Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (27)

Покаянието е присъда над самия себе си

„Не съм вече достоен да се наричам твой син“. Току-що видяхме, че блудният син вече не харесва делата си. Но той стига и по-далеч: „Не съм вече достоен“. Това означава, че той вече не харесва и самия себе си.

Най-мощната сила в живота на всеки човек е удовлетворението от себе си, любовта към себе си. И едва когато то се разклати, се стига до покаяние. Каква сила на Святия Дух е необходима, за да се разклати самолюбието на човека и той да загуби любовта към самия себе си!

Тук трябва да вметна нещо. Светът се подиграва на това и смята, че е признак на нищожна робска психика човек да каже: „Не съм достоен…“. Какво трябва да отговорим на това? Истината, дори да е унизителна, е винаги по-добра от самовнушението. Но хората в света не усещат действието на Божия Дух. И те приличат на слепец, който се хвали със слепотата си пред виждащите.

Човекът има три основни способности: разум, чувства и воля. И мнозина, дори и някои християни, си мислят, че Божието слово се обръща главно към тези три качества. Някои например са интелектуални християни. Те имат много познания. Но животът им е мъртъв за Бога. Други са емоционални християни. Те се чувстват вдъхновени от всяка „прекрасна“ проповед. Но в ежедневието им всичко си остава постарому. Трети са волеви християни. Те полагат всички усилия да принадлежат на Господа. Но претърпяват корабокрушение.

Божието слово не е насочено предимно към разума, към чувствата или към сърцето на човека. То се насочва по-дълбоко. Много по-дълбоко! То се цели в нашата съвест, в нашата спяща, притъпена, хиляди пъти изнасилвана съвест. Едва когато съвестта ни се пробуди и се почувства засегната, ние навлизаме в света на истината. Тогава човек се вижда в истинската Божия светлина. Изгубва радостта от самия себе си и признава, може би със сълзи: „Не съм достоен да се наричам Твое дете“.

Веднъж в една компания всички обсъждали грешките на други хора. Направило впечатление, че един обикновено словоохотлив човек изведнъж млъкнал. Попитали го защо, а той отговорил: „Чувствам се като онези, които са претърпели банкрут. Тези нещастници могат да участват във всеки разговор. Но стигне ли се до темата банкрут, не казват нито дума повече. Аз откривам у себе си всички недостатъци на онези християни, за които говорите, и това ми затваря устата“.

Истинското покаяние ни учи да кажем: „Не съм вече достоен…“.