Станислав Сивриев
До съмнало (60) (Разговори с Илия Бешков)

59.

18 септември — сряда ’57

Преразказвам му статията на Едуард Крангшау за Кардел. Или аз съм предубеден, или впечатленията ми са вяли — разговор не става. Бешков забелязва кратко:

— Те и двамата Едуардовци. И да си оспорват нещо, на края пак ще се с’ешат…

Бешков ме е викал да ми чете книгата на неговия асистент Чуховски. Чуховски е записвал лекциите на Бешков в Художествената академия и сега ги е сглобил в книга — вътре с илюстрации на професора — рисувани, както е говорил.

От прочетеното усещам думите на Бешков, жеста и мимиките му — толкова споено е всичко. „Всеки улучен ракурс в рисунката е по-човечен от най-добрия лозунг за човечност…“

Добре, че се е намерил един, който да свърши това голямо дело! Като помисля що бисер пилее Бешков под път и над път, а няма кой да се наведе…

Казвам му, че на места усещам неща, които може и да са изречени като мисъл, но изказът им не е „бешковски“.

— Вземи — казвам — мини с писалката по текста, за да стане всичко по-органично с тебе.

— В един запис е невъзможно да се избегне това. Макар и много дискретно, има го и в твоите записи. Тук записвач и записван заживяват общ живот, свързват се с общи вълнения; мисъл раздвижва мисъл. В това се таи притегателната сила, заставила единия да вземе молива, да си зареже работата и с цяла душа да се превъплъти в другия. Записът тъкмо като превъплътяване е творчество от най-чиста проба.