Вилхелм Буш
Иисус — нашият шанс (105)

Господ Иисус е дошъл във Витсаида. Тук отново отвсякъде Го притиска народ — любопитни, търсещи помощ, нуждаещи се от изцеление. И изведнъж сред тълпата избутват към Него един сляп човек: „Господи, изцели го!“. Вратовете се протягат. Хората се покатерват по околните огради. Всички искат да видят. Нещо като представление с чудеса и „вход свободен“ — така си мислят.

Но Спасителят хваща слепия за ръка и го извежда от селото. И множествата гледат със затаен дъх след двамата, които се отдалечават — Господ на славата е хванал за ръка окаяния, паднал човек и го отвежда в уединение.

После Иисус полага двете Си ръце върху очите на слепия. „Виждаш ли нещо?“ — пита Господ. Слепият отваря очи. По лицето му преминава лъч светлина. Светлина нахлува и в очите му. Той се вглежда надолу по пътя. Там някъде назад множеството напира към тях. Но вижда неясно: „Виждам хората, защото виждам неща като дървета, които ходят“ — отговаря той на въпроса на Иисус. Но за Господ това не е достатъчно. Човекът трябва да вижда правилно! Това е Неговата воля. Ръцете на Спасителя отново се полагат върху слепите очи. И сега — сега човекът вижда ясно: и хората в далечината, и своя Спасител, който стои пред него (Марк 8:22-26).

Ние също трябва да виждаме правилно — образно казано. Днешният текст е точно опит да бъдем научени да виждаме правилно.