Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (51)

Защото просякът става син

Ето го изгубения син, тръгва от мизерията и отива при баща си. Той иска нещо от баща си. Не нещо голямо. Но все пак се надява баща му да се погрижи за него. Идва с готово предложение: „Направи ме като един от наемниците си“. Той не си и помисля, че ще получи пълна прошка от баща си.

Има толкова много християни, които приличат на изгубения син в това състояние. Те не са безбожни. О, не! Те дори се молят. Изливат сърцето си пред Бога. Но всичките им молби са за външни неща. Те искат от Бога това или онова. Но самият Спасител с Неговата милост, любов и вярност още не им е чак толкова важен.

Човек трябва да преодолее това състояние на просия — като изгубения син. Сега той няма повече предложения и желания. Достатъчно му е, че баща му го обича и му е простил. Той вече не иска нещо от него. Вече иска самия баща.

В псалм 73 Асаф казва така: „Кого имам на небето? И на земята не желая нищо друго освен Теб. Дори да отпаднат плътта ми и сърцето ми, Бог е канарата на сърцето ми и моят дял до века“.