Станислав Сивриев
До съмнало (31) (Разговори с Илия Бешков)

30.

30 септември — неделя ’56

Днес празнуват вярата, надеждата и любовта. Съпругата на Гетман е именица и от свечеряване „капем“ фамилия подир фамилия в дома й на „Камчия“. Като ни канеше Гетман вчера, Бешков се позасмя:

— Вярата я загубихме, любовта ни изостави — остана ни една гола надежда. Ще дойдем да я почетем…

Аз не съм от бързаците. Преди мен са дошли сестриният син на Гетман — Гошо, Сашо Бурмов, Керешки и нашият бивш военен аташе в Париж. Всички с жените си. На апартаментската входна врата настигаме художника Иван Тричков и съпругата му кака Мара. Стефка и Иван Янъкови пристигат по нас. Последни идват тези, за които все се ослушваме: Сия и Бешков.

Янъка скача от стола като изхвърлен:

— Съвещанието на демократичните земеделски министри свърши. Ако ти си карикатурист, направи ги в самолет, от който падат картончета за хляб. Ето ти факта — остава само да го нарисуваш… На-а-аа! — вири Янъка среден пръст. — Ти, другарю, не си информиран…

Бешков го отминава на верев:

— Аз много си харесвам своята неинформираност… Кажи ми ти, Янък, има ли по-дезинформирани от информираните?…

Отговорът е общ смях.

Запасният парижки аташе продължава прекъснатия разговор за Пикасо. Пикасо бил поляризирал и ожесточил Европа. Съпругата му, която в Париж се е специализирала като козметичка, го допълва: в Париж изпотрошили витрините, където били изложени картини на Пикасо. Янъка я прекъсва:

— Голяма работа! Хората изпотрошиха цели държави. Това се казва работа, това е трошене…

Бешков поема:

— Полюсите са вътре в самия Пикасо и естествено преминаха в нас, за да ни раздвоят. Всъщност този сблъсък е тържеството на Пикасо. Отначало той изобрази себе си и след като ни влуди — осъзна случайно напипаната възможност да доминира над нас… Сега на Запад броди и шества някаква негова изложба. Тя не е толкова творчески проблем, колкото съживяване на уморените от пресита — чрез допинга на модата. А пътят от там стига до лудостта… Пикасо е най-големият провокатор. Никой не си е позволявал изгавряния над човека, които разпалват възторзи и екстаз! И е странно именно това, че в Москва най-последователен негов защитник е Еренбург, а в Париж — най-голям комунист е Пикасо… Пикасо е смахнат, при това — с пълно съзнание за своята смахнатост. Казвам ви го: непонятността на крайните идеи и смахнатостта на Пикасо са напълно еквивалентни!

Иван Тричков пита:

— Кажи нещо за гълъба на Пикасо?

Бешков попримлясква, навежда глава и опира чело върху излъсканата дръжка на своята тояжка. Мълчи, мисли. После рязко вдига глава:

— Тъй става накрая, че и на размирниците вземе, та им притрябва мир!… Гълъбът е стар християнски символ на смирението и миролюбието: Свети дух!… Но тъй като политиците не можаха да приемат този гълъб толкова кротък и самообречен на жертва, поискаха да се сдобият с по-друг синтез на гълъба. Пикасо добре свърши работата! Като подплашен човек — той подплаши и своя гълъб. След това го насели със злината на злия, която лесно ще доловите в човката и около човката. В гълъба на Пикасо има хищен нагон и страх, които са съответни на неизбежното им единство и в човека. Кой може ми каза: като се появи такъв нагон — откъде започва той и докъде го отвежда страхът; къде е началото на едното и къде — краят на другото?…

Ние, българите, като православни, сме приели образа на по̀ друг гълъб: наивен и обречен за ноктите на орлите. Той по-импонира и е по-съответен с мисленето на обречения човек. Защото в него е заложено възкресенското тържество… Не! Дайте ни гълъб хибрид: хем гълъб, хем сокол!… Ето ви го! Хем става и за каската, която сте му приготвили…

Това мисля аз за гълъба на Пикасо — какво изразява и какво обслужва. Той първо е една кражба, а след това — измама.

 

 

Гошо е инженер, а го увлича абстрактно мислене. Подквасван е из Беглеж — сред селски философи. Той говори за пра̀вата и кривата. Смята, че всички стилове водят началото си от тях. Правата била завършен стил — понякога и недоносен, но заявен като посока и крайна цел. А кривата изразявала несигурност, колебание. Той пита Бешков какво е неговото мнение.

Бешков се накланя — пак да долепи чело върху дръжката на дряновата си тояжка, но не го долепва. Заговорва направо — като да дава премислен отговор на отдавна зададен въпрос:

— Правата е абстракция, устремена към безкрайността. Нейната убежна точка е извън вселената и реалния свят. Единствено кривата съществува реално или — тя въплътява реалността. Всяка крива завършва със свързване на своите краища. Тя затваря кръга, за да постигне своя център и се превърне във вселена… Срещу всяка права противостои една крива. Това е закон, чиято неотменимост наблюдаваме навсякъде. Той е линеен израз на диалектиката.

Разликата между логиката и чувствата е разлика между правата и кривата. То не е чак толкова абсурдно, ако се досетим, че логиката оперира с величините на абстрактното мислене, а чувствата изразяват земните ни връзки…

Вие ме питате: как бихме измерили мъжа и жената чрез права и крива? Жената е утробна. Или по-точно: същността на жената е заключена в нейната утроба. Там всичко е затворена сфера със свой център — в пълно съответствие с вселената и нейния синтез — атомът. Синтезираният човек се заражда и зрее в тази утроба. За девет месеца той изминава пътя от ембриона на живите организми, минава през рибата и земноводното, за да стигне до своето пълно съвършенство — човека. Затова жената е по-чувствена от мъжа, който минава-заминава по правата. Това е сперматозоидът и същностната роля на мъжа. Случайно ли е, че възкръсна Исус? Първо той се устреми право към бога, после го пречупи една перпендикулярна сила и когато възкръсна — устреми се пак към безкрая… А майка му седи при кръста — страда и оплаква. Тя съдбовно е свързана със земята; за нея няма път към отвъдземното…

Вземете готиката. Тя е устрем нагоре. Даже и кривите линии в нея като общо съчетание са устремени към бога. Това беше съвършенството на един стил, който не оперираше с форми, а със силите в тях!… После светът се оженчи. Разпаса се и като забременя — заплоди барока. Барок, барок, барок! И той изпълни света с новите състояния в човека. Архитектурният стил е материализираният дух на епохите — регистрация на философско мислене, идеи, политика, култура…

 

 

Слушаме прехласнати. Бешков се пипва за молив и се озърта за лист. Именицата му носи разтворена ученическа тетрадка. Той рисува и приказва:

— Ето го всичко това в човешкото тяло! Бицепсът виси и над него се очертава права: права срещу крива. В подлакътните мускули местата се разменят. Да проследим тези неща в мускулите на крака: пак същото. Щом то е във вездесъщия човек, то е навсякъде. Защото човешкият статус не е конструктивно съчинение, а е моделиран от неотменимите сили във вселената. Правата и кривата не са материални възможности за постигане на стила и изразяване на човешките колебания, а символика на тайнственото битие. Едното е вцепеняващата ни абстракция, другото — земната утеха на безутешните…

 

 

Мара Тричкова пита:

— Какво ще ни кажете за формата и съдържанието? Какво е едното и какво — другото?

Бешков се смее снизходително и малко зло:

— Както много работи, опорочиха се и нашите представи за формата и съдържанието… Вие не бихте ми задали този въпрос, ако не бяхте съвсем уверена в това, което и без мен знаете за формата и съдържанието. И за да спестя на себе си една непрямота, а на вас — удоволствието да ме гледате как се гърча между истината и имитираната истина, ще ви кажа, че туй, в което сте много убедена, е глупост!…

Майката като роди детето, съдържанието на нейната рожба не са червата и крехките му кокали, а дали детето ще изплаче; тоест — дали то е живо. Гласът на детето е съдържанието и смисълът на всеки нормално заченат и износен плод. Иначе ще имаме мъртвородено. Значи — ужас, кошмар, нищо!… На тоя свят има едно единствено съдържание: нормално и цялостно оплоденият живот. А който казва: живо-мъртво — само да е наше, е или извратен, или много корумпиран… Пък нека да си раждат мъртъвци! Такова съдържание им импонира, такова си раждат. От тези безплодни напъни някой може и да спечели, но и ние няма много да загубим. Напротив — ще останат вакантни ясли за истински раждания на живи деца от плът и кръв…

— Моят мъж вече половин час не е вземал думата! — учудва се Стефка Янъкова.

— Ти си земна жена и мълчи! — уж й се сопва Иван Янъков. — Твоят мъж е имал нещастната съдба да докарва на власт режими, а това е достатъчно, за да бъде вече изморен, отегчен и най-после да млъкне като омъдрял мъченик.

Бешков се обажда кротко:

— Янък, мълчи си, защото ние с теб не сме оставили режим, без да бъдем в него и по малко управляващи…

Разговорът вече трудно се следи — подсетеният от жена си Янъков се е разбъбрил. От време на време долавям само това, което казва Бешков:

— Както квадратът не може да прерасне в кръг, така и докладът не е възможно да прерасне в поезия.

— Ба! — припалва Янъка. — Докладите не са лишени от поезия. Я погледни натам — каква е пищна картината!…

Бешков се надвесва над масата:

— Янък, Янък! Това наистина е остроумно и аз ще се обявя за глупак, ако вляза в спор с остроумието… Но повече бих се доверил на доклада, отколкото на твоя усет за поезия. Тоя народ кога е казал: „От грозна дума песен не става“?

Мара Тричкова е неуморима. Тя все пита, все провърта Бешков, за да стигне дъното:

— Красотата или жената ще спаси света?

Бешков:

— Как жената ще спасява света, когато той съществува чрез нея? Но ако работите са дошли за спасяване — ще трябва да спасяваме жената от спасителните й амбиции. А ако не успеем — ще ни се наложи да се спасяваме от жената. Тя вече започва да тревожи света и не е изключено мъжете да я накажат с едно оженчване… Непорочното зачатие на Богородица няма физиологически смисъл — то е символ, който поставя знак на равенство между зачатие и плод. Ако жената се втурне да спасява света, то подсказва, че тя се е усъмнила в моралните качества на своя плод…

Сашо Бурмов е учил в семинария и пее псалтикѝята от „първи“ до „осми“ глас — като Йоан Кукузел. Той се „окачва“ на непорочното зачатие и прави малко язвителна шега:

— На тебе, бай Илия, както на всички грешници без възможности, много им се приказва за непорочни зачатия.

Бешков го скълцва:

— Словото ни е дадено да си правим чрез него шеги, но не и да се шегуваме с него… Дигаме се да тръгваме.

Часът е 1.20.