Джордж Р. Р. Мартин
Вихър от мечове (11)

ДЕНЕРИС

Застанала на носа и загледана как драконите й се гонят в безоблачното синьо небе напред, Денерис Таргариен беше толкова щастлива, колкото не се беше чувствала никога.

Нейните дотраки наричаха морето „отровната вода“, защото изпитваха недоверие към всяка вода, от която конете им не можеха да пият. В деня, когато трите й кораба вдигнаха котва при Карт, човек можеше да помисли, че отплават към ада, а не към Пентос. Храбрите й млади кръвни ездачи се взираха в чезнещия в далечината бряг с огромни облещени очи, всеки от тримата решен да не покаже страх пред другите двама, а слугините й Ирри и Джикуи се бяха вкопчили отчаяно в перилата и повръщаха през борда и при най-лекото поклащане. Останалите от малкия халазар на Дани стояха под палубите, предпочели компанията на подплашено цвилещите коне пред ужасния свят без земна твърд. Когато един внезапен шквал ги подхвана на шестия ден от пътуването им, тя ги чу през отворените капандури: ритащите и цвилещи коне, и ездачите, които се молеха с треперливи гласове при всяко надигане и спускане на „Балерион“.

Но никакъв шквал не можеше да изплаши Дани. „Денерис Родената в буря“ я наричаха, защото беше дошла на този свят с вой, на далечния Драконов камък, докато отвън виеше най-голямата буря, позната на Вестерос, буря толкова свирепа, че бе откъснала грамадните каменни водоливници от стените на замъка и беше разбила на трески флотата на баща й.

В Тясното море често бушуваха бури, а Дани го беше прекосявала като момиче петдесетина пъти, бягайки от един свободен град към друг едва на стъпка пред наетите ножове на Узурпатора. Обичаше морето. Обичаше острия мирис на сол във въздуха и необятните му хоризонти, ограничени само от свода на светло синьото небе. Караше я да се чувства малка, но и свободна в същото време. Харесваха й делфините, които весело плуваха край „Балерион“. Дори моряците й харесваха, с техните песни и разкази. Веднъж, по време на едно пътуване за Браавос, докато гледаше как екипажът се бори с голямото зелено платно срещу надигащата се вълна, дори бе помислила колко чудесно би било да стане моряк. Но когато го каза на брат си, Визерис я хвана за косата и я оскуба така, че тя извика от болка.

— Ти си кръвта на дракона! — изкрещя й той. — Ти си дракон, а не някаква си вмирисана риба.

„Глупак се оказа той тогава, както — и в много други неща — помисли Дани. — Ако беше по-умен и по-търпелив, сега той щеше да плава на запад, за да си вземе полагащия му се по право трон.“ Глупав беше Визерис и злобен, осъзна тя, но ето че въпреки това й липсваше понякога. Не онзи слаб и жесток човек, в когото се беше превърнал накрая, но брат й, който понякога я оставаше да се шмугне в леглото му, момчето, което й разказваше истории за Седемте кралства и й говореше колко по-добър ще е животът им, след като си върне короната. Капитанът дойде при нея.

— Де да можеше този „Балерион“ да се рее като своя съименник, ваша милост — каза той на грубия валириански, тежко оцветен от тоновете на пентоската реч. — Тогава нямаше да трябва нито да гребем, нито да ни теглят, нито да се молим за вятър.

— Така е, капитане — отвърна му тя с усмивка, зарадвана, че го е спечелила. Капитан Гролео беше стар пентосец като своя господар, Илирио Мопатис, и се беше уплашил като невинна девица, когато разбра, че трябва да вземе на кораба си цели три дракона. На двата борда бяха подредени десетки ведра с морска вода в случай на пожар. Отначало Гролео беше поискал да затворят драконите в кафези и Дани се бе съгласила, за да го успокои, но нещастието им стана толкова ясно доловимо, че тя скоро промени решението си и настоя да ги пуснат на свобода.

Но сега дори капитан Гролео се радваше, че са ги пуснали. Бяха подпалили малък пожар, който потушиха лесно, но в замяна на това изведнъж се оказа, че на „Балерион“ има много по-малко плъхове, отколкото бе имало преди, когато плаваше под името „Садулеон“. А екипажът на кораба, първоначално толкова изплашен, колкото и изпълнен с любопитство, беше започнал да издитва странна гордост от „своите“ дракони. Всички до един, от капитана до последното чираче на корабния готвач, обичаха да ги гледат как летят… макар и не толкова, колкото самата Дани.

„Те са моите деца — казваше си тя, — и ако онази майги ми каза истината, те ще са единствените деца, които ще имам.“

Люспите на Визерион бяха с цвета на пресен каймак, рогата му, костите на крилете му и на гръбнака — от тъмно злато, което блестеше под лъчите на слънцето. Регал бе сътворен от зеленината на лятото и бронза на есенния листопад. Рееха се над корабите на широки кръгове, все по-високо и по-високо, и всеки се мъчеше да се извиси над другия.

Дани беше разбрала вече, че драконите предпочитат да нападат отгоре. Щом единият се озовеше между другия и слънцето, свиваше криле и надаваше писък, и те се търкулваха надолу сплетени в люспесто кълбо, хапеха се и се биеха с опашки. Първия път, когато го направиха, тя се уплаши, че могат да се убият, но то продължи кратко. Веднага щом цопнаха във водата, те се разделиха с писъци и съскане, и солената вода закапа от крилете им, докато излитаха. Дрогон също беше някъде горе сега, макар да не се виждаше. Щеше да е на мили напред или назад, да си търси плячка.

Винаги беше гладен нейният Дрогон. „Гладен и бързо расте. Още година, най-много две и може би ще стане достатъчно голям за яздене. И тогава няма да са ми нужни кораби, за да прехвърлям голямото солено море.“

Но това време още не беше настъпило. Регал и Визерион бяха с големината на малки кученца и всяко куче щеше да ги надвие; бяха само криле, дълъг врат и опашка, по-леки, отколкото изглеждаха. И така Денерис Таргариен трябваше да разчита все още на дърво, на вятър и на платно, които да я откарат у дома. Дървото и платното й бяха служили достатъчно добре досега, но изменчивият каприз на вятъра я предаваше. Шест дни и нощи имаше пълно безветрие и ето че бе настъпил седмият ден, а все още нито полъх на въздуха не изпълваше платната. За щастие два от корабите, пратени от магистър Илирио, бяха търговски галери с по двеста весла и яки гребци. Но „Балерион“ беше друга песен: внушително туловище с широки греди, огромни трюмове и могъщи платна, но напълно безпомощен в безветрие. „Вхагар“ и „Мераксес“ бяха изпънали въжета, за да го теглят на буксир, но придвижването беше болезнено бавно. И трите кораба бяха претъпкани и натоварени тежко.

— Не мога да видя Дрогон — каза сир Джора Мормон зад гърба й. — Пак ли се изгуби?

— Ние сме изгубените, сир. Дрогон не обича това пълзене по мократа пустош, както и аз. — По-смел от другите два, черният й дракон беше първият, осмелил се да разпери криле над водата, първият, който запрехвърча от кораб на кораб, първият, който се изгуби в един ниско понесъл се облак… и първият, намерил си жертва. Щом летящите риби скочеха над водата, той блъвваше пламък, сграбчваше ги и ги нагълтваше. — Колко големи порастват? — попита с любопитство Дани. — Знаеш ли?

— В Седемте кралства има приказки за дракони, които пораствали толкова големи, че можели да измъкват от моретата гигантски кракени.

Дани се засмя.

— Това би било дивна гледка.

— Но е само приказка, халееси — каза рицарят изгнаник. — Разказват също така за мъдри стари дракони, живели по хиляда години.

— Е добре, но колко все пак живее един дракон? — Тя вдигна глава към Визерион, който се спусна над кораба, заби бавно с криле и отпуснатите платна се размърдаха.

Сир Джора сви рамене.

— Естествената продължителност на живота на един дракон е десетократно по-голяма от човешката, в това поне ни уверяват песните… но драконите, познати в Седемте кралства, са били тези на дома Таргариен. Те са гледани за война и са умирали в бой. Не е много лесно да убиеш дракон, но не е невъзможно.

Скуайърът Бялата брада, застанал при фигурата на носа и свил ръка около здравия си дълъг кривак, се обърна към тях и рече:

— Балерион Черната гибел бил на двеста години, когато умрял при царуването на Джеерис Обединителя. Бил толкова голям, че можел да нагълта наведнъж цял зубър. Един дракон никога не спира да расте, ваша милост, докато има храна и свобода. — Името му беше Арстан, но Белвас Силния го беше нарекъл Бялата брада и сега всички го наричаха така. Беше по-висок от сир Джора, макар и не толкова мускулест; очите му бяха светлосини, а дългата му брада — бяла като сняг и нежна като коприна.

— Свобода? — попита с любопитство Дани. — Какво искаш да кажеш?

— В Кралски чертог вашите предци вдигнали огромен купол за замък на своите дракони. Драконова яма се нарича. Още си стои горе на Хълма на Ренис, макар сега да е в руини. Там отсядали кралските дракони във времената стари, и свърталището им било грамадно и сводесто като пещера, с железни врати, толкова широки, че трийсет рицари можели да минат един до друг през тях на конете си. Но въпреки това никой от драконите в ямата не достигнал ръста на предците си. Според майстерите това било заради стените около тях и грамадния купол над главите им.

— Ако стените ни пречат да растем, то всички благородници щяха да са мънички, а селяците — големи като великани — каза сир Джора. — Виждал съм грамадни мъже, отраснали в колиби, и джуджета, живели в дворци.

— Хората са си хора — отвърна Бялата брада. — А драконите — дракони.

— Колко умно! — изсумтя пренебрежително сир Джора. Рицарят изгнаник не харесваше особено стареца и го показваше още от самото начало. — Е, какво все пак знаеш ти за драконите?

— Твърде малко, да си кажа честно. Служил съм известно време в Кралски чертог в дните, когато крал Ерис седеше на Железния трон, и съм минавал под драконовите черепи, които гледаха от стените на тронната му зала.

— Визерис ми е говорил за тези черепи — каза Дани. — Узурпаторът ги свалил и ги скрил в подземията. Не можел да понася да го гледат, докато седи на откраднатия трон. — Тя махна е ръка на Бялата брада да приближи. — Ти срещал ли си се с царствения ми баща? — Крал Ерис Втори беше умрял преди дъщеря му да се роди.

— Имал съм тази велика чест, ваша милост.

— Смяташ ли, че е бил добър и милостив?

Бялата брада се постара да скрие чувствата си, но си проличаха ясно на лицето му.

— Негова милост беше… често биваше добър.

— Често? — Дани се усмихна. — Но не винаги?

— Понякога се държеше доста сурово с онези, които смяташе за свои врагове.

— Умният човек никога не става враг на един крал — каза Дани. — Познаваше ли и брат ми, Регар?

— Казваха, че никой не познава истински принц Регар. Аз обаче имах щастието да го видя на един турнир, а и често съм го слушал да стари на лирата си със сребърните струни.

Сир Джора изсумтя.

— С още с хиляда други на някой жътвен празник. Още малко и ще започнеш да твърдиш, че си му бил скуайър.

— Нямам такива претенции, сир. Майлис Мутън беше скуайърът на принц Регар, а след него Ричард Лонмаут. Когато спечелиха шпорите си, той лично ги посвети в рицарски сан и те си останаха негови близки приятели. Младият лорд Конингтън също беше скъп приятел на принца, но най-старият му приятел беше Артур Дейн.

— Мечът на Утрото? — възкликна радостно Дани. — Визерис често ми е разправял за неговия чудодеен бял меч. Казваше, че сир Артур бил единственият рицар в кралството, който можел да се равнява на брат ми.

Бялата брада сведе глава.

— Не ми е работа да оспорвам думите на принц Визерис.

— Крал — поправи го Дани. — Той беше крал, макар че така и не управлява. Визерис, Третият с това име. Но какво искаш да кажеш? — Отговорът му не бе това, което очакваше. — Сир Джора веднъж нарече Регар „последния дракон“. За да го нарекат така, — трябва да е бил несравним воин, нали?

— Ваша милост — започна Бялата брада, — принцът на Драконов камък беше изключително добър воин, но…

— Продължи — подкани го тя. — С мен можеш да говориш свободно.

— Както заповядате. — Старецът се подпря на кривака си и навъси чело. — Несравним воин… това са красиви думи, ваша милост, но думите не печелят битки.

— Мечовете печелят битки — грубо каза сир Джора. — А принц Регар знаеше как да използва меча.

— Вярно е, сир, но… Виждал съм сто турнира и повече войни, отколкото би ми се искало, и колкото и силен, бърз и опитен да е един рицар, все се намират други, които да го надвият. Човек ще спечели един турнир и бързо ще падне на друг. Хлъзгаво петно в тревата може да му донесе поражение, или това, което е ял предната вечер. — Погледна сир Джора. — Или благоволението на дама, вързано на ръката.

Лицето на Мормон помръкна.

— Внимавай какво говориш, старче.

Дани знаеше, че Арстан е видял сир Джора на турнира, когато той беше спечелил с вързана на ръката си кърпа на една дама, знак на благоволението й. Беше спечелил и дамата: Линее от дома Хайтауър, втората му жена, знатна и красива… но тя го беше съсипала и го беше оставила и сега споменът за нея още му горчеше.

— Успокой се, рицарю мой. — Тя сложи ръка на рамото на Джора. — Арстан не искаше да те наскърби, сигурна съм.

— Както кажете, халееси — отвърна навъсен сир Джора. Дани отново се обърна към стария скуайър.

— Малко знам за Регар. Само историите, които ми разказваше Визерис, а той е бил малко момче, когато брат ни е умрял. Какъв беше той всъщност?

Старият мъж помисли.

— Способен. Това преди всичко. Решителен, разсъдлив, верен на дълга си, непреклонен. Има една история, която разправят за него… но сир Джора несъмнено я знае.

— Бих искала да я чуя от теб.

— Както желаете — отвърна Бялата брада. — Като малко момче, принцът на Драконов камък цял бил погълнат от книгите. Започнал да чете от толкова рано, че хората казвали, че кралица Рела сигурно е глътнала някоя книга и свещ, докато го е носела в утробата си. Регар изобщо не се интересувал от игри с други деца. Майстерите се възхищавали на ума му, но рицарите на баща му подмятали язвителни шеги, че изглежда, Белор Блажения се е преродил. До деня, в който принц Регар не намерил в своите свитъци нещо, което го променило. Никой не знае какво е било, само че момчето изведнъж се появило рано една сутрин в двора, докато рицарите навличали стоманените си доспехи. Отишъл при сир Вилем Дари, учителя по оръжие, и му казал: „Ще ти поискам меч и броня. Изглежда, трябва да стана воин.“

— И станал! — възкликна Дани.

— И то какъв. — Бялата брада се поклони. — Моля за извинение, ваша милост. Говорим си за воини, а виждам, че Белвас Силния се е събудил. Трябва да му прислужа.

Дани се обърна към кърмата. Евнухът се качваше на палубата през капака по средата, свит и кротък, въпреки грамадния си ръст. Огромният му кафяв корем беше нашарен с многобройни белези. Носеше торбести гащи, жълт копринен пояс да стяга отдолу корема му и нелепо малък кожен елек, обшит с железни пъпки.

— Белвас Силния е гладен — ревна той. — Белвас Силния иска ядене веднага! — Обърна се и видя Арстан на мостика. — Бяла брадо! Ще донесеш ядене на Белвас Силния!

— Свободен сте — каза Дани на скуайъра. Той отново се поклони и се разбърза да се погрижи за мъжа, комуто служеше.

Сир Джора го изгледа намръщено. Мормон беше едър и грубоват, с волева, издадена напред челюст и с яки рамене. В никакъв случай не можеше да се нарече чаровен мъж, но беше най-добрият и верен приятел, когото Дани познаваше.

— Ще е разумно, ако не вярвате много на приказките на този старец — каза той, след като Бялата брада се отдалечи достатъчно, за да не чуе.

— Една кралица трябва да изслушва всички — припомни му тя. — Знатния, както и низшия, силния и слабия, благородния и користния. Един глас може да изрича лъжа, но в многото винаги се намира истината. — Беше го прочела в една книга.

— Тогава чуйте и моя глас, ваша милост — каза изгнаникът. — Този Арстан Бялата брада ви мами. Твърде стар е за скуайър, и твърде красноречив, за да слугува на оня тъп евнух.

Виж, това наистина бе странно, Дани трябваше да го признае. Белвас Силния беше бивш роб, хранен и обучен за бойните арени на Мийрийн. Магистър Илирио го беше изпратил, за да я пази, или поне така твърдеше Белвас, и истина си беше, че имаше нужда от охрана. Узурпатора на Железния трон беше предложил земя и владетелска гитла на оногова, който я убие. Вече беше направен един опит, с чаша отровно вино. Колкото повече се приближаваше към Вестерос, по-вероятно ставаше да последват нови опити за покушение. В Карт вещерът Пиат Прий беше изпратил подир нея Жалостив, за да отмъсти за Немрящите, които Дани бе изгорила в техния Дом на праха. Казваха, че магьосниците не забравят престъплението, а Жалостивите никога не се провалят в убийството. Повечето дотраки също щяха да се опълчат срещу нея. Сега кос на нейния хал Дрого водеха свои халазар и никой от тях нямаше да се поколебае да нападне малката й група още като я зиди, да избие и пороби народа й и да завлече самата Дани обратно във Вее Дотрак, та тя да заеме полагащото й се място при сбръчканите старици на дош халеен. Надяваше се, че Ксаро Ксоан Даксос не й е враг, но картският търговец бе искал драконите й. А освен това съществуваше и Куайте, следовницата на Сянката, странната жена с червената лъскава маска и с нейните тайнствени съвети. И тя ли беше враг, или само опасна приятелка? Дани не знаеше.

„Сир Джора ме спаси от отровителя, а Арстан Бялата брада от мантикората. Навярно Белвас Силния ще ме спаси от онова, което ме заплашва тепърва.“ Наистина беше грамаден, с ръце като дървета и голям извит аракх, толкова остър, че можеше да се бръсне с него, ако изобщо можеше да поникне брада по тези негови гладки кафяви бузи. Но в същото време се държеше толкова детински… „Твърде много му липсва, за да ми е добър защитник. За щастие си имам сир Джора и моите кръвни ездачи, И моите дракони, да не забравям.“ След време драконите щяха да са най-могъщите й защитници, така както са били за Егон Завоевателя и за сестрите му преди триста години. Засега обаче те й носеха повече опасности, отколкото закрила. В целия свят съществуваха само тези три живи дракона, и те бяха нейни. Бяха чудо, всяваха ужас и бяха безценни.

Тъкмо обмисляше следващите си думи, когато усети хладен полъх по тила си и сребристо-златният кичур на челото й се развя. Над главата й платното изпращя и се раздвижи, и изведнъж над палубата на „Балерион“ се разнесе мощен вик:

— Вятър! — зареваха моряците. — Вятърът се връща, вятърът!

Дани вдигна очи към големите платна, които се разгърнаха, запращяха и въжетата си изпънаха и запяха сладката песен, която им беше липсвала цели шест дълги дни. Капитан Гролео затича към кърмата и зарева команди. Моряците се закатериха по мачтите. Дори Белвас Силния изрева мощно и заподскача възбудено.

— Боговете са милостиви! — каза Дани. — Ето че отново поехме по пътя си.

— Да — каза той, — но към какво, кралице моя?

Цял ден духа вятърът, най-напред постоянен от изток, а после задуха на бесни пориви. Слънцето залезе в червено сияние. „Все още съм на половин свят от Вестерос — напомни си Дани, — но всеки час ме приближава.“ Опита се да си представи какво ще изпита, когато за пръв път види земята, над която се бе родила да властва. „Зная, че ще бъде най-красивият бряг, който съм виждала. Може ли да е иначе?“

Но по-късно същата нощ, докато „Балерион“ цепеше морската шир в тъмното и Дани седеше кръстосала крака на постелята си в капитанската каюта и хранеше драконите си — Гролео беше казал великодушно: „Дори в морето кралиците имат предимство пред капитаните“ — на вратата се почука рязко.

Ирри спеше до леглото й (твърде тясно беше за трите и тази нощ беше ред на Джикуи да сподели пухената постеля на тяхната халееси), но се събуди от чукането и отиде до вратата. Дани придърпа завивката и я загърна под мишниците си. Беше гола — не беше очаквала посетител в този късен час.

— Влез — каза тя, като видя застаналия отвън сир Джора.

Рицарят изгнаник сниши глава и влезе.

— Ваша милост. Съжалявам, че безпокоя съня ви.

— Не бях заспала, сир. Влез да погледаш. — Взе мръвка солено свинско месо от купата в скута си и я размаха пред драконите да я видят. Те я загледаха. Регал разпери криле и плесна във въздуха, а вратът на Визерион се изпъна напред и се сви назад като бяла змия, следвайки движението на ръката й. — Дрогон — каза тихо Дани. — Дракарис. — И подхвърли месото във въздуха.

Дрогон се раздвижи по-бързо от нападаща кобра. Пламък изригна от устата му, оранжев, пурпурен и червен, и опърли месото преди то да започне да пада. Докато острите му черни зъби захапваха плячката, главата на Регал се стрелна към неговата, сякаш той искаше да отмъкне залъка от челюстите на брат си, но Дрогон глътна и изпищя и по-малкият зелен дракон само изсъска недоволно.

— Престани, Регал! — сгълча го Дани и го плесна по главата. — Ти взе предната. Алчни дракони няма да търпя. — Вече не ми се налага да им пека месото на мангал.

— Разбирам. Но какво е дракарис?

Щом чуха думата, и трите дракона извърнаха глави, а Визерион избълва светлозлатист пламък, който накара сир Джора да отстъпи. Дани се изкикоти.

— Внимавайте с тази дума, сир, за да не ви опърлят брадата. На висш валириански тя означава „драконов огън“. Исках да избера команда, която никой няма да изрече случайно.

Мормон кимна.

— Ваша милост — каза той, — чудя се дали е възможно да поговорим насаме?

— Разбира се. Ирри, остави ни за малко. — Докосна с ръка голото рамо на Джикуи да я събуди. — Ти също, миличка. Сир Джора иска да поговори с мен.

— Да, халееси. — Джикуи се измъкна гола от постелята, прозя се и гъстата й черна коса се разпиля. Облече се бързо и двете с Ирри излязоха.

Дани даде на драконите останалото месо да се боричкат и потупа леглото до себе си.

— Седнете, сир, и ми кажете какво ви безпокои.

— Три неща. — Сир Джора седна. — Белвас Силния. Този Арстан Бялата брада. И Илирио Мопатис, който ги изпрати.

„Пак ли?“ Дани придърпа чаршафа около себе си и преметна единия край през рамото си.

— И защо?

— Магьосниците на Карт ви казаха, че ще ви предадат три пъти — напомни й изгнаникът. Визерион и Регал се хапеха и дращеха.

— Веднъж за кръв, веднъж за злато и веднъж за любов. — Дани не можеше да го забрави. — Мирри Маз Дуур беше първата.

— Което означава, че все още остават двама предатели… и ето че се появиха тези двамата. Да, за мен това е тревожно. Не забравяйте, Робърт обеща владетелска титла на този, който ви убие.

Дани се наведе и дръпна Визерион за опашката да го отдели от брат му. Завивката падна от гърдите й. Тя припряно я грабна и се покри.

— Узурпатора е мъртъв.

— Но на негово място властва синът му. — Сир Джора вдигна поглед и черните му очи срещнаха нейните. — Един прилежен син плаща дълговете на баща си. Дори кръвните.

— Това момченце Джофри може да поиска смъртта ми… ако помни, че още съм жива. Какво общо има това с Белвас и Арстан Бялата брада? Старецът дори не носи меч.

— Така е. Но видях колко ловко борави с кривака си. Помните ли как уби мантикората в Карт? Сигурно също толкова леко можеше да ви скърши гърлото.

— Сигурно, но не го направи — изтъкна тя. — Трябваше да ме убие жилещата мантикора. Той ми спаси живота.

— Халееси, а хрумвало ли ви е, че Бялата брада и Белвас може да са били съучастници на убиеца? И всичко това да е било заговор, за да спечелят доверието ви?

Внезапният й смях накара Дрогон да изсъска, а Визерион плесна с криле и кацна до люка към палубата.

— Значи заговорът е подействал. Рицарят не отвърна на усмивката й.

— Тези кораби са на Илирио. Капитаните са на Илирио, моряците са на Илирио… и Белвас Силния и Арстан са хора на Илирио, не ваши.

— Магистър Илирио ме е закрилял и в миналото. Белвас Силния казва, че Илирио е плакал, като разбрал, че брат ми е мъртъв.

— Да — каза Мормон, — но дали Визерис е оплаквал, или плановете си, които е свързвал с него?

— Не е нужно да променя плановете си. Магистър Илирио е приятел на дома Таргариен и богат…

— Не се е родил богат. В този свят, както отдавна съм научил, никой не става богат с доброта. Магьосниците казаха, че второто предателство ще е за злато. Какво обича Илирио Мопатис повече от златото?

— Кожата си. — В другия край на каютата Дрогон се размърда неспокойно и от муцуната му изригна пушек. — Мирри Маз Дуур ми измени. И затова я изгорих.

— Мирри Маз Дуур беше под вашата власт. А в Пентос вие ще сте под властта на Илирио. Не е същото. Познавам магистъра не по-зле от вас. Коварен човек е той, и умен…

— Ако искам да спечеля Железния трон, ми трябват умни хора. Сир Джора изсумтя.

— Онзи продавач на вино, който се опита да ви отрови, също беше умен. Умните са склонни да плетат коварства.

Дани придърпа завивката над краката си.

— Ти ще ме защитиш. Ти и моите кръвни ездачи.

— Четирима души? Халееси, вие сте убедена, че познавате добре Илирио Мопатис, много добре. И въпреки това настоявате да се обкръжите с хора, които не познавате, като този надут евнух и най-стария скуайър на света. Поучете се поне от преживяното с Пиат Прий и Ксаро Ксоан Даксос.

„Мисли ми доброто — напомни си Дани. — Всичко, което прави, е от любов.“

— Струва ми се, че една кралица, която не вярва на никого, е също толкова глупава, колкото и кралица, която вярва на всички. Всеки, когото взимам на служба, е риск, разбирам това, но как ще си спечеля Седемте кралства без такива рискове? Мога ли да завладея Вестерос с един рицар изгнаник и трима дотракски кръвни ездачи?

Той упорито стисна челюсти.

— Пътят, който поехте, е опасен, няма да го отрека. Но ако вярвате сляпо на всеки лъжец и заговорник, ще свършите като братята си.

Упоритостта му я ядоса. „Отнася се с мен като с малко дете.“

— Колкото до Белвас Силния, той не може да измисли как да се добере сам и до закуската си. А Арстан Бялата брада той какво толкова ме е излъгал?

— Той не е това, за което се представя. Говори ви по-дръзко, отколкото би се осмелил един скуайър.

— Говори ми откровено, защото така му заповядах. Познавал е брат ми.

— Много хора познаваха брат ви. Ваша милост, във Вестерос лорд-командирът на Кралската гвардия заседава в малкия съвет и служи на краля както с меча си, така и с ума си. Ако аз съм първият на вашата Кралска гвардия, моля, изслушайте ме. Трябва да ви изложа своя план.

— Какъв план? Кажи ми.

— Илирио Мопатис иска са се върнете в Пентос, под неговия покрив. Много добре, идете при него… но когато вие решите и не сама.

Нека да видим първо колко верни и послушни са тези ваши нови поданици. Заповядайте на Гролео да смени курса към Робския залив. Дани не беше много сигурна дали това, което чува, й харесва. Всичко, което беше чувала за тържищата на човешка плът в големите робски градове на Юнкай, Мийрийн и Ащапор, будеше погнусата й и я плашеше.

— Какво толкова мога да намеря в Робския залив?

— Войска — каза сир Джора. — Щом Белвас Силния толкова ви допада, можете да си купите стотици като него от бойните ями на Мийрийн… но аз бих насочил платната към Ащапор. В Ащапор можете да си купите Неопетнени.

— Робите с островърхите бронзови шапки? — Дани беше виждала стражи от Неопетнени, поставени на пост пред портите на магистри и архонти. — Защо са ми нужни Неопетнени? Та те дори не яздят коне и повечето от тях са дебели.

— Неопетнените, които може би сте виждали в Пентос и Мир, са домашна стража. Тази служба е лека, а евнусите бездруго са склонни към напълняване. Храната е единственият порок, който им е позволен. Да съдиш за Неопетнените само по неколцина стари домашни роби е все едно да съдиш за скуайърите по Арстан Бялата брада, ваша милост. Знаете ли историята за Трите хиляди на Кохор?

— Не. — Завивката се смъкна от рамото на Дани и тя я придърпа отново.

— Било е преди четиристотин години или повече, когато дотраките за пръв път тръгнали на изток, като опустошавали по пътя си и подлагали на огън всяко село и град. Халът, който ги предвождал, се казвал Темо. Неговият халазар не бил толкова голям, колкото на Дрого, но все пак бил доста голям. Поне петдесет хиляди. Половината от тях били воини с дълги плитки и с камбанки, които дрънкали в косите им. Кохорците разбрали, че идат. Укрепили стените си, удвоили стражата и освен това платили на две наемни чети, тези на Ярките знамена и на Вторите синове. И като последно хрумване изпратили един свой човек в Ащапор, да купи три хиляди Неопетнени. Пътят обратно до Кохор обаче бил дълъг и когато стигнали, видели прахоляк и чули далечния грохот на битката.

— Докато Неопетнените стигнат града, слънцето вече залязло — продължи той. — Врани и вълци пирували под стените с останките на тежката кохорска конница. Ярките знамена и Вторите синове били побягнали, както става обикновено с наемниците пред лицето на безнадеждната участ. Когато мракът паднал, дотраките се оттеглили в становете си да пият и да се веселят, но никой не се съмнявал, че на следващата заран ще се върнат да премажат градските порти, да щурмуват стените и да насилват, да плячкосват и да заробват колкото си щат… Но когато дошла зората и Темо с неговите кръвни ездачи повели своя халазар от лагера, заварили три хиляди Неопетнени, строени пред портите с разветия над главите им пряпорец на Черната коза. Толкова малка сила можели лесно да притиснат по фланговете, но нали ги знаете дотраките. Тези мъже били пешаци, а пешаците стават само да ги стъпчеш.

— Дотраките нападнали — продължи сир Джора. — Неопетнените стегнали щитовете си като стена, снишили копията си и останали непоклатими по местата си. Непоклатими срещу двадесет хиляди крещящи конници, с техните звънци в косите.

Той помълча и се загледа сякаш някъде много далече.

— Осемнадесет пъти нападали дотраките и се разбивали в тази стена от щитове и копия като вълни в скалист бряг. Три пъти пращал Темо стрелците си и стрелите се изсипвали като пороен дъжд над Трите хиляди, но Неопетнените само вдигали щитовете над главите си, докато шквалът не отмине. Накрая от тях останали само шестстотин… но над дванадесет хиляди дотраки паднали на полето на битката, в това число самия хал Темо, неговите кръвни ездачи, неговите кос и всичките му синове. На заранта на четвъртия ден новият хал повел оцелелите покрай портите на града в бавна процесия. Един по един, всеки мъж отрязвал плитката си и я хвърлял пред нозете на Трите хиляди… От този ден градската стража на Кохор е съставена единствено от Неопетнени, всеки от които носи дълго копие, на което се развява плитка човешка коса.

— Ето това ще намерите в Ащапор, ваша милост — довърши той. — Слезте там, а след това продължете по суша за Пентос. По-дълго ще е, да… но когато седнете да споделите хляба на магистър Илирио, ще имате зад себе си хиляда меча, а не само четири.

„Да, в това има мъдрост — помисли Дани, — но…“

— Как бих могла да купя хиляда войници роби? Единствената ценност, с която разполагам, е короната, която ми подари Братството на турмалина.

— Драконите ще се окажат също такова чудо в Ащапор, каквото бяха в Карт. Възможно е робовладелците да ви обсипят с дарове, както картците. Ако не… тези кораби возят не само вашите дотраки и конете им. Взели са и търговски стоки от Карт, аз обходих трюмовете и сам ги видях. Топове коприна и бали с тигрова кожа, кехлибар, нефрит, шафран, мирта… робите са евтини, ваша милост. Тигровите кожи са скъпи.

— Но тези тигрови кожи са на Илирио — възрази тя.

— А Илирио е приятел на дома Таргариен.

— Точно затова нямаме право да му крадем стоката.

— Каква полза от богати приятели, щом не са готови да предоставят богатството си за каузата ви, кралице? Ако магистър Илирио ви го откаже, значи е поредният Ксаро Ксоан Даксос с двойна гуша. А ако е искрено отдаден на вашата кауза, няма да ви откаже някакви си три товара със стока. Какво по-добро вложение на тези тигрови кожи от това да купите с тях основата на бъдещата си армия?

„Истина е.“ Дани изпита нарастваща възбуда.

— Такъв дълъг поход крие опасности…

— По морето също има опасности. По южния път дебнат корсари и пирати, а на север от Валирия Пушливото море е обладано от демони.

Една буря може да ни потопи или разпръсне, някой кракен може да ни притегли надолу или… или може отново да се озовем в безветрие и да умрем от жажда, докато чакаме да лъхне вятър. Един поход крие други опасности, кралице моя, но не по-големи.

— А ако капитан Гролео откаже да смени курса? А Арстан, а Белвас Силния, те какво ще направят?

Сир Джора се изправи.

— Може би е време да го разберем.

— Да — реши тя. — Ще го направя! — Отметна завивките и скочи от постелята. — Веднага ще се видя с капитана и ще му заповядам да се насочим към Ащапор. — Наведе се над раклата си, отвори капака и измъкна първата дреха, която й попадна — широки панталони от пясъчна коприна. — Подай ми колана с медальоните — заповяда тя на Джора, докато надигаше пясъчната коприна по бедрата си. — И елека ми… — започна тя и се извърна.

Сир Джора плъзна ръце около нея.

— О! — успя само да каже Дани, когато той я хвана и впи устни в нейните. Миришеше на пот и на сол, и на кожа, а железните пъпки на елека му се забиха в голите й гърди когато я притисна до себе си. Едната му ръка я държеше за рамото, а другата се плъзна по гръбнака й и надолу, и устата й се отвори за езика му сама. „Брадата му боцка — помисли тя, — но устата му е сладка.“ Дотраките не носеха бради, само дълги мустаци и само хал Дрого я беше целувал преди. „Не бива да прави това. Аз съм негова кралица, не съм му жена.“

Дълга беше целувката, но колко дълга — Дани така и не разбра. Когато свърши, сир Джора я пусна и тя бързо отстъпи крачка назад.

— Ти… ти не трябваше да…

— Не трябваше да чакам толкова дълго — завърши той вместо нея. — Трябваше да те целуна още в Карт, още във Вее Толору. Още в червената пустош трябваше да те целувам, всяка нощ и всеки ден. Ти си създадена за целувки, да те целуват непрестанно. — Очите му не се откъсваха от гърдите й.

Дани ги покри с шепи, за да не я издадат връхчетата им.

— Аз… не е редно това. Аз съм кралицата ти.

— Моята кралица — каза той — и най-храбрата, най-дръзката и най-красивата жена, която съм виждал. Денерис…

— Ваша милост!

— Ваша милост — отстъпи той. — „Драконът има три глави“, помниш ли? Чудеше се над това, когато го чу от магьосниците в Дома на прахта. Ето ти го смисъла: Балерион, Мераксес и Вхагар, яздени от Егон, Ренис и Висения. Триглавият дракон на дома Таргариен — три дракона и трима ездачи.

— Да — каза Дани. — Но моите братя са мъртви.

— Ренис и Висения са били не само сестри на Егон, но и негови жени. Ти нямаш братя, но можеш да си вземеш мъже. Истината ти казвам, Денерис, няма да намериш друг мъж в целия свят, който ще ти е наполовина толкова верен, колкото мен.