Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (71)

Това е само началото на радостта

„И започнаха да се веселят“. В тези думи като че ли се долавя някакво колебание. Като че ли е трябвало да навлязат в радостта, във веселието.

Всъщност точно така е в живота на истинския християнин. Съвършената радост ще настъпи едва когато настъпи и съвършенството на всичко —

… когато най-сетне пристигна

в красивия небесен рай,

когато от радост върховна

изпълва се душата ми безкрай.

А тук, в тази долина на смъртната сянка, се казва само: „И започнаха да се веселят“.

Позволете ми да използвам едно сравнение. В споменатата по-горе Девета симфония на Бетовен, накрая, се явява Одата на радостта. Тази радостна мелодия зазвучава още в началото. Но после изведнъж се намесват други тонове — тежки, тъмни, сурови, болезнени. Отново и отново радостната мелодия се надига — и сякаш пак бива погълната от мъчителните звуци, докато накрая, най-после, одата на радостта се извисява победоносно, лъчезарно и непреодолимо.

Такъв е животът на християнина. При обръщането се казва: „Ще се веселя много в ГОСПОДА, душата ми ще се радва в моя Бог, защото Той ме облече с одежди на спасение, загърна ме с мантия на правда“ (Исая 61:10).

После обаче чуваме други, тъжни, изпълнени със страдание вопли от устата на Божието дете. Чуваме например Давид да плаче за сина си, паднал на бойното поле: „Сине мой, сине мой Авесаломе! Да бях умрял аз вместо теб, Авесаломе, сине мой, сине мой!“ (2 Царе 18:33). Чуваме и огорчения Асаф да негодува: „Завидях на надменните, като гледах благоденствието на безбожните“ (Псалм 73:3). Чуваме и учениците да въздишат: „Какво ще ядем? Какво ще пием? Какво ще облечем?“ (Матей 6:31). И апостол Павел се оплаква: „Желание за доброто имам, но не и сила да го върша… Окаян аз човек! Кой ще ме избави от това тяло на смъртта?“ (Римляни 7:18, 24). А и за доста хора Църквата скърби, както някога апостолът: „Димас ме остави, като възлюби сегашния свят“ (2 Тимотей 4:10).

Е, тези всички тонове ще звучат нерядко от нашите сърца и устни. И понякога състоянието ни като християни ще изглежда доста плачевно. Но всичко това ще отмине. „Верен е Онзи, който ви призовава.“ На своето си време възхвалата ще прозвучи отново в истинското християнско сърце. Защото „плодът на Духа е радост“ (Галатяни 5:22).

И при свършека радостната песен ще избликне неудържимо от сърцата на победителите, защото: