Станислав Сивриев
До съмнало (64) (Разговори с Илия Бешков)

63.

21 ноември — четвъртък ’57

Чете ми нещо като есе, писано наскоро — на 12 октомври.

„Господи, пред теб задъхани спират горделивци и смирени, безчестни и мъдреци, вярващи и безбожни — всички, които са познали всичко у себе си. Но ти приемаш само онези, които са познали тебе…

Мой боже, единствената ми похвала е за тебе! Добрите думи за другите свършиха, ала за тебе те са на устните ми. Сърцето ми е препълнено със смет, но за тебе то отронва чиста сълза: моят негоден и дързък ум те моли за милост и състрадание…

Изгори ме, боже, със своя поглед — от него искам да погина, а не от пороците си! Повярвай ми, господи, за да укрепиш моята слаба вяра! Аз умирам — ти не ме отхвърляй. Остави ме да умра близо до теб — като куче до господаря си!“

С нещо съм издал „нещо“ и Бешков ме гледа смутен:

— Ти ми каза една много важна работа!

— Какво? — питам в пълно недоумение.

— Всъщност, нищо не си ми казал. Една твоя неволна гримаса ме накара да разбера това, което чувствувах смътно. Преди да произнеса думата бог, тя се запъна в гърлото ми. И в тебе стана нещо — разбрах го по лицето ти. То не бе съпротива на материалистическо мислене — не! То е онова чувство, с което би отхвърлил и материализма — ако се канонизира като църква. Това ме сепна и сега ще взема да преоценя всичко писано, в което съм вмествал бога…

Как прости са нещата и колко труден е пътят до простотата им! Защо търся външно преутвърждаване на веруюто си извън вътрешния си избор? Това е неосъзнато нашепване на съмнението, а то е по-гибелно от прякото отрицание. Защото отрицанието индуктивно създава защитния полюс, докато славословието убива едновременно и славословения, и славословещия. Във всяка чрезмерна апология се потайва и мъничко корист. Това от другите се чувствува интуитивно и обектът на твоето преклонение се принизява в очите им до твоето венцехвалебно равнище. Така и християнството роди ересите, след като стана официална църква… Благодаря ти, Сиврѝ-синѝ! Аз зная защо твоето чувство за тези неща се е изострило повече от моето, та видя това, което аз не можах да видя сам…

Тръгвам да си вървя. Бешков ме изпраща до входната врата и казва:

— Спасен съм, радостен съм и за себе си, и за тебе…

 

 

Пред Орловия мост тъпче Янъка. Разбрал е някак, че съм у Бешков, и ме причаква измъчен от любопитство. Пита ме трескаво:

— Кажи какво става? Какъв беше снощният тайнствен разговор?

— Питай Бешков. От мене ти нищо няма да чуеш, освен ако дядо Илия се съгласи.

От лицето на Янъка ще свирне алена кръв:

— Всички сте такива. Аз ви направих приятели с Бешков, сега вие ме правите излишен. Но да знаете, другарчета, експроприация се прави на фабрики, банки и тютюни, а тия работи не подлежат на експроприация!…

— Янък, умен човек си, цяла София украсяваш, а приказваш глупости! Никой никого не може да направи приятел на Бешков — хората той си избира сам. И моля те, с болно сърце е човекът — смили се над него най-сетне…

Янъка се сепва, но неговото си е в него. Показва ми среден пръст:

— На-ааа! Ще дойде ден, Сиврийче, да ти покажа и аз ей тоя.

Изфучава и заминава. Той е от тези, чийто гняв не гневи, а разсмива.