Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (26)

Покаянието е признание

„Тате, съгреших“. Това са най-трудните думи, които човек може да изрече.

В началото на миналия век в Щутгарт живял благословеният пастор Дан. Веднъж той срещнал един член на църквата, майстор шивач и го попитал: „Защо никога не идвате на Господната трапеза?“. А той отвърнал: „Ами, виждате ли, господин пастор, не обичам да идвам, защото при изповедта човек трябва да каже: Аз, бедният грешник“. Отговорът на пастора бил: „Тогава просто казвайте: Аз, високомерният шивач“.

Колко добре разбираме шивача! Мисля, че това е най-важната и най-трудна част от работата на Светия Дух — да доведе един човек дотам, да отдаде дължимото на истината и каже на своя Бог: „Аз съгреших“.

Забележете, че блудният син не казва: „Направих грешки. Съжалявам“. На такива самопризнания сме готови при нужда. Но не, става въпрос за болезнената и омразна дума „грях“. „Аз съгреших“.

Също така изгубеният син не казва: „Май сбърках. Но за това бяха виновни хората и обстоятелствата“. Такива изповеди нямат никаква стойност.

Той не каза така: „Е, ние всички сме грешници“. Не, той говори за себе си. „Аз съгреших“. Става въпрос за това „Аз“. Веднъж един пастор посетил една възрастна жена от църквата си и й прочел нещо от Писмото до римляните. Когато стигнал до мястото, където се казва: „Всички съгрешиха“, жената закимала утвърдително. Пасторът повдигнал очи и запитал: „Това вярно ли е?“. „Да, вярно е.“ „Тогава изповядайте греховете си.“ Жената подскочила: „Кой какво ви е разказвал за мен? Та аз съм почтена жена. Не съм направила нищо лошо!“. Ето, това е. Съгласяваме се, когато се казва: „Всички съгрешиха“. Но изгубеният син каза: „Аз съгреших“. Това „аз“ — то е важното!

Няма да намерим мир, преди да сме изрекли тези думи. Давид казва в Псалм 32: „Когато мълчах, се разложиха костите ми… Понеже денем и нощем ръката Ти тежеше върху мен… Изявих Ти греха си и вината си не скрих“. Блажен онзи, който разтовари съвестта си.

Тук трябва да кажа и още нещо. „Аз съгреших“ — това е сбогуване с греха. Веднъж говорих с един висш чиновник за духовни неща. Той ми каза: „Ами да, днес ходя от време на време на църква, все пак човек има нужда от утеха“. После продължи: „Знаете ли, аз имах доста буйна младост“. После ми смигна и на лицето му се изписа такова хитро изражение, че веднага разбрах какво има предвид. Вижте, той наистина малко се беше променил, но все още обичаше греха. Това не е покаяние.

При изгубения син е било съвсем друго. „Аз съгреших“. Това е уплаха. Това е страдание. Това е отвращение. Това е сбогуване с греха.