Станислав Сивриев
До съмнало (62) (Разговори с Илия Бешков)

61.

19 ноември — вторник ’57

А. Л. се изправя пред масата и зиморничаво разтърква ръце — като пред огън. Бешков не го и поглежда. Побутвам го с коляно: кажи му нещо — за мене е неудобно.

Той повдига глава и очите на двамата се срещат. От усилие да скрие раздразнението си, лицето му е побеляло. И опитът да изтръгне някаква усмивка е насилие над себе си.

Гостенинът сяда край ъгъла на масата; Бешков, сякаш няма трети, продължава да чете:

„… Надвесена над мен, без майчина гръд, без милваща ръка, с очи отворени връз мене…“

Чете с глух подем — нещо го дави, задъхва го и той се сили да надвие това задъхване.

А. Л. е наклонил глава на една страна и това, което слуша, като да го забавлява. Бешков завършва четенето с плач в гласа, а той си стои така — нещо хем будно, хем приспано се е застояло по отпуснатото му лице. Бешков усеща отчуждението; страдание удължава лицето му, ноздрите му потръпват. Изправя се и като пробожда с показалец натрапеното присъствие на А. Л., повтаря на срички:

„О, моя майко, пречиста смърт!…“

Непосилен шепот, пълен със стон. Той нараства, нараства и Бешков внезапно го задушва в гърлото си.

Съвсем неочаквано А. Л. пита:

— Защо, Илия, майка ти да е твоята смърт? Аз мисля, че майката е символ…

Господи, само туй трябваше!… Бешков бледнее, изправя се и вдига стиснати, юмруци:

— Моля ти се, не казвай какво е майка ми! Аз съм болен човек, а болните трябва да се щадят… Туй, което чу, не беше за теб. Това са си мои неща и там няма място за друг…

Бешков се обръща към мен — поизгърбен, с увиснали ръце:

— Всеки плач трябва да се чуе! Останал несподелен у човека, той се превръща в омраза. Така е и моят плач. Но ако някой няма уши и сърце за него, какво съм виновен аз? Ти, приятелю — говори той на госта, — все искаш да обясниш работите докрай, да си ги нагласиш тъй, та да са ти леки за опипване. Не!… Тая лесниния ни за себе си я търся, ни на близките си я желая. Глупостта наистина крие много удобства, но не им я желая!… Аз зная онова лесно за възприемане слово, което всъщност е духовна леност и липса на чувствителност… Аз плача, душата ми няма покой, прощавам се със света, а вие искате да се грижа за това — как да ме разберете по-лесно. Отгоре ще ми поискате да изясня и политическата презумпция на мислите си! Нямам политическа презумпция, въпреки че с оглед на нея много би ви се искало да умра жизнеутвърждаващо, с „Дружна песен“ на уста! А представете си: аз умирам мъчително; умирам за ужас на тези, които обичаха да ме виждат на приемите с орден, далеч не така героично, какъвто герой ме изкараха!…

От възбуда устата му е отворена болезнено. В неосветената част на хола се мярва гърбът на А. Л. Отива си, без да се сбогува.