Станислав Сивриев
До съмнало (15) (Разговори с Илия Бешков)

14.

17 февруари — четвъртък ’55

Цитирам по памет речта на Шолохов пред конгреса на съветските писатели. Много съм въодушевен — иска ми се да въодушевя и Бешков. А той слуша и поклаща ритмично глава.

Каквото е имало да кажа — казал съм го и с усмивка, която не е много за случая, чакам. Бешков разтрива буза и се ослушва в себе си:

— Чух по радиото И. М. Разправяше ми на какво го бил научил конгресът. „Аз — казва — като писател ще се уча от опита на съветската литература, която…“ Глупости! Какво ще се учиш, щом тоя казак не те е стъписал, че да позамълчиш?… След него — да не остане назад — се изкипри и Мери Грубешлиева. Тя пък разтяга думите. Демек: не го чета, а импровизирам; радиото задава въпроси и аз отговарям „екс промт“! Видяхте ли как ги мога тези работи?…

А в това, което говореше, видях не само нея, но и Людмила — целия: с увиснала и замъртвяла кожа…

Разговорът тръгва от писателите към художниците. Бешков научил за някакъв скандал в Министерството на просветата. Критикували илюстрациите на новия буквар, рисуван от Р. П. „Вие първо се научете да рисувате, пък тогава критикувайте!“ — извикал той. И блед напуснал съвещанието.

Бешков се умисля дълбоко.

— Както приказвам, ще излезе, че все търся повод, за да отрека. А не е така! Много искрено търся хубавото и отрицанията ми са гневливи, защото ми е отнета възможността на сърадването… Р. П. рисува хубаво. Изобщо — той е рисувач. Дето седне и стане — все рисува и рисува. Бедата е, че не се е попитал достатъчно безмилостно: защо? Ето и сега: как е можал да предостави възможност за влизане в спор с неговите илюстрации? Аз питам себе си и стигам до единствения отговор: защото в рисунките е струпал отделни фигурки! Всяка от тях той е изяснявал анатомически — сама за себе си; слагал ги е в карета, но карето не може да обедини разединените изображения. Необединеното е най-неубедителното в изкуството! То дори не предизвиква спор, защото в самоотрицанието си е безспорно. В Министерството все пак са проявили куртоазия и на мене ми се струва, че Р. се е разгневил повече на нея, отколкото на критиката. А може би — и на безсилието си да изслуша упрека с мъдро снизхождение и към себе си, и към чиновниците…

„Първо се научете да рисувате!“ Това е ужасно като манталитет. Ами ако придобиват право на оценка само професионалистите, какво ще кажем за лошите обуща на един обущар, когато той ни се изрепчи: „Първо се научи да правиш обуща?“ С такива викове ние пробождаме първо себе си… Хайде сега пък! Ще ставаме текѐ, ще се предоставяме само на ценители-художници! Ти знаеш ли, ако стане така, какво вмирисване ще настане?… Художникът се осмисля не чрез професионалната поквара на художниците, а чрез общение с неогрешените — като дарява на сетивата им своята сетивност. Разбира се, има и сблъсъци с нахално невежество, но то е по-друга работа… Заседание напущат с вид на победители само онези сразени, които не могат да присъствуват там като силни и великодушни…

Дори у Рембранд ще намерим анатомически неточности, но той ни впримчва с други неща и не ни оставя да мислим за връзките на гръдните мускули и бицепсите… Р. търси анатомическите подробности и рисуваческия фокус, а тайната е сърцето на художника. Неговите трепети управляват четката и тя изобразява пулса му като електрокардиограма.