Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (85)

В пустата степ зад планината Хорив — така се разказва в Библията, — седи един самотен овчар и пасе стадото си. Този овчар се казва Мойсей. Той е бил знатен човек, общувал е с могъщи царе, имал е големи планове. Но всичко това е пропаднало. Той трябвало да се откаже от бляскавия си живот и да избяга в чужбина. Сега е самотен човек, чието любимо място е безмълвната степ.

И изведнъж овчарят се сепва. Вижда един бодлив храст, който гори в огън, но въпреки това не изгаря. „Да свърна — казва той, — и да видя това велико явление, защо къпината не изгаря“.

Но когато се приближава, става явно, че Господ иска да го срещне на това място. И един глас извиква към него: „Мойсей, Мойсей!“. Той отвръща: „Ето ме“. И гласът му каза: „Да не се приближиш тук! Събуй обувките от краката си, защото мястото, на което стоиш, е свята земя“ (Изход 3:2-5).

Тези думи не излизаха от ума ми, когато се подготвях за изложението на днешния пасаж. За този текст също може да се каже: „Това е свята земя!“. Тук историята, която вече толкова време разглеждаме, стига до своята кулминация. Тук виждаме пълното разкриване на Божията любов в Иисус. Това, че Бог обича съкрушените сърца, вече видяхме при изгубения син — и не можехме да престанем да се удивляваме. Но днес виждаме нещо още по-странно — Той обича дори коравите, самонадеяни сърца!