Той не познава величието на милостта
Веднъж един човек сърдито ме попита: „Вие все говорите за Иисус. Какво толкова сте получили от този Иисус?“. Аз отвърнах: „Толкова много, че бих могъл да го разказвам до утре сутрин. Но най-важното може да се каже с едно изречение. Той е простил всичките ми грехове“. А Той може да го направи, защото сам е понесъл на кръста моето наказание.
Пълна прошка за греховете и съвършен мир с Бога — има ли нещо по-велико от това? И всеки от нас може да го получи веднага — само ако повярва, че Иисус е умрял и възкръснал и заради него. Голготският кръст вика към сърцето ти: „Греховете ти са простени!“
Но сърцето трудно схваща това. Ние приличаме на изгубения син. Когато се обръща, той решава да каже: „Тате, съгреших против небето и пред теб; не съм вече достоен да се наричам твой син; направи ме като един от наемниците си!“. А и това се отронва страхливо, едвам от устните му. Как ли се е чувствал, когато е усетил бащината прегръдка, новата премяна, пръстена на ръката си!
Пълна прошка дори за най-големия грешник чрез кръвта на Иисус — това е евангелието, благата вест.
Но сега ние всъщност трябва да говорим за човека, който счита себе си за праведен. За по-големия брат. От всичко това той не разбира абсолютно нищо. За него думата „милост“ е презряна дума. Той не я иска. Защо? Защото си мисли, че няма нужда от нея.
И сега трябва да кажа нещо много сериозно. Който не желае милостта, не е длъжен да я приема. Милостта не се натрапва на никого. Човек обаче трябва да е напълно наясно какво отхвърля. За всеки човек настъпва часът — може би при смъртта, може би чак при Божия съд — когато той изведнъж осъзнава: И аз също съм грешник. От нищо не се нуждая по-силно, отколкото от милост. Но отхвърлената милост не се връща обратно. Този, който не иска Божията милост в Иисус, той ще трябва да се изправи пред Божия съд.
Това е като в онази приказка, в която една фея подарила на някакъв човек кърпичка. Това му се сторило много жалък подарък и той го хвърлил. Но малко след това разбрал, че трябвало само да постеле тази кърпичка на маса, и върху нея се появявали всякакви разкошни ястия и напитки. Хукнал обратно да търси скъпоценния подарък, който бил презрял. Но вече не го намерил.
Ако сега по-големият брат от притчата беше тук, той сигурно щеше да избухне и да вземе думата от името на мнозина: „Що за брътвежи! Аз не се нуждая от милост, защото не съм грешник“. В отговор аз бих му разказал една история. Руската императрица Екатерина имала министър на име Потьомкин. Тя му давала големи суми за строителство на земеделски селища. Той обаче си присвоявал парите. Един ден царицата поискала да види селищата. Тогава той бързо наредил да се издигнат отдясно и отляво на големия път в протежение на няколко мили макети на села. И когато царицата минала с каретата си по пътя, видяла навсякъде покриви и църковни камбанарии. Но всичко било от картон.
Самоувереният човек издига пред Бога такива села на Потьомкин с добродетелите, които счита, че има. Но мислите ли, че те ще устоят на огъня на Страшния съд? „На всекиго работата ще стане явна каква е“ — казва апостол Павел. Аз във всеки случай предпочитам да разчитам на милостта.
