Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (94)

Сърцето на по-големия син

Искам от самото начало да заявя това, което смятам да ви покажа от текста. Смятам да ви покажа, че сърцето на човека е зло и предадено на греха. Толкова често чувам думите: „Трябва да се вярва в доброто у човека“. Божието слово не казва нищо подобно. То по-скоро казва: „Познай злината и покварата на сърцето си, виж най-накрая своето безнадеждно изгубено състояние и се покай!“.

Преди години, когато правех посещения по домовете, попаднах на един много раздразнен млад мъж. „Вън!“ — изкрещя той, като ме видя. „Защо?“ — попитах. Тогава той изрева: „Изгубих вярата си в човека! И вие няма да ми я върнете“. „Ела да те прегърна! — викнах аз. — Аз съм като тебе! И аз отдавна съм изгубил вярата си в човека!“ „Така ли? Че не трябва ли тъкмо вие да утвърждавате тази вяра!?“ „Не!“ И тогава седнахме заедно и аз му показах как Библията разкрива вината и изгубеното състояние на човека, така че той загубва всякаква вяра в себе си, но затова пък намира по-добра вяра в Господ Иисус.

Сега да видим по-големия син в притчата. Колко сляп е той по отношение на себе си! Той казва гордо: „Ето, толкова години ти работя и никога не съм престъпил някоя твоя заповед“. Така се вижда той. Но как го вижда бащата?

Първо, като човек, напълно лишен от любов! Синът казва: „А щом си дойде този твой син…“. „Този твой син…!“ Та това не е ли брат му? Що за безчувствени думи! А ние по-различни ли сме? Човешкото сърце е толкова безмилостно, закоравяло и студено.

А по-нататък! Какво казва още този по-голям брат? „А щом си дойде този твой син, който изпояде имота ти с блудниците…“ В цялата история досега грехът на изгубения син никога не бил ваден наяве така грозно и брутално. Той е бил загатван. Но този човек го изважда наяве — той, който е напълно сляп за собствената си вина.

О, да, такива сме ние! Не искаме да погледнем собствените си грехове, които крещят до небето. Но вината на другите — о, нея разнасяме със задоволство. Това е осъдителният дух!

И после алчността! По-големият брат би могъл и да прости на изгубения син нарушението на шестата заповед. Но това, че е пропилял парите, не му дава мира. Как робуваме и ние на това земно мислене, което търси нещата, които и без това ще трябва да оставим, когато умрем, а презира вечните богатства!

Безсърдечие, осъдителност, ценене на преходни неща — това са характерните белези на падналия човек. Но най-тъжното още не е казано — презрението към онова, което единствено може да ни спаси, презрението към Божията милост в Иисус. Този син казва ядно: „За този свой пропаднал син ти закла угоеното теле“. Като изрича това, Господ Иисус гледа към фарисеите, на чиито устни още звучи присмехът: „Този приема грешниците и яде с тях!“.

За неновородения човек милостта е не само досадна, но и достойна за презрение.

Какво ли трябва да се случи с едно сърце, за да осъзнае собствената си вина и да закопнее за Божията милост!