Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (15)

Тогава човек започва да тъгува за Баща си

Да разбере човек колко е окаян без Иисус, вече е голямо нещо. Но за „пробуждането“ е необходимо нещо повече. Мнозина са осъзнавали нищетата на своя живот, но не са стигали по-далеч. Тук се сещам за безбожния философ Волтер, с когото Фридрих Велики често е общувал. Той е казал: „Бих желал никога да не съм се раждал“. И Гьоте, който е имал всичко, което човек може да си пожелае — богатство, слава, почит, — казал на Екерман: „Всъщност животът ми е бил само мъка. И мога да кажа, че от всичките 75 години на живота ми не се събират и четири седмици на истинско задоволство. Всичко беше едно вечно търкаляне на камък, който трябваше да се вдига отново и отново“. Това е същото, което казва и блудният син: „Аз умирам от глад“. И при все това, тези хора не са стигнали по-далеч. Защо? Защото никога не са се запитали: „Каква е причината да съм толкова нещастен?“.

О, тревожно, неспокойно човешко сърце! Запитало ли си се някога: „Защо съм толкова нещастно?“. Изгубеният син знаел отговора: „Защото съм така далеч от баща си“. Той казва: „Колко наемници на баща ми имат хляб и в излишък, а пък аз умирам от глад“.

Това е истинското пробуждане — да изпиташ носталгия по своя Спасител.

Изпитвали ли сте някога носталгия? Мисля, че нашето жестоко време вече почти не я познава. Веднъж, като момче, родителите на мой приятел ме поканиха да прекарам ваканцията на вилата им. Заминах с тях с голяма радост. Но там ме връхлетя носталгия. Хората правеха всичко, за да ме зарадват и развлекат. Но нищо не помагаше. Веднъж, когато отивахме на църква, пощальонът ми даде едно писмо. Беше от малката ми сестричка. Тя още не можеше да пише, беше написала само два реда с букви и и е. Но това никакво писмо ме трогна. Седнах в църквата и плаках сърцераздирателно.

Така става със сърцето, което се е пробудило. По-рано може би сме дискутирали за християнството и сме говорили много мъдри неща. Но сърцето е оставало студено. Когато сърцето се разбуди, тогава човек знае само едно: „Както еленът желае водните потоци, така душата ми желае Теб, Боже“ (Псалм 42:1). Тогава сърцето подскача от всяко побутване, от всеки зов на Добрия Пастир.

Когато сърцето затъгува за Иисус, светът веднага се опитва да ни разсее и утеши. Горко ни, ако успее!

Колко е чудна носталгията по Иисус! Блажен, който се пробуди така. Той е на правия път. Когато едно сърце се разтъжи за Иисус, тогава започва животът. За такъв човек има голяма надежда.