Дафни дю Морие
Изкупителна жертва (15)

Петнайсета глава

Чух как камбаната на църквата удари за обедната литургия, скоро след това градинарят Жозеф и Робер излязоха от замъка и тръгнаха към гаража, но не ме видяха, защото надвисналите клони на кедъра ме скриваха. Изчаках ги да се отдалечат, минах през вратичката в стената, бързо прекосих крепостния ров и тръгнах по пътеката под кестеновите дървета, която се губеше в гората. Нямаше значение къде отивам; знаех само, че трябва да се отдалеча достатъчно, за да не ме намерят, и да измисля какво да правя. Най-лесно беше да се престоря на болен, да кажа, че внезапно съм получил световъртеж или загадъчна болка в крайниците, но тогава щяха да повикат доктор Льобрен и той веднага щеше да разбере, че симулирам. Не можех да излъжа, че съм настинал — господарят на замъка нямаше право да остане на легло в деня на голямото събитие заради някакви си стомашни болки. Освен това кошмарът започваше още днес в два часа, когато трябваше да предам на Робер плана за утрешния ден.

Хрумна ми да използвам като повод влошеното състояние на Франсоаз, но Жан дьо Ге никога не би се отказал от лова, колкото и болна да беше жена му. Разбира се, можеше да взема колата и да изчезна, да сложа край на маскарада. Нищо не ми пречеше да го сторя по всяко време на деня и нощта. Може би моментът беше настъпил. Досега не ме бяха разкрили, защото не бях изправен пред сериозно предизвикателство. Владеех до съвършенство френския език, бързо навлязох в атмосферата на замъка, разбрах какви са отношенията между обитателите му, преодолях препятствията на непознатото ежедневие, дори успях да заблудя Жак, че разбирам от сметки и финанси. Навлязъл бях в този непознат свят както безразсъден човек навлиза в тресавище, с всяка стъпка затъва по-дълбоко и се приближава към сигурната смърт. Само че за разлика от безразсъдния пътешественик усетех ли опасност, имах възможност да се спася, да се върна в миналото и да приема самоличността си, захвърлена в Льо Ман.

Бродех по пътеките, които водеха до статуята на полянката и я обкръжаваха със светли лъчи. Не виждах друг изход от дилемата, от абсурдното положение, в което бях изпаднал, освен да призная поражението си.

Бавно преминах по една от пътеките, застанах до каменната богиня на лова и загледах замъка. Беше се заоблачило, за разлика от прежния ден небето не беше яркосиньо, есенна бледнина скриваше плахото слънце. Замъкът, заобиколен от крепостния ров, изглеждаше сивкав и заплашителен; високите прозорци на салона бяха отворени, но не изглеждаха гостоприемни, отвътре идваше само мрак. Черно-белите крави пасяха край гълъбарника, наблизо тлееше огън; от време на време сред синкаво-синия дим лумваше пламък, лекият полъх на вятъра носеше миризма на овъглени влажни дърва и мокри листа.

Все повече се презирах. Усещането за могъщество и самоувереността ме напусна, приликата ми с Жан дьо Ге беше само маска на клоун с боядисано и напудрено лице, която вече се пропукваше и ме показваше непроменен — същото нищожество, каквото бях през целия си живот. Неспособността ми и нежеланието да се науча да боравя с оръжия щеше да причини провала ми. Ако имах представа как да държа пушка, вероятно щях да блъфирам и успешно да премина поредното изпитание, само че аз различавах само приклада от цевта, останалото беше пълна загадка.

Представих си как би се смял Жан дьо Ге, ако научеше в какъв капан съм попаднал. Трудно е да преглътнеш унижението, особено когато е предшествано от самодоволство. Бях самоуверен вчера вечерта, докато шофирах към замъка и си представях как Бела храни папагалчетата в клетката на балкона. Бях самоуверен и тази сутрин, когато пъхнах в джоба си договора и напуснах фабриката. Сега обаче балонът на самочувствието ми се беше спукал.

Часовникът на Жан дьо Ге, който носех на лявата си ръка, внезапно падна на земята, сякаш ми се подиграваше, стъклото се счупи. Наведох се и го взех. Каишката се беше скъсала — не бях забелязал, че се е протъркала. Случилото се още повече ме раздразни; бавно тръгнах по пътеката, разсеяно се взирах в часовника. Изведнъж забелязах, че стрелките показват дванайсет и половина. Скоро започваше обядът, трябваше да седна на почетното място в трапезарията, да се срещна със семейството, да дам нареждания за утрешния лов. Приближих се до гълъбарника и установих, че дори някой да гледа от прозорците на замъка, няма да ме види. Сигурно сутринта Мари-Ноел си беше играла тук — жилетката и беше захвърлена на люлката. Застанах до тлеещия огън, с крак разбърках въглените, докато се издигна горчив задушлив дим и парна очите ми; ненадейно си спомних кладенеца пред къщата на управителя на фабриката. И тук поляната беше обрасла с буренаци и коприва, люлката изглеждаше стара и занемарена като полуразрушения кладенец. Въжето отново се беше скъсало и лежеше на земята, безполезно като скъсаната верига; взрях се в него и си представих мъртвец, овързан с верига, когото запращат в дълбокия кладенец. Стори ми се, че виждам мъжете, които са се скупчили около широкото отверстие и гледат надолу, после, обзети от страх и ужас, загребват шепа след шепа счупени стъкла от купчините зад цеховете, запращат назъбените отломки в зейналата паст на кладенеца, засипват трупа, докато накрая се вижда само парченце от нощното небе, отразено във водата.

Ново кълбо дим изригна от огъня, изведнъж със същата ненадейност, с която си бях представил трупа на мъртвеца, ми хрумна решение на дилемата. Изчаках вятърът да разнесе дима и хвърлих часовника в огъня. Видях го да пада върху купчина живи въгленчета. Коленичих и пъхнах ръка сред тях, докато напипах часовника. Изкрещях, строполих се на земята, държах дланта си, скубех трева, сграбчвах листа, с които да покрия обгорената плът, повръщах от болка.

Полежах няколко секунди, докато прималяването премина, после някак си станах и затичах към замъка. Мислех само как да спра болката, да избягам от светлината и от въздуха, да навляза сред мрака зад отворените прозорци. Смътно си спомням как, олюлявайки се, прекрачих прага и се свлякох на канапето, като в просъница видях изплашената физиономия на Рене и чух вика и, после жадуваният мрак ме обгърна, ала болката бе все така непоносима. Чух как Рене извика Пол, а той повика Гастон, над мен се наведоха озадачени, изплашени лица, някой се опита да хване ръката ми, която притисках до гърдите си под сакото. Не бях в състояние да сторя друго, освен да се поклащам напред-назад и да въртя глава, не можех да им кажа да се махнат и да ме оставят на мира, защото болката беше единственият ми съюзник.

Гастон предложи да повикат Бланш, Рене изтича да я търси. Чух Пол да казва, че ще телефонира на Льобрен, през замъгленото ми съзнание премина мисълта, че ако припадна, болката ще престане. Гастон коленичи до мен и попита:

— Порязахте ли се, господин графе?

— Не, изгорих се, глупако. — Изведнъж ми хрумна, че ако можех да ругая на английски, нямаше да ме боли толкова.

Рене и Пол се върнаха, отново се скупчиха около мен, разменяха си глуповати фрази: „Изгорил се е… ръката му е пострадала… къде… как е станало?“ След малко любопитните им лица се отдръпнаха, Бланш коленичи на мястото на Гастон. Посегна да хване ръката ми, но аз възкликнах:

— Не! Много ме боли!

Тя нареди на Пол и шофьора да ме държат здраво, двамата ме хванаха и ме притиснаха към възглавниците на канапето. Бланш хвана обгорената ми ръка и я намаза с някакъв мехлем. Превърза я и каза, че след няколко секунди ще почувствам облекчение. Затворих очи, заслушах се в гласовете, които задаваха същите безсмислени въпроси: „Къде се е изгорил? Как се е случило?“; бавно, много бавно, болката стана по-поносима и можеше да бъде обяснена от страдалеца, който вече не беше кълбо от изтерзаност, а човешко същество с още една ръка, тяло, крака… и можеше да отвори очи и да се втренчи в хората около него.

— Поолекна ли ти? — попита Пол.

Изчаках няколко секунди и неуверено промърморих: „Май да“, защото облекчението още беше прекалено ново за мен. Забелязах, че и Мари-Ноел е застанала до другите и ме наблюдава — очите и, разширени от страх, изглеждаха прекалено големи за пребледнялото й личице.

— Какво направи? Как се случи? — попита Рене, загърбила Гастон — шофьорът разтревожено се взираше в мен и държеше чаша бренди, което не исках да изпия.

— Часовникът ми падна в огъня — промърморих. — В огъня зад гълъбарника. Наведох се да го взема и се изгорих. Не знам как можах да постъпя толкова глупаво.

— Сигурно си действал машинално — предположи Рене.

— Точно така. Изобщо не ми хрумна, че може да пострадам.

— Да му се не види, сигурно си си загубил ума! — обади се Пол. — Можеше да го измъкнеш с пръчка или с някой клон.

— Ами… не се сетих.

— Сигурно си бил много близо, щом часовникът е паднал в огъня — отбеляза Рене.

— Да. Димът ме заслепи, действах импулсивно… и виж какво стана.

— Телефонирах на Льобрен — каза Пол. — Обеща да дойде веднага. Първите му думи бяха дали Франсоаз е разбрала за инцидента. Отговорих, че не е. Той предупреди в никакъв случай да не й казваме, защото тревогата може да се окаже фатална за нея.

— Ще се оправя — промълвих. — Вече не ме боли толкова. Бланш направи чудо. — Огледах се за нея, но тя беше изчезнала. Облекчила бе страданията ми и си беше отишла.

— Едно е ясно — каза Пол. — Утре няма да можеш да стреляш.

— Това е първото, което си помислих — промърморих.

Всички съчувствено ме изгледаха.

Гастон разочаровано зацъка с език:

— Толкова обичате да ловувате, господин графе…

Свих рамене:

— Така е било писано. Важното е, че спасих часовника, обаче толкова ме болеше, че забравих да го взема. Ще го намерите сред пепелта.

— Такава саможертва заради един часовник! — Рене вдигна вежди. — Как можа да постъпиш толкова глупаво?

— Да рече човек, че е бил златният часовник, ама не е — обади се Гастон. — Онзи още е на поправка при часовникаря в Льо Ман. Господин графът носеше часовника, който господин Дювал му подари за двайсет и първия му рожден ден.

— Именно затова исках да го запазя — казах. — Има сантиментална стойност.

Настъпи напрегнато мълчание. Гастон остави на масичката чашата с бренди, след малко Пол ми предложи цигара.

— Хубаво, че е бил малкият дявол — заяви. — Най-много е пострадало опакото на дланта ти — дори не си изгорил ръкава на сакото си.

През цялото време Мари-Ноел не обели и дума. Домъчня ми, че съм я изплашил. Обърнах се към нея и се усмихнах:

— Не бой се! Вече ми мина. Ей сега ще стана.

— Ето ти го — промълви тя, пристъпи до мен и ми подаде часовника, който досега криеше зад гърба си. Не бях разбрал кога е изтичала да го вземе.

— Къде го намери? — попита Рене.

— В пепелта.

Протегнах лявата си ръка, взех часовника, опушен от дима, и го пъхнах в джоба си.

— Точка по въпроса! — заявих. — Достатъчно неприятности ви създадох. Сигурно наближава един, а още не сте обядвали. — Позамислих се и добавих: — Франсоаз сигурно се пита защо не съм отишъл да я видя. Кажете й, че съм излязъл с Робер и още не съм се върнал. И най-важното — накарайте онази клюкарка Шарлот да си държи езика зад зъбите и да не разкаже на мама какво е станало. Сега ме оставете. Идете да обядвате, аз не съм гладен. Ще изчакам тук Льобрен.

Изведнъж почувствах умора. Болката беше притъпена, но ми призляваше, като си представех обгорената плът. Отново затворих очи, досадниците най-после излязоха. Вероятно се бях унесъл, като в просъница чух как на входната врата се позвъни, след малко над мен се надвеси доктор Льобрен, Бланш стоеше до него, както обикновено лицето й беше каменно.

— Какво сте си причинили? — мърмореше брадатият старец със смешното пенсне, кацнало на големия му нос. — Казаха ми, че сте си играли с огъня.

Въпреки че ми беше омръзнало да ме разпитват, повторих историята и за доказателство извадих от джоба си часовника, почернял от дима.

— Е, на всички ни се е случвало да направим по някоя глупост. Да видим раната. Госпожице Бланш, ако обичате, свалете превръзката.

Тя отново хвана ръката ми, двамата с Льобрен я огледаха. Лекарят намаза опакото на дланта ми с някакъв мехлем, отново я бинтова — за щастие, не ми причиниха допълнителни страдания. Болката не си отиваше, но беше поносима.

— Сега ще ви стане по-добре — заяви старият лекар. — Изгарянето не е много тежко. Уверявам ви, че след няколко дни няма да си спомняте за инцидента. Госпожице Бланш, превръзката трябва да се сменя вечер и сутрин. Смятам, че няма да възникнат усложнения, но ме е яд, господин графе, че утре няма да участвате в лова.

— Не се безпокойте — отвърнах. — Можете и без мен.

— Боя се, че грешите. — Той се усмихна. — Вие сте като пружината на този часовник. Ако тя се скъса, целият механизъм престава да работи.

Бланш погледна часовника, после се обърна към мен. Погледите ни се срещнаха, очите и сякаш задаваха безмълвен въпрос; сковах се от страх, за миг ми се стори, че е разбрала истината, затова ме бе превързала — облекчила беше болката на един непознат. Гузно сведох поглед, тя се обърна към Льобрен, покани го да хапне нещо. Лекарят й благодари и каза, че след малко ще отиде в трапезарията.

Бланш излезе, той заговори за Франсоаз, всъщност повтори същото, което ми каза по телефона. Помъчих се да се съсредоточа, но докато той бърбореше и подчертаваше думите си, като замахваше с пенснето, отново се замислих за Бланш и странния й поглед — питах се кога и как е разбрала, че не съм брат й. А може би само си въобразявах?

Гастон се появи с поднос, отрупан с храна, но аз му направих знак, че не искам да обядвам.

— До довечера ще си възвърнете апетита — обяви Льобрен, извади от чантата си някакви таблетки, нареди ми да взимам по една на два часа, ако болката се усили, и отиде да обядва с другите членове на семейството.

Гастон се засуети около мен, зави ме с одеяло, пъхна под главата ми още една възглавничка; неволно си помислих как предаността и обичта му ще преминат в удивление и в презрение, ако разбере, че съм бледо подражание на господаря му, и че нарочно съм се изгорил, за да не бъда изобличен. Нито той, нито който и да било в замъка щеше да разбере поведението ми. Нормалните хора не се държаха така. Щяха да се питат какъв е смисълът да мамиш някого, след като си създаваш толкова неприятности. Да, какъв всъщност беше смисълът? Какво щях да спечеля? Облегнах се на канапето, погледнах бинтованата си ръка, внезапно избухнах в смях.

— Май ви е по-добре, а? — Гастон съчувствено ме изгледа — смехът ми бе донесъл облекчение и на двама ни.

— По-добре от какво?

— Ами… може би изгореното място вече не ви боли толкова, господин графе.

— Боли ме, но по друг начин — отвърнах. — Все едно някой друг си е изгорил ръката.

— А, случва се. Иначе щяхте да усещате болката на друго място. Помните ли брат ми, дето му ампутираха крака през войната? Все разправяше, че го боли рамото. Баба ми беше от Бретан… знаете какви са тамошните келтски обичаи. Навремето имало поверие, че можеш да прехвърлиш болестта върху някое животно. Ако някой хванел едра шарка, окачвали жива кокошка в стаята му. Болестта веднага напускала човека и се вселявала в птицата, след двайсет и четири часа тя не само била мъртва, но и започвала да се разлага, а болният оздравявал. Та си мисля дали не искате да окачим и до вас някоя кокошка.

— Не знам. Страхувам се да не окаже обратно въздействие. Представи си птицата да е болна и да ми прехвърли заразата. Може да не е едра шарка, а друга, по-опасна болест… — Докато говорех, се питах кой се е изплъзнал — Жан дьо Ге или аз.

След обеда всички се върнаха в салона да попитат как се чувствам — време беше да осъществя втория етап от плана. Обърнах се към Пол:

— На теб остава задължението заедно с Робер да организирате утрешното събитие. След като не мога да участвам, предпочитам друг да се занимава с подробностите.

— Глупости! — възкликна той. — След час-два ще се почувстваш много по-добре. Винаги си поемал цялата организация. Каквото и да предприемем с Робер, само ще ни критикуваш и ще заявиш, че сме провалили всичко.

— Бъди спокоен, няма. Щом не мога да стрелям, не искам и да чувам за лова.

Станах, заявих, че искам да остана на спокойствие в библиотеката; по израженията им разбрах, че са ми повярвали — сигурно мислеха, че съм много разочарован и че болката още е много силна. Рене дръпна настрани лекаря и отново го заразпитва, той поклати глава:

— Уверявам ви, мадам, че господин графът скоро ще се оправи. В момента е в шок, подобни изгаряния са много болезнени…

„Имаш право — помислих си. — Особено когато човек е действал глупаво и прибързано.“ Поддал се бях на паниката и не разсъждавах трезво; едва сега си давах сметка, че можех да откажа да участвам. Щяха да го приемат, както бяха готови да приемат всяка моя постъпка, защото и през ум не им минаваше, че не съм онзи, за когото ме мислят.

След като се затворих в библиотеката, следобедна леност налегна замъка; осъзнах, че самоналоженото наказание е нож с две остриета. Отървах се от подготовката на лова, но бях обречен на бездействие; когато родствениците решеха, че съм си починал, отново щяха да ме обсипят с нежелани въпроси. За да убия времето, придърпах стол до бюрото, с една ръка изтеглих чекмеджето, извадих албума със снимките. Този път не се страхувах, че някой ще влезе, разполагах с много време. Отново разгледах фотографиите на децата, после се прехвърлих на снимките от по-ново време. Не бързах, затова забелязах подробности, които предишния път ми се бяха изплъзнали. Първата снимка на Морис Дювал беше от 1925 година; беше заснет с работници от фабриката — младеж, застанал на задния ред. Следващите фотографии бяха като хронология на издигането му в служебната йерархия, всяка година той се явяваше на по-видно място на груповите снимки, докато към края на албума вече беше фотографиран, седнал до самия граф Дьо Ге — изглеждаше спокоен и самоуверен, както подобаваше на дясната ръка на господаря на замъка. Стори ми се много симпатичен. Лицето му вдъхваше доверие, сигурен бях, че се е радва на всеобща обич и уважение.

Затворих албума, пъхнах го обратно в чекмеджето. Може би имаше и други, но с една ръка не можех да ровя в чекмеджето. Спомних си, че копието от договора още е в джоба ми, запитах се как Морис Дювал би оценил действията ми… Вероятно съм се унесъл, защото като отворих очи, беше шест часът, а наблизо стоеше старият свещеник. Включил беше настолната лампа на бюрото, загрижено ме наблюдаваше, побелялата му глава се поклащаше.

— Тю да му се не види, събудих ви! — промълви. — Исках само да се уверя, че ръката не ви боли толкова силно.

Отвърнах, че ме е събудил тъкмо навреме, освен това сънят ме е ободрил.

— И госпожа Жан подремна, също и госпожа графинята — осведоми ме той. — Не берете грижа, наех се да осведомя жена ви за случилото се, представих нещата в съвсем друга светлина. Надявам се, че не възразявате.

— Напротив. Благодарен съм ви.

— Радвам се. И двете не се притесняват за вас, само съжаляват, задето утре няма да участвате в лова.

— Няма значение. Вече се примирих.

— Много сте смел, господин графе. Знам какво означава за вас това събитие.

— Грешите, отче, не съм смел — поправих го. — Всъщност е тъкмо обратното. Честно казано, дори съм страхливец и в прекия, и в преносния смисъл.

Той се усмихна, без да престава да кима.

— Е, не се съдете толкова строго. Понякога кокетничим, като се самокритикуваме. Казваме си: „Стигнах дъното, по-ниско не мога да падна“ и дори изпитваме удоволствие от затъването в мрака. За съжаление човек никога не стига дъното. Злото в нас е безкрайно… както и доброто. Всичко е въпрос на избор. Правим усилие да се изкачим или да паднем. Важното е да разберем накъде сме се запътили.

— Много по-лесно е да паднеш — казах. — Доказва го законът за земното притегляне.

— Може би. Не съм сигурен. Божията милост невинаги се съобразява с гравитацията, въпреки че и двете явления са равнозначни на чудо… А сега да отправим благодарност, задето не сте пострадали по-сериозно.

Той коленичи, което доста го затрудни, защото беше едър и пълен. Скръсти ръце, сведе очи и започна да се моли, без да престава да кима; благодари на Бога, че ме е спасил от нараняване и ме е пощадил от мъки, накрая добави, че тъй като съм лишен от удоволствието да участвам в лова, за утеха Всевишният ще ме осени със своята благодат, за да гледам на инцидента не като на проклятие, а като на благословия.

С мъка се изправи на крака; наблюдавах го и си мислех за аналогията му с дъното, питах се колко по-ниско трябва да падна и дали срамът, който изпитвах, бе удоволствие от затъването в мрака. Станах да изпратя свещеника, наблюдавах го, докато слезе по стъпалата на терасата и се отдалечи по алеята. Валеше проливен дъжд, старецът беше разпънал грамаден чадър и приличаше на гном под грамадна черна гъба.

Реших, че прекалено дълго съм играл ролята на страхливец — ако не друго, поне можех да покажа на членовете на семейството, че вече не изпитвам болка. Франсоаз седеше на леглото и четеше на Мари-Ноел „Малкото цвете“. Свещеникът добре си беше свършил работата. Тя ми изрази съчувствие за инцидента, но явно не беше разтревожена. Сигурно мислеше, че съм си изгорил само пръстите, непрекъснато повтаряше колко ли съжалявам, задето няма да участвам в лова, и колко се радвала, че не се отказвам от удоволствието само заради разклатеното й здраве.

Мари-Ноел беше нетипично мълчалива и умислена; когато майка й заговори, тя си взе книгата, седна в ъгъла и запрелиства страниците. Предположих, че още е разстроена от случилото се с мен. Слязох за вечеря в трапезарията, тъй като Шарлот съобщи, че графинята си е легнала рано и не желае да я безпокоят; зарадвах се, защото нямаше да ми е лесно да отговарям на въпросите й.

Пол и Рене оживено обсъждаха програмата за утрешното събитие — в колко часа ще пристигнат гостите, кои са поканените, дали обядът да не се състои в къщата на някоя ферма, ако вали дъжд — сякаш чрез неблагоразумната си постъпка им бях дал възможност да проявят способностите си, да осмислят живота си. На него явно му допадаше да бъде организатор, а след като Франсоаз беше принудена да пази леглото, Рене ненадейно получи ролята на домакиня. Предложи, независимо от атмосферните условия, банкетът да се състои на терасата, все питаше съпруга си дали не е забравил едно или друго, напомняше му какво е било пропуснато предишната година, търсеше одобрението ми; ентусиазмът им беше трогателен, приличаха на дубльори, на които внезапно са съобщили, че ще заместват актьорите титуляри.

Бланш отново не ми говореше. Изглежда, не проявяваше интерес към плановете за голямото събитие, само напомни, че независимо дали гостите ще се събират на терасата в десет и половина, литургията ще бъде както обикновено в девет часа. Питах се дали е забравила наставленията на доктор Льобрен да сменя сутрин и вечер превръзката ми; вероятно същата мисъл хрумна и на Рене, защото подхвърли:

— Ако си уморена и искаш да си легнеш по-рано, аз ще превържа ръката на Жан. Само ми кажи къде са бинтовете и марлите.

— Ще го превържа сега — лаконично каза Бланш; след минута се върна с превързочните материали и мехлема и хвана ръката ми, без да ми каже нито дума.

След като свърши, пожела лека нощ само на двамата съпрузи, а Рене се настани на канапето и я попита:

— Мари-Ноел няма ли да дойде да играем на домино?

— Не и тази вечер — рязко отвърна старата мома. — Ще й почета, преди да си легне.

— Хм, колко странно — промърмори Рене. — Малката никога не пропуска да поиграе на домино.

— Много се притесни за баща си. — Пол взе единия вестник, подхвърли ми другия. — Наблюдавах я през целия ден. Дръж я под око, Жан, иначе току-виж пак започне да получава видения. Между другото не мисля, че житието на света Тереза е най-подходящият подарък за дете.

Времето се точеше бавно, преструвах се, че чета вестника, но забелязвах как Рене час по час ме поглежда и съчувствено се усмихва, сякаш питаше: „Как си? Болката попремина ли?“, вероятно за да ми покаже, че заради нараняването ми прощава, задето вчера я зарязах във Вилар. Седях като на тръни, страхувах се да не би Мари-Ноел да е решила отново да се прави на мъченица, да си е надянала железен нашийник или да е легнала върху гвоздеи; едва изчаках да стане девет и половина, пожелах лека нощ на съпрузите, качих се на горния етаж и влязох в тъмната стая на момиченцето. Напипах ключа на стената и пуснах осветлението. Мари-Ноел бе коленичила на молитвения стол, до гърдите си притискаше броеница.

— Извинявай — смотолевих. — Ще дойда след малко.

Тя извърна към мен невиждащите си очи, направи ми знак да млъкна; чаках я да свърши молитвите си, чувствах се ужасно неловко, не знаех дали да изключа лампата, или да я оставя да свети. След малко Мари-Ноел се прекръсти, остави броеницата пред Мадоната, стана и се покатери на леглото:

— Припомних си мъките Христови. Така се подготвих за утрешната литургия. Леля Бланш казва, че трябва да си припомняш Неговите страдания, когато мислиш за друго.

— А ти за какво мислеше? — попитах.

— Сутринта умът ми беше в лова, представях си колко забавно ще бъде, което само по себе си е грях. После мислих за теб.

Погледът й издаваше по-скоро учудване, отколкото безпокойство. Камък ми падна от сърцето — не исках да я плаша.

— Не се безпокой за мен — казах й, с една ръка несръчно подръпнах завивката й. — Вече не ме боли толкова, а доктор Льобрен обясни, че след няколко дни раната напълно ще заздравее. Стана случайно, не бях забелязал, че каишката се е протъркала и всеки момент ще се скъса…

— Часовникът не падна в огъня — прекъсна ме тя.

— Моля?

Малката се втренчи в мен, почервеня като рак, сведе очи и смутено замачка одеялото.

— Бях в гълъбарника — прошепна — и гледах през дупката, откъдето влизат и излизат гълъбите. Видях те да идваш по пътеката, часовникът беше в ръката ти. Исках да те повикам, но ти изглеждаше толкова сериозен, че се отказах. Постоя няколко минути, изведнъж хвърли часовника право в огъня. Не е вярно, че ти е влязъл дим в очите, направи го нарочно. Защо?