Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (58)

БРАН

— Това е просто още един запустял замък — каза Мийра Тръстиката, загледана в порутените и обрасли с трънаци стени.

„Не — помисли Бран, — това е Нощната крепост и тук е краят на света.“ В планините не можеше да мисли за нищо друго, освен час по-скоро да стигнат до Вала и да намери триоката врана, но сега, след като стигнаха, го изпълниха страхове. Сънят, който го споходи… сънят, който споходи Лято… „Не, не бива да мисля за онзи сън.“ Не беше го казал дори на Тръстиките, въпреки че Мийра най-малко усещаше, че нещо не е наред. Ако не говореше за него, може би щеше да забрави, че го е сънувал, и тогава то сигурно нямаше да се случи на Роб, а Сив вятър все още щеше да…

— Ходор. — Ходор премести тежестта на другия си крак и Бран се люшна. Беше се уморил. Бяха вървели с часове. „Поне не го е страх.“ Бран се плашеше от това място и то беше страх да го признае на Тръстиките. „Аз съм принц на Севера, Старк от Зимен хребет, вече голям мъж, трябва да съм храбър като Роб.“ Джойен вдигна към него тъмнозелените си очи.

— Тук нищо не може да ни навреди, ваша милост.

Бран не беше толкова сигурен. Нощната крепост редовно се споменаваше в някои от най-страшните приказки на баба Нан. Тук беше царувал Краля на нощта преди името му да бъде заличено от паметта на хората. Тук Готвача Плъх бе поднесъл на андалския крал баница „принц с бекон“, тук стояха на своя страж седемдесет и деветимата бранници, тук храбрата млада Дани Флинт бе насилена и убита. Това беше замъкът, в който крал Шерит бе изрекъл проклятието си над древните андали, където чирачетата се бяха озовали пред нещото, което идва в нощта, където слепият Симион Звездоокия бе видял боя на адските псета. Лудия Акси беше крачил някога по тези дворове, изкачвал се бе по тези кули, колейки братята си в тъмното.

Всичко това се беше случило преди стотици и хиляди години, разбира се, а някои неща сигурно изобщо не се бяха случвали. Майстер Лувин все казваше, че историите на баба Нан не бива да се приемат на вяра. Но веднъж чичо му беше дошъл да види баща му и Бран го попита за Нощната крепост. Бенджен Старк не каза, че приказките са верни, но не каза и че не са; само сви рамене и рече:

— Нощната крепост сме я оставили преди двеста години. Сякаш това беше отговор.

Бран се постара да потисне страха си и се огледа. Утрото бе студено, но светло, слънцето грееше от тъмносиньото небе, но не харесваха шумовете. Вятърът подухваше с боязлив трепет около полусрутените кули, сградите простенваха, чуваше се и дращенето на плъхове под пода на голямата зала. „Дечицата на Готвача Плъх бягат от баща си.“ Дворовете се бяха превърнали в малки горички, в които сгърчените дървета се търкаха с голите си клони и мъртвите листа ситнеха като хлебарки по преспите стар сняг. На мястото на някогашните конюшни растяха дървета, а едно криво бяло язово дърво беше пробило през зейналата дупка в купола на старата кухня. Дори Лято не беше спокоен тук. Бран се пъхна в кожата му само за малко, за да улови миризмата на мястото. Тя също не му хареса. И освен това тук нямаше никакъв проход.

Бран им беше казал, че няма да има. Казва им го и им го повтори, но не, Джойен Тръстиката настоя сам да види. Твърдеше, че сънувал зелен сън, а зелените му сънища не лъжеха. „Не лъжат, но и порти не отварят“ — помисли Бран.

Портата на Нощната крепост беше запечатана в деня, в който черните братя бяха натоварили мулетата и конете си и бяха тръгнали към Дълбоко езеро; желязната й решетка била спусната, веригите, които я бяха вдигали, бяха свалени и отнесени, тунелът бе запушен с камъни и чакъл и всичко това бе замръзнало и станало непроницаемо като самия Вал.

— Трябваше да отидем при Джон — каза Бран. Често си мислеше за незаконния си брат, след нощта, когато Лято го бе видял как язди през бурята. — Трябваше да намерим кралския път и да отидем в Черен замък.

— Не смеем, принце — каза Джойен. — Обясних ви защо.

— Но диваци наистина има. Те убиха някакъв човек, искаха да убият и Джон. Джойен, те бяха стотици!

— Сам го казахте. А ние сме четирима. Помогнахте на брат си, ако онова наистина е бил той, но това за малко щеше да коства живота на Лято.

— Знам — каза окаяно Бран.

Вълчището беше убило трима от тях, може би повече, но се оказаха твърде много. Когато оформиха плътен кръг около високия мъж без уши, той се бе опитал да се измъкне през дъжда, но една от стрелите им полетя след него и внезапната болка бе изхвърлила Бран от вълчата кожа и го бе върнала в неговата си. След като бурята утихна, се бяха сгушили един до друг в тъмното, без огън, говореха си шепнешком, доколкото изобщо си говореха, вслушваха се в тежкото дишане на Ходор и се чудеха дали диваците могат да се опитат да преминат езерото на заранта. Бран на няколко пъти се опита Да се пресегне към Лято, но го връщаше болката, която намираше в него, както едно нажежено котле те кара да си дръпнеш ръката, когато тъкмо си решил да го хванеш. Само Ходор спа нея нощ, мърмореше си „Ходор, ходор“, въртеше се и се мяташе. Бран изпитваше ужас, че Лято сигурно умира сега някъде отвън, в тъмното. „Моля ви, стари богове — мълвеше той беззвучно, — вие взехте Зимен хребет и баща ми, и краката ми взехте, моля ви, не ми взимайте и Лято. И пазете също така Джон Сняг, и накарайте диваците да си идат.“ На скалистия остров сред езерото не растяха язови дървета, но старите богове сигурно го бяха чули по някакъв начин. Диваците не бързаха да си тръгват, разсъблякоха телата на мъртвите си и на стареца, дето го бяха убили, дори взеха да ловят риба от езерото, а имаше и един ужасен момент, когато трима от тях случайно се натъкнаха на пътечката и тръгнаха по нея… но тя обърна изведнъж, а те — не, и двама от тях за малко щяха да се удавят. Високият плешив мъж им кресна нещо, думите му отекнаха над водата на някакъв език, който дори Джойен не знаеше, и малко по-късно те си прибраха щитовете и копията и поеха на североизток. Бран също искаше да излезе и да потърси Лято, но Тръстиките казаха да не го прави.

— Ще изчакаме още една нощ — отсече Джойен. — Да останат поне няколко левги между нас и диваците. Не искаш пак да ги срещнем, нали?

Късно същия следобед Лято се върна оттам, където се беше крил, влачейки единия си крак. Яде от труповете в хана, пъдеше враните, а после заплува към острова. Мийра извади счупената стрела от крака му и натърка раната със сок от някакви растения, които намери в основата на кулата. Вълчището все още накуцваше, но с всеки ден — като че ли по-малко, според Бран. Боговете го бяха чули.

— Може би трябва да пробваме друг замък — каза Мийра на брат си. — Сигурно ще можем да минем някъде другаде. — Мога да изляза да огледам, ако искаш. Сама ще се справя по-добре.

Бран поклати глава.

— Ако тръгнеш на изток, там е Дълбоко езеро, а след това Краличина порта. На запад е Леден знак. Но и те ще са същите, само че по-малки. Всички порти са запушени, освен при Черен замък, Източен страж и Сенчестата кула.

Тук Ходор каза „Ходор“, а Тръстиките се спогледаха.

— Най-малкото би трябвало да се изкатеря на Вала — реши Мийра. — Сигурно оттам ще мога да видя нещо.

— Какво се надяваш да видиш? — попита Джойен.

— Нещо — отвърна Мийра и този път беше непреклонна.

„Аз трябваше да съм.“ Бран вдигна глава да погледне Вала и си представи как се катери педя по педя, заравяйки пръсти в цепнатините на леда. Това го накара да се усмихне напук на всичко, напук на сънищата и на диваците, и на Джойен, на всичко. Като малък се беше катерил по стените на Зимен хребет и по всички кули, но никоя от тях не беше толкова висока, а и бяха от камък. Валът можеше да прилича сега на каменен, сив и надупчен, но облаците щяха да се отдръпнат и слънцето да го удари с лъчите си по-различно, и той изведнъж щеше да се преобрази, да се извиси пред тях — бял, син и блестящ. Това бе краят на света, баба Нан го беше казвала стотици пъти. От другата страна бяха чудовищата, великаните и таласъмите, но те не можеха да преминат отсам, докато Валът стоеше здрав и непоклатим. „Искам да застана отгоре с Мийра — помисли Бран. — Искам да застана горе и да видя.“ Но беше сакат, така че можеше само да остане долу, докато Мийра се изкачва нагоре сама.

Всъщност тя не се катереше, както той правеше някога. Тя просто си вървеше по едни стъпала, които Нощният страж беше изсякъл преди стотици и хиляди години. Бран си спомни как майстер Лувин казваше, че Нощната крепост е единственият замък, където стъпалата са изсечени в самия Вал. Или май беше чичо Бенджен. По-новите замъци си имаха дървени стъпала или каменни, или дълги рампи от пръст и чакъл. „Ледът е твърде измамен.“ Това го беше казал чичо му. Беше казал, че външната повърхност на Вала понякога плачела с ледени сълзи, макар че сърцевината му отвътре си оставала замръзнала и корава като скала. Стъпалата сигурно се бяха разтопявали и замръзвали хиляди пъти, откакто черните братя бяха изоставили замъка, и след всяко топене се бяха свивали по малко и бяха ставали все по-гладки и по-измамни.

И по-малки. „Все едно че Валът ги поглъща навътре в себе си.“ Мийра Тръстиката стъпваше много сигурно, но въпреки това вървеше бавно, от стъпалце на стъпалце. На две места, където стъпалата сигурно съвсем се бяха заличили, тръгна на четири крака. „Още по-лошо ще бъде, когато започне да слиза“ — помисли Бран, без да откъсва очи от нея. Все пак съжали, че не е с нея там, горе. Когато стигна върха, лазейки по ледените бучки, единственото, което беше останало от най-високите стъпала, Мийра изчезна от погледа му.

— Кога ще слезе? — попита Бран.

— Когато реши — отвърна Джойен. — Ще иска да погледа дълго… по Вала, както и отвъд. Ние трябва да направим същото тук.

— Ходор? — каза подозрително Ходор.

— Може да намерим нещо — настоя Джойен.

„Или нещото да намери нас.“ Бран не можа да го изрече обаче; не искаше Джойен да го сметне за страхливец.

Така че тръгнаха да оглеждат, Джойен Тръстиката начело, Бран в коша на гърба на Ходор, а Лято запристъпва до тях. Веднъж вълчището се втурна през една черна врата и скоро се върна със сив плъх между зъбите. „Готвача Плъх“ — помисли Бран, но цветът не беше същият, а и плъхът не беше по-голям от котка. Готвача Плъх беше бял и голям почти колкото свиня…

Много тъмни врати имаше в Нощната крепост и много плъхове. Бран ги чуваше да шумолят в нишите и мазетата и в лабиринта от черни като катран тунели. Джойен поиска да слязат и да надникнат долу, но Ходор твърдо каза: „Ходор!“, а Бран каза: „Не.“ В тъмното под Нощната крепост имаше по-лоши неща от плъховете.

— Това място изглежда старо — каза Джойен, докато вървяха по една галерия, където слънчевата светлина хвърляше прашни стрели през празните прозорци.

— Два пъти по-старо е от Черен замък — каза Бран. — Тук е бил първият замък на Вала, най-големият. — Но също така беше и първият изоставен замък, още по времето на Стария крал. Дори тогава, разправяха, бил три четвърти пуст и издържането му било много скъпо. Добрата кралица Алисан предложила Нощния страж да го замени с някой по-малък, по-нов замък, само на седем мили на изток, където Валът завиваше покрай брега на красивото зелено езеро. Дълбоко езеро бил заплатен с накитите на самата кралица и построен от хората, които Стария крал изпратил, а черните братя оставили Нощната крепост на плъховете.

Но това се беше случило много отдавна. Сега Дълбоко езеро беше също толкова пуст, колкото и замъка, който бе заменил, а Нощната крепост…

— Тук има призраци — каза Бран. Ходор сигурно беше слушал всички истории, но Джойен — не. — Стари призраци, още отпреди Стария крал, даже отпреди Егон Дракона: седемдесет и девет дезертьори, които тръгнали на юг, за да станат разбойници. Единият от тях бил най-младият син на лорд Ризуел, затова потърсили подслон в неговия замък, но лорд Ризуел ги оковал и ги върнал в Нощната крепост. Лорд-командирът заповядал да изкопаят дупки горе на Вала, натикали дезертьорите в тях и ги зазидали живи в леда. Имат копия и рогове и всички стоят с лице на север: Седемдесет и деветимата бранници, така ги наричат. Оставили постовете си приживе, затова стражът им продължава вечно в смъртта. Години по-късно, когато лорд Ризуел остарял и легнал да мре, заповядал да го отнесат в Нощната крепост, за да може да облече черното и да застане до сина си. Върнал го на Вала заради честта на рода им, но все пак го обичал, затова дошъл да сподели поста му.

Половината ден прекараха в обикаляне и надничане из замъка. Някои от кулите се бяха порутили съвсем, други изглеждаха опасни, но те се покачиха на камбанарията (камбаните ги нямаше) и до птичарника (птиците бяха отлетели). Под пивоварната намериха едно мазе с грамадни дъбови бурета, които изкънтяха кухо, щом Ходор почука по тях. Намериха библиотека (рафтовете се бяха сринали, книгите ги нямаше, а плъховете бяха навсякъде). Намериха влажна и потънала в сумрак тъмница, в чиито килии можеха да се поберат по петстотин затворници, но когато Бран стисна една от ръждясалите решетки, тя се счупи в ръката му. Само една рушаща се стена беше останала от голямата зала, банята като че ли потъваше в земята, а дворът за тренировки пред оръжейната, където братята някога се бяха упражнявали с копия, щитове и мечове, беше обрасъл с трънак. Оръжейната и ковачницата обаче си стояха, макар че на мястото на оръжията, меховете и наковалните имаше само паяжини и прахоляк. Лято понякога чуваше звуци, за които Бран, изглежда, бе глух, оголваше зъби без никаква видима причина, а козината по врата му настръхваше… но Готвача Плъх така и не се появи, нито седемдесет и деветимата бранници, нито Лудия Акси. Бран малко се успокои. „Може пък наистина да е само един пуст замък.“ Докато се върне Мийра, слънцето беше надвиснало едва на един меч ширина над хълмовете на запад.

— Какво видя? — попита я Джойен.

— Видях Гората на духовете — каза тя замислено. — Хълмове, които се издигат, докъдето ти стигат очите, покрити с дървета, до които брадва не е стигала. Видях как слънчевата светлина проблясва над едно езеро, и облаци, които се носят от запад. Видях преспи стар сняг и ледени висулки, дълги като пики. Видях дори един орел да кръжи. Мисля, че и той ме видя. Махнах му.

— Видя ли път надолу? — попита Джойен. Тя поклати глава.

— Не. Съвсем стръмно е, а ледът е съвсем гладък… Мога да се спусна, ако имам здраво въже и брадва, и да къртя дупки за хващане, но…

— Не можеш да спуснеш и нас — довърши Джойен.

— Да — съгласи се сестра му. — Сигурен ли си, че това е мястото, което си видял в съня си? Може да не е точно този замък.

— Не. Точно този е. Тук има порта.

„Да“ — помисли Бран. — „Но е запушена с камъни и лед.“ Скоро сенките се удължиха и вятърът задуха по-силно, помитайки сухи мъртви листа, които зашумяха по дворовете. Сбиращият се сумрак напомни на Бран за друга от приказките на баба Нан, приказката за Краля на нощта. Той бил тринадесетият мъж, оглавил Нощния страж, разправяше тя — воин, който не познавал страх.

— И това било грешката му — добавяше баба Нан, — защото всички хора трябва да познават страха.

Една жена донесла падението му. Жена, която той зърнал горе на Вала, с кожа, бяла като луната, и очи като сини звезди. Но нали той от нищо не се боял, подгонил я, хванал я и я любил, макар че кожата й била студена като лед, а когато й дал семето си, с него дал и душата си.

Върнал я в Нощната крепост и я провъзгласил за кралица, а себе си за крал, и със странни магии обвързал Заклетите си братя към своята воля. Тринадесет години царствали те, Краля на нощта и неговата кралица труп, докато накрая Старк от Зимен хребет и Джорамун от диваците не се обединили, за да освободят Стража от това обвързване. След падането му, когато се разбрало, че принасял жертви на Другите, всички писания за Краля на нощта били заличени, а името му — забранено.

— Според някои бил от дома Болтън — винаги завършваше разказа си баба Нан. — Други твърдят, че бил магнар от Скагос, според трети бил Ъмбър, Флинт или Нори. Някои ще те убеждават, че бил от дома Дървения крак, от ония, дето владеели Мечия остров преди да дойдат железните хора. Но не бил от тях той. Бил е Старк, братът на онзи, който го свалил. — След което винаги щипваше Бран по носа, той никога нямаше да го забрави. — Старк бил, от Зимен хребет, и кой знае? Може да се е казвал Брандън. Може да е спал точно в това легло, в същата тази стая.

„Не е — помисли Бран. — Но е крачил из този замък, където ние ще спим тази нощ.“ Мисълта за това никак не му харесваше. Посред бял ден Краля на нощта бил най-обикновен човек, все казваше баба Нан, но властвал нощем. „А вече се стъмва.“ Тръстиките решиха да спят в кухните — каменен осмоъгълник с рухнал купол. Той може би наистина щеше да им предложи по-добър подслон от повечето останали постройки, въпреки кривото язово дърво, което беше пробило през плочите на пода до огромния кладенец в средата и се бе изпънало нагоре през дупката в покрива, с белите си като кости клони, които се мъчеха да достигнат слънцето. Странно беше това дърво, по-тънко от всяко друго язово дърво, което Бран беше виждал, и без лице при това, но го караше да се чувства сякаш поне тук старите богове са с него.

Но това беше единственото нещо, което му харесваше в кухните. Покривът се беше запазил в по-голямата си част, така че щяха да са на сухо, ако завалеше пак, но той не мислеше, че тук ще се стоплят. Човек усещаше как студът се просмуква през плочките на пода. На Бран не му харесваха и сенките, нито огромните тухлени пещи, които ги обкръжаваха като зейнали усти, нито ръждясалите куки за месо, нито петната, които видя върху касапската маса покрай едната стена. „Тук Готвача Плъх е насякъл принца на късчета и тук е опекъл баницата, в една от тези пещи.“ Но това, което най-малко му хареса, беше кладенецът. Беше широк цели дванайсет стъпки, целият от камък, със стъпала, вградени отстрани, които кръжаха надолу и надолу в тъмното. Стените бяха мокри и покрити с плесен, но никой от тях не можа да види вода на дъното, дори Мийра с нейните остри очи на ловец.

— Сигурно няма дъно — каза колебливо Бран.

Ходор надникна над високия до коляното му корниз на кладенеца и каза:

— ХОДОР!

Думата отекна надолу в кладенеца: „Ходорходорходорходор“, все по-слабо и по-слабо: „ходорходорходорходор“, докато не заглъхна до шепот. После той се засмя и се наведе да вдигне едно парче плоча от пода.

— Ходор, недей! — каза Бран, но твърде късно. Ходор хвърли плочата в кладенеца. — Не биваше да правиш това. Не знаеш какво има там долу. Можеш да нараниш нещо… или да разбудиш нещо.

Ходор го погледна невинно.

— Ходор?

Далеко, много далеко долу се чу плясъкът на камъка във водата. Всъщност не беше точно пляс, а по-скоро глът, сякаш водата бе разтворила треперещата си ледена паст, за да глътне камъка. Ехото се понесе нагоре по бездънната шахта и за миг на Бран му се стори, че нещо се движи и се мята във водата.

— Май не бива да оставаме тук — каза той притеснено.

— При кладенеца ли? — попита Мийра. — Или в Нощната крепост?

— Да — отвърна Бран.

Тя се засмя и прати Ходор да събере дърва. Лято също се измъкна. Беше се почти стъмнило и той искаше да излезе на лов.

Ходор се върна с наръч сухи дърва и съчки. Джойен Тръстиката извади кремъка и ножа си и се залови със запалването на огъня, а Мийра започна да чисти рибата, която беше уловила в последния поток, който прегазиха. Бран се зачуди колко ли години са минали, откакто някой е вечерял в кухните на Нощната крепост за последен път. Зачуди се и кой ли е готвил тук за последен път, макар че може би беше по-добре да не го знае.

Когато пламъците се разгоряха хубаво, Мийра сложи върху тях рибата. „Поне не е баница с месо.“ Готвача Плъх беше изпекъл сина на андалския крал в голяма баница с лук, моркови, гъби, много пипер и сол, резени бекон и тъмночервено дорнско вино. После го поднесъл на баща му, който похвалил майсторството на готвача и дори си поискал още едно парче. След това боговете превърнали готвача в чудовищен бял плъх, който можел да яде само рожбите си. Оттогава той обикалял из Нощната крепост и поглъщал децата си, но така и не можел да насити глада си.

— Боговете го прокълнали не заради убийството — казваше баба Нан, — нито защото поднесъл на андалския крал собствения му син в баница. Всеки има право на възмездие. Но той убил гост под покрива си, а това боговете не могат да простят.

— Трябва да поспим — каза строго Джойен, след като се наядоха. Огънят догаряше и той го разбърка с една пръчка. — Може да ме споходи зелен сън, който да ни покаже пътя.

Ходор вече се беше свил на пода и похъркваше. От време на време се стряскаше под наметалото си и изхленчваше нещо, което много приличаше на „Ходор“. Бран се сви възможно по-близо до огъня. Топлината беше приятна и тихото пращене на пламъците го успокои, но сънят не искаше да дойде. Отвън вятърът пращаше пълчища мъртви листа през дворовете и те дращеха като нокти по врати и прозорци. Звуците го караха да мисли за приказките на баба Нан. Сякаш почти чуваше как призрачните часовои си подвикват един на друг горе на Вала и как надуват призрачните си рогове. Бледа лунна светлина проникваше през дупката в купола и шареше по клоните на язовото дърво, изпънати нагоре към покрива. Сякаш дървото се мъчеше да сграбчи луната и да я смъкне долу в кладенеца. „Стари богове — замоли се Бран, — ако ме чувате, не ми пращайте сън тази нощ. Или ако го сторите, то нека да е добър сън.“ Боговете не му отвърнаха.

Бран насила затвори очи. Сигурно беше поспал малко, а може би само бе задрямал, унесъл се беше, както става с човек, когато е наполовина буден и наполовина заспал, мъчейки се да не мисли повече нито за Лудия Акси, нито за Готвача Плъх или за нещото, които идва в нощта.

И тогава чу шума.

Отвори очи. „Какво беше това?“ Затаи дъх. „Сънувах ли го? Или е било някой глупав кошмар?“ Не искаше да буди Мийра и Джойен заради някакъв си лош сън, но ето… тихо подраскване, далечно… „Листа, това са листата, драскат по стените навън и шумолят… или вятърът, сигурно е вятърът…“ Звукът обаче не идваше отвън. Бран настръхна. „Звукът е вътре, тук при нас, и става все по-силен.“ Той се надигна на лакът и се вслуша. Вятър имаше, и листа шумоляха, но това беше нещо друго. „Стъпки.“ Някой идеше насам. Нещо идеше насам.

Знаеше, че не са бранниците. Бранниците никога не напускаха Вала. Но в Нощната крепост можеше да има и други призраци, при това още по-страшни. Спомни си какво им беше разправяла баба Нан за Лудия Акси, как си свалял ботушите и обикалял из коридорите на замъка бос в тъмното, без никакъв звук, който да ти подскаже къде е, освен капките кръв, падащи от брадвата му, от лактите и от мократа му червена брада. А може би въобще не беше Лудия Акси, а нещото, което идва в нощта. Децата го видели, казваше баба Нан, но после, когато казали на своя лорд-командир, всяко описание било различно. „И същата година три умрели, а четвъртото полудяло, а сто години по-късно, когато нещото отново дошло, ги видели да се тътрят след него, оковани във вериги.“ Но това беше само приказка. Ето, че сам се плашеше. Няма нещо, което да идва в нощта, така твърдеше майстер Лувин. И да е имало някога нещо, то отдавна си е отишло от света, както великаните и драконите. „Нищо не е“ — помисли Бран.

Нищо, ама звуците ставаха все по-силни.

„Идва от кладенеца“ — помисли той. Това го уплаши още повече. Нещо идваше изпод земята, идваше насам от тъмното. „Ходор го събуди. Той го събуди с оная тъпа плоча и сега то идва.“ Трудно беше да се чуе през хъркането на Ходор и туптенето на собственото му сърце. Не беше ли звукът на кръв, капеща от острието на брадва? Или беше тихото, далечно подрънкване на призрачни вериги? Бран се вслуша още по-напрегнато. „Стъпки.“ Определено бяха стъпки, всяка следваща — малко по-силна от предишната. Но не можеше да се каже колко са. Звуците в кладенеца отекваха. Не чу никакво капане, нито вериги, но имаше нещо друго… тънък хленчещ звук, като от болка, и тежко, приглушено дишане. Но най-силни бяха стъпките. Стъпките, които приближаваха.

Бран беше твърде уплашен, за да извика. Огънят бе догорял до няколко тлеещи въглена и всичките му приятели спяха дълбоко. За малко щеше да се измъкне от кожата си и да се добере до своя вълк, но Лято сигурно беше на мили оттук. Не можеше да остави приятелите си безпомощни в тъмното срещу онова, което се приближаваше от кладенеца. „Казах им да не идваме тук — помисли той отчаяно. — Казах им, че тук има призраци. Казах им, че трябва да идем в Черен замък.“ Стъпките му звучаха тежко, бавни и тромави, стържеха в камъка. „Сигурно е нещо грамадно.“ В историите на баба Нан Лудия Акси беше едър мъж, а нещото, което идва в нощта, беше чудовищно. В Зимен хребет Санса го беше уверявала, че демоните на мрака не могат да го докоснат, ако се скрие под одеялото. Сега той за малко щеше да го направи, но си спомни, че е принц и вече е почти пораснал мъж.

Залази по пода, влачейки мъртвите си крака, стигна до Мийра и я дръпна. Тя веднага се събуди. Бран не познаваше друг човек, който да се събужда толкова бързо да се отърсва от съня. Допря пръст до устните си, за да й покаже да мълчи. Тя веднага чу звука — той го разбра по лицето й: екнещите стъпки, тихия хленч и тежкото дишане.

Мийра се надигна и си взе оръжията. С тризъбото жабарско копие в дясната си ръка и навитата мрежа, провиснала от лявата, запристъпва боса към кладенеца. Джойен продължаваше да спи, без нищо да усеща, а Ходор мърмореше и се мяташе в неспокойния си сън. Мийра се държеше в сенките и обикаляше около осветената от луната шахта тиха като котка. Бран я наблюдаваше през цялото време, но и той едва забелязваше лекото проблясване на копието й. „Не мога да я оставя да се бори сама с онова нещо“ — помисли той. Лято беше далеко, но…измъкна се от кожата си и посегна към Ходор. Не беше като да се пъхне в Лято. Онова вече бе станало толкова лесно, че Бран почти не се замисляше, когато го правеше. Сегашното беше много по-трудно, все едно да се мъчиш да обуеш левия си ботуш на десния крак. Някак неудобно беше, а и ботушът също се плашеше, ботушът не разбираше какво става, ботушът избутваше крака от себе си. Усети гаден вкус в гърлото на Ходор и това за малко не го накара да избяга. Но вместо това се изви, надигна се и събра краката си под себе си — огромните си и силни крака — и се надигна. „Аз стоя.“ Направи стъпка. „Аз вървя.“ Усещането беше толкова странно, че за малко щеше да падне. Виждаше себе си върху студения каменен под, едно малко сакато дете, но сега не беше сакат. Вдигна дългия меч на Ходор. Дишането бе станало силно като от ковашки мехове.

Откъм кладенеца отекна плач, разкъсващ ушите писък, който го преряза като нож. От тъмното се надигна огромна черна фигура, залитна на лунната светлина и страхът набъбна у Бран толкова силен, че преди дори да помисли да извади меча на Ходор, както се канеше, той отново се намери на пода, а Ходор зарева: „Ходор ходор ХОДОР“, както беше ревал в кулата сред езерото при всяко светване на мълниите. Но нещото, което се появи в нощта, също пищеше и се мяташе обезумяло в гънките на мрежата на Мийра. Бран видя как копието й политна напред да го удари, а съществото залитна и падна, оплетено в мрежата. Плачът още ехтеше от дълбините на кладенеца, вече още по-силен. Черното същество на пода се мяташе, бореше се с мрежата и пищеше:

— Не, не, недей, моля ти се, недей!…

Мийра стоеше над него. Лунните лъчи проблясваха сребристи по трите върха на жабарското й копие.

— Кой си ти? — попита го тя строго.

— Сам — изхлипа черното нещо. — Аз съм Сам, Сам. Пусни ме, ти ме мушна… — Затъркаля се по пода, като още повече се заплиташе в мрежата на Мийра, а Ходор не спираше да реве: „Ходор ходор ходор“.

Джойен хвърли съчки в огъня и раздуха жаравата. Пламъците запращяха. Стана светло и Бран видя едно пребледняло слабичко момиче до кладенеца — цялото бе увито в кожи под огромното си черно наметало и се мъчеше да укроти писналото бебе в ръцете си. Съществото на пода се мъчеше да провре ръката си през мрежата, за да се добере до ножа си, но примките не му позволяваха. Не беше никакъв чудовищен звяр, още по-малко Лудия Акси, оцапан със съсирена кръв. Беше най-обикновен дебел младеж, облечен в черни вълнени дрехи, черна щавена кожа и черна ризница.

— Той е черен брат — каза Бран. — Мийра, той е от Нощния страж.

— Ходор? — Ходор клекна и заоглежда човека в мрежата. — Ходор — повтори той и изрева от възторг.

— Нощния страж, да. — Дебелият още дишаше като ковашки мях.

— Аз съм брат от Стража. — Една от примките го беше стегнала под брадичката и държеше главата му изправена, други няколко се бяха впили в бузите му. — Аз съм врана, моля ви! Моля ви, освободете ме от това нещо!

Бран изведнъж се обърка. — — Ти ли си триоката врана? — „Не може да е триоката врана.“ — Не мисля. — Дебелият завъртя очи — бяха само две. — Аз съм Сам. Самуел Тарли. Пуснете ме, боли ме така. — И започна отново да се дърпа.

Мийра изсумтя отвратено.

— Стига си се мятал! Ако ми скъсаш мрежата, ще те хвърля обратно в кладенеца. Легни кротко и ще те разплета.

— Кои сте вие? — попита Джойен момичето с бебето.

— Джили — отвърна тя. — На името на едно цвете. Той е Сам. Не искахме да ви изплашим. — Тя гушна бебето, замърмори му нещо и то най-после спря да плаче.

Мийра разплиташе дебелия брат. Джойен отиде до кладенеца и надникна надолу.

— Откъде дойдохте?

— От Крастърови — каза момичето. — Ти ли си онзи? Джойен се обърна и я изгледа.

— Онзи ли?

— Той каза, че Сам не бил онзи — обясни тя. — Имало някой друг. Онзи, когото е изпратен да намери.

— Кой го каза? — попита Бран.

— Студените ръце — отвърна тихо Джили.

Мийра издърпа единия край на мрежата и дебелакът успя да седне. Бран забеляза, че още трепери и се мъчи да си поеме дъх.

— Каза, че щяло да има хора — изпръхтя той. — Хора в замъка. Но не знаех, че ще сте точно горе на стълбите. Не знаех, че ще хвърлите мрежа, нито че ще ме ръгате в корема. — Опипа шкембето си с облечената си в черна ръкавица ръка. — Тече ли ми кръв?

— Само те ръгнах лекичко, за да изгубиш равновесие — каза Мийра. — Я чакай да погледна. — Мийра клекна до него и го опипа. — Че ти носиш ризница. Дори до кожата ти не съм стигнала.

— Добре, ама все пак ме заболя — оплака се Сам.

— Ти наистина ли си брат на Нощния страж? — попита Бран. Дебелакът кимна и бузите му се разтресоха. Кожата му изглеждаше бледа и отпусната.

— Само стюард. Грижех се за гарваните на лорд Мормон. — За миг като че ли щеше да се разплаче. — Но ги изгубих всички при Юмрука. За малко да се изгубим и ние. Дори Вала не можах да намеря. Той е сто левги дълъг и седемстотин стъпки висок, а аз не можах да го намеря!

— Е, вече го намери — каза Мийра. — Вдигни си дебелия задник от пода, искам да си прибера мрежата.

— Как минахте през Вала? — попита Джойен, докато Сам се мъчеше да се изправи. — Този кладенец да не би да отвежда до някоя подземна река? Оттам ли дойдохте? Но вие дори не сте мокри…

— Има порта — каза Сам. — Скрита порта, стара колкото самия Вал. „Черната порта“, така я нарече той.

Тръстиките се спогледаха.

— И ще намерим тази порта на дъното на кладенеца? — попита Джойен.

Сам поклати глава.

— Не. Аз трябва да ви заведа.

— Защо? — учуди се Мийра. — Щом има порта…

— Няма да я намерите. А и да я намерите, няма да се отвори. За вас. Тя е Черната порта. — Сам потупа черната вълна на ръкава си. — Само мъж от Нощния страж може да я отвори, каза той. Заклет брат, който е изрекъл думите.

— Кой го каза? — Джойен се намръщи. — Този… Студените ръце ли?

— Това не е истинското му име — промълви Джили, без да спира да люшка бебенцето. — Ние просто така го нарекохме, аз и Сам. Ръцете му бяха студени като лед, но той ни спаси от мъртвите, той и неговите гарвани, и ни доведе тук на своя лос.

— Лос? — каза смаяно Бран.

— Гарвани? — каза Джойен.

— Ходор? — каза Ходор.

— Той зелен ли беше? — попита Бран. — Имаше ли рога? Дебелият се обърка.

— Лосът ли?

— Студените ръце — нетърпеливо каза Бран. — Зелените хора са яздели лосове, така казваше баба Нан. Понякога имали и рога.

— Не беше зелен. Беше в черно, като брат от Стража, но иначе беше бял като таласъм и с толкова студени ръце, че отначало се уплаших. Таласъмите обаче са със сини очи и нямат езици, или са забравили как да ги използват. — Дебелакът се обърна към Джойен. — Той ще чака. Трябва да тръгваме. Имаш ли някоя по-топла дреха? В Черната порта е студено, а отвъд Вала е още по-студено. Ти…

— Той защо не дойде с теб? — Мийра посочи Джили с бебето. — Те дойдоха с теб, а той? Защо не доведе и него през Черната порта?

— Той… той не може.

— Защо?

— Заради Вала. Той каза, че Валът е нещо повече от лед и камък. Магии имало втъкани в него… стари и силни. Той не може да мине през Вала.

Стана много тихо. Бран чуваше пращенето на огъня, шума на листата, носени от вятъра в нощта, скърцането на тънкото язово дърво, проточило се да стигне луната. „Отвъд портите живеят великани, чудовища и таласъми“ — спомни си той думите на баба Нан, — „но те не могат да преминат, докато Валът стои непокътнат. Така че спи, мой мъничък Брандън, спи, момченцето ми. Няма от какво да се боиш. Тук чудовища няма.“ — Аз не съм този, когото ти е казал да заведеш — каза Джойен Тръстиката на Сам. — Той е.

— О? — Сам го погледна колебливо. Може би чак сега забеляза, че Бран е сакат. — Аз не… не съм толкова силен, за да те нося. Аз…

— Ходор може да ме носи. — Бран посочи коша си. — Возя се в това на гърба му.

Сам го гледаше втренчено.

— Ти си братът на Джон Сняг. Онзи, дето паднал…

— Не — прекъсна го Джойен. — Онова момче е мъртво.

— Не му казвай — спря го Бран. — Моля те. Сам изглеждаше объркан, но накрая каза:

— Аз… мога да пазя тайна. Джили също. — Погледна я и тя кимна. — Джон… Джон беше и мой брат. Беше най-добрият приятел, когото съм имал, но замина с Корин Полуръката да разузнаят Ледени нокти и не се върна. Чакахме го на Юмрука, когато… когато…

— Джон е тук — каза Бран. — Лято го видя. Беше с някакви диваци, но те убиха един човек, а Джон взе коня му и избяга. Сигурен съм, че замина към Черен замък.

Сам обърна ококорените си очи към Мийра.

— Сигурна ли си, че беше Джон? Видя ли го?

— Аз съм Мийра — каза с усмивка Мийра. — Лято е…

От разрушения купол над тях сред лунната светлина скочи сянка. Макар и с ранен крак, вълкът стъпи на пода леко и тихо като снежинка. Джили извика уплашено и притисна бебето до себе си толкова силно, че то отново се разплака.

— Няма да ви направи нищо — каза Бран. — Това е Лято.

— Джон каза, че всички сте си имали вълци. — Сам свали ръкавицата си. — Дух го познавам. — Протегна треперещата си ръка, с бели, меки и дебели като наденички пръсти. Лято пристъпи, подуши ги и облиза дланта му.

Тогава Бран реши.

— Ще дойдем с теб.

— Всички ли? — Сам като че ли се изненада. Мийра разроши косата на Бран.

— Той е нашият принц.

Лято обиколи кладенеца, душейки. Спря се на най-горното стъпало и се обърна към Бран. „Иска да тръгваме.“ — Джили ще бъде ли в безопасност, ако я оставя тук, докато се върна? — попита Сам.

— Би трябвало — каза Мийра. — Нека остане при нашия огън.

— Замъкът е празен — каза Джойен. Джили се огледа.

— Крастър често ни е разказвал за замъци, но не знаех, че са толкова големи.

„Това е само кухнята.“ Бран се зачуди какво ли щеше да си помисли, когато види Зимен хребет, ако изобщо го видеше.

Трябваха им няколко минути, за да си съберат вещите и да нагласят Бран на гърба на Ходор.

— Ще се върнеш за мен — каза тя на Сам.

— Колкото може по-скоро — обеща той. — И после ще отидем на по-топло място.

„Дали и аз някога ще се върна на по-топло?“ — помисли Бран.

— Аз тръгвам пръв, знам пътя. — Сам се поколеба на първото стъпало. — Само дето стъпалата са толкова много… — Въздъхна и пое надолу. Последва го Джойен, после Лято, след него Ходор с Бран на гърба му. Мийра пое тила с копието и мрежата в ръка.

Устието на кладенеца беше окъпано в лунна светлина, но с всеки завой тя ставаше все по-слаба и смътна. Стъпките им отекваха по влажните камъни, а шумът на водата се усилваше.

— Не трябваше ли да вземем факли? — попита Джойен.

— Очите ви ще свикнат — каза Сам. — Дръжте се с една ръка за стената и няма да паднете.

С всеки завой кладенецът ставаше все по-тъмен. Когато Бран най-сетне погледна нагоре, устието изглеждаше не по-голямо от лунен сърп.

— Ходор — прошепна Ходор.

„Ходорходорходорходор“ — му отговори кладенецът. Водата шумеше наблизо, но когато Бран надникна надолу, видя само непрогледен мрак.

Един-два завоя по-късно Сам изведнъж спря. Беше на четвъртина обиколка по кладенеца от Бран и Ходор и на шест стъпки по-надолу, но Бран едва го виждаше. Портата обаче видя. „Черната порта“, както я нарече Сам, макар че изобщо не беше черна.

Беше язовото дърво и на него имаше лице.

От дървото струеше сияние, като мляко и лунна светлина, толкова смътно, че сякаш почти не докосваше нищо друго освен самата порта, не докосваше дори стоящия пред нея Сам. Лицето беше старо и бледо, набръчкано и изкривено. „Прилича на мъртво.“ Устата му беше затворена, също и очите; бузите хлътнали, челото присвито, брадичката отпусната. „Ако човек можеше да живее хиляда години и да не умира, а само да остарява, лицето му сигурно щеше да изглежда така.“ Портата отвори очите си.

Те също бяха бели и слепи.

— Кой си ти? — попита портата и кладенецът зашепна:

— Кой-кой-кой-кой-кой-кой.

— Аз съм мечът в тъмнината — каза Самуел Тарли. — Аз съм стражът на стените. Аз съм огънят, който гори срещу студа, светлината, що носи зората, рогът, що разбужда спящите. Аз съм щитът, който пази владенията човешки.

— Мини тогава — каза портата.

Устните й се отвориха, широко и още по-широко, все по-широко, докато не остана само огромна зинала уста, обкръжена от бръчки. Сам отстъпи встрани и махна на Джойен да мине пред него. Лято го последва душейки, и дойде ред на Бран. Ходор се приведе, но не достатъчно. Горната устна на портата леко се отърка в темето на Бран и капка вода бавно потече по носа му. Беше странно топла и солена като сълза.