Станислав Сивриев
До съмнало (67) (Разговори с Илия Бешков)

66.

25 ноември — понеделник ’57

— Оня ден ти ми говори за един филм. Остави филма — аз гледам „твоя филм“ и се чудя: какъв те видях преди десет години, какъв беше преди три и какво си сега… Ти знаеш ли най-важното, което стана с теб и в тебе? Ти повярва в словото! Тая вяра ме накара аз пък да повярвам в тебе…

Отива при шишетата с лекарства. Взема колба с вода, налива в чаша, отвинтва някакъв специалитет, с капкомер отброява от него няколко капки. Във водата се повличат кафяви нишки. Пие, мръщи се от горчивото и сяда на своето място край холната маса. Още по̀ е замършавял. Панталоните му висят като на пирон. Продължава си приказката:

— Словото, Сиврѝ-синѝ, може да бъде и грозно; може и всякаква мерзост да приюти. Ако не е пречистено от висока нравственост, то не е слово. Никой не е погинал извън словото, както и никой не е оживял извън него…

Завчера ти ме накара да премисля нещо много сериозно. Само с едно движение на лицето ти ми подсказа цялата тайна: не поставяй своите изповедания над словото, за да не погине!…

И оня филм привидно е образи върху екран. Преди да стане образи, той е бил сценарий, т.е. — слово. Преди да бъде сценарий, е бил мисъл — пак слово!… А аз си останах неосъществен и в рисунката, и в словото. Докато виното не стане, то не доказва добрите намерения на лозаря…

Цял се накланя, с две ръце лови ръцете ми. Усещам дъха му, очите му се вглеждат дълбоко в мен:

— В моето слово доказани ли са моите добри намерения? Кажи ми, защото ако не са доказани, нищо не може да ме спаси!

Как се отговаря на такъв абсурден въпрос? Казвам му:

— Емилиян Станев оня ден ми рече: „Мале, мале, добре че Бешков не реши да става писател. Хич нямаше да ни е лесно!“

— Така ли е казал? — преискрят очите му. — Ама той да не ме праща при добре разказаните истории? Аз в тая работа не щъ да съм ортак. Не щъ да се набутвам и в предметната ограниченост на рисунката. Истинското слово е повече от рисунка — то привидно си служи с изображение, но същината му е в невидимите неща. Най-съществено е това, което човек вижда със сърцето си и предметният свят е само средство на това надфизическо зрение… Ето: аз непрекъснато рисувам и винаги усещам как рисунката се самозадушава в своята вещественост. Тя няма трите времена на словото, а и неговото четвърто измерение. Графическата линия може да породи мисъл и слово, но породеното от нея слово стига до неща, които за рисунката са недостъпни. Затова, когато стигна до мисъл, която е неподвластна на графическата линия, аз пиша в тетрадките, които ти ми подари. Така преливам отвъд бреговете на рисунката, а една придошла река не е вече река, а вода! Понякога мисля, че имах възможности да кажа чрез словото някои важни неща, но сега е вече късно! Осъзнаването на пропуснатите възможности има смисъл само при възможности да се навакса пропуснатото… Все пак, казах и написах нещо, за което ти ме поощри и накара. Ако то е някаква ценност, хората я дължат по-скоро на теб, отколкото на мене.

— Дядо Илия, това толкова ме развълнува, та чак ми се прииска да е вярно. Но никой няма да повярва, а и сам ти си знаеш кое как е. За мене твоите думи не са от скромност, а проява на кураж. Ти имаш пълно съзнание за това, което пишеш. Моля те само: пиши повече!

Бешков леко забледнява. Дига очилата на челото и търка очите си:

— Не, не! То не е мое, а за тебе и ушите, в които ще влезе… Гледам те, Сиврѝ-синѝ, и си мисля: защо не е жив Коста Петканов да ти се порадва! Виждал съм къщи — добре градени, пък пусти и мрачни. Няма в тях слънце да им разиграе дуварите, няма весел дъх на мити дъски. Но в един нечакан ден една мома разтваря врати и прозорци, чува се песен. Старата стопанка върви подир нея, затваря прозорците да не се счупи някой джам, а момата — неуморна: ту се качва, ту слиза от етаж на етаж и все разтваря, разтваря — да влезе слънце, дъх на билки и треви… Ти виждал ли си такава мома?

Бешков се е изправил. Смее се със светнали очи. Разтваря въображаем прозорец. Оглежда се навън и се ослушва. И сякаш чува момински чехли по стълби и одъри: „пата-пата-пата“…

— Това стана с твоята навъсена къща. Влезе една мома и разтвори прозорците…

— Тази мома, дядо Илия, си ти!

 

 

Мъничките карти, с които Бешков реди пасианс, са липсали. Озъртам се да ги зърна нейде — няма ги!

— Какво търсиш? — пита.

— Парижките карти. Ти защо не хванеш да ми ги подариш — нали Богомил ти прати нови?

— Ама те вече са на Кольо.

Кольо е негов племенник. Всяка привечер той се навърта у леля си. Телефонът много често звъни и момчето все тича да вдигне слушалката. Госпожа Бешкова го е прекръстила „телефониста“. Кольо телефонистът ни радва и развеселява. Най-много му се радва Сия. Щом звънне телефонът, тя се смее. Кольо е внесъл у Бешкови детско оживление.

Картите в плексигласово калъфче са на етажерката. Отивам, вземам ги и ги подавам на Бешков.

— Ха дай ми ги сега!

Върти ги пред очите си и ги оглежда. После се накланя и шепне в ухото ми:

— За спомен ли ги искаш, Сиврѝ-синѝ? И ти ли ме отписа от живите?…

Подава ми картите, но не ги поемам. Сбутва ме с другата ръка и се усмихва.