Станислав Сивриев
До съмнало (43) (Разговори с Илия Бешков)

42.

1 февруари — петък ’57

Аз съм имал допир с много значителни комунисти и завинаги ще съхраня спомена от тях… Разговорът с Георги Димитров е едно от големите събития в моя живот. Тоя човек у нас, а и въобще, изживяваше драма. Никой не е видял това така покъртително, както мен. Тези думи, които той ми каза: „Говори, говори, Илия! Тук сме сами…“ — още звучат в мен. Това изведнъж ни сближи; по-право — мене сближи с Димитров. Излезе, че и за Димитров има значение дали сме само двама, или по някакъв начин присъствува трети…

 

 

Запътих се към Министерския съвет по негова покана — беше ме извикал в определен ден и час. Когато влязох в кабинета му, той се изправи — голям, но леко повяхнал. Каза: „Значи това сте вие!… Аз зная, вие сте талантлив, майстор, да…“

Тръгна към мен с две протегнати ръце. Усетих как ме опипа с поглед — като пехливанин, който съобразява откъде да ме подхване и — разбира се — да ме гътне. Беше малко безцеремонно и аз се свих.

Тоя човек бе задавал въпроси на Гьоринг, той бе безспорно световно име, бе привикнал да чува властния си глас, да наблюдава вцепеняващи се от него. И се смутих. Какъв разговор е възможен между един изплашен карикатурист и един политически вожд, покрил с името си цялата планета?…

„Работете, Бешков! Държавата с всичките си богатства е зад вас…“ — чух неговия глас. Той бе и близък, и много далечен — преминал през едно пространство, в което нямаше органична тъкан. Казах му:

„Господин министър-председател, досега за пари не съм полагал нито чертичка; и ако сторя това — нека ръката ми изсъхне!“ — протегнах ръката си и се изплаших от извънземната й белота.

Вече бяхме седнали един срещу друг в кресла. Димитров трепна. Аз отказвах предложено благоволение! Това бе дръзко, но само привидно. Димитров усети топлината на едно забравено отношение към него. То го изравняваше с поданиците му, за да го дигне високо над тях, където действително бе той. Долових как се пробужда революционерът, на когото дързостта отново бе започнала да импонира… Той отдавна бе приел да дава на искащи. Ние бяхме в бившия дворец и аз си бях позволил тъкмо там да припомня морала, който изпълва празната ръка… Всичко това за миг се запечата в мен като обща мисъл. С едно непонятно, но зорко сетиво долових как Димитров е затруднен да излезе от това положение. Той по навик, придобит в подобни случаи, бе проявил невнимателност в изказа и „запренарежда цифрите.“ Пое дъх. Почувствувах как нещо в него просветлява и ме облива с излъчване:

„Не се лишавайте за дреболии от ръката си, господин Бешков! Тя не е само ваша… После — не почувствувахте ли, че с отказа от нея вие сам й дадохте паричен израз?…“

Тази логика ме изуми и се ококорих. Той продължи:

„Зная, че сте много работлив. Това, което сте постигнали, вие сте го постигнали с талант, но и с труд. Работливият човек, измежду всичко останало, най-последователно ненавижда леността. Осмивайте ленивите, Бешков! Това, което ни заобикаля, работи едва с четиридесет процента от своя капацитет. Леност, леност, леност ни измъчва!“ — каза той, чукайки с тъпото на молива по креслото.

Казвам му:

„Не бих могъл да осмивам ленивите с моя мярка за тях, защото имам чувство, че съм най-ленивият човек в света. За истинското осмиване са нужни искрени морални основания — другото е падение! Когато омерзен осмива омерзените, това вещае едно всеобщо голямо омерзение…“

Това бе отговорът на „третото изкушение“ — отговорът на „първото“ не ти казах. Чуй го сега: Когато Димитров от първо виждане поиска да ми внуши колко според него съм талантлив, аз със спасителна усмивка — доколкото тя бе възможна на това място — забелязах: „Притеснява ме обстановката, в която чувам тези неща от вас, господин министър-председател…“

А моят отговор на „третото изкушение“ Димитров прие с широка усмивка:

„Да, да!… Кой пиян и смахнат е направил признание, че е пиян и луд?… Илия, нека се погледнем в очите и взаимно да отгатнем: дали ме лъжете, за да ви повярвам, или вие сте тоя, за който са ми говорили — човек с кураж да осъди първо себе си?“

Никакво съмнение! Това бе Димитров от Лайпциг — същият! Нямах сили за неговия поглед. За втори път той ме ловеше на тясно. Но и долових, че за първи път той ме нарече Илия. Това ме приближи към него и му казах:

„Позволете ми да довърша вашата мисъл: Човек, който не е в състояние да осъди себе си, когато получи възможност да съди другите — сее порок… То е нещо по-различно от самокритиката.“

Димитров се изправи:

„Разбира се! Принудителната самокритика е фарисейска и оформя фарисеи…“

Той се разходи, спря срещу мен и продължи:

„Аз, Илия, управлявайки, съм принуден да приема екзекуцията като неизбежност. А не желая тази неизбежност! Затова търся помощ. Помогни ми, Илия, с насмешка, със сатира, с мисъл, за да се предпазим от това. Аз много ти се надявам…“

Изправих се и аз — лице срещу лице. Нещо ме задави, но все пак можах да кажа:

„Така кажете! То е много повече от държавните средства. От този миг аз съм на ваше разположение!“

Не, не! Това не беше патос. Тези думи като да ги произнесе втори Илия в мен…

И започна нашият паметен едночасов разговор, през който опознах Димитров — голям, силен, човечен и… близък. Той диреше опора в мен — слабия. Ти разбираш ли нравствената същина на това общение и защо приех молбата му като повеление на собствената си съвест? Аз дори го нарисувах в няколко карикатури и това бе пълното „затваряне на кръга“…

Димитров бе нещо друго — друга епоха, друг дух!… Загледах се в гипсовите медальони по тавана и му казах:

„Малко направи нашата буржоазия, а можеше да ви поулесни.“

Той поклати отрицателно показалец:

„Защо? Според мен тя е направила твърде много. За съжаление, и политическите й глупости са твърде много…“

Жалко, че не мога да възстановя точно втората част от нашия разговор и тя ще отиде в небитието. Ние наистина бяхме само двама.

 

 

Питам го:

— Защо тогава не даде да отпечатаме „Огненият пророк?“

Бешков като че ли си припомня нещо с усилие.

— Ти наистина ли мислиш, че големите имат само големи приятели? После — възможно ли е след такъв разговор да се официализира една връзка чрез нещо, казано по друг повод на хора с различни от сегашните им уши?… Не! Моето чувство към Димитров, като немотивирана от убедителен повод публична декларация, ще прозвучи декларативно, т.е. — грозно… Бе холан, защо ще се нареждам при тези, които насила се вреждат при Димитров?… Този текст за мене е твърде интимно нещо и не позволявам на никой да се възползва за каквото и да е от него! Като умра, правете с него каквото щете…