може да ти предложи и за пет часа.“

Стоях встрани, за да покажа, че не одобрявам злобните й коментари, но гостите решиха, че мълча от яд, задето не мога да участвам в лова. Попитаха ли ме нещо, съветвах всички да се обърнат към Пол, ала поведението ми бе изтълкувано като подигравка към организационните способности на брат ми — забелязах как се разпространява убеждението, че събитието е обречено на провал, тъй като няма кой да го ръководи. Изнервеният Пол непрекъснато поглеждаше часовника си, защото мероприятието изоставаше от графика. Някой докосна рамото ми, обърнах се и видях човека с гащеризона, до него беше Сезар.

— Доведох ви кучето, господин графе. Забравихте да го вземете.

— Няма да участвам в лова — отвърнах. — Заведи го при Пол.

Кучето възбудено затича насам-натам, за да търси господаря си, и не обърна внимание, когато Пол му извика да стои мирно. Толкова беше объркано, че се нахвърли върху ретривъра на един съсед; настъпи суматоха, двете животни заръмжаха и започнаха да се зъбят, възрастният собственик на ретривъра крещеше, колкото му глас държи, а Пол, който беше почервенял от гняв, ми кресна:

— Защо не си усмириш кучето?

С градинаря Жозеф се спуснахме към Сезар, но аз бях почти безполезен заради превързаната ръка. Някак си хванахме кучето и му сложихме каишка, всички се смееха, развеселени от абсурдната случка, с изключение на собственика на ретривъра и Пол, който, минавайки край мен, изсъска:

— Поредната ти злобна шегичка, а? Решил си да провалиш всичко още в началото, като пусна необученото си куче.

Бях безпомощен. Фактът, че Сезар не ми обръщаше внимание, не бе изтълкуван като неподчинение, а като свидетелство за моето цинично безразличие.

— Няма ли да ни придружите? — попита някой.

— Ще тръгна по-късно — отвърнах.

Гостите се отдалечиха — смееха се, вдигаха рамене, неколцина погледнаха прихлупеното сиво небе и направиха кисели физиономии, сякаш казваха: „Ловът е провален. Май е по-добре да се върнем у дома.“

Обърнах се към графинята:

— Е, постигна своето! Успя да провалиш големия ден на Пол и Рене. Дано се гордееш с постъпката си!

Тя озадачено ме изгледа, очите й бяха студени като на змия:

— Не знам за какво намекваш.

— Не се прави, че не разбираш. Двамата за пръв път имаха възможност да покажат на какво са способни и че имат някакво влияние в замъка, а ти нарочно им попречи и превърна в цирк дългоочакваното събитие. Никой не каза и дума на Рене, Пол беше пренебрегнат, за двамата денят е провален. Бог знае как ще се забавляват гостите.

Тя ненадейно пребледня като платно — не разбирах дали е възмутена или вбесена. Смятах, че сме сами, едва сега забелязах, че Шарлот чака в коридора; тя изтича до старицата, хвана я под ръка, двете безмълвно се заизкачваха по стълбището. Бланш и Рене ги нямаше, но малката Мари-Ноел беше втората свидетелка на сцената; страните й бяха пламнали, избягваше погледа ми и се преструваше, че не е чула разговора.

Изпуснал бях нервите си, докато играех ролята на друг човек — нещо, което той никога нямаше да допусне. На мое място Жан дьо Ге щеше да насърчава старицата, да се смее заедно с нея. Гневът ми беше пламнал от осъзнаването, че ако той беше тук, нямаше да се стигне до абсурдното положение. Дори да не можеше да участва в лова по една или друга причина, пак щеше да режисира представлението. Не графинята, аз бях виновен за провала на събитието.

Мари-Ноел пристъпваше от крак на крак. Носеше мушама с качулка и вероятно се надяваше да последваме ловците и да погледаме.

— Как ти е ръката? — промълви.

— Добре.

— Помислих, че те боли, затова не обърна внимание на гостите. Сигурно те е яд, че не можеш да участваш.

— Вече ти казах, че не искам да убивам. Наистина ме е яд, но заради бъркотията, която стана.

— На баба й стана зле, сега ще се разболее. Защо й се разсърди? Тя го направи заради теб.

Всичко беше безсмислено. Ръководехме се от погрешни мотиви. Планът ми не се беше осъществил, графинята също се беше провалила. Дори кучето беше в немилост, защото никой не му беше дал заповеди.

— Къде е леля ти Рене? — попитах малката.

— Отиде си в стаята. Прическата й се развали от дъжда. Освен това ми се стори, че тя всеки момент ще се разплаче.

— Кажи й, че Гастон ще ни закара с колата да гледаме лова.

Мари-Ноел засия и хукна да съобщи добрата новина.

Наредих на Гастон да докара колата, с облекчение забелязах, че той сложи в багажника цяла каса вино. Дори ловът да беше провален, алкохолът щеше да разсее разочарованието на гостите. Погледнах към замъка — Мари-Ноел и Рене се приближаваха към нас, Сезар ги следваше и въртеше опашка.

— Няма да вземем кучето! — провикнах се.

Те спряха, изненадано ме загледаха.

— Сезар ще ти трябва за лова на птици, татко! — извика момиченцето.

— Вече казах, че няма да стрелям. Освен това с една ръка трудно ще го удържа.

— Няма да е необходимо — каза малката. — Той винаги ти се подчинява. Тази сутрин не му подаде команди, затова горкичкият се разбесня. Ела, Сезар.

— Няма ли каишка? — обади се Рене. — Къде му е каишката?

Отказах се да споря — от самото начало на деня събитията бяха извън моя контрол. Настаних се на задната седалка на реното заедно с детето и кучето, Рене седна отпред до Гастон, който шофираше. Колата заподскача по изровения горски път, неволно се блъснах в кучето и то свирепо заръмжа; питах се докога вроденото достойнство ще му повелява да проявява любезност към натрапника — рано или късно щеше да му омръзне и да се нахвърли върху мен.

Рене се обърна:

— Какво му е на Сезар? Защо ръмжи?

— Татко го закача — обясни малката. — Нали, татко?

— Не е вярно, кълна се — отвърнах.

— Необучените кучета са доста раздразнителни — промърмори Рене. — В края на краищата той е едва тригодишен.

— Още преди два дни Жозеф сподели с мен, че кучето все ръмжало срещу господин графа — обади се Гастон.

— Какво ще го правим, ако побеснее? — попита Мари-Ноел.

— Няма такава опасност. Само трябва да го държим на каишка — отвърнах.

Колата спря съвсем близо до ловците, които в редица се придвижваха напред. Слязохме и веднага разбрах, че изобщо не трябваше да идвам, защото нямах представа как да се държа. Но страшното тепърва предстоеше — въпреки нарежданията ми да сложат каишка на Сезар, той се щураше напред-назад и напразно търсеше господаря си.

— Ела тук, Сезар! — извиках. Животното не ми обърна внимание, а затича край ловците, все едно не чуваше гневните им викове: „Хванете това куче!“

Рене неодобрително зацъка:

— Наистина, Жан, крайно време е да го научиш да ти се подчинява.

— Знаех, че не бива да го взимаме с нас — процедих. — Мари-Ноел, тичай да го доведеш.

Преди малката да изпълни заповедта ми, откъм гората се разнесоха викове, заплю щяха крила, цяло ято птици се издигна в небето. Загърмяха пушки, около нас затупкаха мъртви пернати. Машинално се приведох и затворих очи — реагирах като градско чедо, изтръгнато от корените си, несвикнало със смъртта на животни и птици, покосени от куршумите на ловци.

— Какво ти е? Прилоша ли ти? — възкликна Рене.

В този момент Сезар, забравил всичко, на което са го учили, се спусна да донесе една мъртва птица, която вероятно смяташе за законна плячка на отсъстващия му господар. Налетя на стария си враг, добре обучения ретривър, и преди задавено да извикам: „Сезар!“, двете животни отново се вкопчиха в ожесточена схватка. Собственикът на ретривъра, дребничък старец със спортно сако с кръпки на лактите и вехта шапка от туид, ми закрещя, почервенял като домат:

— Разкарай си кучето!

С Рене и Мари-Ноел се спуснахме да разтървем кучетата. Ловецът, обезумял от гняв, стреля по две птици, прелитащи над нас, но не ги улучи. Извърна се към нас и кресна:

— Защо ни поканихте? За да се подигравате с нас ли? За втори път насъсквате кучето си по моето! Повече няма да търпя своеволията ви, отивам си вкъщи!

Рене и момиченцето дърпаха Сезар; заприиждаха други ловци, които бяха чули ожесточения лай на кучетата и виковете и любопитстваха какво се е случило. Пол се появи отнякъде тъкмо когато старецът, все така зачервен от гняв, грабна пушката си и замарширува към пътя, ретривърът закуцука след него.

— Какво му е на маркиза? — извика. — Нарочно му определих тази позиция, защото най-много му допада. Не остана ли доволен?

Сред множеството мъже познах онзи, с когото се срещнах пред гарата в Льо Ман, и който ме бе взел за Жан дьо Ге. Усмихваше се широко, сякаш се забавляваше от случващото се.

— Жан се правеше на шут — подхвърли. — Видях какво направи, когато викачите подплашиха птиците. Наведе се, за да разсмее жена ти, после накара Сезар да донесе птицата на маркиза и да се сбие със стария Жюстен. Мисля, че до края на живота си маркизът няма да проговори и на двама ви.

Пол пребледня като платно и се обърна към мен:

— Защо го направи? След като не можеш да се забавляваш, искаш да развалиш удоволствието и на другите, така ли?

Рене побърза да ме защити, с което още повече влоши положението:

— Не обвинявай несправедливо Жан! Ръката го заболя толкова силно, че едва не припадна. А кучето не слуша никого. Струва ми се, че е побесняло.

— Ако е бясно, трябва да го застреляме! — отсече Пол. — А Жан не биваше да идва, щом му е толкова зле!

Гостите дискретно се отдалечиха. Никой не обича семейните скандали. Човекът от Льо Ман ми намигна, сви рамене. Видях доктор Льобрен да бърза към нас.

— Какво се е случило? — извика. — Вярно ли е, че маркизът се е прострелял в крака?

Пол тихо изруга и хукна след разярения благородник, който решително крачеше към пътя.

— Хайде да се прибираме! — Обърнах се към Рене и детето, видях как лицата им помръкнаха и се запитах трябва ли да им развалям удоволствието.

— Не обръщай внимание на Пол — промълви Рене. — Ловът тепърва започва.

— Вие останете. Аз си тръгвам. Ще взема и кучето.

Хванах каишката, Сезар, който явно се чувстваше гузен, но и надушваше кръвта на ранените птици, паднали някъде в гората, изведнъж се втурна към дърветата, като едва не изтръгна ръката ми от ставата, след малко се озовахме сред шубраци, черни и гъсти като бърлога на вещица. Стори ми се, че Пол ми извика, но не можех да сторя нищо — съдбата ми зависеше от Сезар и неговата — от мен, заедно препускахме през гъсталака, докато, капнали от умора, се строполихме върху купчина шишарки. Животното ме загледа — от отворената му уста капеше слюнка, изглеждаше така, сякаш злорадо се усмихва; след като не му се скарах и не го ударих, то ми обърна гръб и започна да лиже раните си, получени при лютата битка.

Въздъхнах, запалих цигара, седнах на земята, облегнах се на едно дърво и се запитах на какво ли разстояние е замъкът. Лаят на кучетата и виковете на ловците бяха заглъхнали, чуваше се само монотонното и потискащо шумолене на дъжда. Превръзката ми се намокри, обгорената ми ръка запулсира от болка; с усилие се изправих и следван от кучето — адско изчадие, от този Цербер, отново забродих из гората; също като автора на „Ад“ чувствах, че моят спътник ще бъде с мен и през нощите, и през дните, и никога няма да се отърва от него.

Плачещото небе беше забулено от облаци, нямаше как да се ориентирам в каква посока се движим, Сезар изобщо не ми беше от помощ. Припкаше редом с мен, покорен като пудел, спираше, когато спирах, нагаждаше темпото си към моето. Ненадейно се вцепени, след секунда почти изпод краката ми излетя фазан и се насочи към шубраците. Последва го втори, трети — вероятно се бяхме натъкнали на скривалище на тези птици. В далечината се чуха викове, отекнаха изстрели, но шумът идваше отляво, а изплашените птици летяха в противоположната посока.

Забелязах, че тук дърветата не растат толкова нагъсто. Наближавахме една от широките пътеки, пресичащи гората. След секунди излязохме на нея — бяхме мокри и мръсни, по нас бяха полепнали гнили листа и вейки, приличахме на бракониер и псето му. На двайсетина метра от нас стояха Робер и Пол и смаяно ни зяпаха, по протежение на пътеката бяха застанали ловци, готови да стрелят по птиците, които бях подплашил преждевременно.