Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (73)

В храма в Ерусалим винаги било много оживено. Всякакви хора прииждали и се разотивали. Веднъж, когато Господ Иисус стоял при вратата на храма, Му направил впечатление един човек — достолепен на вид, всички му се възхищавали. По държанието и облеклото му си личало, че е постигнал доста в живота. От пръв поглед се виждало, че това не е повърхностен човек, който лесно променя мнението си. Дори и по лицето му си личало, че това е човек с утвърден мироглед.

Великолепен човек! Ето го, влиза в храма. Той със сигурност не бил един от онези, за които Библията казва: „Безумният каза в сърцето си: Няма Бог“ (Псалм 14:1). О, не! Той дълбоко вярвал в Господ Бог.

И вижте сега, колко на място би бил този човек в нашето време. Той не пълзи и не хленчи като онзи бирник. Пристъпва пред своя Бог с вдигнато лице, със съзнанието за собственото си достойнство. Изправен и уверен той се моли: „Боже, благодаря Ти, че не съм като другите хора…“ (Лука 18:11-12).

Прекрасен човек! Не е ли като гръм от ясно небе за цялото ни естествено мислене, че Божието слово казва: „На него му липсва най-доброто. Бог не го познава. Той е далеч от Божието царство“? И тъкмо това иска да ни каже нашият текст тази сутрин. На човека, уверен в собствената си праведност, му липсва най-доброто.