Станислав Сивриев
До съмнало (16) (Разговори с Илия Бешков)

15.

8 април — петък ’55

Дишането му в телефонната слушалка е смесено с попъшкване. Така Бешков се „обозначава“, без да казва кой звъни. Още е лениво утро. Питам го:

— Работиш ли, дядо Илия, работиш ли?

— А? Ъ-ъъъ… От мене мина! По-добре е стар човек да не се фичка много-много с работа… Затова си избрах по-подходящо поприще — да приказвам. Ей тъй — като гроздоберски задник. Пък и защо да не приказвам? Хем за мене по-леко, хем и вас забавлявам…

— Преписах ти стенограмата от обсъждането на полския плакат. Ще ти я донеса.

— Хайде де! Аз я нямам.

— Там е и изказването на Валери Петров. Спомняш ли си го? Много интересно нещо!

— Че беше интересно — беше. Всичко взе да става много интересно: аз оправих нашите работи и се запретнах да оправям полските. И Валери оправяше някакви работи, ама не разбрах чии… Тоя свят, както е тръгнал да се същисва, представяш ли си какво ще стане, ако публиката рече да се дръпне настрана?… А ние се впримчихме двойно: приехме ролята на публика, но по начин, та и да имаме публика. Мани, мани!… Като рече човек да си зареже работата, всичко ще изобрети, за всичко ще си намери оправдание — само и само да избяга от това, което чакат тъкмо от него. И аз съм на това положение: открих си нови възможности, за да заглуша припомнянето на единствено важната…

—- Усещам те, че си написал нещо.

— Хайде холан! Чак пък и усещаш…

— Не ми бутай фалцови топки, ами кажи направо какво е!

— Като дойдеш — ще видиш… Бе нещо за това, дето ни вади мазол и смятаме, че никой не се досеща какво е то и що е… В същност и ние не си даваме за него ясна сметка, но като се изтървем и позамирише, хората започват да се озъртат с подушване. Озърта се и тоя, дето е пуснал „парфюма“ — и той търси отде е дошло това. В такива случаи само безразсъдните се обаждат: „Бе какво се озърташ? Туй нещо излезе от тебе.“ Мале-мале, ела гледай тогава!…

Това отскоро взеха да го наричат комплекси. По-рано му казваха по-точно: „стъклен гъз“… Шипковенски ли или Шаранков преглеждали един луд. Нищо му няма на човека, а от клиниката „Русев“ го изпратили за авторитетно заключение. Професорът му казал след прегледа: „Седни сега да си кажем още две приказки.“ Оня се облещил: „Не мога да седна, господин професоре.“ „Как да не можеш! Защо?“ „Ами че… аз имам стъклен задник.“ И всичко лъснало.

Тез комплекси много взеха да ухаят около дъното на нашите духовни наставници. Дни ме мъчиха да ги подредя някак и си ги обясня. Накрая ги снесох и ми олекна… Гледам една пиеса. Авторът й, който цял живот е подозиран, хваща, че и мене набутва измежду провокатори. Там го убива чепикът — все там се върти. Тая е разколниковска работа! Но добре, че сме си простили в името на статуквото и никой не ще да лови обратната посока, че да свърже уликите. Орлин пък за щастието… Чудни хора!

Попъшкването се е стопило — думите отчетливо се нанизват една в друга.

Бешков прави пауза, поема си дъх и завършва:

— Слушай ме хубаво, Сиврѝ-синѝ! Ако искаш да говориш за свобода, ще отидеш при робите; ако искаш да говориш като свободен — търси друго място!